№ 252
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Христина Ц. Цветкова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508432 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20097306/16.04.2021 г. по гр. д. № 24076/2017 г. по описа
на СРС, 127 състав са отхвърлени предявените от ИВ. Б. М. и С.А.Г. срещу
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание чл.
439 за установяване недължимостта при условията на солидарност на сумата
от 18313,68 лева, ведно със законната лихва от 19.04.2017 г., представляваща
главница по договор за кредит, сключен на 01.04.2008 г. с „Банка ДСК“ ЕАД,
присъдена с изпълнителен лист от 26.02.2013 г. в производството по ч.гр.д. №
5994/2013 г. по описа на СРС, 42 състав по реда на чл. 417 от ГПК, въз основа
на който е образувано изп.д. № 20137860400959 по описа на ЧСИ М.М. и на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищците са осъдени да заплатят и сумата от 100
лева, представляващи направени от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД.
Против решението е подадена въззивна жалба вх. №
25077367/05.05.2021 г. от ИВ. Б. М. и С.А.Г.. В жалбата са изложени
съображения за неправилност на първоинстанционното решение.
Въззивниците поддържат, че решението е неравилно, тъй като в
производството по издаване на заповед за изпълнение са допуснати редица
1
нарушения, които не били взети предвид от първоинстацинония съд. На първо
място, не била настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит, тъй
като кредиторът не бил уведомил длъжниците. Това следвало да стане преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но такова
уведомяване не било направено. Поддържа, че това не е можело да бъде
направено с уведомлението за извършената цесия, както и подаденото
заявление за издаване на заповед за изпълнение нямало също характер на
уведомление. Излагат съображения, че и издадената заповед не служи като
уведомление, тъй като не съдържа изявление на кредитора. На следващо
място, посочват, че издадената срещу длъжниците заповед за изпълнение и
последващата покана за доброволно изпълнение от ЧСИ М.М. не били
изпратени и получени от двамата длъжници, поради което и същите не били
подали възражение по чл. 414 от ГПК в законоустановения срок. Вместо това,
банката на 27.06.2013 г. прехвърлила вземането си на трето лице – „ОТП
Ф.Б.“ ЕАД. За извършеното прехвърляне длъжниците не били уведомени,
така както било посочено в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Въпреки това съдът бил приел
неправилно, че това уведомяване било валидно. Поддържа, че представеното
по делото пълномощно, с което представляващите „Банка ДСК“ ЕАД са
упълномощили представителите на цесионера, не е породило правно
действие, тъй като не е било нотариално и индикациите му не били описани
подробно в съобщението, което да позволяло на длъжниците да го проверят
при съответния нотариус. Освен това, развива и доводи за нищожност на
пълномощното, тъй като предмет на упълномощителната сделка била
създаването на представителна власт, която е субективно право, а не
задължение. Съобщаването на цесията било задължение на кредитора, поради
което не можело да бъде предмет на упълномощителна сделка. Поддържат, че
всички посочени дати и свързаните с тях факти и обстоятелства нямали
логична връзка помежду си, която безспорно да установявала, че е налице
валидно съобщаване от предишния кредитор на направеното от него
прехвърляне. Неправилно първоинстанционният съд бил приел приложените
по делото уведомления, въпреки че те представлявали ненаименовани
документи за уведомяване на длъжниците за прехвърляне на дълга им, със
саморъчно написана и подписана дата 22.04.2014 г. и произхождат
единствено от цесионера, но не и от цедента. Поддържат, че разпоредбата на
чл. 235 от ГПК не намира място в настоящия случай, тъй като същото
2
уведомление било направено с отговора на исковата молба, т.е. след
направеното оспорване на присъдените със заповедта за изпълнение и
изпълнителния лист суми. Първоинстанционният съд бил пропуснал
обстоятелството, че се касае до отрицателен установителен иск за
недължимост на принудително събираните суми, иницииран от страна на
длъжниците. Противното би означавало предсрочната изискуемост да
настъпи в по-късен момент и тогававземането няма да е в този размер.
