РЕШЕНИЕ
гр.
Ихтиман, 08.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, Трети състав, в
публичното заседание на десети ноември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР
ГЕОРГИЕВ
при секретаря Цветелина Велева,
като разгледа докладваното гр.д. №627/2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са от „…“ ЕООД- в несъстоятелност, срещу В.И.Ц. обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 221, ал. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на следните суми: 1746,04 лв.,
представляваща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока
на неспазено предизвестие при безсрочно трудово правоотношение, ведно със
законната лихва от 11.01.2019 г. до изплащане на вземането; 65,48 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 30.08.2018г. до 11.01.2019г., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 15/2019 г. по описа
на РС- Ихтиман.
Ищецът
твърди, че между страните е сключен трудов договор на 12.10.2016г., като по
силата на две допълнителни споразумения ответникът е назначен на длъжност
„Сортировач- кроялен цех“ и възнаграждението му е увеличено на 600лв..
Поддържа, че в периода между 16.08.2018г. и 22.08.2018г. ответникът в
продължение на 5 последователни работни дни не се е явил на работа, поради
което със Заповед №2723/30.08.2018г. на основание чл. 190, т. 2 КТ на
последният е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Твърди, че
ответникът не е заплатил на ищеца- работодател обезщетение за двумесечния срок
на предизвестието по трудовия договор. Претендират се разноски.
Ответникът
е подал в законоустановения срок по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове. Твърди, че трудовият договор и допълнителните
споразумения не са подписани от управителя на дружеството Ш. Д.а от лица без
представителна власт. Поддържа, че размерът на претендираното обезщетение не е
съобразен с изискванията на закона. Претендират се разноски.
Ответникът
предявява срещу ищеца насрещни искове
с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, 262 КТ, 264 КТ за заплащане на следните
суми: 384,16 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 14 работни дни за
2017г., 356,72 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 13 работни дни за
2018г.; 1220лв., представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.01.2017г. до
30.08.2018г.; 362,50 лв.,
представляваща възнаграждение за работа през официални празници за периода от
01.01.2017г. до 30.08.2018г., ведно със законната лихва считано от предявяване
на насрещния иск- 23.12.2019г., до окончателното изплащане.
В
насрещния иск се поддържа, че работодателят не е заплатил на работника
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Твърди се, че е полаган
извънреден труд и труд по време на официални празници. Прави се възражение за прихващане между
вземанията по главния иск и насрещните искове.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск, в който последният се
оспорва като недопустим и неоснователен. Поддържа се, че претендираните с
насрещния иск суми са погасени поради непредявяването им в рамките на сроковете
по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ в производството по несъстоятелност,
предмет на т.д. №12/2019г. по описа на СОС. Твърди се, че работникът е
използвал изцяло полагащия се отпуск,
поради което не му се дължи обезщетение. Поддържа се, че работникът никога не е
полагал извънреден труд и труд в празнични дни, а единствено нощен труд, който
е заплатен.
С
влязло в сила протоколно определение от 08.09.2020г. е върната насрещната
искова молба в частта, в която се претендира мораторна лихва поради
неизпълнение в срок на дадените от съда указания за посочване на размер и
период.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа страна:
От Трудов договор №ALCBG4038/12.10.2016г.
се установява, че между страните в настоящото съдебно производство е
съществувало безсрочно трудово
правоотношение, с уговорен модалитет – изпитателен срок в полза на
работодателя, по силата на което ищецът е полагал труд при ответника на
длъжността “Оператор кроялни машини”. Приложени са
и съответните документи за длъжностна характеристика, запознаване с вътрешни
правилници, наредби и процедури, носещи подписа на служителя.
От Допълнително споразумение №1
към Трудовия договор се установява, че между
страните е договорено изменение на трудовия договор, като
служителят е назначен на длъжност
„Сортировач- кроялен цех“ със срок на изпитване от 3 месеца в полза на
работодателя. Приложени са и съответните документи за длъжностна
характеристика, запознаване с вътрешни правилници, наредби и процедури, носещи
подписа на служителя.
От Допълнително споразумение №2 към Трудовия договор
се установява, че е изменено трудовото възнаграждение на служителя.
От представени към Трудовия договор и допълнителните
споразумения пълномощни се установява, че управителят на работодателя Б.упълномощава
Р.Щ. К.да представлява дружеството в отношенията му с наетия персонал, да
сключва и прекратява трудови договори, да издава и подписва заповеди за налагане
на дисциплинарни наказания (включително и дисциплинарно уволнение).
