Мотиви към
присъда по НОХД № 687/2012г. на НПРС
Делото е образувано по внесен от Районна прокуратура – гр. Нови пазар
обвинителен акт по досъдебно производство № 358/2011г.
по описа на РУ на МВР – гр. К., ПП № 1343/2011г.
на НПРП, срещу М. Ю. М. с ЕГН **********, П.С.Д. с ЕГН **********
и М.В.М. с ЕГН ********** ***, за това, че на 25/26.01.2000г. в с. С., обл. Шуменка,
като се сговорили предварително, както и като разрушили прегради здраво
направени за защита на имот и като използвали техническо средство (щанга),
отнели от владението на Ж.А.С. ***, чужди движими вещи 3 бр. моторни триони на обща
стойност 1010 лв, собственост на посоченото лице, без неговото съгласие, с
намерение противозаконно да ги присвоят като сумарната предмета на
посегателството е в големи размери – престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с
ал. 1, т. 3, т. 4, и т. 5, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК.
С определение от съдебно заседание от 05.02.2013г., влязло в законна
сила на 20.02.2013г., производството спрямо подс. М. Ю. М. с ЕГН ********** е
прекратено на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК, поради настъпила смърт на подсъдимия. Наказателното производство е
продължило спрямо другите двама подсъдими – П.С.Д. с ЕГН ********** и М.В.М. с
ЕГН **********.
Делото бе разгледано по реда на Глава Двадесет и седма „Съкратено
съдебно следствие” от НПК, като подсъдимите признаха всички факти и
обстоятелства в обвинителния акт, като не е провеждан разпит на подсъдимите,
свидетелите и вещите лица, за обстоятелствата, изложени в обстоятелствената му
част.
В хода на съдебните прения представителят на НПРП не поддържа
обвинението в частта касателно квалификацията „големи размер”. Излага
съображения, че математическото изчисление на понятието „големи размери”,
съгласно задължителната практика на Върховния съд, а именно 70 минимални
работни заплати за периода на престъпното посегателство, надвишава
действителния размер на щетата. Счита, освен това, че е доказано деянието с
останалите му параметри, но изтеклия значителен период на време от деянието до
момента на постановяване на присъдата, налага приложението на института на
давността.
Пострадалият Ж. А.С. е конституиран като частен обвинител и като
граждански ищец. По негово искане съдът е приел за съвместно разглеждане в
наказателното производство граждански иск за сумата от 1010 лв, представляващи
нанесената му щета по отнетите и невъзстановени вещи, предмет на престъпното
посегателство. В хода по същество С. като частен обвинител счита, че са събрани
достатъчно доказателства касателно авторството на деянието, не взема становище
касателно наказването на подсъдимите. По отношение на гражданския иск, счита
съшия за доказан и моли съдът да осъди подсъдимите да му възстановят щетата в
посочения в обвинителния акт и в гражданския иск размер.
Защитникът на двамата подсъдими адв. М. К. от ШАК, не оспорва
фактическата обстановка, изложена в обвинителния акт. Подкрепя становището на
представителят на НПРП, че не е налице квалификацията, определяща предмета на
посегателство като „големи размери”. Счита, че за преследване на деянието в
останалата му част е изтекла предвидената в НПК давност, поради което моли
съдът след като признае подсъдимите за
виновни да приложи института на давността и да не им наложи наказание. Счита
гражданския иск за неоснователен, тъй като по досъдебното производство имало
данни, че вещите предмет на посегателство са върнати на пострадалия.
Двамата подсъдими се признават за виновни. Признават всички описани в
обвинителния акт факти. Съжаляват за стореното. Подкрепят казаното от техния
защитник. Считат, че не следва да плащат откраднатите вещи, тъй като същите не
са в тях.
Съобразно
разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК, съдът прие за установени
обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се
позова на направените самопризнания от подсъдимите по реда на чл. 372, ал. 4,
вр. чл. 371, т. 2 от НПК и на доказателствата събрани в досъдебното
производство, които изцяло подкрепят самопризнанията на подсъдимите. Всички
доказателства са събрано по предвидения в НПК ред и са точни, ясни и
безпротиворечиви.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид становищата на страните, намира
за установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият П.С.Д. с ЕГН **********.***..
Подсъдимият М.В.М. с ЕГН **********.***..
Двамата подсъдимия са от едно село и се познават много добре помежду си,
както и с М. ***.
На
25 срещу 26 януари 2000г. тримата се сговорили предварително да извършат кражба
на различни вещи от дома на Ж.А.С. във с. С.,
за която знаели, че е основно необитавана от собственика. Още през
въпросната вечер проникнали в цитираната къща, разбивайки с помощта на щанга
входната врата. След това с общи усили я изнесли три броя моторни триони марка
„***”, собственост на св. С. и ги укрили в дома на подс. С.. По-късно продали моторните
триони на свои познати. По делото липсват данни тези вещи да са открити от
разследващите органи и върнати на св. С..
В
хода на досъдебното производство е назначена съдебно-оценителна експертиза, по
която вещото лице дава заключение, че стойността на трите вещи, отнети от
владението на св. С. е 1010лв.
На основата на така изяснената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Описаното по-горе деяние осъществят фактическият състав на
престъплението кражба по НК – отнети са чужди движими вещи (3бр. моторни триони
„***”) от владението на собственика без неговото знание и с намерението
противозаконно да се присвоят.
Деянието е извършено на 25/26.01.2000г. след предварителен сговор от
страната на тримата извършители, като за осъществяването му те са разрушили
прегради здраво направени за защита на имот (разбили са входната врата на
дома), като за целта са използвали техническо средство (щанга).