Излагат съображения, че с оглед обстоятелството, че е издадена заповед за
изпълнение, то изменението на основанието било недопустимо. На трето
място, първоинстанционното решение било неправилно, тъй като „ОТП Ф.Б.“
ЕАД се присъединило като взискател едва на 27.10.2015 г., като
принудителни действия не били извършвани в периода от 26.03.2013 г. до
27.10.2015 г., поради което частният съдебен изпълнител следвало да
прекрати изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Моли
обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което са бъде признато за установено, че не дължат на „ОТП Ф.Б.“
ЕАД сумата от 18313,68 лева, получена като кредито от „Банка ДСК“ ЕАД,
заедно със законната лихва върху тази главница от 19.04.2017 г. Моли да
бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия „ОТП Ф.Б.“ ЕАД с вх. № 25109319/28.06.2021 г. В отговора са
изложени съображения за правилност на първоинстанционното решение.
Въззиваемия поддържа, че заявените с въззивната жалба доводи за
неправилност на обжалваното решение не са били предмет в
първоинстанционното производство, тъй като не са въведени с отговора на
исковата молба, нито в хода на делото. Поддържа, че правилно
първоинстанционният съд е приел за установено, че длъжниците са
уведомени за цесията, а именно два пъти писмено и веднъж са извършили
изрично извънсъдебно признание на обстоятелството, че са били уведомени
за цесията най-късно на 15.09.2013 г. с подаването на молба до ЧСИ
Миладинов, в която били посочили периода от 15.09.2013 г. до 01.05.2015 г.,
в който са извършили месечни плащания в полза на ответника на основание
договор за покупко-продажба на вземания между „Банка ДСК“ и „ОТП Ф.Б.“
ЕАД от 27.06.2013 г., а освен това е прието, че са уведомени и още веднъж с
връчване на препис от отговора на исковата молба. Моли въззивната жалба да
3
бъде отхвърлена и обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират
направените във въззивното производство разноски в размер на 450 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Производството по гр.д. № 24076/2017 г. по описа на СРС, 127 състав е
образувано по искова молба, подадена от ИВ. Б. М. и С.А.Г. против „ОТП
Ф.Б.“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
Ищците твърдят, че на 01.04.2008 г. И.М. като кредитополучател сключил
договор за кредит с Банка ДСК ЕАД, по силата на който му бил предоставен
кредит в размер на 25000 лева. Поръчител по кредита била С.Г.. Твърдят, че
до м. 09.2011 г. редовно внасяли месечните си вноски, но впоследствие
поради финансови проблеми пропуснали плащането на вноски. Твърдят, че на
13.02.2013 г. „Банка ДСК“ ЕАД подала заявление за издаване заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, които били издадени по гр.д. № 5994/2013 г.
по описа на СРС, 42 състав. Било образувано изпълнително дело № 959/2013
г. по описа на ЧСИ М.М.. Поддържат, че не били получили покана за
доброволно изпълнение, поради което и не подали възражение по чл. 414 от
ГПК в законоустановения срок. Не били уведомени и за сключения на
27.06.2013 г. договор, с който „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземането си
на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД. Едва на 06.08.2013 г. цесионера изпратил уведомително
писмо за цесия до поръчителя С.Г. и не бил изпратил такова на
кредитополучателя. Едва през 2016 г. било насочено принудително
изпълнение като бил наложен запор върху трудово възнаграждение и
възбрана върху недвижимо имущество на С.Г.. Поддържа, че „ОТП Ф.Б.“
ЕАД не е легитимиран да претендира вземането по договор за кредит, тъй
като длъжниците не били надлежно уведомени от цедента за прехвърлянето
на вземането. Молят да бъде признато за установено, че не дължат сумата от
18313,68 лева – дължима и неизплатена главница по издадения изпълнителен
лист от 26.02.2013 г., както и начислените и непогасени суми за законова
лихва от 19.04.2017 г. (уточнителна молба от 15.03.2021 г.).