От покана за писмени обяснения се установява, че
служителят е поканен в 3 дневен срок да посочи причините, поради които от
16.08.2018г. до 22.08.2018г. не се е явил на работа без представяне на
оправдателен документ.
От подписани от служителя обяснения се установява, че
същият на 27.08.2018г. е посочил, че си е намерил работа.
От молба от работодателя до служителя се установява,
че във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение последният следва да
представи медицински документи във връзка със закрилата по чл. 333, ал. 1 от КТ. Молбата е получена от работника на 30.08.2018г. и по делото няма данни
същият да е представил документи, че се ползва от закрилата по чл. 333 от КТ.
От Заповед № 2723/30.08.2018 г. се
установява, че на служителят е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“,
считано от датата на връчване на заповедта поради извършено нарушение на чл.
187, т. 1 от КТ, изразяващо се в неявяване на работа в продължение на 11
последователни работни дни, поради което ТПО е прекратено на основание чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ, като е посочено, че
лицето дължи обезщетение на работодателя в размер на две брутни трудови
възнаграждения, съгласно чл. 221, ал. 2 от КТ. Заповедта е връчена на служителя
на 30.08.2018г. и по делото няма данни и не се твърди уволнението да е
оспорено.
От представеното извлечение от
трудовата книжка на ищцата се установява, че касателно релевантния за делото
период е направено отбелязване, че ответникът е работил при ищцовото дружество от 13.10.2016г.
до 30.08.2018г.
От представената от дружеството
документация във връзка с производство по несъстоятелност се установява, че на
08.04.2019г. е открито производство по несъстоятелност, като с Решение
№161/15.11.2019г. по т.д. №12/2019г. на СОС дружеството е обявено в
несъстоятелност, а с Определение №100/17.02.2020г. по т.д. №12/2019г. на СОС са
одобрени и допълнителните списъци на вземанията по чл. 687, ал. 1 ТЗ.
Установява се също така, че синдикът не е установил служебно вземания на
ответника, както и че ответникът не е подавал възражение срещу списъците по чл.
687, ал. 1 от ТЗ.
От заключението на приетата и
неоспорена от страните съдебно- счетоводна експертиза, както и от изслушването
на вещото лице в съдебното заседание на 08.09.2020г., се установява, че
размерът на дължимото обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ е 1684,36лв.; че
са начислени и изплатени извънреден труд и нощен труд, като не се установява да
има незаплатени суми; че не се
установява полагане на труд през официални празници; че не се дължи обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск съобразно ведомостите, че мораторната
лихва по главния иск за периода от 30.08.2019г. до 11.01.2019г. е 63,17лв.
От показанията на св. Д..се
установява, че свидетелят не може да посочи конкретни периоди, през които
ответникът е работил извънредно и в празнични дни.
При така установените
правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните в първата съдебна инстанция
доказателствени средства, съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема
следното от правна страна:
Предявени са обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
221, ал. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД, както и насрещни искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, 262 КТ,
264 КТ, като с последните е направено възражение за прихващане между вземанията
по главния иск и насрещните искове.
По
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 221, ал. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД:
Искът
за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 ГПК е
подаден в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е
налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като
в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът-длъжник е възразил срещу заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Волята
на лицето, подало възражението, е неясна касателно това дали се касае за
възражение по чл. 414 от ГПК или чл. 414а от ГПК. В съдебно заседание на
08.09.2020г. съдът е дал възможност на ответника да заяви дали оспорва
вземането или го признава, респ. твърди, че го е платил. Съдът намира, че
длъжникът не е ползвал правилния образец на възражение, тъй като подаденото
възражение в действителност е по чл. 414 от ГПК, а не по чл. 414а от ГПК. С
оглед изявленията на ищеца и ответника в открито съдебно заседание на
08.09.2020г., че ответникът оспорва дължимостта на сумите, следва да се приеме,
че се касае именно за възражение по чл. 414 от ГПК.
За
основателността на иска с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ в тежест на ищеца
по главния иск е да докаже при пълно и главно доказване твърденията си относно
наличие на безсрочно трудово правоотношение с ответника, което е било
прекратено с влязла в сила заповед за налагане на дисциплинарно наказание
"уволнение", както и размера на последното брутно трудово
възнаграждение и срока на предизвестието.
Съгласно
разпоредбата на чл. 221, ал.2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или
служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово
възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово
правоотношение.
