Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. Плевен,…22.......март
….2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. възз. състав в публично заседание на ДВАДЕСЕТ и ТРЕТИ ФЕВРУАРИ
през ДВЕ ХИЛЯДИ
ДВАДЕСЕТ и ПЪРВА
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря......КОНА…….ДОЧЕВА,…като…разгледа………..
докладвано от….съдия…ЯНКУЛОВА…ВЪЗЗ…ГР.Д.№…979......
по…описа…за…2020г,…за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивно
гражданско производство по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано на основание въззивна жалба, подадена от адв. Б.Д. *** – особен представител на В.Й. Х. с
регистриран адрес *** – ответницата в първоинстанционното производство по
гр.д.№ 6937/2019г.о описа на Плевенски районен съд, срещу постановеното от
VІІІ-ми гр.с-в съдебно Решение №260346/21.10.2020г, с което на основание чл.422
във вр. чл.415 от ГПК, чл.365 и чл.86 от ЗЗД, съдът е признал за установено, че ответницата дължи на ищеца „***“ АДСИЦ (
с предишно наименование „***“ АДСИЦ,ЕИК-***
със седалище и адрес на управление
следните суми: 496.27лв.- главница, представляваща непогасено задължение по споразумение за
признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване и използване на
кредитна карта EUROLINE и
151.08лв.- мораторна лихва за периода от
15.04.2016г. до 15.04.2019.
Във въззивната
жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и се прави искане да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което да се отхвърли изцяло
исковата претенция на ищеца. Излагат се
многобройни оплаквания, както следва: по делото не е представен
първоначалния договор, вземането по което се твърди, че е прехвърлено на ищеца;
Не са изяснени действителните облигационни отношения между страните; Неправилно съдът е приел, че ищецът се позовава само на споразумение. Вземането е
погасено изцяло по давност. Не е изяснен въпросът относно качеството на лицето,
подписало споразумението от името на кредитора. Въззивницата е внесла част от
дълга.
Ответникът по
въззивната жалба – „***“ АДСИЦ – ищец в първоинстанционното производство, чрез
процесуалния представител, юрк. И.З., е представил писмен отговор, в който е
изразил становище за неоснователност на същата и предлага да бъде потвърдено
обжалваното решение.
Пред въззивната инстанция
не са представени нови доказателства.
Плевенският
окръжен съд, като провери обжалваното решение с оглед изложените оплаквания във
въззивната жалба, обсъди събраните доказателства, съобрази нормативната уредба
и относимата съдебна практика, приема
следното:
Въззивната жалба, подадена от адвокат Б.Д. *** – особен представител на В.Й. Х. – ответница в първоинстанцонното
производство по гр.д.№6937/2019г. по описа на Плевенски районен съд, Гражданско
отделение, срещу постановеното от
VІІІ-ми гр.д-в съдебно Решение №260346/21.10.2020г., е подадена в срок,
срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, при наличие на правен интерес, поради което е
процесуално ДОПУСТИМА и подлежи на разглеждане по същество.
Разгледана по същество
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното
производство по гр.д.№6937/2019г. по описа на Плевенски районен съд, Гражданско отделение, е
образувано на основание предявени по реда на чл.422 във вр. чл.415 от ГПК, два броя установителни искове – за
установяване съществуване на вземане, за които по ч.гр.д.№2423/2019г. по описа
на Плевенски районен съд, Гражданско отделение , е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №1359/17.04.2019г.
В исковата молба се твърди следното:По ч.гр.д.№2423/2019г. по описа
на Плевенски районен съд е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. В
указания от заповедния съд срок, заявителят предявява иск за установяване
съществуването на вземането по заповедта, като основава претенцията си на
следните факти и обстоятелства:
Съгласно заявление от 24.11.2006 г. и Договор
за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE“ от 03.12.2003г. на
ответницата В. Й.Т.( в настояща фамилия Х.)
е издадена кредитна карта и отпусната
определена парична сума, която същата се задължила да върне заедно с
начислените договорни лихви разсрочено, на месечни вноски с установен минимален
размер.
