№ 185
гр. Варна, 17.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20223100502596 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15, ет.6,
представлявано от Лилия К.а Димитрова, действащо чрез юрисконсулт Р. М., против
Решение №3139 от 19.10.2022г., постановено по гр.д.№16970/2021г. по описа на Районен
съд Варна, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателят искове с правно
основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430 от ТЗ и чл.79, ал.1 от ЗЗД, против Г. К.
С., с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес: ***, чрез адв.Т. И., за приемане на
установено, че въззиваемият дължи на въззивника разликата над 355.82лв. до 3394.40лв.,
представляваща дължима главница по Договор за потребителски паричен кредит №PLUS-
14531409, сключен на 22.02.2017г. с “БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по
който е прехвърлено на жалбоподателя с Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.08.2019г. и Приложение 1 към Приемо-предавателен протокол от
05.03.2020г. и сумата от 1344.68лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 05.02.2019г. до 05.02.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение №3057/30.06.2021г. по ч.гр.д. №9496/2021г. по описа на РС
Варна.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е неправилно в атакуваната му част,
като се оспорва изводът на първоинстанционният съд, че клаузата, уреждаща размерът на
годишния лихвен процент /ГЛП/ е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като
размерът й надхвърля трикратно размера на законната лихва договорна лихва, съответно че
1
е налице основание за приспадане на извършени плащания от длъжника от претендираната
главница. Сочи се, че към момента на сключване на процесният договор на 22.02.2017г., е
действала разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК /в сила от 23.07.2014г./, според която
годишния процент на разходите /ГПР/ не може да надвишава пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. Сочи се, че в договора за кредит е предвиден ГПР в
размер от 46.03 % и размер на годишния лихвен процент от 36.14 %, като договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 от ЗПК. Сочи се, че съгласно
ПМС №426/18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, законната лихва е десет процентни пункта. Ето защо по правилото на чл.19,
ал.4 от ЗПК, договорният ГПР не следва да надвишава 50 %, като в процесния случай
договореният размер на ГПР е 46.03 %, което е в законоустановените граници. Поддържа се,
че изложеното важи и за фиксирания годишен лихвен процент в размер на 36.14 %.
Оспорват се изводите на първоинстанционният съд, че ГЛП и ГПР противоречат на добрите
нрави, като се поддържа, е при формирането им, съдът се е позовал на стара съдебна
практика, според която уговорката за ГПР /възнаградителна лихва/, която надвишава
трикратния размер на законната лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Твърди се, че позоваването на въпросната съдебна практика, е неправилно с оглед изричната
законова регламентация. На следващо място се поддържа, че към датата на сключване на
процесния договор няма уредена законова или подзаконова рамка, респективно няма
обективен критерий за преценка дали с клаузата за възнаградителна лихва са нарушени
добрите нрави и са създадени условия за неоснователно обогатяване на кредитора. Ето защо
съдът е следвало да съобрази обстоятелствата, при които е сключен договорът, а именно че
кредитодателят е небанкова финансова институция, предоставяща парични средства по
занятие, без каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Следвало е да
съобрази още, че кредитодателят е търговец, който следва да реализира печалба и това не
противоречи на добрите нрави. Поддържа се, че практиката на съдилищата за обявяване на
недействителни на съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, които надвишават три пъти
законната такава за просрочени задължения, е преустановена с приемането на новата ал.4 на
чл.19 от ЗПК, която увеличава размера на пет пъти, който се явява по-адекватен. Сочи се, че
аргументи за това се черпят от обсъждането на законодателната промяна /Стенограма от
обсъжданията на проекта на ЗИД на ЗПК №454-01-8 от 30.01.2014г., 42-то НС/, където се
обосновава нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови
институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и
приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност. Сочи се, че по тези
съображения в парламента се е наложило поставяне на лимит, позволяващ договаряне на
лихвени проценти от 50 процентни пункта. В този смисъл се поддържа, че
първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че въззиваемият е имал възможност да
избира с каква институция да сключи договор за кредит и последният е избрал именно
небанкова финансова институция, която не е изисквала никакво обезпечение на
предоставената сума, в замяна на по-висок лихвен процент. Твърди се, че въззиваемият сам
2
е направил този избор, респективно се оспорва изводът в атакуваното решение, че договорът
е сключен в такъв ущърб на кредитополучателя, водещ до противоречи на добрите нрави.
Поддържа се, че в процесния договор за кредит и инкорпорираният в него погасителен план,
изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, които са съобразени със законовите
изисквания, като липсва основание оспорените клаузи да се счетат за неотговарящи на
изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, съобразно формулировката на чл.143 от ЗЗП.
Сочи се, че относима според жалбоподателя съдебна практика. На последно място се
поддържа, че уговорката за размера на възнаградителната лихва не може да представлява
неравноправна клауза, тъй като това е основната престация по двустранният договор.