Страните
не спорят, че са били в трудово правоотношение по сключен трудов договор за
неопределено време, като със Заповед № 2723/30.08.2018 г. на основание на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на ответника било наложено дисциплинарно
наказание "уволнение". Заповедта е връчена на ответника лично на
30.08.2018г. и по делото няма данни и не се твърди уволнението да е оспорено.
На основание чл. 195, ал.3 КТ наказанието се счита наложено от датата на
получаване заповедта, а с оглед неговия характер и на основание чл. 335, ал.2,
т.3 КТ от този момент са настъпили последиците от упражненото от работодателя
право на уволнение. Съгласно сключеният договор срокът на писменото
предизвестие за едностранно прекратяване на ТД е 2 месеца.
Обезщетението
по чл. 221, ал.2 КТ е предназначено да възстанови понесените от работодателя
вреди вследствие прекратяване на трудовото правоотношение по вина на работника
или служителя. В случаите на безсрочен трудов договор техният размер е
нормативно установен -брутното трудово възнаграждение на работника, определено
в съответствие с чл. 228 КТ, който в настоящата хипотеза според заключението на
вещото лице възлиза на сумата от 1684,36лв.. Вещото лице посочва също
така, че мораторната лихва за периода от 30.08.2018г. до 11.01.2019г. възлиза
на 63,17лв.
Предвид
изложеното предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
221, ал. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД: следва да бъдат уважени до този размер.
Възражението
на ответника за недължимост на обезщетението поради това, че трудовият договор
и допълнителните споразумения не са подписани от управителя на дружеството Ш. Д.
Б., а от лица без представителна власт, е без правно значение за релевантните
по делото обстоятелства и не подлежи на обсъждане по същество в настоящото
производство. Ответникът е имал правната възможност да предяви иск по чл. 344,
ал.1, т.1 КТ за оспорване законността на наложеното наказание и неговата
отмяна, в каквато посока липсват твърдения. За пълнота все пак следва да се
посочи, че представителната власт на лицето, подписало ТД и допълнителното
споразумение се установяват от представено по делото пълномощно.
По
насрещните искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, 262 КТ, 264 КТ и
направено възражение за прихващане между вземанията по главния иск и насрещните
искове.
По
възражението на ответника по насрещните искове за недопустимост поради това, че
претендираните с насрещните искове суми са погасени поради непредявяването им в
рамките на сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ в производството
по несъстоятелност, предмет на т.д. №12/2019г. по описа на СОС. Съдът намира
възражението за неоснователно, като съображенията за това са следните. Съгласно
чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ е допустимо да се образуват дела по трудови спорове и
след откриване на производството по несъстоятелност. Работникът разполага с
възможност да предяви иск за паричното си вземане от трудово правоотношение
преди или след откриване на производството по несъстоятелност на дружеството
работодател и този иск е винаги допустим. Влязлото в сила положително за
работника решение по трудовия спор следва да бъде съобразено от синдика при
изготвяне на списъка на приетите вземания и от съда по несъстоятелността при
одобряване на списъка. Същевременно, работникът има право да предяви вземането
си и в производството по несъстоятелност (чл. 685, ал. 1 ТЗ), но дори и да не
стори това, вземането му, произтичащо от трудово правоотношение следва да бъде
вписано служебно от синдика в списъка на приетите вземания – чл. 687, ал. 1 ТЗ.
Вземането се смята за прието, когато е включено в одобрения от съда по
несъстоятелността списък на приетите вземания – чл. 693, ал. 1 ТЗ, а
определението на съда за одобряване на списъка на приетите вземания се обявява
в търговския регистър – чл. 692, ал. 5 ТЗ. След обявяване в търговския
регистър на списъка на приетите вземания от съда по несъстоятелността, когато
срещу вземането не е направено възражение в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ, както и
когато е направено възражение, но в седмичния срок по чл. 694, ал. 1 ТЗ срок
след обявяване на списъка не е предявен иск за установяване несъществуването
му, гражданскоправния спор относно вземането на работника от трудово
правоотношение е разрешен със сила на пресъдено нещо. С това правото му на
иск се погасява – разрешеният със сила на пресъдено нещо спор относно вземането
е пречка за съществуването на правото на иск, поради което продължаването на
производството по исков ред относно същото вземане се явява недопустимо и при
направен отвод за сила на пресъдено нещо относно вземането по трудов спор,
предмет на гражданското дело, съдът е длъжен да прекрати производството на
основание чл. 299, ал.1 ГПК. Правата на работника за вземането му по трудовото
правоотношение са гарантирани с приемане на вземането му в списъка, одобрен от
съда по несъстоятелността; вземането може да бъде реализирано само в рамките на
универсалното принудително изпълнение (индивидуално принудително изпълнение въз
основа на изпълнителен лист по делото по трудовия спор не може да бъде проведено
извън производството по несъстоятелност), поради което при така действащата
правна уредба, съдържанието на продиктуваните от стремеж към социална
справедливост норми на чл. 637, ал. 1 и ал. 6, т. 2 ТЗ са приложими до момента
на разрешаване на въпроса кои вземания са приети за удовлетворяване от масата
на несъстоятелността. Производството по трудовия спор е недопустимо и когато
приетото от съда вземане е оспорено от кредитор на масата на несъстоятелността
и този кредитор е предявил иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ за установяване на
несъществуването на приетото от съда вземане. В горния смисъл е Решение №
93/30.05.2016 година, по гр. д. № 5661/2015 г. IV г. о. на ВКС.
