№ 79
гр. Плевен, 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЙОВКА СТ. КЕРЕНСКА
като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500873 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 1533/19.10.2022г. по гр.д. № 1714/2022г. на ПлРС съдът е
приел за установено в отношенията между страните, че И. Х. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес – село *********** дължи на “ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. *********, със законен представител Н.Х.Б. – Изпълнителен
директор и С.А.П. – Изпълнителен директор на основание чл.422, ал.1, вр. с
чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79 ЗЗД сума в размер на 11 418,79лева,
представляваща главница по Договор за банков кредит № 025-
LDR006224/19.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 21.09.2021г. – датата на ИМ по заявлението от заповедното
производство до окончателното погасяване на задължението, КАТО
ОТХВЪРЛИЛ ИСКА за сумата от 1 642,10лева, представляващи
възнаградителна лихва за периода от 15.05.2019г. до 07.09.2021г.; сума в
размер на 95,60лева - обезщетение за забава за просрочени плащания за
периода от 15.05.2019г. до 12.03.2020г.; сума в размер на 16,63 лева -
1
договорна лихва за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г.; сума в размер на
568,04 лева - обезщетение за забава за просрочени плащания за периода от
14.05.2019г. до 07.09.2021г.; сума в размер на 41,24 лева, представляващи
законна лихва за периода от 08.09.2021г. до 20.09.2021г.; както и за сума в
размер на 24,00лева, представляващи разноски за връчване на покана за
изпълнение като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Осъдил И. Х. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес – село *********
да заплати на „“ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.*********, със законен представител
Н.Х.Б. – Изпълнителен директор и С.А.П. – Изпълнителен директор сумата от
263,50 лв., представляваща сторени в заповедното производство по ч.гр.д. №
5998 по описа за 2021г. на Плевенски районен съд разноски, на осн. чл.78,
ал.1 ГПК.
Осъдил И. Х. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес – село
*********** да заплати на “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.*********, със законен
представител Н.Х.Б. – Изпълнителен директор и С.А.П. – Изпълнителен
директор сумата от 476,05лв., представляваща сторени в исковото
производство разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Осъдил “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. *********, със законен представител
Н.Х.Б. – Изпълнителен директор и С.А.П. – Изпълнителен директор да
заплати по сметка на РС Плевен сума в размер на 76,80 лева, на основание
чл.78, ал.6, вр. чл.83, ал.2 ГПК.
Недоволни от така постановеното решение са останали Първа
инвестиционна банка АД, гр.София, ЕИК *********, които чрез юрк.П. К. го
обжалват в отхвърлителните му Части, като се иска неговата отмяна и
уважаване на предявените искове изцяло, както и да им присъди всички
разноски по делото, включително и за заповедното производство и за
юрисконсултско възнаграждение. Основното оплакване във въззивната жалба
е, че неправилно съдът е приел, че Договорът за банков кредит от
19.01.2016г. е нищожен и на осн. чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Твърдят, че ПлРС е уважил иска по чл.422 ГПК за главница от
2
11 418,79лв. – сбор от главниците от общо 28 погасителни вноски и е
отхвърлил претенцията им за 1 658,73лв. – договорна лихва за периода от
15.05.2019г. до 07.09.2021г., 95,60лв. - обезщетение за забава за просрочени
плащания за периода от 15.05.2019г. до 12.03.2020г., 16,63лв. - договорна
лихва за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г., 568,04лв. - обезщетение за
забава за просрочени плащания от 14.05.2019г. до 07.09.2021г., 24,00лв. -
разноски за връчване на покани, 41,24лв. законна лихва върху главницата за
периода от 08.09. 2021г. до 20.09.2021г., което е неправилно и
незаконосъобразно. Решението в тази Част да се отмени и вместо него да бъде
постановено друго решение, с което да бъде уважена исковата молба, като се
приеме за установено вземането на Първа инвестиционна банка АД към И. Х.