Твърди се, че тази клауза не е възможно да бъде неравноправна, тъй като тя е била известна
на потребителя и е изиграла основна роля за формирането на волята за сключване на
договора. Сочи се, че подписите на длъжника на всяка страница от договор за кредит,
установяват, че същият е знаел параметрите на договора и бил е наясно, каква сума му се
предоставя и каква сума дължи. Ето защо се поддържа, че по отношение на основните
престации по договора, не може да се твърди неравноправност на клауза, тъй като
длъжникът е бил в позицията да договаря този параметър като основен за договора, наред с
размера на отпусната сума. В допълнение се сочи, че в по-новата съдебна практика се
приема, че не следва критерият “законна лихва“ да се абсолютизира и възнаградителната
лихва да се счита за противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва, а преценката дали договореното противоречи на добрите нрави,
следва да се прави въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай
релевантни обстоятелства. С оглед изложеното, се моли за отмяна на атакуваната част от
решението и уважаване на пълният размер на предявените претенции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, чрез назначеният й особен
представител, е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се поддържа становище за
нейната неоснователност. Оспорват се доводите на жалбоподателя, че при постановяване на
решението си, съдът се е позовал на загубила значение съдебна практика и че не се е
съобразил с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Сочи се актуална, според ответника по
жалбата, съдебна практика и се поддържа, че цитираната правна норма, уреждаща
максимално допустимия размер на ГПР, не изключва преценката за валидност и
справедливост на уговорката за възнаградителна лихва по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД за
противоречие с императивни правила на закона и с добрите нрави. Сочи се, че
жалбоподателят е допуснал смесване на понятията “годишен процент на разходите“ и
“годишен лихвен процент, като двата икономически показателя не са еквивалентни и
стойностите им се изразяват в различни величини. Поддържа се, че възприетото от
законодателя ограничение в размера на ГПР не се отнася за уговорения лихвен процент,
чието съответствие с правните принципи на справедливост и засилена защита на
потребителите подлежи на самостоятелна преценка. Оспорват се доводите на въззивника, че
кредитодателят разполага с правно защитим интерес да реализира прекомерна печалба, тъй
като предоставя парични средства без обезпечение и с висок риск от несъбираемост.
3
Поддържа се, че икономически по-слаба страна по договорите за потребителски кредит, са
кредитополучателите и те следва да получат балансирана защита на справедливияТ си
интерес от равноправни условия на кредитиране, чрез осигуряване на обоснован размер на
възнаграждението, което кредиторът получава за предоставената от него услуга. Поддържа
се още, че не е справедливо да се обвързва допустимият максимален размер на
възнаградителната лихва с вероятните загуби от дейността на кредитодателя, изразяващи се
в рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, тъй като така върху изправните
кредитополучатели неоправдано се възлагат неизгодите от неудовлетворени претенции на
кредитора по правоотношения с трети лица, без връзка с кредитното правоотношение, чието
изпълнение се търси. На следващо място се оспорва относимостта на посочената от
жалбоподателя съдебна практика, като са развити подробни съображения за
неприложимостта й към разглежданият казус, като се твърди наличието на трайна съдебна
практика, която приема за противоречаща на добрите нрави уговорка за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва и се сочи такава. На последно
място се оспорват доводите и искането на жалбоподателя за присъждане на пълният размер
на претендираната главница, като се поддържа, че с атакуваното решение е установена
неравноправност, съответно недействителност на уговорка от договора за кредит,
предвиждаща такса “ангажимент“ в размер на 157.50лв. Ето защо тази сума се явява
получена без основание от кредитора, поради което главницата по отпуснатия кредит,
следва да се счита в размера на реално усвоените от кредитополучателя 4342.50лв. Сочи се,
че в размера на претендираната с исковата молба главница, са включени и дължими вноски
за застраховка, като кредиторът е бил овластен да събира в следствие от отделно
облигационно правоотношение, но това не го прави нито титуляр на вземането, нито
носител на правото да го събира принудително. Ето защо се твърди, че неоснователна е
претенцията, касаеща остатък от дължима застрахователна премия. В заключение се
поддържа, че решението, с което са отхвърлени част от претенциите, е правилно и
законосъобразно, поради което се моли за потвърждаването му.
Страните не са обективирали искания по доказателствата.
В хода на проверката въззивният съд констатира, че постъпилата въззивна жалба е
редовна и отговоря на изискванията на чл.260 от ГПК, тъй като са подадени в срок от
надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и съдържа останалите необходими
приложения. От друга страна с оглед факта, че ответникът се представлява от особен
представител, за редовността на производство, следва да се събере депозит за полагащото се
възнаграждение на особеният представител, което се дължи авансово от въззивника-ищец.
Ето защо на жалбоподателят, следва да укаже да внесе депозит в размер на 300лв., с
предупреждение, че при неизпълнение жалбата му ще бъде върната като нередовна.
Съобразно преценката за допустимост на производството и на основание чл.267 от
ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
4
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба на “Фронтекс Интернешънъл“
ЕАД, против Решение №3139 от 19.10.2022г., постановено по гр.д.№16970/2021г. по описа
на Районен съд Варна, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателят
искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430 от ТЗ и чл.79, ал.1 от
ЗЗД, против Г. К. С., за приемане на установено, че въззиваемият дължи на въззивника
разликата над 355.82лв. до 3394.40лв., представляваща дължима главница по Договор за
потребителски паричен кредит №PLUS-14531409, сключен на 22.02.2017г. с “БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на жалбоподателя с Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019г. и Приложение 1 към
Приемо-предавателен протокол от 05.03.2020г. и сумата от 1344.68лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 05.02.2019г. до 05.02.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
№3057/30.06.2021г. по ч.гр.д. №9496/2021г. по описа на РС Варна.
УКАЗВА на “Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15, ет.6, представлявано от Лилия К.а
Димитрова, че следва в едноседмичен срок от съобщаването, да представи
доказателства за внесен по особената сметка на ВОС, депозит за възнаграждение на
назначеният особен представител на ответника-длъжник, дължимо за въззивното
производство в размер на 300лв., като го ПРЕДУПРЕЖДАВА, че при неизпълнение
въззивната жалба ще бъде върната като нередовна.
НАСРОЧВА производството по в.гр.д.№2596/2022г. на ОС Варна в открито съдебно
заседание на 01.03.2023г. от 13.30 часа, за която дата и час да се призоват страните, ведно с
препис от настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5