Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 07.12.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
гр.дело №4258 по описа за 2021г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20266174 от 02.12.2020г., постановено по гр.дело №11273/2019г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 81-ви състав, е осъден „Д.” ЕООД, с ЕИК ********, да
заплати на А.В.С., с ЕГН **********, на основание чл.128,
т.2 КТ сумата от 5226.43 лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 09.10.2016 г.
до 04.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от 25.02.2019г. (дата на
предявяване на исковата молба в съда) до окончателното
изплащане на сумата, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 849.95 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху всяка една от главниците за периода
на забава от 31.10.2016г. до 25.02.2019г., както
и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 656.00 лв., сторени разноски по делото. С решението е осъден „Д.” ЕООД, с ЕИК ********,
да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на СРС сумата 459.06 лв., разноски по делото за държавна такса, както и сумата от 5.00 лв.,
такса за издаване на изпълнителен лист.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - „Д.” ЕООД, с ЕИК ********, чрез пълномощник
адв.В.С., с която се обжалва решение №20266174 от 02.12.2020г., постановено по гр.дело №11273/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 81-ви състав,
с което са уважени предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и са присъдени в тежест
на ответника разноски. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност
на обжалваното решение, като постановено в противоречие на материалния закон и при
неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният
съд е обосновал погрешен извод, че работодателят не е заплатил на ищеца
дължимото му трудово възнаграждение за исковия период - 09.10.2016
г. до 04.02.2018г.. Твърди
се, че от приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна
експертиза се установява по категоричен начин, че при проверка в счетоводните
регистри на ответното дружество е установено, че не е налице разлика между
отразеното във фишове за заплати и осчетоводените суми, направено е отразяване
на начислените заплати на персонала и е посочено, че са заплатени, като годишните
баланси за съответните години са приключили, без да е отразено, че е налице
задължения към персонала. Поддържа се, че въз основа на констатациите на
експерта-счетоводител се налага извода, че цялата дължима сума за положеното
трудово възнаграждение на ищеца за процесния период след направени удръжки е
заплатена. Твърди се още, че по делото липсват данни ищецът да е подал жалби
пред съответните компетентни органи за това, че работодателят не е изплащал
дължимото му трудово възнаграждение. Излага се още, че неправилно
първоинстанционният съд е кредитирал показанията на разпитаната по делото
свидетелка Д.Г., която е във фактическо съжителство с ищеца, поради което
показанията й следва да се преценяват с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК. Сочи
се още, че в постановеното решение не е отразено дали се присъжда на ищеца брутно
трудово възнаграждение или се присъжда трудово възнаграждение след приспадане
на дължимия данък общ доход и осигурителни вноски. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата
страна - А.В.С., с ЕГН **********, чрез пълномощик адв.Е.И., депозира писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна
жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон,
като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства е обосновал
законосъобразен извод, че работодателят дължи на работника заплащане на трудово
възнаграждение за исковия период - 09.10.2016 г. до 04.02.2018г, както и обезщетение за забава върху
всяка една от главниците за периода
от 31.10.2016г. до 25.02.2019г.. Твърди се, че в исковата молба се претендира заплащане на нетно трудово
възнаграждение, поради което непосочването в постановеното решение, че се
присъжда нетно възнаграждение не представлява пропуск, който води до
незаконосъобразност на съдебния акт. Поддържа се, че работодателят не е доказал
положителния факт, че е заплатил на ищеца дължимото му трудово възнаграждение
за исковия период. Сочи се, че от приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза не може да се установи обстоятелството, че на
ищеца са изплатени претендираните трудови възнаграждения, тъй като
представените от работодателя на вещото лице счетоводни записи не съставляват
годно доказателства за факта на плащане. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар за въззивното
производство.
Предявени
са от А.В.С., с ЕГН **********, срещу „Д.” ЕООД, с ЕИК ********, при условията
на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
основателност на предявените искове в обжалваните части и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
По исковете с правно основание чл.128, т.2 от КТ:
В нормата на чл.128 КТ е установено по
императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника
(служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация
за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника
(служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение
действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално
уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи
изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение действително е било изплатено.