Д., ЕГН ********** за договорна лихва в размер на 1642,10лв., за наказателна
лихва в размер на 95,60лв. , за договорна лихва в размер на 16,63 лева , за
наказателна лихва в разме на 568,04лв., за законна лихва в размер на 21,24лв.
и за 24,00лв. разноски за връчване на покани.
Оплакват се, че първоинстанционният съд е приел за основателно
възражението за неравноправност на клауза , определяща ГПР, поради факта,
че е посочена само чистата му стойност , но не и как е формирана тя.
В Договор № 025LD-R-006224 за банков кредит, сключен на
19.01.2016г. - т.5 дава сведение, че към датата на сключване на договора ГПР
е в размер на 9,23 %, а Общите условия, неразделна част от Договора за
кредит, раздел I, ОПРЕДЕЛЕНИЯ - б."б" - давя ясна формулировка:
„Годишен процент на разходите по кредита" изразява общите разходи за
кредитополучателя, включващи всички разходи по кредита /лихви, такси,
комисиони за управление и другите разходи съгласно Закона за
потребителския кредит/, свързани с Договора за потребителски кредит, които
Кредитополучателя трябва да заплати, изразени като годишен процент от
общия размер на кредита.
Твърдят също така, че Годишния процент на разходите е изнесен и в
Погасителния план - /9,23%/, също неразделна част от Договора за кредит.
По този начин считат, че е спазено изискването заложено в диспозитива
на решението на СЕС по дело № С-186/16г. - чл.4, пар. 2 от Директива
93/13г., че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и
разбираем език предполага, че при Договорите за кредит финансовите
3
институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна
информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие.
Според нормата на чл.19 от Закон за потребителския кредит Годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждение от всякакъв вид/, изразени като Годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите съгласно
чл. 19 ал.4 от ЗПК не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута ,
определена с постановление на МС на Република България. Към датата на
сключване на процесния Договор за кредит, размерът на законната лихва е
10%, при основен лихвен процент определен от БНБ към тази дата 0.00 %
плюс десет пункта отгоре. В случая определения в договора размер на ГПР от
9.23 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва /50%/.
Следователно посочената клауза не е нищожна на осн. чл.19 ЗПК. В
следствие на което не е нищожен и Договор № 025LD-R-006224/19.01.2016г.
за банков кредит.
Молят съда да отмени Решение № 1533 от 19.10.2022г., постановено по
гр.д. № 20224430101714 на Районен съд - Плевен в отхвърлителната ЧАСТ, с
която е отхвърлен иска на Банката срещу И. Х. Д., за договорна лихва в
размер на 1642,10лева, за наказателна лихва в размер на 95,60лева , за
договорна лихва в раазмер на 16,63 лева, за наказателна ллихва в разме на
568,04лева ,за законна лихва в размер на 21,24 лева и за 24,00 лева разноски
за връчване на покани.Молят да им присъди всички направени разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение и за двете съдебни инстанции,
както и разноските по заповедното производство.
Ответницата И. Х. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес – село
*********** не е подала Отговор в срок и не изразява становище в съдебно
заседание.
Въззивна жалба е подала и ответницата чрез адв.В. М. от ПлАК срещу
решението в Частта, с която съдът е приел за установено в отношенията
между страните, че И. Х. Д. дължи на "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА"АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.*******,
4
със законен представител Н.Х.Б. - Изпълнителен директор и С.А.П. -
Изпълнителен директор на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415 ал.1 ГПК, вр.
чл.79 ЗЗД сумата в размер на 11 418,79лв., представляваща главница по
Договор за банков кредит № 025-LD-R006224/19.01.2016г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 21.09.2021г. до окончателното
погасяване на задължението, както и в Частта за присъдените разноски.
Твърди, че Решението на първоинстанционния съд в обжалваната част е
допустимо, а по същество е неправилно, тъй като е необосновано,
постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила.
Счита, че ищецът не е доказал пълно и главно, по какъв начин - в брой
или по банков път, ответницата И. Д. усвоила до 28.01.2016г. сумата от 15 000
лева, преведена на основание нищожният Договор за потребителски кредит.
Първоинстанционният съд в нарушение разпоредбата на чл.154 ал.1 от
ГПК е обърнал доказателствената тежест. При липса на валидни писмени
доказателства, районният съд е приел за установено по делото, че ответницата
е усвоила сумата 15 000 лева без да излага съображения на кои дати и по
какъв начин - в брой, на каса или с платежни нареждания е погасила стари
задължения към конкретни кредитори.
Оплаква се, че от заключението на в.л. Т. И. по допуснатата от съда
съдебно икономическа експертиза се установява, че в счетоводните
записвания при ищеца е посочено погасяване на задължения по Договори за
кредит и кредитна карта, сключени между ищеца и ответницата, както и
задължения към Пощенска банка, но счетоводните записвания при ищеца не
са годно писмено доказателство по делото, тъй като изхождат единствено от
него и установяват само изгодни за него факти. В съдебно заседание вещото
лице заявило, че такива първични счетоводни документи, подписани от
ответницата, установяващи,че тя се е разпоредила до 28.01.2016г. със сумата
15 000лв., преведена по разплащателната сметка не са й представени, нито са
изрично отбелязани в счетоводните записвания при ответника, следователно
първоинстанционният съд неоснователно е приел за доказано по делото от
ищеца, че И. Д. е получила без основание и усвоила сумата от 15 000лв.
Навежда доводи, че необосновано на доказателствата по делото и в
нарушение разпоредбата на чл.46 ал.1 и ал.2 от ГПК, първоинстанционният
5
съд е приел, че ответницата И. Д. е била надлежно уведомена за настъпила
предсрочна изискуемост, преди датата на подаване заявлението по чл.417 и
чл. 418 ГПК. Връчено е съобщение на сестра й, която не е от домашните й, но
ПлРС е приел, че ответницата е редовно уведомена.
Излага съображения, че съдът правилно е приел Договорът за нищожен
на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това е приел, че на
основание чл.23 от ЗПК, ответницата дължи връщане само на непогасената и
усвоена част от главницата по кредита, но не лихви, такси и разноски.
Видно от диспозитива на решението първоинстанционният съд,
противно на съображенията в мотивите, е приел за установено между
страните, че главницата от 11 418,79 лева се дължи на основание Договор за
банков кредит № 025LD-R006224/19.01.2016г., ведно със законната лихва, в
противоречие с констатацията на съда, че процесният Договор е нищожен, т.е.
изначално не е породил валидно облигационно правоотношение между
страните по него.
С оглед установената от съда нищожност на Договора за кредит,
претендираното от ищеца вземане, за което се е снабдил със Заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, не е възникнало на предявеното
договорно основание и в предявения размер. Поради това предявеният иск за
главница с правно основание по чл.422 от ГПК е следвало да бъде отхвърлен.
Моли съда да отмени Решение № 1533 от 10.10.2022г., постановено по
гр.д. № 1714/2022г. на Районния съд - Плевен VIII гр.св., в ЧАСТТА, с която е
уважен установителния иск по чл.422 ГПК за главницата в размер на сумата
11 418,79 лева, предявен от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА „АД ,
ЕИК *********, срещу И. Х. Д., както и в осъдителната Част относно
разноските и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявения
иск като неоснователен.
Препис от жалбата е изпратен на ищцовата Банка, които изразяват
становище, че жалбата е неоснователна, а решението да се потвърди.
Твърдят, че на ответницата е предоставен Банков кредит на 19.01.2016г. в
размер на 15 000лв. за погасяване на нейни задължения в ПИБ АД, БДСК
ЕАД и Пощенска банка, който е изцяло усвоен с постъпване на сумата по
нейна сметка в Банката. Твърдят, че предсрочната изискуемост на кредита е
настъпила съобразно изискванията на Закона – спазен е чл.46 ГПК. Поканата
6
е връчена на пълнолетно лице от домашните на ответнизата, което я е приело
със задължение да я предаде. Навеждат доводи, че в процесния Договор няма
нищожни клаузи и поради това поражда валидни облигационни задължения,
поради което всички суми по ИМ се дължат на договорно основание.
