РЕШЕНИЕ
№ 2824
гр. Пловдив, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330106000 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът И. М. К., ЕГН: **********, от град П., ул. „Й. Г.“ № **, ет. *, ап. *, чрез
пълномощник адв. Е. И., е предявил против „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 1“, ул. „Димитър Моллов” №
16, Бизнес център „Урбан Модел“, представлявано от **** М. Т. И., иск за прогласяване
като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал.
4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т.
9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка от сключения между страните договор за кредит №
****/ 27.11.2019 г., както и иск за осъждане на ответника да му върне сумата от 50 лева-
недължимо платена неустойка по договора за периода 27.11.2019 г.- 27.11.2020 г., ведно със
законната лихва върху сумата, от датата на завеждане на делото- 12.04.2021 г. до
окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ****/
27.11.2019 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 500 лева, за срок от 28
седмици, при ГПР- 48, 05 %. Според чл. 3 от договора и 16.3. от ОУ като обезпечение се
изисквали запис на заповед и поръчителство на две физически лица, които трябвало да
отговарят на определени условия. В противен случай се дължала неустойка в размер на 874,
16 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: посоченият
1
ГПР не отговарял на действителния, защото неустойката представлявала добавък към
договорната лихва и така кредиторът допълнително се обогатявал. Поради по- високия
лихвен процент нараствала стойността на ГПР, но същият не бил обявен на потребителя в
нарушение на изискванията на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Нарушен бил и принципа за
добросъвестност, поради явна нееквивалентност между предоставената услуга (заема) и
цената за ползването на паричните средства (лихвата). Трайната съдебна практика
предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се
предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка.
Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението
на длъжника да осигури един поръчител, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна
функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно
обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними
изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба. По
практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски
логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се
отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на
кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен
кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото
собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на
длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към
възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил
информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на
неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР,
като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не
можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща
търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се
предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил
недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане
само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва
и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не
допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи,
допускащи възнаграждение за кредитора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността
на клаузата за неустойка по договора, както и за осъждане на ответника да върне платена
неустойка в размер на 50 лева за периода 27.11.2019 г.- 27.11.2020 г. Претендират се и
разноските в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпила молба с характер на отговор от ответника. На
първо място се излагат съображения за нередовност на исковата молба в частта относно
осъдителния иск, в която връзка не били изложени никакви съображения. На следващо
2
място, посочва се, че между страните имало сключен договор за кредит, по който длъжникът
не бил осигурил поръчители, но се бил съгласил с произтичащото от това неизпълнение-
неустойка, за което бил уведомен още преди да подпише договора. Твърди се, че
неустойката не била прекомерна, не противоречала на принципа за справедливост и не
излизала извън пределите на своите основни функции. Моли за отхвърляне на исковете.
Прави се и предложение за сключване на споразумение по делото. В с.з. страната не се
явява, но представя писмено становище.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за паричен заем № ****/ 27.11.2019 г., по силата
на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева.
Кредитът е отпуснат при следните условия: за 28 седмици, с фиксиран годишен лихвен
процент по заема- 39 %, при ГПР- 48, 05 % и неустойка поради непредставяне на
обезпечение в размер на 874, 16 лева, платима разсрочено на вноски.
Като писмени доказателства са представени договора за кредит, справка от БНБ- ЦКР за
кредитна задлъжнялост на лицето, молба за предсрочно погасяване на кредита, ведно с 4
броя ПКО за платени от длъжника суми по договора в общ размер на 1 098, 20 лева.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице
е установило, че в ГПР по кредита е включена единствено договорна лихва, без неустойката,
която, ако се включила, би увеличила разходите с 28, 11 %. От справката от ЦКР се
установявало, че кредитът е погасен, но по договора нямало платена неустойка.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем,
като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит,
по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
В исковата молба основното възражение за недействителност на договора за
потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при
непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви
вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва
да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери
отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да
стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в
съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения
риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и
3
при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.
Така и ГПР от 48, 05 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за
неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и
следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, повече от
половината от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.
Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително
възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери
приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи
задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в
противоречие със специалния закон, която е нищожна.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
4
не и връщане на лихвата и другите разходи. В този смисъл установителният иск се явява
основателен и следва да се уважи.
По отношение на осъдителния иск- за връщане на недължимо платена сума по нищожната
клауза за неустойка, претендирана в размер на 50 лева за периода 27.11.2019 г.- 27.11.2020
г., следва да се посочи, че по делото въобще не се събраха данни за плащане от страна на
ищеца на подобна такса за обезпечение. Действително неустойка по договора е предвидена
и тя е във фиксиран размер на 874, 16 лева. Ищецът твърди, че бил заплатил тази неустойка,
но не представя доказателства за това, а от събраните такива по делото- справки от БНБ-
ЦКР, както и заключение на вещо лице по ССчЕ, се установява точно обратното- че суми за
обезпечението не са плащани от длъжника в полза на ответника. Налични са само данни за
върната главница по кредита, но без каквито и да е допълнителни такса за неустойка, като
изрично експертът в заключението си отбелязва, че такава не е нито начислявана, нито пък
плащана. Както по- горе се посочи, при неоснователното обогатяване, каквото се твърди, че
било налице в случая, в тежест на ищеца е да докаже, че е платил, но при липса на такива
доказателства за извършено от него плащане, искът в тази му част е неоснователен,
независимо че клаузата за неустойка е недействителна, доколкото по никакъв начин това не
е довело до обедняване на длъжника за сметка на неоснователно обогатяване на кредитора
като насрещна страна по договора им.
Предвид горното, първият иск за нищожността на клаузата за неустойка следва да се
уважи, а втория- за връщане на платеното по тази клауза- да се отхвърли, доколкото не се
доказва такова плащане, за да се търси връщане на въпросната сума.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 100 лева и депозит за вещо лице
в размер на 120 лева. Той не е направил разноски в процеса за адвокат, като страната е
представлявана от свой пълномощник, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка
моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е
посочено, че той се представлява безплатно от *** Е. И., като материално затруднено лице,
което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на
безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да
бъде съобразено с цената на двата иска и нормата на чл. 7 ал. 1 т. 1 от Наредба № 1/
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и принципно възлиза
на сумата от общо 600 лева. Ответникът пък не представя доказателства за платен хонорар
на своя пълномощник, поради което разноски, дори и да му се следват по съразмерност, не
могат да се присъдят. Така по съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва:
на ищеца- 110 лева, а на адвоката му- 300 лева, предвид уважаването на единия иск и
отхвърлянето на другия.
Поради изложеното, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 1“, ул.
„Димитър Моллов” № 16, Бизнес център „Урбан Модел“, представлявано от **** М. Т. И.,
от една страна и И. М. К., ЕГН: **********, от град П., ул. „Й. Г." № **, ет. *, ап. *, от
друга, че е нищожна поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за
потребителския кредит, клаузата за неустойка от сключения между страните договор за
паричен заем № ****/ 27.11.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ иска на И. М. К., ЕГН: **********, от град П., ул. „Й. Г.“ № **, ет. *, ап. *, за
осъждане на „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ж.к. „Младост 1“, ул. „Димитър Моллов” № 16, Бизнес център „Урбан Модел“,
представлявано от **** М. Т. И., да му заплати сумата от 50 (петдесет) лева- недължимо
платена неустойка по договор за паричен заем № ***/ 27.11.2019 г. за периода 27.11.2019 г.-
27.11.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяването на иска- 12.04.2021
г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ж.к. „Младост 1“, ул. „Димитър Моллов” № 16, Бизнес център „Урбан Модел“,
представлявано от **** М. Т. И., да заплати на И. М. К., ЕГН: **********, от град П., ул.
„Й. Г.“ № **, ет. *, ап. *, направените по настоящото дело разноски в размер на 110 (сто и
десет) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, ж.к. „Младост 1“, ул. „Димитър Моллов” № 16, Бизнес център „Урбан Модел“,
представлявано от **** М. Т. И., да заплати на **** Е. Г. И., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: гр. П., ул. „Й. Г.“ № **, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца И. М.
К., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300
(триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата и
изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6