От субективна страна, гореописаното деяние е извършено при условията
на пряк умисъл – подсъдимите са осъзнавали общественоопасния характер на
действията си, предвиждали са общественоопасните им последици и са целял
настъпването им. Те са знаели, че проникват чужд дом по описания начин с цел да
отнемат вещи, които не са тяхна собственост(т.е. принадлежат на друг).
Съзнавали са, че нямат съгласието на собственика, но са целели придобиването на
имотната облага, именно по този незаконен начин.
Това определя релевантната правна квалификация на извършеното от
двамата подсъдими като престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5, във
вр. с чл. 194, ал.1 от НК.
Съдът намира още, че предмета на посегателство възлиза на 1010 лв или
на по-малко от 70 минимални работни заплати за инкриминирания период. Съгласно ПМС
№ 132/25.06.1999 г. минималната работна заплата за страната за периода 01.01.2000г.
- 31.01.2000г. е била 67 лв. За да е налице „големи размери” по смисъла на л.
195, ал. 2 от НК, задължителната практика на ВС, която все още не е отменена,
налага използването като критерий минималната работна заплата за инкриминирания
период, а именно 70 бр. минимални работни заплати. Това означава, че числовото
изражение на една вреда, нанесена през визирания в обвинителния акт период,
следва да възлиза на 4690 лв, за да представлява тя „големи размери” по смисъла
на НК. В настоящият случай вредата е неколкократно по-ниска от посоченото. Този
извод дава основание на съда да приеме, че не е налице приетата в хода на
досъдебното производство правна квалификация на деянието по чл. 195, ал. 2 от НК. За тази част от обвинението двамата подсъдими са признати за невиновни и
оправдани.
Освен това съдът съобрази обстоятелството, че деянието е извършено на
25/26.01.2000г. в хода на досъдебното производство са водени различни действия
по разследването, като подс. М.В.М. и подс. П.С.Д. са привлечени като обвиняеми
и им е повдигнато обвинение на 21.06.2001г. От тази дата до 2012г. не са
извършвани действия по разследването, насочени срещу тях. За престъплението,
което двамата подсъдими са осъществили, а именно такова по чл. 195, ал. 1, т.
3, т. 4 и т. 5 от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода
от 1 до 8 години. Предвид разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК наказателното
преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на
десет години за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години.
Съгласно разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от НК давността се прекъсва с всяко
действие на надлежните органи, предприето за преследване, и то само спрямо
лицето, срещу което е насочено преследването и след свършване на действието, с
което е прекъсната давността, започва да тече нова давност. В конкретния случай
са изминали повече от десет години от първото привличане на подсъдимите на
21.06.2001г. до 2012г., когато е подновено разследването. Това води до извода,
че за извършеното от подсъдимите Д. и М. деяние е изтекла предвидената в НК
давност.
На основание чл. 305, ал. 5 от НПК съдът призна подсъдимите за виновни
в извършени престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 5, във вр. с чл.
194, ал.1 от НК, но не им наложи наказание
Предвид констатациите на съда, че вещите предмет на
посегателството, не са открити и не са възстановени на пострадалия, както и
предвид обстоятелството, че съдът намери подсъдимите за виновни в повдигнатото
обвинение, то и предявеният граждански иск се явява основателен и доказан в
пълния си размер. Тук съдът намира за необходимо да изясни, че независимо, че
за преследване на деянието по наказателноправен ред е изтекла погасителната
давност, това не препятства възможността на пострадалият да претендира
обезщетение за нанесените му вреди по реда на чл. 45 от ЗЗД. Разпоредбата на
чл. 80 от НК урежда единствено сроковете, с изтичането на които се препятства
правото на държавата да преследва и наказва едно лице за извършено от него
конкретно престъпление. Независимо от наказателноправната отговорност на
лицето, когато то е осъществило определено противоправно деяние, същото лице
дължи обезщетение за причинените имуществени и неимуществени вреди на
пострадалия от това противоправно деяние. Аргумент, че пострадалият може да
претендира обезщетение, дори когато наказателната отговорност е погасена по
давност на основание чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК, се съдържа и в разпоредбата на
чл. 124, ал. 5 от ГПК. Разбира се, и в гражданското право е налице институт на
давността, който урежда сроковете, след изтичането на които едно задължение не
може да се събира принудително от кредитора. Тази давност е погасителна по своя
характер и не се прилага служебно от съда, а само при изрично възражение от
страна на длъжника. В настоящия случай липсва възражение на подсъдимите за
изтекла погасителна давност за дължимото от тях обезщетение за причинените с
деянието, за което са признати за виновни, имуществени вреди. По изложените тук
причини гражданският иск беше уважен в пълния претендиран размер от 1010лв.
обезщетението се дължи от тях солидарно, съгласно разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД.
С оглед на този изход по гражданския иск, съдът
осъди двамата подсъдими да заплатят солидарно и държавна такса върху уважения
граждански иск в размер на 5% върху сумата от 1010лв, но не по-малко от 50лв,
съгласно Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, а именно
– 50 лв. сумата се дължи по сметка на НПРС.
Съдът счита, че това наказание е справедливо и в
най-точно ще изпълни целите на наказанието предвидени в чл. 36 от НК. Това наказание не следва да се намалява с 1/3, тъй
като съгласно разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК на намаляване с 1/3 подлежи
единствено наказанието лишаване от свобода.
Съдът намира, че на основание чл. 189, ал. 3 от НПК двамата подсъдими
следва да бъдат осъдени да заплатят направените по делото разноски в общ размер
на 45 лв, съразмерно на участието си в деянието или по 22,50 лв всеки, които
следва да се платят по сметката на МВР.
Мотивиран от изложените съображения, съдът постанови присъдата си.
Мотивите изготвени на 18.04.2013г.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Петина
Николова