РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 28.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 106 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 518199 от 27.10.2018 г.,
постановено по гр.д. № 39678 по описа за 2013 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав,
първоинстанционният съд е признал за установено, че ответникът Г.Ф.С. дължи на
ищеца „Т.С.” ЕАД на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД и чл. 150 от ЗЕ сумата от 2476,41 лева, ведно със законната лихва от
09.07.2013 г. до окончателното ѝ плащане, представляваща стойност за
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент, намиращ се на адрес: гр.
София, ул. „*******, като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен
размер от 2494,77 лева, и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за сумата от 318,68 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
01.10.2011 г. – 13.06.2013 г., като е отхвърлил иска за разликата до пълния
предявен размер от 320,17 лева, за които суми е издадена Заповед от 10.07.2013
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
11584/2013 г. на СРС, III
ГО,
86-ти състав. С постановеното решение ответникът е бил осъден на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК да заплати на ищеца сумите в размер на 887,19 лева – разноски в
исковото производство, и в размер на 155,20 лева – разноски в заповедното
производство.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба, подадена от ответника по първоинстанционното
производство – Г.Ф.С., в частта, с която исковете са уважени. В жалбата се
излагат съображения, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и в
разрез с добрите нрави и че не се
дължат задълженията по представените по делото отчетни документи. Твърди се, че
назначената съдебно-счетоводна експертиза е основала изводите си на
представените от третото лице – помагач справка и отчет, които съдържат неточни
данни. Посочва се, че документите са били представени след депозирането на
отговора на исковата молба, поради което страната не е успяла да се запознае с
тях. Поддържа се, че за формиране на размера „ваш дял” в представената справка не
е направена разлика между показанията в колоните „нов отчет”, съдържащ
стойностите от началото на периода, и „стар отчет”, съдържащ стойностите в края
на периода. Сочи се, че в сумата в размер на 620,544 от справката не фигурира в
документа „главен отчет”, намиращ се на л. 65 от делото, защото към онзи момент
страната не е имала радиатор или лира в банята. Моли се за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на решение, с което да се отхвърли
претенцията на ищцовото дружество.
В законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – ищец
по първоинстанционното производство.
Третото лице – помагач на страната на
ответника – „Т.С.” ЕООД, не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че
на 09.07.2013 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу Г.Ф.С. за сумата от 2494,77 лева, представляваща
стойност на неплатена топлинна енергия за периода м.08.2011 г. - м.04.2012 г., и
за сумата в размер на 320,17 лева, представляваща лихва за забава от 01.10.2011
г. до 13.06.2013 г. Твърди, че ответникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед по ч.гр.д. № 11584/2013 г. на СРС, ГО, 86-ти състав,
като на ищеца е даден 1-месечен срок да предяви иск за установяване на
вземането. Твърди, че ответникът на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е потребител на топлинна енергия за битови
нужди за следния топлоснабден имот - апартамент, намиращ се на адрес: гр.
София, ул. „*******. Посочва се, че
съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се
осъществява при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия
от „Т.С." ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като ответникът
не е упражнил правата си по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо него са
влезли общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решения №
ОУ-021/22.04.2002 г. и ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к
„Новинар” и в-к „Демокрация” на 23.05.2002 г., в сила от 22.06.2002 г.; общите
условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение № ОУ-067/12.12.2005
г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Пари” на 23.12.2005 г., в сила от 22.01.2006
г. и общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София,
одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник
„Дневник” от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г. Релевирани са съображения,
че в раздел VІІ от ОУ – "Заплащане на ТЕ" - чл. 32, ал. 1, са
определени редът и срокът, по които купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок от изтичане на
периода, за който се отнасят, в който смисъл задължението на ответника за
заплащане на дължимите от него суми в размера, посочен в ежемесечно
получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на
доставката на топлинна енергия. След изтичането на последния ден от месеца,
ответникът е изпаднал в забава за тази сума. Поддържа се, ответникът е
използвал доставяната от дружеството топлинна енергия, както и че въпреки
отправената му покана за доброволно изпълнение, с която същият е бил уведомен
за размера на дължимите суми, както и че ако те не бъдат заплатени доброволно в
7-дневен срок, ще бъдат предприети действия за събирането им по съдебен ред, ответникът
не е погасил задълженията си.