Въззивният съд като обсъди оплакванията на жалбоподателите, прецени
становищата на страните и събраните по делото доказателства по реда на
чл.12 и чл.235 ГПК, и съобрази изискванията на Закона, намира за установено
следното:
Жалбите са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустими са и тази
на АД е частично ОСНОВАТЕЛНА, а тази на ответницата е неоснователна.
Не се спори между страните и се установява от Справка от 20.12.2022г.
– л.34 – л.36 от делото на ПлОС, че в ТР като АД е вписано Дружеството –
ответник по жалбата на И. Х. Д., въззивник пред ПлОС и ищец пред ПлРС.
Безспорно е също така и се установява от приложеното ч. гр.дело на
ПлРС, че със Заповед № 3435 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 ГПК от 23.09.2021г. по ч.гр.д. № 5998/ 2021г. по
описа на ПлРС е разпоредено длъжникът И. Х. Д. да заплати на кредитора
ПИБ АД сумата от 11 418,79лв. - главница, 1 642,10лв. – възнаградителна
лихва, 95,60лв. – обезщетение за забава на просрочени плащания, 16,63лв. –
договорна лихва, 568,04лв. – обезщетение за забава на просрочени плащания,
41,24лв. законна лихва и 24лв разноски, ведно със законната лихва върху
главницата считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в
съда – 21.09.2021г. до окончателното изплащане на сумите, както и разноски
по делото от 276,13лв. за държавна такса и 50лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Възражение е депозирано в срока по чл.414 ал.2 ГПК пред ПлРС и той е
указал на кредитора, а последният е изпълнил указанията на ПлРС и е
предявил искът с правно основание чл.422 ал.1 ГПК в преклузивния срок –
31.03.2022г. – видно от приложеното ч.гр.дела, поради което обжалваното
решение е допустимо.
Предвид твърденията по ИМ, Отговора на ИМ и оплакванията по
въззивните жалби, спорни по делото са въпросите да се признае ли за
установено между страните, че ответницата дължи на ищеца исковите суми
7
по Договор за банков кредит от 19.01.2016г.?
За да отговори на спорните по делото въпроси съдът съобрази
приложеното ч.гр. дело и писмените доказателства, представени пред ПлРС и
настоящата инстанция, както и заключенията на СИЕ на в.л. Т. И., и на СТЕ
на в.л. инж.К. Т..
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При тези данни на изследване, установяване и отговор подлежат
единствено конкретните оплаквания по въззивните жалби, защото
обжалваното решението е валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение ПлРС е приел, че за успешното
провеждане на иска с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК ищецът следва
да установи в процеса: учредено по негова инициатива заповедно
производство по реда на чл. 417 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист; спазване на срока по чл.415, ал.1
от ГПК; съществуването на твърдяното вземане в негова полза вземане по
Договор за кредит за текущо потребление по основание, размер и длъжник; че
кредитополучателя е подписал договорът и е получил твърдяната сума по
него по посочената банкова сметка; настъпването на предсрочната
изискуемост на договора; размерът на претендираната договорна лихва и
лихва за забава.
Приел съща така, че в тежест на ответника по делото е да установи
всички положителни правоизключващи и правопогасяващи възражения по
исковете, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, в това
число, че е заплатил сумите.
Счел, че не се спори по делото, че в полза на ищеца е издадена по реда
на чл.417 ГПК Заповед за изпълнение за претендираните суми. Установил от
приетите по делото доказателства, че длъжникът е депозирал възражение в
указания от съда срок, поради което и в изпълнение на указанията на съда
заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил иск за
установяване на вземането – от това извел правния интерес за ищеца от
водене на настоящото производство и неговата допустимост.
8
Намерил за спорно по делото дали ответникът е уведомен надлежно от
кредитора за настъпилата предсрочна изискуемост. Установено е, че
съобщението за предсрочната изискуемост е връчено на сестрата на
ответницата, чиито постоянен и настоящ адрес се различава от този, на който
тя е приела да получи съобщението. Действително разпоредбата на ГПК
предвижда, че съобщението може да бъде връчено на определен кръг лица.
Фактът обаче, че друго лице, представило се за близък родственик е получило
съобщението, със задължението то да бъде предадено на ответника не може
да се вмени във вина на ищеца и да се приеме, че същата не е уведомена за
предсрочната изискуемост. Отговорност по – скоро би се търсило от лицето,
представило се за такова, което може да получи съобщението, но й от ищеца,
съответно връчителя, който с оглед желанието да се приеме призовката е
приел, че връчва на лице по чл.46 ГПК.
Поради изложеното съдът намерил, че ответницата е уведомена за
настъпилата предсрочна изискуемост, поради което и възражението й в тази
му Част като неоснователно оставил без уважение.
Досежно оспорването, че Договорът е недействителен, тъй като не му е
представена преддоговорна информация приел, че от представените по
делото ОУ на ПИБ АД за кредити на физически лица, подписани от страните
по делото, ответницата с подписването на същите е декларирала, че е
уведомена от Банката преди сключване на Договора и е запозната с всички
условия на Договора за кредит, поради което и възражението й в тази Част
счел за неоснователно.
С оглед останалите наведени от ответницата твърдения за нищожност
на процесния Договор относно спазването на разпоредбите на чл.10 ал.1 и
чл.11 от ЗПК съдът счел, че същите норми към деня на сключване на
правоотношението – 19.01.2016г. - поставят следните изисквания към
формата и съдържанието на Договора, на които процесния такъв отговаря, а
именно: 1. Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма,
на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи са
представени с еднакъв по вид, форма и размер шрифт – не по-малък от 12 в
екземпляр за всяка една от страните – чл.10 ал.1 ЗПК, поради което и
възражението на ответника в тази Част е неоснователно; 2. Договорът е
изготвен на разбираем език по чл.11 ал.1 и съдържа: дата и място на
9
сключване /гр. Плевен, 19.01.2016 г. /; вида на предоставения кредит /банков
кредит за погасяване на съществуващи задължения/; идентификационни
данни на потребителя и кредитора; срокът на договора /до 15.01.2026г. /;
общият размер на кредита и условията за усвояването му; лихвеният процент,
уреден в т.4 от Договора; условията за издължаване на кредита, включително
и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, който План е неразделна част
от Договора за кредит, поради което и в тази Част Договора за кредит приел,
че отговаря на изискванията на Закона.
Намерил също, че не е налице твърдяната неравноправност на Договора
по смисъла на ЗЗП по отношение на уговорките, касаещи главницата и
договорната лихва. Клаузите в процесния Договор в тази им част счел, че са
съставени по ясен и недвусмислен начин. В характеристиките и условия на
потребителския паричен кредит от Договора е посочен общият размер на
кредита и за какво ще послужи. Фактът, че в процесния Договор не е
посочено кои точно стари задължения на ответника ще покрие кредита не
влече нищожност на клаузата, доколкото разпоредбата на чл.11 ЗПК
предвижда да се посочат условията за усвояването му, а условието е
покриване на стари задължения.
За основателно съдът приел възражението на ответницата досежно
неравноправността на клаузата, определяща ГПР, поради факта, че е посочена
само чистата му стойност, а не и как е формирана тя. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на Договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е
посочено, че ГПР е 9, 23 %, като длъжника дължи такси и комисионни за
обслужване и откриване на банкова сметка, по която се обслужва кредита
съобразно Тарифа на Банката, без обаче да се посочи какви точно по размер
са разходите, комисионните, които се заплащат и по какъв начин е формиран
10
ГПР. Това поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация от кои пера е оскъпяването му по
кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл.3, пар.1 и чл.4 от
Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл.19 ал.1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото намерил, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т.10 от ЗПК , следва в Договора да е посочено не само цифрово, какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поради изложеното съдът намерил, че за процесния договор на
основание чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е нищожен.
