Решение по дело №143/2021 на Административен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№          /31.03.2021 година, гр. Варна

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА   

                                                               

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, Х КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ БАЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ : 1. НАТАЛИЯ ДИЧЕВА

 

2. РАЛИЦА АНДОНОВА

 

при секретаря НАТАЛИЯ ЗИРКОВСКА и при участието на прокурора АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ БАЕВА к. адм. д. № 143 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационната жалба на К.С.Р. *** срещу Решение № 1862 от 09.12.2020 година, постановено по адм. дело № 2225/2019 година по описа на Административен съд – Варна, ХХХІV състав.

Жалбоподателят твърди, че решението е постановено при наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 от АПК. Твърди, че съдът неправилно е приложил материалния закон, като не е съобразил наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) за уважаване на предявения иск. Твърди, че изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ в зона с повишена сигурност го е лишило от възможността да учи, да повиши квалификацията си, да придобие професионални умения и да усъвършенства физическото и духовното си развитие. Твърди, че съдът не е съобразил представените от инспектора по социална дейност и възпитателна работа, инспектора психолог и инспектора психиатър писмени справки и показания, от които е видно, че е отговарял на изискванията да бъде настанен в общите части на затвора за доизтърпяване на наказанието. Твърди, че съдът е извел неправилен извод, че администрацията на Затвора – Варна не е имала задължението да осигури изтърпяване на наказанието в общите части, позовавайки се на решението на Комисията по чл. 73 от ЗИНЗС. Твърди, че съдът не се е съобразил с предписанията на Препоръка 2003/23, относно управлението на затворници с доживотна присъда. Твърди, че съдът неправилно е приел, че в резултат на бездействието на администрацията на Затвора – Варна не е препърпял неимуществени вреди. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да присъди претендираното обезщетение. Претендира присъждане на направените пред инстанциите съдебно-деловодни разноски.

В съдебно заседание касаторът не се явява, не се представлява и не изразява становище по същество.

Ответникът не изпраща представител. В писмено становище от 17.03.2021 година излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура - Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила.

Х тричленен състав на Административен съд - Варна, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Административен съд - Варна е образувано по исковата молба на К.С.Р., след отмяна на Решение № 1868/10.10.2018 година, постановено по адм.д. № 643/2017 година с Решение № 11629/31.07.2019 година, постановено по к.адм.д. № 14591/2018 година по описа на Върховния административен съд на Република България решението на Административен съд – Варна, в частта на предявения срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 01.01.2014 – 13.03.2017 година.

С Определение № 2662/23.10.2019 година, постановено по адм.д. № 2225/2019 година съдът е прекратил производството като недопустимо. За да постанови този резултат съдът е приел, че в Административен съд – Варна е образувано адм.д. № 909/2018 година със същия предмет.

С Определение № 338/10.02.2020 година, постановено по к.адм.д. № 257/2020 година по описа на Административен съд – Варна прекратителното определение е отменено и делото е върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. За да постанови този резултат съдът е приел, че двете дела не са с идентичен предмет, тъй като претенциите по двете дела са основани на твърдения за настъпили различни юридически факти. С определението касационната инстанция е очертала обективните предметни предели на предявения иск.

С Решение № 1862/09.12.2020 година, постановено по адм.д. № 2225/2019 година по описа на Административен съд – Варна предявеният от К.С.Р. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София иск за сумата от 100 000 лева, „представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, съставляващи продължително изолиране в заключено помещение в рамките на осъществяваната от юридическото лице ГД „ИН“ административна дейност“ за периода 01.01.2014 – 13.03.2017 година е отхвърлен.

За да постанови този резултат съдът е приел за установено от фактическа страна, че за периода 01.01.2014 – 13.03.2017 година ищецът К.С.Р. е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ при условията на „строг режим“. Приел е, че с Решения от 14.08.2014 година, 16.10.2014 година и 12.02.2015 година Комисията по изпълнение на наказанието в Затвора - Варна, определена със Заповеди № № 199/06.08.2014 година 252/16.10.2014 година на началника на Затвора – Варна, предложенията за преместване на ищеца в общите помещения са отхвърлени. Приел е, въз основа на мотивите на решенията, доклади от 05.02.2008 година, 02.11.2009 година, 02.11.2010 година, 03.05.2012 година, 08.08.2014 година и 03.11.2015 година и показанията на свидетелите Н., П., П. и П.а, че не се установява трайна позитивна тенденция за промяна на ищеца, както и че същият е с висок риск от рецидив и сериозни вреди. Въз основа на така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че решенията на Комисията по изпълнение на наказанията в Затвора - Варна са правилни, поради което не са налице незаконосъобразни действия/бездействия на администрацията от които за ищеца да настъпи вреда. Приел е, че ищецът не е ангажирал доказателства за наличието на предпоставки за настаняването му в общи помещения. Съдът е приел, че в резултат на действията/бездействията на администрацията не са настъпили вреди за ищеца.

Отделно от това съдът е изложил пространни мотиви за недопустимост на предявения иск, в които е приел, че наведените с исковата молба твърдения са идентични с наведените в исковите молби, въз основа на които са образувани адм.д. № 909/2018 година и адм.д. № адм.д. 643/2017 година и двете по описа на Административен съд – Варна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е допустима. Наведените доводи в същата представляват касационни основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 от АПК.

Настоящият състав намира, въз основа на твърденията в исковата молба и задължителните указания, дадени в Определение № 338/10.02.2020 година, постановено по к.адм.д. № 257/2020 година по описа на Административен съд – Варна, че предметът на иска се основава на твърдения за незаконосъобразни действия на администрацията на Затвора – Варна, изразяващи се в поставяне на ищеца в изолация в постоянно заключено помещение, което съставлява нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС.

Настоящият състав не споделя изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск, на основание чл. 126 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).

В исковата молба, въз основа на която е образувано адм.д. № 909/2018 година по описа на Административен съд – Варна, ищецът е формулирал петитум за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение на задължението на администрацията на Затвора–Варна да извърши индивидуална и корекционна дейност, да го включи в специализирани програми и да му осигури обучение и трудова дейност. Твърденията за поставяне на ищеца в изолация, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, не са в корелация с петитума на предявения иск и не са били предмет на разглеждане в съдебното производство, поради което двете дела не са с идентичен предмет, за да са налице предпоставките по чл. 126 от ГПК.

Отделно от това, при наличието на влязло в сила решение по адм.д. № 909/2018 година по описа на Административен съд – Варна, силата на пресъдено нещо, в нейните обективни и субективни предели, се разпростира само върху диспозитива на съдебното решение.

С диспозитива на постановеното по адм.д. 909/2018 година съдебно решение е формирана сила на пресъдено нещо досежно искането на ищеца да бъде осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София да заплати на ищеца сумата от 7 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение на задълженията на администрацията на Затвора-Варна за препланиране на изпълнението на присъдата по чл. 156 от ЗИНЗС, вр. чл. 129 от ППЗИНЗС за периода 27.06.2007 – 31.05.2009 година, 01.06.2009 – 18.04.2017 година и 19.04.2017 – 23.02.2018 година. Дори и да се приеме, че съдът не се е произнесъл по всички заявени претенции, ищецът не е упражнил правото си по чл. 176 от АПК и не е поискал допълване на решението, поради което пак не са налице основания за прекратяване на делото, поради идентичност на предмета.

В мотивите си първоинстанционният съд е приел, че предметът на адм.д. № 643/2017 година също е идентичен с предмета по настоящото дело и отново е извел извод за недопустимост на производството, който не се споделя от настоящия съдебен състав, предвид следното : Производството по адм.д. № 643/2017 година по описа на Административен съд – Варна е образувано по исковата молба на К.С.Р. с твърдения за 28 годишната му изолация, без възможност за социални контакти с други лишени от свобода, без възможност за повишаване на квалификацията и възможност за физическо и духовно развитие. Въз основа на тези твърдения ищецът е предявил при условията обективно и субективно кумулативно съединяване искове срещу Министерство на правосъдието за сумата от 500 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в чувство за унижение, страх, безсилие, безнадежност, малоценност, уронване на човешкото достойнство, увреждане на физическото и емоционалното здраве, в резултат на противоправното му поставяне в продължителна изолация за периода 19.07.1989 – 01.06.2009 година и 200 000 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 27.06.2007 година до 13.03.2017 година, както и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София за сумата от 500 000 лева за периода 01.06.2007 – 13.03.2017 година и за сумата от 200 000 лева, представляваща мораторна лихва за периода 27.06.2007 – 13.03.2017 година.

С Решение № 1868/10.10.2018 година, постановено по адм.д. № 643/2017 година по описа на Административен съд - Варна тези искове са отхвърлени.

С Решение № 11629/31.07.2019 година, постановено по к.адм.д. № 14591/2018 година състав Върховния административен съд на Република България е обезсилил решението в частта, с която е отхвърлен иска на К.С.Р. срещу Министерство на правосъдието за периода 01.01.1999 – 01.06.2009 година и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София за периода 01.06.2009 – 01.01.2014 година. Решението е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен иска на Р. срещу Министерство на правосъдието за периода 19.07.1989 – 01.01.1999 година. Решението е отменено в частта, с която искът на Р. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е отхвърлен за периода 01.01.2014 – 13.03.2017 година и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В мотивите си съдът е приел, че заявената претенция се основава на твърдения за фактическо бездействие на администрацията на Затвора – Варна, изразяващо се поставянето на ищеца в продължителна изолация. Въз основа на отменителното решение е образувано адм.д. № 2225/2018 година по описа на Административен съд – Варна. В уточняващата молба от 27.08.2019 година ищецът е уточнил, че претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на бездействието на администрацията на Затвора – Варна да му осигури нормални условия за изтърпяване на наложеното наказание, тъй като въпреки промяната в режима на изтърпяване на наказанието е останал настанен в постоянно заключено помещение, което не отговаря на разпоредбите на Закона за изпълнение на наказанията (отм.), ЗИНЗС и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Уточнен е размера на иска – 100 000 лева.

Предвид горното адм.д. № 2225/2019 година не е второ, образувано дело със същия предмет, а е образувано след отмяна на решението по адм.д. № 643/2017 година. Силата на пресъдено нещо на стабилизираната с касационното решение част от произнасянето по това дело има е формирана досежно ответника Министерство на правосъдието и периода 19.07.1989 – 01.01.1999 година.

Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 203, ал. 1 и 2 от АПК, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 284 от ЗИНС предявен срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София за сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 01.01.2014 – 13.03.2017 година, породени от продължителна изолация без надежда за промяна.

Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3, арг. чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.

Първата, необходима за уважаване на иска, предпоставка е незаконосъобразна административна дейност, която включва незаконосъобразен административен акт или действие или бездействие. Незаконосъобразното действие или бездействие може да е само фактическо, т.е. такова, което е предприето, респективно не е предприето без правно основание. Незаконосъобразното действие, респективно бездействие не може да бъде правно действие. Незаконосъобразното правно действие/бездействие е незаконосъобразен административен акт (изричен или мълчалив отказ).

Втората, необходима за уважаване на иска предпоставка, е вредата – имуществена и/или неимуществена.

Третата предпоставка е наличието на причинна връзка между твърдяния незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и настъпилата вреда.

Първоинстанционният съд е установил относимите факти.

В конкретния случай действията на администрацията на Затвора-Варна да настани ищеца в постоянно заключено помещение при засилен надзор и охрана произтичат от разпоредбата на чл. 71, ал. 3 от ЗИНЗС и не съставляват фактически действия, а правни такива, съобразно която осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна, поставени на строг режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, освен ако не са налице условията по чл. 198, ал. 2 (в редакцията ДВ, бр. 103 от 2012 г.) и ал. 4 (в редакцията ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) за настаняване в общи помещения с другите лишени от свобода.

От анализа на цитираната разпоредба следва да се изведе извод, че действието на администрацията на Затвора – Варна да настани ищеца в постоянно заключено помещение при засилен надзор и охрана е основано на закона и не представлява фактическо такова.

Съдът намира, че не са налице и фактически бездействия на администрацията на Затвора – Варна да осигури изтърпяване на наложеното на ищеца наказание в общи помещения, тъй като по всяко от направените от ищеца искания за настаняване в общи помещения компетентния орган – Комисията по изпълнение на наказанието в Затвора – Варна се е произнесъл.

С оглед на горното съдът намира, че не е налице фактическо действие/бездействие на администрацията на Затвора – Варна, поради което не е налице първия елемент от фактическия състав на предявения иск, поради което заявената претенция, само на това основание, е неоснователна.

За прецизност на изложението съдът излага и следните съображения :

Първоинстанционният съд е основал извода си за неоснователност на иска, като е изследвал законосъобразността на постановените от Комисията по изпълнение на наказанията решения, при липсата на наведени твърдения за наличието на незаконосъобразни актове, от които да е настъпила вреда.

Настаняването на осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна в общи помещения с останалите лишени от свобода е възможност, а не задължение, арг. чл. 198, ал. 2 и 4 от ЗИНЗС в приложимите редакции. Решението за настаняване на ищеца в общи помещения е било от компетентността на Комисията по изпълнение на наказанията, въз основа на оценка за тяхната личност, арг. чл. 198, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 1.06.2009 г.), респективно на началника на затвора, арг. чл. 198, ал. 4 от ЗИНЗС (ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.).

Решенията на Комисията по изпълнение на наказанията към датата на постановяването им не са били годни за оспорване административни актове. При това положение, при наведени твърдения за настъпването на вредата от тези актове, каквито по делото не са налице, съдът трябва да извърши косвен контрол за законосъобразността им, арг. чл. 17, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс, тъй като страната не е имала възможност да го оспори към момента на издаването му. В конкретния случай актовете на Комисията по изпълнение на наказанията се основават на становищата на ръководителя на направлението за социална дейност и възпитателна работа, на заместник-началника по режимно-охранителната дейност и на психолога относно основанията за продължаване на специалния режим по отношение на осъдения. Тези становища нямат характеристиките на индивидуални административни актове и не подлежат на проверка от съда. Това са решения на помощни органи.

Предвид горното първоинстанционният съд недопустимо е основал извода си за неоснователност на иска, извършвайки проверка на решенията на комисията и извеждайки извод за правилността им.

С оглед на установената липса на извършени конкретни фактически действия/бездействия на администрацията на Затвора – Варна съдът намира, че заявената претенция е неоснователна.

Предвид горното съдът намира, че проверяваното решение следва да се остави в сила, макар и по други съображения.

Мотивиран от изложеното, Административен съд – Варна, Х тричленен състав

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1862/09.12.2020 година, постановено по адм. дело № 2225/2019 година по описа на Административен съд – Варна.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                                                                                                2.