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
4
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД оспорва предявения иск. Твърди, че ищците са били
уведомени за издадената заповед за изпълнение като препис от нея била
връчена от съдебния изпълнител чрез залепване на уведомление по чл. 47 от
ГПК. Поддържа, че исковата молба е недопустима, тъй като с изтичане на
сроковете за възражения е преклудирана възможността длъжниците да
оспорват съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за
изпълнение. Твърди, че на 27.06.2013 г. е сключен договор за покупко-
продажба на вземания (цесия), с който „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила пакет
от вземания, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и изтекли лихви, като в това число било включено и процесното
вземане. Поддържа, че по силата на изрично пълномощно „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е
изпратило уведомления до длъжниците за цесията като уведомленията били
получени лично от И.М. и С.Г.. Освен това, твърди, че многократно били
осъществявани срещи с тях, като на 22.04.2014 г. на среща били обсъдени
възможностите им да обслужват кредита, за което били съставени протоколи
и те били подписани от ищците. Твърди, че на 09.02.2018 г. И.М. заявил и
желание да сключи споразумение за разсрочване на задължението.
Независимо от това, поддържа, че с връчване на отговор на исковата молба и
приложените към нея уведомления съдът следва да приеме, че длъжниците са
уведомени за цесията. Излага твърдения във връзка с възникване на
задължението по договор за кредит, сключен с Банка ДСК ЕАД. Моли
предявеният иск да бъде отхвърлен.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, от които се установява следното:
На 01.04.2008 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ИВ. Б. М. е сключен
договор за кредит за текущо потребление, по силата на който на
кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 25000 лева. Срокът за
изпълнение на задължението за връщане на предоставената сума е 120 месеца,
считано от датата на неговото усвояване. За обезпечаване на задължението на
същата дата е сключен договор за поръчителство със С.Г. А., която се е
задължила да отговаря солидарно с длъжника за задълженията по договора за
кредит. Не е спорно между страните, че кредитополучателят е преустановил
плащане на уговорените месечни вноски (считано от м. 09.2011 г. – посочено
в исковата молба).
5
Въз основа на заявление от 13.02.2013 г., подадено от „Банка ДСК“ ЕАД
е издадена заповед за незабавно изпълнение по гр.д. № 5994/2013 г. по описа
на СРС, 43 състав, с която на ИВ. Б. М. и С.А.Г. е разпоредено да заплатят
солидарно на заявителя сумата от 18313,68 лева, представляваща дължима
главница по договор за кредит, сключен на 01.04.2008 г., с настъпила
предсрочна изискуемост поради липса на плащане на погасителни вноски за
периода от 09.2011 до 11.2011 г., ведно със законната лихва, считано от
13.02.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в
размер на 2866,27 лева за периода от 30.09.2011 г. до 12.02.2013 г.,
наказателна лихва в размер на 611,55 лева за периода от 06.10.2011 г. до
12.02.2013 г. и 535,83 лева – разноски по делото. Въз основа на заповедта е
издаден изпълнителен лист на 26.02.2013 г.
По молба на Банка ДСК ЕАД и въз основа на издадения по гр.д. №
5994/2013 г. по описа на СРС, 42 състав е образувано изпълнително дело №
20137860400959 по описа на ЧСИ М.М.. Покана за доброволно изпълнение,
ведно с приложена към него заповед за изпълнение е връчена на длъжника
ИВ. Б. М. лично на 30.04.2013 г. в кантората на ЧСИ в двуседмичния срок от
залепване на уведомление по чл. 47 от ГПК. Призовка за доброволно
изпълнение и препис от заповед за незабавно изпълнение не е връчвана на
поръчителя С.Г., доколкото връчителят е удостоверил, че посоченият в нея
адрес не е точен. Липсват данни да са предприемани действия за връчване на
призовка за доброволно изпълнение на ищеца С.Г..
На 27.06.2013 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е сключен
договор за покупко-продажба на вземания, по силата на който вземането по
Договор за кредит за текущо потребление от 01.04.2008 г., сключен с ИВ. Б.
М. е прехвърлено на цесионера срещу заплащане на определено
възнаграждение. Установява се от приетите по делото уведомителни писма
до ИВ. Б. М. и до С.А.Г., че те са уведомени на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
за сключения договор за цесия, като са ги получили съответно на 03.09.2013 г.
и 29.08.2013 г. (видно от приложените известия за доставяне – лист 52 от гр.д.
№ 24076/2017 г.), а и са удостоверили връчването им с подписа си на
22.04.2014 г. върху самите уведомления. С пълномощно, подписано от
изпълнителни директори на „Банка ДСК“ ЕАД „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е
упълномощен с правото да уведоми всички длъжници (кредитополучатели,
6
съдлъжници и поръчители) по вземанията за кредити, които са прехвърлени с
Договор за покупко-продажба на вземания за извършената цесия.
С молба вх. № 12356/27.10.2015 г. „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е направило искане
да бъде конституиран в изпълнителното производство по изпълнително дело
№ 20137860400959 по описа на ЧСИ М.М.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви
иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на
едно право, когато има интерес от това. В чл. 439 от ГПК е предвидена
възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори
вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Същото право има и длъжникът
в производството по издаване на заповед за изпълнение, която е влязла в сила.
Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с предявяването на
който ищецът цели да установи, че вземането на ответника, за което е издаден
изпълнителен лист по гр.д. № 5994/2013 г. не съществува респ. не подлежи на
принудително изпълнение по изпълнително дело № 20137860400959 по описа
на ЧСИ М.М..
С въззивната жалба за пръв път са изложени твърдения, свързани с
обстоятелствата, свързани с настъпване на предсрочна изискуемост на
вземането по договора за кредит. Разглеждането на тези възражения е
7
недопустимо в рамките на производството по предявения иск по чл. 439 от
ГПК, доколкото защитата на длъжника е можело да бъде осъществена само по
реда на чл. 414 от ГПК чрез подаване на възражение срещу издадената
заповед и съответно при разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК. При
определени условия, длъжникът може да упражни и правото си на възражение
относно съществуването на оспореното вземане и по реда на чл. 423 от ГПК,
като в този случай при приемане на възражението от въззивния съд доводите
относно липсата на предпоставки за предсрочна изискуемост на вземането.
Освен това, недопустимо е въззивният съд да разглежда възражения срещу
съществуването на изпълняемото вземане, които не са били въведени в
първоинстанционното производство. В този смисъл, наведените възражения с
въззивната жалба не следва да бъдат обсъждани от въззивния съд.
Неоснователно е възражението на въззивниците, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че те са уведомени за извършеното
прехвърляне на процесното вземане.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от Закона за задълженията и
договорите прехвърлителят по договора за цесия е длъжен да съобщи на
длъжника за прехвърлянето, както и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, удостоверяващи вземането, както и да
потвърди направеното прехвърляне. Договорът за цесия поражда действие
спрямо длъжника с получаване на уведомление от предишния кредитор ( чл.
99, ал. 4 от ЗЗД). С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на
ищеца е било да ангажира доказателства, че уведомление, изходящо от
„Банка ДСК“ ЕАД, е връчено на длъжниците. От събраните по делото
доказателства се установява, че прехвърлителят е упълномощил цесионера
„ОТП Факторинг“ ЕАД да уведоми длъжниците по прехвърлените вземания
на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Възражението относно липсата на
упълномощаване е направено едва с въззивната жалба, поради което и то е
преклудирано.
От събраните по делото доказателства се установява, че уведомления по
чл. 99, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите са връчени лично на
въззивниците, като с получаването им и с оглед обстоятелството, че
цесионерът е упълномощен с подписване на договора за цесия да извърши
уведомяване от името на цедента по чл. 99, ал. 3 от Закона за задълженията и
8
договорите, то и договорът за цесия от е породил правото си действие по
отношение на длъжниците.
Не следва да бъдат обсъждани и доводите относно това, че взискателят
не е предприел изпълнителни действия по образуваното изпълнително дело
повече от 2 години, тъй като подобни доводи, свързани с прекратяване на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не са
въведени в първоинстанционното производство. Недопустимо е с въззивната
жалба да се въвеждат твърдения относно факти, които са преклудирани с
изтичане на процесуалните срокове в първоинстанционното производство.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
въззивния съд с тези на Софийски районен съд, 127 състав, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 от ГПК
въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 150
лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20097306/16.04.2021 г. по гр. д.
№ 24076/2017 г. по описа на СРС, 127 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 във връзка с ал. 8 от ГПК ИВ. Б.
М., ЕГН-**********, гр. София, ж.к. **** и С.А.Г., ЕГН-**********, от гр.
София, ж.к. **** да заплатят на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК – ****, със седалище
и адрес на управление гр. София, бул. **** сумата от 150 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10