Следователно
трудов спор при открито производство по несъстоятелност на работодателя е допустим
до момента на приемане или неприемане на вземането в списъка пред съда по
несъстоятелността.
Вземането
от трудово правоотношение всякога следва да е включено служебно от
синдика в списъка на вземанията. В отговора на насрещния иск работодателят
посочва, че синдикът не е установил служебно на вписване в списъците по реда на
чл. 687 от ТЗ да подлежат вземания на този служител, както и че служителят не е
предявил твърдените вземания пред съда по несъстоятелността. В случая съобразно
горецитираната съдебна практика по аргумент от противното след като вземането
не е включено в списъка на приетите вземания, респ. неприето в списъка, то не е
формирана сила на присъдено нещо. Съгласно чл. 637, ал. 6, т. 2 ТЗ е допустимо
в хода на открито производство по несъстоятелност образуване на съдебни
производства за трудови спорове и непредявяването на вземането в списъка на
вземанията обуславя интереса от насрещните искове, поради което същите са допустими.
За да
възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната
действителност две материални предпоставки – 1. да е прекратено трудовото
правоотношение и 2. работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се
платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни
години. Фактът, че е прекратено трудовото правоотношение и че му са се полагали
твърдения брой работни дни платен годишен отпуск, следва да бъде установен от
ищеца по насрещния иск, а задължението за установяване на обстоятелството, че
той е ползвал полагащия му се отпуск, респ. че дължимото обезщетение за
неползван платен годишен отпуск е заплатено принадлежи на ответника по
насрещния иск.
Не се
спори между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че
служителят е полагал труд при работодателят, като трудовото правоотношение е
прекратено със Заповед № 2723/30.08.2018 г., връчена на служителя на
30.08.2018г..
Не се
установи обаче втората предпоставка, а именно работникът или служителят да не е
ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на
прекратяването или за предходни години. С оглед правилата за разпределение на
доказателствената тежест служителят следваше да докаже, че са му се полагали
твърдения брой работни дни платен годишен отпуск при условията на пълно и
главно доказване.
От
заключението на вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза и изслушването
му в съдебно заседание се установява, че не се дължи обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск съобразно ведомостите. Наред с това показанията на св.
Димитров са твърде общи и неопределени, за да установят сами по себе си
основателността на претенцията на служителят за заплащане на 384,16 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 14
работни дни за 2017г., 356,72 лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск в размер на 13 работни дни за 2018г.. Свидетелят дори не
посочва да са налице вземания за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Ето
защо искът по чл. 224, ал. 1 КТ се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
За
основателността на иска с правно основание чл. 262 КТ за заплащане
на извънреден труд, е необходимо да са
се осъществили следните материални предпоставки (юридически факти) – 1.
работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължение на работника или
служителя извън уговореното работно време или той мълчаливо да е допуснал
полагането на труд извън установено по трудовото правоотношение работно време и
2. работникът и служителят ефективно да е престирал своята работна сила
съгласно нарежданията на работодателя извън установеното в трудовия договор
работно време. Съобразно разпоредбата на чл. 154 от ГПК в тежест на ищеца по
насрещния иск е да докаже горните обстоятелства, а в тежест на ответника по
насрещния иск е да установи, че сумите са погасени.
По
делото не се установи нито една от двете предпоставки за уважаване на този иск.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно- счетоводна експертиза,
както и от изслушването на вещото лице в съдебното заседание на 08.09.2020г.,
се установява, че са начислени и изплатени извънреден труд и нощен труд, като
не се установява да има незаплатени суми. Наред с това показанията на св.