С договор за прехвърляне на вземания от
15.11.2007 г. „Юробанк И Еф Джи България“ АД, ЕИК ***прехвърлило на „***“ АДСИЦ
/с предишно наименование „***“ АДСИЦ/, ЕИК *** вземанията по договори за
кредит, изброени в Приложение 1 към договора, с всички обезпечения, привилегии
и други принадлежности към тях, включително с начислената до датата на
прехвърлянето лихва, срещу посочената в договора цена, която цесионерът е
заплатил в цялост на цедента.
В срока на
действие на договора ответницата не е изпълнявала коректно задължението си за
заплащане на дължимите вноски, поради което към 15.11.2007 г. – датата на
прехвърлянето на вземането, дължимата от нея сума възлизала на 975,85 лева.
В съответствие с чл. 99, ал. 3 ЗЗД, длъжницата
е уведомена за извършената цесия, като със споразумение от 23.05.2014 г.
сключено с ищцовото дружество, същата е признала съществуването на дълга, като
страните се съгласили задължението да бъде редуцирано с 50%, в случай че
остатъкът в размер на 487,93 лева бъде изплатен от нея на 1 вноска, еднократно
в срок до 23.06.2014 г.
Ответницата не е
заплатила дължимата сума в срок, поради което в съответствие с т. 6 от
споразумението, уговорената редукция е станала невалидна и същата е останала
задължена за цялата неизплатена сума в размер на 975,85 лева. За погасяване на
това задължение ответницата заплатила по
банкова сметка ***,58 лева, като извършила следните преводи: на 06.10.2014 г. –
70.00 лева; на 11.12.2014 г. – 97.55лв., на09.02.2015г.-97.55лв. , на
16.03.2015г.-139.48лв. и на 18.05.2015г.- 75.00лв.
Не са извършвани
плащания за погасяване на остатъка от сумата в размер на 496.27 лева, поради
което ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответницата за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист за сумите, дължими
на основание сключеното споразумение от 23.05.2014г.
Петитумът на исковата молба е съдът да постанови решение, с което
да признае за установено, че ответницата В.Й. Х.( с предишна фамилия Т.), ЕГН-**********,
дължи на ищеца ***“ АДСИЦ /с предишно наименование „***“ АДСИЦ/, ЕИК ***,
сумите, заявени в заповедното производство по ч.гр.д.№2423/2019г. на РС-Плевен,
както следва: 496.27лв.- главница, ведно със законната лихва, считано от
16.04.2019г. и 151.08лв.- мораторна лихва върху главницата, считано от
15.04.2016г. до 15.04.2019г.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез назначения от съда особен представител адв. Б.Д. ***, е
подала писмен отговор на исковата
молба, с който е оспорила предявените искове и моли същите да бъдат отхвърлени
като неоснователни. Заявила е следните възражения: Ищецът няма качеството на
кредитор, тъй като ответницта не е уведомена за извършената цесия; Не е представен посочения в ИМ договор за
кредитна карта, сключен между първоначалния кредитор и ответницата; Оспорва се
споразумението от 23.05.2014г., сключено
между страните по делото; Вземането за лихва и главница е погасено по давност.
По делото са
събрани писмени доказателства и са приети заключения на съдебно-счетоводна и
съдебно-графична експертизи.
Плевенският
районен съд, Гражданско отделение, VІІІ-ми граждански състав се е произнесъл
с обжалваното Решение №260346/21.10.2020г,
с което е уважил изцяло исковата претенция.
За да постанови
този резултат, съдът е приел следното: Искът по чл.422 от ГПК е предявен в указания
от заповедния съд срок, за установяване съществуване на парично вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Доказани са фактическите твърдения, изложени
в исковата молба. Претенцията на ищеца
произтича от сключено между страните споразумение от 23.05.2014г.,
което е вид договор за спогодба по чл.
365,ал.1 от ЗЗД. Ответницата е признала
задължението към ищеца, не е изпълнила
условието за заплащане на 50% от задължението в 1-месечен срок от
споразумението, поради което дължи на ищеца цялата главница.
Плевенският окръжен съд, настоящият въззивен състав
приема, че в обжалваната част решението е ВАЛИДНО , ДОПУСТИМО и ПРАВИЛНО.
Във въззивната жалба не се излагат оплаквания във връзка с валидността и
допустимостта на обжалваното решение, а съгласно правомощията по чл.269 от ГПК,
въззивният съд не установи наличието на пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на съдебния акт.
За да се произнесе относно
правилността на обжалваното решение,
съдът съобрази следното:
Първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е
направил обосновани фактически и законосъобразни правни изводи, които се
споделят напълно от въззивната инстанция, която на
основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
Оплакванията, изложени във въззивната жалба са
неоснователни. – Съдът е обсъдил по
отделно и в съвкупност всички събрани по
делото доказателства и е направил обосновани изводи, които се подкрепят от
събраните доказателства. Въз основа на правилно установената фактическа
обстановка, правилно е приложил материалния закон.
Искът и по-точно обективно съединените два броя
установителни искове, предявени по реда на чл.422 от ГПК, са допустими като
предявени в законния едномесечен срок за установяване съществуване на парични
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжницата при
условията на чл.47,ал.5 от ГПК.
Ищецът основава претенцията си на Споразумение от 23.05.2014
г., подписано между него и ответницата.
Възражението на особения представител на
ответницата, че споразумението не е
подписано от нея, е опровергано от заключението на приетата
съдебно-графична експертиза.
Възражението за неяснота относно лицето, подписало
споразумението от името на кредитора, е без значение за изхода на делото, тъй
като всички последващи действия,
включително и процесуални, извършени от законния представител на ищцовото
дружество, чрез процесуален представител, валидират действията на подписалия споразумението.
Съдът приема, че между страните е постигнато валидно
споразумение, което не противоречи на закона и морала, не е
засегнато от някакъв порок, обуславящ
евентуалната му недействителност (пълна или частична), поради което е породило целените от договарящите правни последици.
С процесното споразумение от 23.05.2014 г.,
страните са постигнали съгласие, че ищецът ( понастоящем въззиаем)„***“ АДСИЦ в
качеството си на цесионер по договор за продажба на вземания от 15.11.2007 г.,
сключен с „Юробанк и Еф Джи България“ АД (с предишно наименование „Българска
пощенка банка“ АД) е придобил вземанията на последното срещу ответника по
договор от 03.12.2003 г. за кредитна карта BG
EUROLINE, сключен между ответника и „Юробанк и Еф Джи България“ АД. Същите са
констатирали, че към датата на подписване на договора за продажба на вземания,
размерът на цедираното вземане срещу длъжницата е 975,85 лв., като към
30.09.2013 г. кредиторът не е получил плащания по вземането, поради което
остатъкът на задължението е в размер на 975,85 лв. В т. 4 от споразумението,
страните постигнали съгласие, че при заплащане на 50% от дължимата сума в
размер на една вноска от 487,93 лева до 23.06.2014
г., кредиторът се отказва (опрощава) Съгласно т.6 от споразумението обаче, при
неизпълнение на условията на т.4, редукцията става невалидна и кредиторът може
без покана да претендира цялата неизплатена сума.
Съдът посочва, че по своята правна същност
споразумението представлява спогодба по
смисъла на чл. 365 ЗЗД, която като всеки друг договор съгласно чл.20а от ЗЗД има силата на закон за
страните, които са го сключили. Същият
се характеризира с декларативно,
преобразуващо и правнорегурлиращо действие.
С
подписването на споразумението, въззивната жалбоподателка ( която е длъжник по
материалното правоотношение и ответница в първоинстанционното производство), е
признала задължението си в размер на
875.85лв.към ответника по въззивната жалба ( кредитор по материалното
правоотношение и ищец в първоинстанционното производство). При това положение
не е необходимо да се изследват клаузите
на договора, сключен с първоначалния кредитор на 03.12.2003 г. за кредитна
карта BG EUROLINE, а оплакванията
на въззивната жалбоподателка за
пороци в същия, заявени чрез особения представител, са неоснователни, тъй като
чрез постигнатото споразумение на 23.05.2014г., страните по спора са уредили
отношенията си занапред. Споразумението е нов юридически факт, от който
произтичат правата и задълженията на страните и
в резултат на който отпада предхождащото го правно положение.
Изпълнила ли е въззивната жалбоподателка
задълженията си по споразумението? – От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че в 1-месечен срок от сключването на
споразумението, т.е. до 23.06.2014г., същата не е изплатила
сумата от 487.93лв., посочена в
т.4. Следователно, съгласно т.6,
уговорената редукция на задължението отпада, и тя дължи на кредитора( понастоящем въззиваем) цялата сума
от 975.85лв. В исковата молба се признава, а това се установява и от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че след сключването на
споразумението, в периода от м. октомври 2014г. до м.май 2015г., същата е заплатила сумата от общо 479.58лв.,
чрез пет вноски, както е посочено в исковата молба: на 06.10.2014 г. – 70.00
лева; на 11.12.2014 г. – 97.55лв., на09.02.2015г.-97.55лв. , на
16.03.2015г.-139.48лв. и на 18.05.2015г.- 75.00лв.
След като
заплатената сума от 479.58лв. се приспадне от общия размер на задължението от
975.85лв., остава неизплатена част от уговореното задължение по споразумението
в размер на исковата сума от 496.27лв.
Възражението на особения представител на въззивната
жалбоподателка за изтекла погасителна
давност е неоснователно, поради следното:
Споразумението между страните, на което се основава искът, е сключено на 23.05.2014г. За
паричното вземане на кредитора е приложима общата пет-годишна давност по чл.110
от ЗЗД, която изтича на 23.05.2019г. От данните в заповедното производство
обаче се установява, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на паричното задължение по
споразумението, е подадено на 16.04.2019г., т.е. преди изтичане на давностния срок. С
подписването на споразумението от 23.05.2014г., въззивницата изрично е признала
задължението си към въззиваемия, поради което давността се прекъсва и започва
да тече нова давност – чл.116 от ЗЗД.
Съгласно заключението на ССЕ, въззивницата дължи и мораторна лихва от
151.08лв. за периода от 15.04.2016г. до 15.04.2019г., т.е. за период от три
години преди подаване на заявлението за
издаване на заповед по чл.410 от ГПК. Евентуално възражение за погасителна давност
е неоснователно, тъй като макар въззивницата да е изпаднала в забава от 23.06.2014г, исковата претенция е заявена при
съблюдаване на тригодишния давностен срок за лихвите по чл.111 от ЗЗД.
От изложеното е видно, че въззивният съд достига
до фактически и правни изводи, които са еднакви с тези на първоинстанционния, поради
което обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, въззивният жалбоподател
следва да заплати на ответника по въззивната жалба разноски за настоящата инстанция в размер на
100.00лв.- юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.78,ал.8 от ГПК във вр. с
НЗПП.(Въззиваемият като ищец в първоинстанционното производство не е заплатил
възнаграждение от 300лв. за особения представител на ищцата съгласно чл.47 от ГПК. При последващо внасяне
на сумата, с отделно определение ще
бъдат присъдени допълнителни разноски в полза на въззиваемия.)
Съгласно
чл.280,ал.3 от ГПК настояшето въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения,
Плевенският окръжен съд, ІV-ти въззивен граждански състав, на основание чл.271 във
вр. чл.272 от ГПК
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
като правилно РЕШЕНИЕ №260346/21.10.2020г. на Плевенски районен съд, Гражданско
отделение, VІІІ-ми гр.с-в, постановено по гр.д.№6937/2019г. по описа на същия
съд
ОСЪЖДА В.Й.
Х.(с предишно фамилно име Т.), ЕГН-********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на „***“ АДСИД (с предишно наименование „***
АДСИЦ), ЕИК-***, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул.“Христофор Колумб“№43, РАЗНОСКИ за въззивна
инстанция на основание чл.78,ал.8 от ГПК в размер на 100.00лв.( сто лв.) – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
НЕ подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: