Решение по дело №352/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл.118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба вх. № 2373/19.02.2024г. на Б. Д. Г., [ЕГН], от гр. Варна, чрез адвокат М. Н., срещу Решение № 2153-03-10/29.01.2024г. на Директора на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена депозираната от жалбоподателя жалба срещу Разпореждане № 031-00-2168-3/07.12.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл.54ж, ал.1, във вр. с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г., му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл. 54а от КСО.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради издаването им в противоречие с материалния закон. Сочи, че е налице намерение да живее в Република България, а причина за преместването му в Испания е единствено трудовата му заетост. Счита, че отговаря на всички условия на българското законодателство и има право на парично обезщетение за безработица. Позовава се на разпоредби на Регламент (ЕО) № 883/2004г. и Регламент (ЕО) № 987/2009г. Отправеното към съда искане е за отмяна на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Варна. В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя поддържа жалбата изцяло, твърдейки, че от събраните в хода на производството документи се установят намеренията на Б. Г. да се установи трайно в Република България и поради тази причина има подадена декларация с посочен настоящ адрес в гр. Варна. Претендира присъждане на сторените разноски.

Ответникът по жалбата – Директорът на Териториално поделение – Варна на НОИ, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт И. К., оспорва жалбата, изразява становище за законосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Със заявление вх. № 302-2943 / 04.05.2023г., Б. Д. Г. е поискал отпускане на ПОБ. Приложил е и Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 - Испания от 04.05.2007 г. до 24.04.2013 г., от 10.10.2013 г. до 11.07.2014 г., 20.10.2014 г. до 22.07.2015 г. и от 27.10.2015 г. до 15.02.2023 г. и 4 броя документи, относими към тези обстоятелства. От дадената от жалбоподателят Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 се установява, че през периода на последната му заетост в чужбина, съпругата и детето/децата му са живели в държавата по неговата последна заетост, не притежава жилище, нито в Република България, нито в държавата по последната му заетост и възнамерява да се установи трайно в Р България.

С Разпореждане № 031-00-2168-1/15.05.2023 г., на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на ПОБ е спряно, поради необходимостта от удостоверяване по служебен път на осигурителни периоди и доходи на лицето, със СЕД U002 и СЕД U004 от компетентната институция на Испания, касаещи преценката на правото на ПОБ по чл. 54а от КСО. След извършения електронен обмен на социално-осигурителна информация между Република България и компетентната институция на Испания, и представен от Б. Г. преносим документ U1, с Разпореждане № 031-00-2168-2/30.11.2023г., на основание чл. 55 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) производството е възобновено.

От представеният от жалбоподателя преносим документ U1 от компетентната институция на Испания се установява, че потвърждават горепосочените осигурителни периоди и доходи от трудова заетост на Б. Г. там, като е посочен и настоящ адрес на същия пак там и причина за прекратяване на заетостта „уволнение“. От служебна справка в информационните масиви на НОИ е установено, че след 27.01.2006г. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО.

С оспореното Разпореждане № 031-00-2168-3/07.12.2023г., на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на Б. Г. е отказано отпускане на ПОБ по чл. 54а от КСО. В мотивите е посочено, че съгласно чл. 11, § 3, б. „а“, във връзка с чл. 65, § 2 и § 5 от Регламент (ЕО) 883/2004, спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка, като изключение от това правило е предвидено с разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, според която безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Посочено е също, че след извършени проверки на данните в информационната система на НОИ, извършен електронен обмен на социално-осигурителна информация (EESSI) и представените от лицето документи, е установено наличие на стабилна/дългосрочна заетост в Испания, за периода от 04.05.2007 г. до 15.02.2023 г., а след м.02.2006 г. лицето не е упражнявало трудова дейност в Република България и за целите на данъчното облагане и социалното осигуряване е пребивавало в Испания, което се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за преценка правото на обезщетение за безработица. С оглед изложеното, държава по пребиваване по смисъла на чл. 11 на Регламент (ЕО) 987/2009 не е Република България, тъй като лицето не изпълнява критериите, залегнали в посочената разпоредба, от което следва, че лицето няма право на ПОБ по чл. 54а от КСО.

С жалба вх. № 1012-09-972/29.12.2023г. Б. Г. е оспорил разпореждане 031-00-2168-3/07.12.2023г. пред Директора на ТП-Варна на НОИ, който с Решение № 2153-03-10 от 29.01.2024г. е отхвърлил жалбата и потвърдил оспореното разпореждане, излагайки установените в хода на административното производство обстоятелства и анализ на приложимите правни норми.

При така установените факти, от правна страна съдът съобрази следното:

Предмет на оспорване по делото е Решение № 2153-03-10 от 29.01.2024г. на Директора на ТП-Варна на НОИ, за което изрично е предвидена възможност за съдебен контрол, а адресатът на акта е надлежна страна с право и интерес от обжалване.

Жалбата е подадена в срока по чл.118, ал.1 от КСО и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореният индивидуален административен акт е постановен в съответствие с изискуемата по чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването му в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на ефективен съдебен контрол за материална законосъобразност.

При служебната проверка не се установяват допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание. Спазен е регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне, като с решението си директорът на ТП на НОИ – Варна е решил по същество отнесения до него въпрос съобразно изискването на чл. 117, ал. 3, изречение второ, предложение първо от КСО. Обжалваното решение е постановено след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая и след служебно събиране, проверка и преценка на допустими, относими и необходими доказателства, т.е. административното производство е проведено съобразно изискванията на чл. 35 и чл. 36 от АПК.

Анализирайки материална законосъобразност на решението на ответника, съдът не констатира допуснато нарушение на материалния закон. Между жалбоподателят и ответникът няма спор по фактите, а по правото. Доколкото в случая Б. Д. Г. – гражданин на Република България, е с последна трудова заетост в друга държава-членка на Европейския съюз /ЕС/ – Кралство Испания, а претендира изплащане на обезщетение за безработица от Националния осигурителен институт на Република България, приложение намират нормите на европейското законодателство, определящи общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Същите се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 883/2004), както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 987/2009).

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е. съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Регламент (ЕО) № 883/2004 се прилага към всички законодателства /по смисъла на чл. 1, т. л)/ относно посочените клонове на социална сигурност /обезщетения и помощи/, в т.ч. и относно обезщетенията за безработица – аргумент от чл. 3, § 1, буква з) от Регламента.

Посоченият акт на общностното право въвежда материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето (вж. чл. 11, § 3, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004), като чл. 6 от този акт въвежда и принципа на сумиране на периоди т.е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения, зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Член 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава - членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица, като на държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост е компетентна държава и отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., съгласно който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка (т. е. работи и се осигурява в едната държава, но пребивава в друга), и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Държавата по пребиваване е тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето, мястото, където лицето обичайно пребивава (чл. 1, § "й" от Дял първи на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност). Основен критерий при определяне държавата по пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът и нейната продължителност. Продължителността на заетост на Б. Г. в Кралство Испания е била повече от 16 години, като по делото са представени доказателства, че след 2006г. лицето не е упражнявало трудова дейност в Република България. Съгласно европейското законодателство с изтичането на период по-дълъг от 5 години се приема, че е налице срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичането на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т. е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за пребиваване в държава.

Относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Кралство Испания и Република България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по см. на чл. 1, § "л") и относно обезщетение за безработица. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето, т.е. в конкретния случая е приложимо правото на Кралство Испания при определяне на правото на обезщетение за безработица, освен ако не са налице специалните хипотези, представляващи изключения от общия принцип. Те са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Оспорващият е подал декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. и следва да се определи, дали Република България е държава по пребиваване, за да се извърши преценка на правото на лицето на обезщетение.

Съгласно член 11, § 3, буква в) от Регламент № 883/2004 спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка, а чл. 1, § "й" от Регламент № 883/2004 дефинира понятието "пребиваване" - мястото, където лицето обичайно пребивава. Съгласно член 11 от Регламент № 987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, при различия в становищата на институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице, въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; - положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

С определение по дело С-30/22, СЕС е дал заключение, според което чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия осигурителен период.

С оглед горепосоченото съдът намира, че правилно е приложен законът – Регламент № 883/2004 г. - и не може да се приеме, че Република България е компетентна държава по пребиваване в настоящия случай. Оспорващият през последните 16 години е работил в Кралство Испания, където е и живял, и независимо, че вероятно се е връщал за кратки периоди в държавата по произход, то центърът на интересите за този значителен период безспорно е бил в Кралство Испания. Разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламента е неприложима (в този смисъл определение по дело С-30/22, СЕС), защото и по време на последната заетост, и за целия период от 16 години е пребивавал в Кралство Испания, и няма никакви периоди на заетост в Република България. Поради това Б. Г. не може да претендира на основание на чл. 54а, ал. 1 от КСО за отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като България не се явява компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване.

В случая лицето не е лишено от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост – Кралство Испания, която е и държава по пребиваване за целия период, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там. По делото не са представени доказателства, а и не се твърди за връзка на Б. Г. с Република България в последните 16 години, освен гражданството на лицето. Лицето реално е живяло в Кралство Испания, където е работило през продължителен период, и е следвало там да упражни правото на обезщетение, там е бил центърът на интересите за продължително време, който е от значение за определяне на държава по пребиваване и от там – компетентната държава.

Промяната на държавата по пребиваване на лицето, след прекратяване на осигуряването и без да се е регистрирало като безработно лице търсещо работа в държавата по осигуряване, без никакъв период на осигуряване в новата държава по пребиваване, дори и това да е държавата по произход, не прави втората държава компетентна държава.

Предвид изложеното съдът счита, че оспореното решение на директора на Териториално поделение - Варна на НОИ е законосъобразен административен акт, съответства и на материалния закон, поради което следва да бъде отхвърлена предявената жалба.

При този изход на спора основателно и своевременно направено се явява искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на направените по делото разноски. Съобразявайки фактическата и правна сложност на спора, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт разноски в размер на 100.00 /сто/ лева, съставляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ.

По тези съображения и на основание чл. 172, ал.2 от АПК, Административен съд-Варна, пети състав

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б. Д. Г., [ЕГН], от гр. Варна, срещу Решение № 2153-03-10/29.01.2024г. на Директора на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена депозираната от жалбоподателя жалба срещу Разпореждане № 031-00-2168-3/07.12.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл.54ж, ал.1, във вр. с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, §2 от Регламент /ЕО/ І 883/2004г., му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ОСЪЖДА Б. Д. Г., [ЕГН], от гр. Варна, [жк] [адрес] да заплати на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт сумата от 100.00 /сто/ лева, юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл.119 от КСО, във вр. с чл.117, ал.1, т.2, б. “б“ от КСО.