В конкретната
хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства
първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от време между страните е
съществувало трудово правоотношение като ищецът е престирал на
ответника работната си сила, изпълнявайки длъжността "технически
изпълнител". Изцяло неоснователно и неподкрепено с доказателства е
твърдението на ответника, че ищецът
не е изпълнявал
трудовите си задължения, като по време на сключения между страните трудов
договор не е полагал труд в установените часове. Напротив – от показанията на разпитаната
по делото свидетелка - Д.Г., преценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК,
които съдът кредитира като дадени в резултат на нейни преки и непосредствени
впечатления и не са противоречиви, се установяват какви
са били трудовите
задължения, които е изпълнявал ищеца, както и че същият ежедневно е спазвал
работното си време, както и че е имало случаи, когато е работил и извън работно
време и в почивни дни с оглед изпълнение на възложените му задачи. При така установеното по делото се налага
извода, че за ответника като работодател предвид двустранния и
възмезден характер на трудовото правоотношение (чл.242 КТ) е възникнало основното задължение по чл.128 КТ да заплаща
месечно на ищеца в качеството му на служител уговореното трудово възнаграждение. В конкретния случай въззивната инстанция намира, че по делото не
се установява, ответникът да е извършил плащания за дължимите трудови
възнаграждения в полза на ищеца по законоустановените за това начини по чл.270, ал.3 от КТ лично
на работника по ведомост или срещу разписка, или по писмено искане на работника
на влог в посочената от него банка. Нормата е императивна и съставлява една от
гаранциите за изплащането на трудовото възнаграждение. Същевременно, тя въвежда
писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя. Във
всички случаи заплащането на работната заплата следва да се документира по
надлежния ред, поради което и на основание чл.164, ал.1,
т.3 и т.4 ГПК свидетелски показания за установяване на това
обстоятелство са недопустими. В настоящия случай, работодателят твърди, че трудовото възнаграждение на ищеца е изплащано по
ведомост срещу негов подпис, но ведомостите, както и трудовото досие на ищеца, са изгубени. В решение №41
от 26.02.2019г. по гр.д.№2525/18г., IV Г.О. на ВКС, решение №89/29.03.2013г. по
гр.д.№558/2012г., IV Г.О., решение №746/5.01.2011г. по
гр.д.№727/2009г., IV Г.О., решение №141/30.11.2010г. по гр.д.№2715/2008г.,
II Г.О. на
ВКС, решение №258/03.11.2017г. по гр.д.№1007/2017г.,
IV Г.О. на
ВКС и др., са дадени разрешения които се споделят от настоящия състав, като е
прието, че съгласно чл.270, ал.3 КТ изпълнението
на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на
дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или
посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков
превод по влог на работника. Посочва се, че ведомостта и платежното нареждане
са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане и когато законът урежда
изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не
изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен
документ, както и допустимостта на други доказателствени средства, каквито са
съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на
вещи лица и др. В практиката се приема, че изпълнението на задължението за
изплащане на трудово възнаграждение може да бъде доказано с всички писмени
доказателства, а неизпълнението на задължението за точно оформяне на
ведомостите за заплати няма гражданскоправни последици. Според приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза в счетоводството на дружеството-работодател са осчетоводени претендираните задължения
за трудово възнаграждение, като вещото лице е посочило, че изплащането на нетното трудово
възнаграждение на ищеца е осчетоводено по кредита на сметка „каса“ и няма
осчетоводени депонирани като неизплатени на ищеца заплати по счетоводни данни. Настоящият въззивен състав счита, че от отразените данни в
приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза
може да се установи само осчетоводяването, но не и заплащането на
претендираните задължения. Съдебно-счетоводната експертиза е изготвена въз основа на счетоводните книги на ответника, чиято
доказателствената сила не е равнозначна на материалната доказателствена сила на
официалните свидетелстващи документи и по-конкретно на ведомости за заплата. Счетоводните книги са частни
свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила се отнася
единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща
други данни, за които документът свидетелства. Затова доказателствената сила на
свидетелстващите документи следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда
с оглед на всички обстоятелства по делото - чл.182 ГПК. В случая при доказателствена
тежест за работодателя няма ангажирани доказателства относно твърдението, че
ведомостите, по които е изплащано трудово възнаграждение на ищеца срещу негов подпис, са изгубени. В тази връзка съдът счита, че са налице основанията в
закона за ангажиране отговорността на ответника - работодател да заплати на въззиваемия-ищец
сумата от 5226.43 лв., представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 09.10.2016 г. до
04.02.2018г.. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че е заплатил на ищеца дължимото му
трудово възнаграждение след направени удръжки за исковия период. Доказателства
в подкрепа на това твърдения въззивника-ответник не ангажира. Изцяло
ирелевантен за конкретния спор е доводът на въззивника, че ищецът не е
представил доказателства, че е подал жалби пред съответните компетентни органи
за това, че работодателят не е изплащал дължимото му трудово възнаграждение,
поради което следва да се приеме, че такова му е изплащано. Правилно СРС е
уважил предявените искове с правно основание чл.128, т.2 КТ.
Само за пълнота
съдът намира да посочи, че действително в диспозитива на обжалваното решение не
е отразено дали се присъжда на ищеца брутно трудово възнаграждение или се
присъжда трудово възнаграждение след приспадане на дължимия данък общ доход и
осигурителни вноски. Този пропуск на първостепенния съд не може да доведе до
незаконосъобразност на оспореното решение. В съдебната практика се приема, че не е налице пречка съдът да присъжда както
брутни, така и нетни възнаграждения, като единственото изискване е в съдебното
решение да се посочи какъв е конкретният случай. В този смисъл - решение №166 от
25.02.2010г. по гр. дело
№220/2009г на ВКС, III Г.О.. В случая в петитума на
исковата молба е заявена претенция за присъждане на нетно трудово
възнаграждение, предвид на което СРС с постановеното решение се е произнесъл в рамките на
търсената от ищеца защита като е присъдил нетно трудово възнаграждение /макар и изрично да не
е отразен този факт/, позовавайки се на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която
изчислява размера на дължимото нетно трудово възнаграждение за исковия период.
По исковете с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни
оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта на присъдена мораторна
лихва върху главниците за трудово възнаграждение, предвид на което съдът
споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях
като счита, че решението в частта относно присъдената мораторна лихва е законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения
в хода на съдебното производство. Само за пълнота въззивният съд намира да посочи, че задължението
по чл.128, т.2 КТ е срочно и следователно с настъпването на
падежа му всеки месец при неизпълнението му работодателят изпада в забава по
смисъла на чл.84, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.270, ал.2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща авансово или
окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. По делото
липсват данни за противна уговорка между страните, поради което трябва се приеме, че
дължимото трудово възнаграждение за всеки месец е станало изискуемо в началото
на следващия. По тези съображения въззивният съд намира, че правилно е прието от СРС с
оглед акцесорния характер на претенцията за обезщетение за забава върху
задължението за заплащане на главница и предвид установеното по отношение на
главното вземане, че основателна се явява и претенцията за дължимата мораторна
лихва. Първоинстанционният съд правилно
е уважил
предявените искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение, в т.ч. и в частта на разноските, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна -
ищец, като на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва
да бъде осъден да му заплати сумата от 650.00 лв., представляваща направени
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно
договор за правна защита и съдействие и представени доказателства за реално
плащане на договореното адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20266174 от
02.12.2020г.,
постановено по гр.дело №11273/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 81-ви състав.
ОСЪЖДА „Д.-****”
ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на А.В.С.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 650.00 лв.
/шестстотин и петдесет лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: 1./ 2./