Р Е
Ш Е Н
И Е
№
...........
град Шумен,
04.07.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд – град Шумен, в
публичното заседание на тринадесети
юни две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: Кремена Борисова
Членове: Христинка Димитрова
Маргарита Стергиовска
при
секретаря Св.Атанасова и с участие на прокурор М.Георгиева при ШОП, като
разгледа докладваното от Председателя Кр.Борисова КАНД № 98 по описа за 2022г. на Административен съд – гр.
Шумен, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 63в от Закона за
административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния
кодекс (АПК).
Образувано е по жалба от Регионална дирекция
„Автомобилна администрация“ (РД“АА“), гр.Варна, срещу Решение № 135/18.03.2022г.
на Районен съд – град Шумен, постановено по АНД №1919/2021г. по описа на съда.
С оспорения съдебен акт е отменено Наказателно постановление № 23-0000375/18.05.2021г.
на директора на РД „АА“ гр. Варна, с което на основание чл.93, ал.1, т.1 от
Закона за автомобилните превози /ЗАвтП/ на Д.С.Д. с ЕГН ********** е наложена глоба
в размер на 2000 /две хиляди/ лева за нарушение на чл.87 т.2 от Наредба№33 от
03.11.1999год. на МТ.
Касаторът релевира твърдения за незаконосъобразност на
атакуваното решение поради постановяването му в противоречие с материалния
закон и процесуалните правила. Поддържа становище за липса на противоречие
между националната правна уредба на изискванията за психологическата годност на
професионалните водачи и установеното в Директива 2006/126/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно свидетелства за управление на превозни средства,
считайки, че същата не изисква установяването на психологическата годност на
водачите да става единствено с издаването и преиздаването на свидетелството за
управление на МПС. Поради това жалбоподателят обосновава извод за незаконосъобразност
на съдебния акт и на отмененото с него наказателно постановление и моли за
отмяна на решението, и за постановяване на ново решение по съществото на спора,
потвърждаващо наказателното постановление. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание касаторът, редовно и
своевременно призован, не изпраща представител.
Ответната страна, Д.С.Д., редовно призован се явява
лично .В депозиран по делото писмен отговор по касационната жалба и лично в
съдебно заседание оспорва касационната
жалба като неоснователна и отправя искане за потвърждаване на обжалваното
въззивно решение като правилно и законосъобразно.
Представителят на Шуменска окръжна прокуратура
възприема касационната жалба за допустима, а по същество за неоснователна и
моли за решение в този смисъл.
Настоящата съдебна инстанция, след като прецени
допустимостта на предявената касационна жалба и обсъди направените в нея
оплаквания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и
извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл.218 и
чл.220 от АПК, намира за установено следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в законоустановения срок по чл.211, ал.1 от АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт,
съгласно разпоредбата на чл.210, ал.1 от АПК и при спазване на изискванията на
чл.212 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба се явява неоснователна по следните съображения:
Процесното решение е постановено при следната
фактическа обстановка:
На 17.02.2021г. жалбоподателят Д.Д. извършвал обществен превоз
на товари-живи пилета по маршрут с.Ивански,
обл.Шумен за Разград с товарен автомобил „С.********“ от категория N3 с рег.№********, собственост на превозвача
„Гарант-1991“ЕООД.Бил спрян за проверка около 11,15ч. на 17.02.2021год. по път II-73, км.10, около 1км. от разклона за с.Ивански в
посока гр.Шумен.В хода на извършената проверка св.С.С.-инспектор в РД
„АА“-Варна установил, че в момента на проверката „водачът извършвал обществен превоз на товари
на територията на РБългария с ПС от кат.N3 ,без да притежава валидно удостоверение за
психологическа годност“.Това обстоятелство било установено посредством
извършена справка в информационната система на ИИ“АА“.
Контролните органи приели, че с това са
нарушени изискванията на чл. чл.87 т.2 от
Наредба№33 от 03.11.1999год. на МТ, поради което против водача бил съставен
АУАН, серия А-2020 бл. № 289335/17.02.2021г., надлежно предявен и връчен на
лицето.
Въз основа на изготвения АУАН впоследствие било
издадено и процесното наказателно постановление.
При така изяснените обстоятелства и събрания в цялост по делото
доказателствен материал, районният съд е приел, че вмененото на санкционирания
субект неизпълнение на административно задължение е санкционирано в унисон с
приложимите материалноправни норми, регламентирани в националното
законодателство, но в противоречие с нормите на Европейското право и в частност
– с нормите на Директива 2006/126/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета относно свидетелства за управление на
превозни средства, която има приоритет над националното законодателство. Приел е, че като не е
приложил цитираната директива,
административно наказващият орган е допуснал нарушение на материалния закон,
водещо до незаконосъобразност на наказателното постановление.