Със заявление вх. № 3315554/09.07.2013
г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Г.Ф.С. за процесните суми. На 10.07.2013 г. по ч. гр. д. № 11584
по описа за 2013 г. на СРС, ГО, 86-ти състав е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК за посочените в заявлението суми. Ответникът е
подал възражение по чл. 414 от ГПК. Съобщението за възможността за
предявяване на установителен иск е връчено на ищеца на 22.08.2013 г. Исковата
молба е подадена на 23.09.2013 г. (в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК).
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
оспорил наличието на облигационна връзка с ищеца, качеството на предоставената
услуга и че претенцията на ищеца не отразява реално потребена от ответника
топлоенергия. Релевирани са възражения за неравноправност на клаузата за
рекламация в общите условия на ищцовото дружество, че счетоводството на ищеца е
нередовно водено и че формираното вземане е в нарушение на Директива
2006/32/ЕО.
От представеното по делото копие от
протокол от събрание на етажните собственици е видно, че на 01.09.2002 г. Общото
събрание на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ул. „*******е
взело решение за сключване на договор с „Т.С.” ЕООД за извършване на услугата
индивидуално разпределяне на топлинната енергия по апартаменти съгласно
системата за индивидуално измерване, прилагана от фирмата. На 13.09.2002 г. е
подписан договор № 325 между етажната собственост на сградата на адрес: гр. *******и
„Т.С.” ЕООД за извършване на услугата.
От писмо от 07.04.2011 г. от Столична
община – район „Слатина” се установява, че жилищна сграда със старо
административно означение ж.к. „*******е с актуално такова – ул. „*******с пет
входа (А, Б, В, Г, Д), а жилищна сграда със старо административно означение ж.к.
„*******е с актуално такова – ул. „*******с два входа (А, Б), като макар името
на комплекса да не е променено с решение на Столичен общински съвет, комплексът
е популярен сред населението като ж.к. „Слатина”.
Представено е писмо от 30.05.2011 г. от
Столична община- район „Слатина”, в което е посочено кои преписки за продажба
на жилища се съхраняват в районната администрация.
Видно от писмо с изх. № 2200 (датата не
се чете) от „Т.С.” ЕАД *** е било поискано представянето на копие от договор за
закупуване на процесния за делото топлоснабден имот.
По делото е представено извлечение от
сметки за процесния абонатен номер с титуляр ответната страна, както и
индивидуални справки за топлинна енергия, документ за главен отчет и
свидетелство за годност на разпределителите. В предписката по делото се намира
и покана с изх. № 4385/19.04.2013 г. до ответника, заедно с пощенско известие
за доставяне.
По делото са изготвени и приети
заключения от съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза. От тях се
установява, че сумите за исковия период са начислени съгласно действащата
нормативна уредба и че няма данни за извършено плащане. Съобразно експертното
становище задължението за процесния период е в размер на 2494,77 лева с
включена цена за дялово разпределение в размер на 18,36 лева и сума за
изравняване, като законната лихва възлиза на 338,44 лева.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Съдът счита, че е налице правен интерес
от предявяване на положителните установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД и същите се явяват допустими, тъй като ответникът е подал възражение
в срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК.
При така предявените искове в
тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за процесния период между страните
е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил
да доставя на ответника топлинна енергия срещу задължение на ответника да
заплаща стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил точно своите
задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото
съобразно с действащите към съответния момент разпоредби, поради което и за
ответника е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на
стойността на същото, като е изпаднал и в забава за изпълнението му, следва да
докаже и че периодично е извършвал действия за събиране на процесните вземания.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани
в ЗЕ. Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор
за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично
известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител на
топлинна енергия за битови нужди.
През процесния период е действала
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ в редакцията ѝ до 17.07.2012 г., според
която „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно § 1, т. 42 от
ДР от ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител
на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
Предвид изложеното следва, че е
необходимо да бъде установено, че лицето е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, за да се приеме, че то е потребител на топлинна
енергия за битови нужди.
Първоинстанционният съд е приел, че
ответникът е собственик на процесния имот, като е посочил, че това
обстоятелство не е било оспорено от него, а е било оспорено качеството
„потребител на топлинна енергия”. С оглед на това и на представените по делото
доказателства СРС е стигнал до заключението, че ответникът е титуляр на правото
на собственост върху исковия имот, а възражението за липсата на облигационни
отношения между страните е неоснователно.
Въззивният съд не се съгласява с
изводите на първата инстанция. В депозирания в срока по чл. 131 от ГПК отговор
на исковата молба ответникът изрично е възразил, че липсват облигационни
правоотношения между страните по спора. Подобно правоотношение възниква между
доставчика на топлинна енергия и потребителя на същата. От нормативно
установената дефиниция за потребител на топлинна енергия се установява, че именно
собствениците и титулярите на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена сграда
– етажна собственост могат да имат качеството потребител. Не може да се приеме,
че при изрично направено оспорване на облигационната връзка ответникът е
следвало изрично да направи възражение, че не е собственик или ползвател, за да
подлежи на доказване качеството му на потребител, а оттам – че е собственик или
носител на правото на ползване.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
от ГПК и разпределената доказателствената тежест по спора ищецът „Т.С.” ЕАД е
следвало да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че е налице
облигационна връзка между страните, а оттам – че ответникът е потребител на
топлинна енергия и в този смисъл е или титуляр на правото на собственост, или носител
на вещно право на ползване върху процесния имот. Не може да бъде вменено в
тежест на ответника да доказва отрицателния факт, че не е собственик или
носител на вещно право на ползване.
По делото не са ангажирани
доказателства, че Г.Ф.С. е титуляр на правото на собственост или на ограничено
вещно право на ползване върху недвижимия имот в процесния период. Видно от
копието на договора между третото лице – помагач и етажната собственост
процесният имот се намира в топлоснабдена сграда. От представеното копие на
извлечението от сметките за процесния абонатен номер, индивидуалната справка за
топлинна енергия и документа за главен отчет е видно, че като титуляр на процесната
партида се води ответникът, но това не го прави потребител на топлинна енергия.
Що се отнася до приложеното копие от покана с изх. № 4385/19.04.2013 г. ,заедно
с пощенско известие за доставяне, съдът счита, че от съдържанието на пощенското
известие не може еднозначно да се стигне до заключение какво точно е било
изпратено до получателя, а оттам – че ответникът е получил именно поканата.
Нещо повече, по делото не са представени
никакви конкретни доказателства за настъпило универсално или частно
правоприемство в полза на ответника с предмет процесния апартамент към който и
да е момент, вкл. и процесния. Макар да са приложени списъци на етажните
собственици, в които фигурира името на ответника, не е ясно списъците към кой акт
са приложение и от кой момент датират. По делото е приложено писмо от Столична
община- район „Слатина”, в което е посочено кои преписки за продажба на жилища
се съхраняват в районната администрация, но от него не става ясно дали става
въпрос за преписка, отнасяща се до процесния апартамент. Ищецът е представил и
копие на писмо до Столична община – район Слатина, в което е било поискано
представяне на копие от договор за закупуване на процесния топлоснабден имот,
но копие от самия договор не е бил представен на съда.
С оглед изложеното настоящият състав
приема, че въззивникът – ответник няма качеството на потребител на топлинна
енергия по смисъла на закона за процесния период м.08.2011 г. – м.04.2012 г.,
че същият не е бил в договорни отношения с ищцовото дружество в исковия период
за продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия относно процесния
имот и че в неговия патримониум не е възникнало задължение за заплащане на
цената на топлинната енергия, доставяна до имота през това време.
Предвид липсата на пасивна
материалноправна легитимация на ответника да отговаря за задължения по ЗЕ,
предявеният иск за заплащане на главница за доставена топлинна енергия се явява
неоснователен и като такъв същият подлежи на отхвърляне. В качеството си на
акцесорна спрямо главния иск, претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 318,68 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 01.10.2011 г. – 13.06.2013 г., също следва да
бъде отхвърлена, тъй като дължимостта на това акцесорно задължение се обуславя
от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора,
по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в
настоящата хипотеза не е налице.
Поради разминаване на крайните
изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
изхода на спора в обжалваната част, постановеното от СРС решение в уважителната
част следва да бъде отменено и да се постанови друго, с което установителните
искове в посочената част да се отхвърлят. Предвид изложеното, съдът счита за
безпредметно да обсъжда останалите възражения, направени във въззивната жалба.
Решението следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на "Т.С."
ЕАД са присъдени разноски по делото в размер на 887,19 лева, разноски в
исковото производство, и в размер на 155,20 лева – разноски в заповедното
производство.
При приетия изход по делото на
въззивника-ответник се дължат разноски за първоинстанционното производство на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, но по делото не са представени доказателства за
направени такива, макар да има искане за присъждане в отговора на исковата
молба. Въззивникът-ответник не е направил и искане за присъждане на разноски,
сторени във въззивното производство, поради което такива не му се дължат. В
полза на въззиваемата страна – ищец не е възникнало право на разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 518199 от 27.10.2018,
постановено по гр.д. № 39678 по описа за 2013 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав – В ЧАСТТА, с
която е признато за установено, че Г.Ф.С., ЕГН **********,***, дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 150 от ЗЕ сумата от 2476,41
лева, ведно със законната лихва от 09.07.2013 г. до окончателното ѝ
плащане, представляваща стойност за топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент,
намиращ се на адрес: гр. София, ул. „********, по аб. № 089950, за периода
м.08.2011 г. – м.04.2012 г. и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД - сумата от 318,68 лева, представляваща мораторна лихва за периода
от 01.10.2011 г. – 13.06.2013 г., за които суми е издадена Заповед от
10.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 11584/2013 г. на СРС, III
ГО,
86-ти състав, както и в ЧАСТТА, с която Г.Ф.С., ЕГН ********** е осъден да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******* на чл. 78, ал. 1 от ГПК сумите в размер на
887,19 лева, представляваща разноски в исковото производство, и в размер на
155,20 лева, представляваща разноски в заповедното производство, КАТО ВМЕСТО
ТОВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Г.Ф.С., ЕГН **********,***, на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 150 от
ЗЕ за признаване за установено, че Г.Ф.С., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ******* сумата от 2476,41 лева, ведно със законната лихва от 09.07.2013 г.
до окончателното ѝ плащане, представляваща стойност за топлинна енергия
за топлоснабден имот – апартамент, намиращ се на адрес: гр. София, ул. „*******,
по аб. № 089950, за периода м.08.2011 г. – м.04.2012 г., за която сума е
издадена Заповед от 10.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 11584/2013 г. на СРС, III ГО, 86-ти състав.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Г.Ф.С., ЕГН **********,***, на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че Г.Ф.С., ЕГН **********, дължи на на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******* сумата
в размер на 318,68 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.10.2011
г. – 13.06.2013 г., за която сума е издадена Заповед от 10.07.2013 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 11584/2013 г.
на СРС, III ГО,
86-ти състав.
В останалата част първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на "Т.С." ЕООД в качеството му на трето
лице-помагач, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.