Съгласно правилото на чл.23 ЗПК, когато Договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, т.е.
ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца неплатената
главница в размер на 11 418,79 лева.
За неоснователно съдът приел твърдението на процесуалния
представител на ответника, че процесната сума не е усвоена. Видно е от СИЕ,
която съдът кредитирал като обективно и компетентно дадена, че ответницата
е усвоила кредита, като е погасила с него стари съществуващи задължения.
Намерил също,че уговорката за дължимост на наказателна лихва / за
забава/ в размер на 18,7% също е нищожна. Това вземане с мораторен
характер, възниква под условие за настъпил падеж на главните задължения,
надхвърля размера на законната лихва, за периода в който е начислено,
възлизаща на 10,00 % върху падежиралите погасителни вноски за главница
(при лихвен процент на законната лихва съставен от съответния определен от
БНБ основен лихвен процент от 0, 00 % и десет пункта надбавка).
Същевременно отчел императивното правило на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, че
11
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва в размер на
законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Така с
претендирането на вземането за наказателна лихва на практика счел, че се
постига заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК и се въвежда плащане,
чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника, но размерът му надвишава нормативно установения предел, а
именно законната лихва. С оглед изложеното съдът приел, че вземането за
лихвена надбавка за забава противоречи с нормата чл.33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди обезщетение за забава в
завишен размер. След като целта на клаузата уреждаща вземането за
наказателна лихва има за цел и резултат заобикаляне изискванията на ЗПК по
аргумент от чл.21, ал.1 от ЗПК същата приел за нищожна, респективно не
може да породи права и задължения за страните по Договора за кредит,
поради което и претенцията за обезщетение за забава отхвърлил и на
самостоятелно основание като нищожна.
Съобразно изхода на спора, отправеното искане в петитума на исковата
молба за произнасяне по направените по делото разноски и съгласно
задължителните указания, дадени с т.12 на ТР 4/2013г., приел че ответницата
следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сторените в заповедното
производство разноски в общ размер от 263,50лв. за заплатена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от иска.
За исковото производство, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в общ размер от 476,05лв. съобразно уважената част от иска.
Относно разноските за юрисконсултско възнаграждение, направени в
исковото производство съдът намерил, че в конкретния казус не е налице
фактическа и правна сложност, поради което определил юрисконсултско
възнаграждение за представителя на ищеца в размер на 100лв.
По жалбата на ответницата И. Х. Д.:
Оплакванията са неоснователни.
ПлРС е изложил убедителни мотиви защо приема, че отпуснатата
парична сума по процесния Договор за банков кредит е усвоена от
длъжницата, защо е настъпила предсрочната изискуемост по Договора, защо
не е нищожен на сочените от ответницата основания сключения Договор за
банков кредит, към които въззивната инстанция при мотивиране на своето
12
решение препраща при условията на чл.272 ГПК.
Неоснователно ответницата твърди, че няма доказателства за усвояване
на кредита – ищецът сочи целта на Договора – за погасяване на съществуващи
задължения на ответницата към три Банки, а видно от заключението на СИЕ –
л.102 от делото, погасени са кредити, овърдрафти и кредитни карти на
ответницата.
Неоснователно е и оплакването, че не е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита, защото не е спазен чл.46 ГПК при уведомяването на
ответницата. Правилно съдът е приел, че след като на адрес на ответницата се
е оказала сестра й, която е приела съобщението със задължение да й го
предаде, предписанията на чл.46 ГПК са спазени и И. Х. Д. е уведомена за
обявяването на предсрочната изискуемост на кредита.
Неприемливо е също така съждението, че предвид чл.23 ЗПК искът е
следвало да се предяви на основание чл.55 ЗЗД за връщане на даденото на
отпаднало основание защото както по-долу ще стане ясно Договорът за
банков кредит от 19.01.2016г. не може да се обяви за недействителен на
соченото от ПлРС основание, а и няма на какви други нищожни клаузи да са
приеме за изцяло нищожен.
По тези причини жалбата е неоснователна и следва да се остави без
уважение, а решението на ПлРС да се потвърди в тази обжалвана Част.
По жалбата на АД:
Оплакването, че незаконосъобразно съдът е приел нарушение на чл.11
ал.1, т.10 от ЗПК с начина, по който е вписан ГПР в Договора и е изяснен в
неразделните части от същия като Погасителен план и Общи условия, а от
там и недействителност на целия Договор за банков кредит предвид нормата
на чл.22 ЗПК, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, Договорът за потребителски
кредит е недействителен, е основателно по съображенията във въззивната
жалба.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК Договорът съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на Договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на Годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
13
Видно от т.5 на Договора към датата на сключване на договора ГПР е в
размер на 9,23 % , в Общите условия , неразделна част от Договор за кредит,
подписани от страните, раздел I - ОПРЕДЕЛЕНИЯ - б."б" изяснява, че
„Годишен процент на разходите по кредита " изразява общите разходи за
кредитополучателя , включващи всички разходи по кредита /лихви, такси,
комисиони за управление и другите разходи съгласно Закона за
потребителския кредит /, свързани с Договора за потребителски кредит ,
които Кредитополучателя трябва да заплати, изразени като годишен процент
от общия размер на кредита.
Годишният процент на разходите е изнесен и в Погасителния план -
9.23%, също неразделна част от Договора за кредит, като в него са посочени
лихвен процент, краен срок на погасяване, вноските – за главница и за лихва,
общия размер на сумата и на тази, която връща длъжницата, както и лихвата
която общо заплаща . Така е спазено изискването заложено в диспозитива на
решението на СЕС по дело С-186/16, и чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13г., че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при Договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им
позволява да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие.
Така и съдебната практика, изразена в две Определения на ВКС на РБ за
недопускане до касационно обжалване - №№ 50 685/30.09.2022г. по гр.д. №
578/2022г. на трето г.о. и 667/10.08.2022г. по гр.д. № 4998/2021г. на трето г.о.,
приема че макар Договорът за кредит да не съдържа описание на взетите при
изчисленията на ГПР по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин
допускания, то в Общите условия на Банката ясно и изчерпателно са
посочени компонентите, които са включени при определянето на ГПР, в
Договора и Погасителния план те са посочени в процентно изражение и като
глобална сума, поради което липсата на данни за взетите допускания не би
могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и
неговата икономическа тежест, да го съпостави с предложения на други
Банки, и при необходимост да се откаже от Договора.
Мотивите на ПлРС досежно приложението на чл.33 ЗПК обаче се
приемат от настоящата инстанция – съгласно тази норма При забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, и когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. По тази причина обезщетение за забава за просрочени
плащания в общ размер на 663,64лв. или сума в размер на 95,60лева -
обезщетение за забава за просрочени плащания, за периода от 15.05.2019 г. до
12.03.2020г. и сума в размер на 568,04 лева -обезщетение за забава за
просрочени плащания за периода от 14.05.2019г. до 07.09.20201г. не се
14
дължат и решението се оказва законосъобразно в обжалваната отхвърлителна
Част за тези суми.
В останалата отхвърлителна Част същото е неправилно – трябва да се
отмени за сумата от 1 642,10 лева, представляващи възнаградителна лихва за
периода от 15.05.2019г. до 07.09.2021г. – договорна лихва; сумата в размер на
16,63 лева - договорна лихва, за периода 13.03.2020г. до 13.05.2020г.; сумата
в размер на 41,24 лева, представляващи законна лихва за периода от
08.09.2021г. до 20.09.2021г.; както и за сумата в размер на 24,00лева,
представляващи разноски за връчване на покана за изпълнение и вместо него
да се постанови друго, с което да се признае за установено спрямо
ответницата, че дължи на Банката тези суми на основание действителен
Договор за банков кредит от 19.01.2016г.
Като е достигнал до други правни изводи в тази Част на обжалваното
решение, които не съвпадат с изводите на ПлОС по съществото на делото за
приложението на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, обжалваното решението следва да се
отмени в тази Част, но също така по отговорността за разноските както в
заповедното, така и в исковото производство, защото ищцовата Банка
претендира с жалбата всички разноски и за двете инстанции, вкл. и
юрисконсултско възнаграждение.
В заповедното производство Банката са направили разноски в размер на
326,13лв., ПлРС е присъдил 263,50лв., с оглед изхода в ОС Плевен дължат се
303,29лв., но поради липса на отхвърлителен диспозитив няма какво да се
отмени, единствено на Банката следва да се присъдят още 39,79лв. разноски
за заповедното производство поради увеличаване на дължимата от
ответницата сума с настоящото решение.
По същия начин за исковото са направили разноски от 589,18лв.,
присъдени са 476,05лв., дължат се 547,92лв. или ответницата дължи още
71,87лв. разноски за исковото производство, които следва да бъде осъдена да
заплати на Банката.
За въззивната инстанция АД са направили разноски от 123,67лв. вкл.
100лв за юрисконсулт, от които им се дължат 89,30лв. съразмерно на
уважената Част от въззивната жалба, като за разликата до 123,67лв.
претенцията на Банката следва да се отхвърли като неоснователна.
Ответницата е освободена от такси и разноски, защитавана е безплатно,
15
жалбата й е неоснователна следователно не й се дължат разноски.
Поради това и на основание чл.271 ал.1 ГПК Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1533/19.10.2022г. по гр.д. № 1714/2022г. по описа
на РС гр.Плевен в Частта, с която са отхвърлени исковете за признаване на
установено на осн. чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 и чл.86 ЗЗД, че
ответницата И. Х. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес – село ***********
дължи на “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. *********, със законен представител
Н.Х.Б. – Изпълнителен директор и С.А.П. – Изпълнителен директор сумата от
1642,10 лева, представляващи възнаградителна лихва за периода от
15.05.2019г. до 07.09.2021г.; сумата в размер на 16,63 лева - договорна лихва
за периода 13.03.2020г. до 13.05.2020г., сумата в размер на 41,24лв.,
представляващи законна лихва за периода от 08.09.2021г. до 20.09.2021г.,
както и за сумата в размер на 24,00лева, представляващи разноски за
връчване на покана за изпълнение като незаконосъобразно и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1
ГПК вр. чл.79 ал.1 и чл.86 ЗЗД, че ответницата И. Х. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес – село ********* дължи на “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
*********, със законен представител Н.Х.Б. – Изпълнителен директор и
С.А.П. – Изпълнителен директор сумата от 1642,10 лева, представляващи
възнаградителна лихва за периода от 15.05.2019г. до 07.09.2021г.; сумата в
размер на 16,63 лева - договорна лихва за периода 13.03.2020г. до
13.05.2020г., сумата в размер на 41,24лв., представляващи законна лихва за
периода от 08.09.2021г. до 20.09.2021г., както и за сумата в размер на
24,00лева, представляващи разноски за връчване на покана за изпълнение, за
които е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 5998/2021г. по описа
на ПлРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1533/19.10.2022г. по гр.д. № 1714/ 2022г.
по описа на РС гр.Плевен – осми граждански състав в останалите обжалвани
16
Части, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА И. Х. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес – село
********* да заплати на “ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. *********, със законен
представител Н.Х.Б. – Изпълнителен директор и С.А.П. – Изпълнителен
директор на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски по делото за Заповедното
производство освен присъдените от ПлРС 263,50лв. още 39,79лв. –
съразмерно на уважената Част от исковете, а за исковото производство освен
присъдените от ПлРС 476,05лв. още 71,87лв. съразмерно на уважената Част
от исковете, и за въззивната инстанция – сумата от 89,30лв. съразмерно на
уважената Част от въззивната жалба, като за разликата до 123,67лв. разноски
за ОС Плевен – отхвърля искането на Банката като неоснователно.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването му на страните при условията на чл.280 и сл. ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17