Шуменският административен съд намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда
съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на
съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на
неговите правомощия.
При извършената проверка за правилността на
атакуваното съдебно решение касационният състав споделя становището на районния
съд, че наказващият орган е съобразил българските материалноправни норми, но не
е отчел тяхната неприложимост поради несъответствието им с правото на
Европейския съюз. Съображенията за това са следните:
Наредба № 36/15.05.2006г. за изискванията за
психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите
изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на
МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на
удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания урежда
множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и нейното
удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета, психологическата годност трябва да се разглежда като част от
понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата Директива. Ето
защо посочената по-горе наредба би следвало да е хармонизирана с Директивата.
Вместо това обаче, Наредбата противоречи на Директивата. Аргументите за подобен
извод се извличат след анализ съответните разпоредби от подзаконовия нормативен
акт и при съобразяване на нормите на Директивата.
Според чл.8, ал.2 от Наредбата удостоверението за
психологическа годност важи за 3 години, а в определени случаи – за 1 година.
Тези срокове са по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за
управление на моторно превозно средство, които са с 5 или 10-годишна
продължителност /чл.51, ал.3 – 4 от ЗБЛД/. От друга страна - Съображение 9 от
Преамбюла на Директивата указва, че доказателство за наличие на съответствие на
водачите на превозни средства, които се използват за транспорт на пътници или
стоки с минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на
превозно средство, следва да се предоставя, когато свидетелството се издава и
периодично след това. Този редовен контрол съгласно националните правила за
съответствие с минималните стандарти ще допринесе за свободното движение на
хора, ще избегне нарушаването на конкуренцията и по-добре ще взема предвид
специфичната отговорност на водачите на такива превозни средства. На
държавите-членки следва да се позволи да налагат медицински прегледи като
гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност
за управление на други моторни превозни средства. Поради причини, свързани с
прозрачността, тези прегледи следва да съвпадат с подновяването на
свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на
валидност на свидетелството. Съпоставката на посочените по-горе норми от
подзаконовия нормативен акт и Директивата сочи на съществено разминаване
досежно процедурата по установяване и доказване на съответствието на водачите
на превозни средства, които се използват за транспорт на пътници или стоки с
минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление на превозно
средство. В тази насока разпоредбата на Директивата е категорична, че „тези
прегледи следва да съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и
поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството“ или с други
думи казано – установяването на психологическата годност следва се извършва
преди издаване или подновяване на СУМПС и същото да се определя от срока на
валидност на свидетелството.
Директивата залага минималните стандарти за физическа
и умствена годност за управление на превозни средства /съображение 8 от
преамбюла на Директивата/, което означава, че държавите членки могат да завишат
тези стандарти в своите национални законодателства. В тази насока е
разпоредбата на т.5 от приложение III на Директивата, според която стандартите, установени от
държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на
свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в
приложението. Възможността за въвеждане на такива по-строги стандарти на национално
равнище касае само и единствено първоначалното издаване и последващото
подновяване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство. Това
означава, че възможността да се въвеждат по-строги стандарти, не следва да бъде
използвана, за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената
годност за управление на моторни превозни средства посредством документ, който
редом със свидетелството за управление на моторно превозно средство, да има
свое собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е сторено чрез нормативното
регламентиране на удостоверението за психологическа годност, в резултат на
което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на
правоспособността за управление на моторни превозни средства от съответната
категория, бива въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с
правоспособността, юридическо качество /арг. чл.7а, ал.2 от ЗАвтП/.
В заключение на изложеното следва да се посочи, че
Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията за
физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства, но
при конкретни ограничения – проверката на годността да се извършва изцяло във
връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство;
въпросната проверка да се извършва само посредством медицински прегледи и то в
срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на свидетелството за управление
на моторно превозно средство. Тези ограничения не са спазени в националната
регламентация на психологическото изследване по Наредбата. За несъответствието
на националните правни норми, регламентиращи процесните обществени отношения с
общностните такива е налице и официално изявление на Европейската комисия от
15.07.2021г., достъпно на https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/bg/inf_21_3440. В същото се сочи, че „в Директива 2006/126/ЕО относно
свидетелства за управление на превозни средства се определят условията за
издаване, подновяване или замяна на европейски свидетелства за управление на
моторни превозни средства, по-специално минималните стандарти за физическа и
психологическа годност. Следователно психологическата годност на притежателите
на свидетелства за управление, които упражняват дейност като професионален
водач, вече е установена при издаването и подновяването на свидетелството за
управление. Няма причина да се предполага, че професионалните дейности по
управление на превозни средства пораждат конкретни опасения за пътната
безопасност, които предвиденият в Директива 2006/126/ЕО преглед за
психологическа годност не може да разсее. Освен това налагането на по-строги минимални
стандарти за психологическа годност на българските професионални водачи ги
поставя в по-неблагоприятно положение. Това противоречи на целта за избягване
на неравни условия на конкуренция за тези водачи, която Директива 2003/59/ЕО се
стреми да гарантира. Въз основа на това Европейската комисия счита, че
свидетелството за психологическа годност, което се изисква за професионалните
водачи, противоречи на Директива 2006/126/ЕО и Директива 2003/59/ЕО“.
Според настоящия съдебен състав, коментираното по-горе
противоречие е основание за съда да откаже да съобрази нормативното задължение
на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават
удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл.7а, ал.2 от
ЗАвтП, във вр. с чл.7, ал.2 и чл.8, ал.1 от Наредбата. Извод в тази насока може
да бъде извлечен при съобразяване на редица актове на Съда на Европейския съюз,
сред които Решение ECLI:EU:C:2012:348, в което се подчертава, че „в
съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза действието на
разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на пряко приложимите актове
на институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е
такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по
право всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното право“.
Решение ECLI:EU:C:1974:133 от друга страна дава
основание да се приеме, че от пораждането на пряко действие на регламентите не
следва, че други категории актове, посочени в този член /чл.189 от Договора за
ЕИО/, не могат никога да породят подобно действие. „Би било несъвместимо с
обвързващото действие, което член 189 признава на директивата, да бъде
изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на
задължението, което тя налага“. Ето защо чл.15, ал.2 от ЗНА не може да се
използва като аргумент да се третират директивите само и единствено като
източник на косвено приложими норми.
В решение ECLI:EU:C:2021:722, т. 45, се изтъква
следното: „... по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, когато
не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на
правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност
с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да гарантира
пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без
приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори
да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната
предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг ред
...“. Това означава, че несъответствието между правото на Европейския съюз и
националното право се установява служебно от съда. Отново в контекста на
принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в ECLI:EU:C:2019:530, т.
64, се пояснява, че, за да се признае директен ефект на разпоредба от
директива, е необходимо разпоредбата да бъде „ … достатъчно ясна, точна и
безусловна …“ Очертаните по-горе ограничения на Директивата, във връзка с
възможността държавите членки да завишат изискванията относно физическата и
умствената годност за управление на моторно превозно средство, отговарят на
критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е налице пречка
за прякото им прилагане.
Решение ECLI:EU:C:2018:810 отразява една още по-твърда
позиция в практиката на СЕС относно зачитането на директивите от националните
съдилища. В т.56 – 57 решението сочи, че дори когато дадена разпоредба на
директива няма директен ефект, произтичащото от директива задължение за
държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението
им по чл.4, §3 от ДЕС и на чл.288 от ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички
необходими мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение, което тежи
върху всички органи на държавите членки, включително в рамките на тяхната
компетентност върху съдебните органи. А какво последните трябва да сторят в
тази хипотеза, е пояснено в т.61 – 62 от решението, а именно: да тълкуват
националното право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на
директивата или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят
без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до
несъответстващ на правото на Съюза резултат. Казано с други думи, от една страна,
директивна разпоредба без директен ефект, не бива да се прилага, но от друга
страна, национална правна норма, която противоречи на въпросната разпоредба,
също не трябва да се прилага. Следователно, дори да се приеме, че относимите
към разглеждания казус правила на Директивата нямат пряко приложение, това не
дава право на съда да приложи националните разпоредби, които ѝ
противоречат.
Трябва също така да се има предвид, че правилата на
Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „... свободното движение и свободата
на установяване на хората ...“ /съображение 2 от преамбюла на Директивата/.
Следователно неспазването на Директивата води до пряко нарушение на
субективните права по чл.21, чл.45, чл.49 и чл.56 от ДФЕС, което е още едно
основание да не се приложат националните разпоредби относно задълженията,
свързани с удостоверенията за психологическа годност.
Предвид гореизложеното касационната жалба се явява
неоснователна и решението, предмет на касационен контрол, отменящо незаконосъобразното
наказателно постановление, следва да бъде оставено в сила, като правилно и
законосъобразно. За прецизност следва да се отбележи, че досегашната практика
на Административен съд – гр.Шумен в обратния смисъл, постановена по аналогични
правни спорове, следва вече да бъде считана за неактуална и изоставена.
Водим от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И
:
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 135/18.03.2022г.,
постановено по АНД № 1919/2021г. по описа на Районен съд – град Шумен.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:......................
ЧЛЕНОВЕ: 1..........................
2..........................
ЗАБЕЛЕЖКА:Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Влязло в
сила на 04.07.2022 г.