Определение по дело №485/2020 на Окръжен съд - Шумен

                                                         О П Р Е Д Е Л Е Н И Е  № 260107

гр. Шумен, 12.02.2021г.

         Шуменският окръжен съд, в открито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                             ПредС.ел:М.Маринов

                                                                                              Членове:1.Р.Хаджииванова

                                                                                                                 2.мл.с.С.Стефанова

      при секретаря Т.Тодорова като разгледа докладваното от съдия Р.Хаджииванова  в.ч.гр.д. №485 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:    Производство по  чл.423 от ГПК.

           Молителката С.С.М., длъжник по ч.гр.д.№113/2016г. на ШРС, чрез адв.А.Д. при ВАК, е депозирала възражение на основание чл.423, ал.1,т.1 и т.2 от ГПК. Твърди, че е била лишена от възможността да оспори вземането на “Фронтекс Интернешънъл“ЕАД-гр.С., тъй като издадената срещу й заповед за изпълнение №45/25.01.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, не й била надлежно връчена, евентуално заповедта не й била връчена лично и същата нямала обичайно местопребиваване на територията на РБългария, като излага подробни съображения в този смисъл. Моли,  съдът да приеме възражението й и да спре изпълнението на сочената заповед за изпълнение.

           Лицето, по чието искане е издадена заповедта за изпълнение, депозира отговор, в който взема становище по недопустимостта и неоснователността на възражението.

          Въз основа на заявление, депозирано от “Фронтекс ИнтернешънълЕАД-гр.С., представлявано от А.В.Г., е образувано ч.гр.д.№446/2015г. по описа на Районен съд-Т.. С определение №711/12.12.2015г. производството по делото е прекратено и същото е изпратено по компетентност на Шуменски районен съд, доколкото постоянния адрес на длъжника е в гр.Шумен. Образувано е ч.гр.д.№113/2016г. по описа на ШРС, по което е издадена заповед №45/25.01.2016г.  за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като на основание чл.411 от ГПК е разпоредено, С.С.М. да заплати на “Фронтекс ИнтернешънълЕАД-гр.С. сумата от 994.44лв.-главница до погасяване на кредита по договор за кредит за покупка на стоки или услуги от 29.12.2010г., 225.71лв.-договорна лихва за периода 02.03.2011г.-05.11.2012г., 387.99лв.-законна лихва върху главницата за периода 02.04.2011г.- до 20.11.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението и 332.16лв.-разноски по делото.

          Видно от книжата по делото,  връчването на заповедта за изпълнение на длъжницика е станало чрез залепване на уведомление на входната врата на къщата, находяща се на адрес: гр.Ш.... Съгласно приложената справка за предоставяне на данни по реда на Наредба №14/18.11.2009г., М. е с настоящ и постоянен адрес ***, считано от 17.11.2014г..

       На 17.03.2016г. въз основа на заповедта за изпълнение е бил издаден изпълнителен лист срещу М., съответно образувано изп.д.№20169300400950 на ЧСИ с рег.№930.

        При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи:

       

 

 

          Депозираното възражение е допустимо - подадено е в законоустановения срок по чл.423, ал.1 от ГПК, от надлежна страна. Не се установи длъжникът да е узнал за издадената заповед за изпълнение преди твърдяната дата-14.09.2020г. Фактът на налагане *** запор по изпълнителното дело на банкова сметка на М. на 29.05.2017г. не налага извод за по-ранно узнаване, доколкото съобщение за наложения запор не е връчено на длъжника. Няма данни М. да е искала извършване на разпореждане със суми по банковата й сметка/а и видно от представеното от банката уведомление на л.19 по сметката липсват авоари/, съответно да й е отказвано поради наложения запор, преди 14.09.2020г..

          С.М. излага наличието на конкретни основания за приемане на възражението й – чл.423, ал.1, т.1 от ГПК, в  условията на евентуалност-чл.423, ал.1,т.2 от ГПК.

           Доколкото основанието по чл.423, ал.1,т.2 от ГПК дава по-пълна защита на длъжника-при липса на предпоставките на сочената норма заповедта за изпълнение следва да бъде обезсилена, то  следва да бъде разгледано първо, като основанието по чл.423, ал.1, т.1 от ГПК следва да бъде разгледано само ако не са налице предпоставките по следващата точка. В случая съдът не е обвързан от сочената от страната последователност.

              Разпоредбата на чл.423, ал.1, т.2 от ГПК  дава възможност, в едномесечен срок от узнаване на заповедта за изпълнение, длъжникът, който не е могъл да оспори вземането, да подаде възражение до въззивния съд, когато заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно  местопребиваване на територията на РБългария.

             Съдът намира, че в настоящия случай е налице сочената хипотеза, по следните съображения:  Безспорно е,  че заповедта не е била връчена лично на С.С.М./връчването е станало по реда на чл.47 от ГПК/, поради което е налице първата кумулативно дадена предпоставка.

             В  ГПК липсва легално определение за „обичайно местопребиваване“, поради което приложение по аналогия следва да намери разпоредбата на чл. 48, ал. 7 КМЧП, доколкото същата най - точно отговаря на целите на процесуалния закон.          Съгласно сочената норма, под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

         По делото са представени удостоверение за предоставяне на индивидуален данъчен номер от 26.05.2015г., съответно писмо за изпращане на карта за индивидуален данъчен номер на М., издадени от Агенция по приходите, Провинция К./И./, както и договор за наем, ведно с удостоверение за регистрацията му и квитанции за изплатени наемни вноски по него, съгласно който С.М. е наемател на жилище в гр.К./И./ за периода 07.07.2015г.-06.07.2016г., които сочат на трайна връзка на длъжника с това място, през правнорелевантния период. В този смисъл са и показанията на разпитаната в хода на производството свидетелка Е.Р., която заявява, че М. заминала в И. през 2014г. и живяла там до началото на пандемията-през февруари 2020г., когато за пръв път се върнала в България.

         Предвид изложеното, настоящият състав намира, че е налице основанието на  чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК – заповедта не е била връчена лично на длъжника и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България. Тъй като не са били налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 5 от ГПК

 

 

 

/предишна т.4/ за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК, същата ще се обезсили ведно с издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

       Проверката за наличие и на хипотезата на чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК /ненадлежно връчване на заповедта за изпълнение/ се явява безпредметна, но само за пълнота  следва да се посочи, че е налице и това основание. В разглеждания случай, връчването на заповедта за изпълнение на длъжника е станало по реда на чл.47 от ГПК-чрез залепване на уведомление на входната врата на къщата, на постоянния и настоящ адрес на длъжника, но за да  се пристъпи към този начин на връчване, следва да са налице императивно посочени в нормата на чл.47 , ал.1 от ГПК/в редакцията към правнорелевантния момент/  предпоставки – лицето да не може да бъде намерено на посочения по делото адрес и да не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението.  В  случая, не е спазено изискването лицето да не е намерено на посочения по делото адрес. Видно от книжата по делото, съобщението до М. е изпратено не на адреса сочен в заявлението-с.З..., а на настоящия и постоянен адрес, установен в хода на производството по издаване на заповедта за изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл.47, ал.3 от ГПК, до връчване на последния адрес може да се пристъпи едва ако  длъжникът не се яви да получи книжата след като не е бил намерен на посочения по делото адрес, съответно  не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението на този адрес и връчителят е залепил уведомление на този посочен по делото адрес, в което уведомление е посочено, че книжата са оставени в канцеларията на съда и че те могат да бъдат получени там в двуседмичен срок от залепването на уведомлението.

          С оглед изхода на спора, на М. следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски в размер на 325лв./300лв. адвокатско възнаграждение и 25лв. заплатена държавна такса/. Възражението на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение  се явява основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото, поради което и следва да бъде намалено до минималния размер съгласно чл. 7, ал. 7 във вр. ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г.  за минималните размери на адвокатските възнаграждения-300лв..

         Водим от горното , съдът

                                             О П Р Е Д Е Л И:

          ПРИЕМА възражението на С.С.М. с ЕГН********** ***, с постоянен адрес:***, чрез адв.Ан.Д. при ВАК, адрес: ***, офис №2 срещу заповед за изпълнение на парично задължение №45/25.01.2016г  по чл.410 от ГПК, издадена по гр.д.№113/2016г. на ШРС.

      ОБЕЗСИЛВА  заповед за изпълнение на парично задължение №45/25.01.2016г.  по чл.410 от ГПК, издадена по гр.д.№113/2016г. на ШРС, както и издадения въз основа на същата изпълнителен лист.

      ОСЪЖДА “Фронтекс ИнтернешънълЕАД-гр.С..., представлявано от изпълнителния директор Л. Д. да заплати на  С.С. М.  деловодни разноски в размер на 325лв..

         Определението и окончателно и не подлежи на обжалване.

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                      ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                                                                              2.