Димитров са твърде общи и неопределени, за да установят сами по себе си
основателността на претенцията на служителят за заплащане на сумата от 1220лв.,
представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от
01.01.2017г. до 30.08.2018г.. . Свидетелят дори не посочва конкретни периоди
(макар и общо), а единствено заявява, че извънреден труд е полаган, поради
което с оглед заявеното от вещото лице, че извънреден труд е заплащан, по
делото не беше установено да е останал незаплатен извънреден труд.
С
оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът по
насрещния иск не успя да докаже горните обстоятелства, поради което искът с
правно основание чл. 262 от КТ се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Съгласно
разпоредбата на чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници,
независимо дали представлява извънреден труд или не, се заплаща според
уговореното, но не по - малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение.
За основателността на този иск ищецът следва да докаже, че е полагал труд на
официалните празници през исковия период.
По
делото не се установи служителят да е полагал труд на официалните празници през
исковия период. От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза, както и от изслушването на вещото лице в съдебното
заседание на 08.09.2020г., се установява, че по отношение на работа през
официални празници не е отразено нищо във ведомостите. Наред с това показанията
на св. Димитров са твърде общи и неопределени, за да установят сами по себе си
основателността на претенцията на служителят за заплащане на сумата от 362,50
лв., представляваща възнаграждение за работа през официални празници за периода
от 01.01.2017г. до 30.08.2018г.. Свидетелят дори не посочва конкретни периоди
(макар и общо), а единствено заявява, че труд през официални празници е
полаган. Следователно ищецът по насрещните искове не установи при условията на
пълно и главно доказване дължимостта на сумата от 362,50 лв., представляваща
възнаграждение за работа през официални празници за периода от 01.01.2017г. до
30.08.2018г., поради което искът следва да бъде отхвърлен изцяло.
С оглед на неоснователността на
насрещните искове неоснователно е и направеното от служителят възражение за
прихващане между вземанията по главния иск и насрещните искове.
По разноските:
Законодателят е освободил
работниците и служителите, ищци по дела за трудови спорове, от заплащането на
дължимите държавни такси и разноски за съдебното производство, независимо от
изхода на делото. Работниците обаче не са освободени от репариране разноските
на другата страна при отхвърляне на исковете.
В случая разноски претендира
единствено ищецът.
С оглед изхода на спора и
уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сторените разноски в размер на общо 1160,77лв.,
от които 347,28лв. заплатено адвокатско възнаграждение в заповедното
производство, 452,94лв. заплатено адвокатско възнаграждение в исковото
производство, 34,95лв. държавна такса за заповедното производство, 36,20лв.
държавна такса за исковото производство, 289,40лв. възнаграждение за вещо лице.
С оглед всичко гореизложено съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 221, ал. 2 КТ, чл. 86 ЗЗД по отношение на В.И.Ц., ЕГН **********,
с адрес ***, че „…“ ЕООД- в несъстоятелност, ЕИК …, със седалище и адрес на
управление с. М., общ. … е носител на право на парично вземане за следните
суми: 1684,36лв., представляваща обезщетение в размер на брутното
трудово възнаграждение за срока на неспазено предизвестие при безсрочно трудово
правоотношение, ведно със законната лихва от 11.01.2019 г. до изплащане на вземането;
63,17лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.08.2018г. до
11.01.2019г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
15/2019 г. по описа на РС- Ихтиман, като
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 221, ал. 2 КТ за разликата над 1684,36лв. до пълния
предявен размер от 1746,04 лв. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86 ЗЗД за разликата над 63,17лв. до
пълния предявен размер от 65,48 лв..
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявените от В.И.Ц., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу „….“ ЕООД- в несъстоятелност, ЕИК …., със седалище и адрес
на управление с. … насрещни искове с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, 262 КТ, 264 КТ за заплащане на следните
суми: 384,16 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 14 работни дни за
2017г., 356,72 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 13 работни дни за
2018г.; 1220лв., представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.01.2017г. до
30.08.2018г.; 362,50 лв.,
представляваща възнаграждение за работа през официални празници за периода от
01.01.2017г. до 30.08.2018г., ведно със законната лихва считано от предявяване
на насрещния иск- 23.12.2019г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.И.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на
„..“ ЕООД- в несъстоятелност, …, със седалище и адрес на управление с. М.,
сумата от общо 1160,77лв.,
представляваща сторените разноски в исковото и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски окръжен съд в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ: