Р Е Ш Е Н И Е
№ 145/ 16.07.2020 година град Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Апелативен съд – Варна търговско отделение
на двадесет и четвърти юни година
2020
в открито заседание в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:В.Аракелян ЧЛЕНОВЕ
:А.Братанова
М.Недева
при секретаря Д.Чипева
като разгледа
докладваното от съдия М.Недева в.т.д. № 8 по описа на Варненския апелативен съд за 2020г., за да
се произнесе, взе пред вид следното :
Производството по делото е по реда на
чл.258 ГПК.
Образувано е по подадена въззивна
жалба от В.И.П., ЕГН **********,*** против решение № 124/07.12.2019г. на
Добричкия окръжен съд, търговско отделение, постановено по т.д. № 33/2019г., с
което е осъден да заплати на Гаранционен фонд, със
седалище и адрес на управление : гр.София., ул.“ Граф Игнатиев” № 2, ет.4, представляван
заедно от Изпълнителните директори Б. М. и С. С., на основание чл.288, ал.12 вр. ал.1, т.2, б.“а“ от КЗ(отм.)
вр. чл.45 от ЗЗД сумата от 137 202лв,
представляваща присъдено с влезли в сила съдебни решения по гр.д.№ 13819/2012г.
по описа на СГС и гр.д.№1545/2015г. по описа на САС и изплатено на законен
наследник на починало при ПТП лице обезщетение за неимуществени
вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба по т.д.№ 33/20 19г. по описа на ДОС- 08.02.2019г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сторените по делото
разноски, в размер на 5 488.09 лв./,
представляваща заплатена държавна такса за образуване на делото. Въззивникът
счита обжалваното решение за неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния
закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изразява
несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че искът е доказан по
основание и размер, без да са налице мотиви в тази насока. Моли съда да отмени
решението и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове
като неоснователни и недоказани и/или
като погасени по давност и да му присъди направените от него разноски за двете
инстанции.
Въззиваемата страна счита жалба за
неоснователна и моли съда същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение – да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Съдът, за да се произнесе по
съществото на въззива, прие за установено следното :
Предявеният регресен иск е с правно
основание чл.288 ал.12 вр. ал.1, т.2, б.“а“
от КЗ/отм./ вр. чл.45 ЗЗД.
Безспорно установено по делото от
фактическа страна е, че процесното ПТП, причинено от ответника В.И.П. като
водач на лек автомобил „Фолксваген”, модел „Венто”, с рег. № ТХ 61 79 ХА, е настъпило на 08.09.2011г. и че в резултат
на него е причинена смъртта на А. В. Д..
Съгласно влезли в сила съдебни решения по гр.д. № 13819/2012г. на СГС и
гр.д. № 1545/2015г. на САпС Гаранционният фонд изплатил на законния наследник
на починалата Г. Т. Д. сумата от 137 202 лв – главница, лихви и разноски.
Първото оплакване в жалбата се свежда
до това, че посоченото обезщетение е изплатено неоснователно, без наличието на
правно основание за това, тъй като делинквентът е имал валидно сключена
застраховка „Гражданска отговорност” съгласно полица № 01/1/10/9000655/241/0
при ЗАД „Алианц България” АД, гр.София, със срок на покритие от 23.10.2010г. до
22.10.2011г. и като така застрахователното обезщетение е следвало да бъде
изплатено от застрахователя, а не от фонда. Оплакването е неоснователно по
следните съображения :
От събраните по делото доказателства,
вкл. и такива по реда на чл.192 ГПК, се установява, че ответникът е имал
валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“, съгласно полица №
01/1/10/9000655/241/0 при ЗАД „Алианц България“ АД, гр.София, със срок на
покритие от 23.10.2010г. до 22.10.2011г., при застрахователна премия, платима
на две вноски, съответно до 22.10.2010г. и до 22.03.2011г., както и че платена
е била само първата вноска.
В
самата застрахователна полица – л.92 изрично е посочено, че в случай на
неплащане или непълно плащане на дължими вноски застраховката се прекратява
автоматично към 24.00 часа на 15-ия ден, считано от датата на падежа.
Обстоятелството, че втората вноска не е била заплатена, не се оспорва. Ето защо
съдът намира, че е осъществен фактическият състав на чл.202 ал.1 изречение 2, пр.последно
от КЗ /отм./, уреждащ потестативното право на застрахователя да прекрати
застрахователния договор поради неплащане на пълния размер на разсрочена вноска от
застрахователната премия. Съгласно чл.202 ал.2 изр.2 от КЗ /отм./ писменото
предупреждение за прекратяване на договора „се
смята връчено и когато в застрахователната полица застрахователят изрично е
посочил кое от правата по ал. 1, вкл. – правото да прекрати договора, ще упражни след изтичането на 15-дневния срок
от датата на падежа на разсрочената вноска”. В процесната застрахователна
полица това изискване на закона е спазено. Ето защо фингираното връчване на
предупреждението за прекратяване на договора, на което се настоява във
въззивната жалба с позоваване на тълкувателната практика на ВКС – ТР 1/2014г.
от 23.12.2015г. на ВКС, ОСТК по
тълк.дело № 1/2014г., в процесния случай се счита връчено по силата на закона.
От
приетата като доказателство по делото Справка
от 28.05.2012г. от базата данни на Информационен център към Гаранционен фонд –
л.11 се установява, че застрахователят е
изпълнил и задължението си да уведоми Информационния център на фонда за
прекратяванета на застрахователния договор на 27.04.2011г.
Освен това налице е влязло в сила
решение по гр.д.№ 13819/2012г. на СГС, с
което е уважена претенцията на наследника на починалата А. В. Д. за изплащане
на застрахователно обезщетение от Гаранционния фонд. В мотивите на решението
изрично е прието, че преди настъпване на ПТП застрахователният договор е бил
прекратен. Този правопораждащ вземането на ищеца юридически факт е обхванат от
СПН на решението и не може да бъде пререшаван в настоящото производство.
Следователно
- към датата на процесното ПТП – 08.09.2011г. ответникът е управлявал процесния
автомобил без валидна действаща задължителна застраховка „ Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, тъй като същата е била прекратена поради
неплащане на поредната дължима разсрочена вноска от застрахователната премия по
договора.
Второто
оплакване в жалбата касае отговорността на ответника В.П. за настъпилото ПТП.
Изразено е несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че изключителната
вина за настъпването му е негова. Твърди се, че за ПТП вина има и потърпевшата А.
В. Д., която е била употребила алкохол в големи количества, в следствие на
което не е успяла да реагира адекватно на движението на автомобила. Налице е
съпричиняване на вредоносния резултат, а наследникът й не може да черпи права
от неправомерното й поведение.
И
това оплакване е неоснователно. Въззивникът е участвал в производството по
гр.д. № 13819/12г. на СГС като трето лице – помагач на ответника и като така е
следвало да релевира възражението си в това производство. В настоящото
производство възражението е преклудирано и съдът не дължи произнасяне по него.
Съгласно изричния императив на чл.223 ал.2 ГПК въззивникът е обвързан от мотивите на влязлото в сила
решение и не може да го оспорва под предлог, че страната зле е водила процеса, освен
ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да
предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства, каквато
хипотеза не се твърди.
Според въззивника неправилно
първоинстанционният съд не е взел предвид
факта, че на 11.05.2012г. между него
и наследника на починалата Д. е
сключено споразумение с нотариална заверка на
подписите, по силата на което въззивникът се е задължил да заплати на Д.
сумата от 20 000лв обезщетение за причинените имуществени и неимуществени
вреди в резултат на смъртта на пострадалата от ПТП на 08.09.2011г. В т.3 от
споразумението ищецът се е съгласил и
заявил, че е напълно удовлетворен от обезщетението и няма да има за в бъдеще
други претенции от какъвто и да е характер. Поддържа се твърдението, че до
настоящия момент Г. Д. е получил
7 000лв обезщетение в брой, като 2 500лв се удостоверяват с
подписването на споразумението, а останалите са получени в брой пред свидетел.
Останалата сума е преведена от въззивника чрез пощенски запис, който Д. е отказал
да получи. Ето защо въззивникът счита, че е изпълнил задължението си по
отношение на наследника на пострадалата от ПТП
и не дължи повторно заплащане на такова.
За да се произнесе по така
поддържаното оплакване съдът изхожда от характера на разглежданата искова
претенция - регресен иск на заплатилия
застрахователно обезщетение Гаранционен
фонд, чийто размер е определен с влязло в сила решение по гр.д.№ 13819/2012г.
на СГС и гр.д.№ 1545/2015г. на САпС. Факта на извършеното плащане и размера на
обезщетението са безспорно установени по делото. От момента на плащането за
Гаранционния фонд възниква правото на регресно вземане спрямо делинквента ДО
РАЗМЕРА НА ПЛАТЕНОТО, съгласно новелата на чл.288 ал.12 от КЗ /отм./ Въпросът
за този размер не може да бъде пререшаван в производството по регресната
претенция. На осн.чл.223 ГПК въззивникът, в качеството му на трето
лице-помагач, е обвързан от мотивите на влязлото в сила съдебно решение.
Като неоснователно се преценява и
оплакването за недопустимост на присъждането на законна лихва върху таксите, разноските,
адвокатските възнаграждения и присъдените лихви върху главницата от датата на завеждане
на исковата молба до окончателното им плащане. Посочените плащания
представляват разходи за определяне и изплащане на обезщетението, които
формират цялото вземане на Фонда по смисъла на чл.288 ал.8 от КЗ /отм./ и са за
сметка на виновния водач, тъй като не е налице хипотезата на ал.1 т.1 и ал.2 на
същия текст на закона, когато тези разходи са за сметка на фонда. Както правилно
е посочил първоинстанционният съд платените в исковото производство такси и
разноски съставляват разходи за
определяне на обезщетението, а платените в изпълнителното производство суми за
такси и разноски са разходи, направени
от фонда за изплащане на обезщетението. Съгласно чл.288 ал.12 от КЗ /отм./
регресното право на фонда включва и разходите по ал.8. Падежът на вземането
настъпва с изтичането на едномесечния срок по чл.288 ал.14 от КЗ /отм./ от
получаване на регресната покана от делинквента. След тази дата виновният водач
изпада в забава, за която дължи законната лихва. В случая такава законна лихва
се дължи от постъпването на исковата молба в съда, т.е.- от 08.02.2019г.
По възражението за давност съдът
намира следното :
С отговора на исковата молба е
направено възражение за изтекла погасителна давност както по отношение на
главницата, така и по отношение на
вземането за изплатени лихви за забава. То е аргументирано с това, че искането
за привличане на трето лице- помагач не прекъсва и не спира теченето на
давностните срокове между привличащия и привлеченото лице, а последиците на
прекъсване и спиране на давността не се разпростират спрямо трети на
правоотношението лица, които не са конституирани като главни страни в процеса.
Ето защо според въззивника давността е изтекла по отношение на претендираните и
изплатени законни лихви на наследника на
починалото от ПТП лице от датата на непозволеното увреждане – 08.09.2011г. до датата на предявяване на настоящия
регресен иск - 08.02.2019г. Погасени са по
давност лихвите, изтекли за периода три години преди предявяването на исковата
молба.
От представените преводни нареждания –
л.21-30, е видно, че на 15.07.2015г. е изплатена сумата от 125 533лв, от които:90 000лв. главница; 26 528.29
лв.-законна лихва; 9 005.08 лв.-разноски и такси по изпълнението. На
19.10.2015г. са изплатени в полза на СГС и САС общо 5 050.00
лв.-държавни такси, а на 12.12.2015г. още 6 618,92лв. Т.е.
застрахователното обезщетение като цяло
е заплатено през м.декември 2015г. Регресното вземане на Гаранционния
фонд е ново вземане, което има единен
характер и следователно по отношение на всички негови елементи тече една и съща
погасителна давност.
По въпроса за погасителната давност
спрямо регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционния фонд
съществува задължителна и безпротиворечива съдебна практика, обективирана в
т.14 на ППВС № 7/77г., както и в редица решения на ВКС : по т.д. 192/09г. на ІІ
т.о, по т.д. 206/10г. на ІІ т.о, по т.д. 326/10г. на ІІ т.о. и др, съгласно
която давността е 5-годищна и започва да тече от момента, в който
застрахователят, респ. – Гаранционният фонд изплати обезщетенията на
правоимащите лица. В процесния случай обезщетението е изплатено през декември
2015г. и следователно към момента на предявяване на настоящата искова претенция
– 08.02.2019г. общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД не е изтекла.
Ето защо възражението за давност е
неоснователно.
Поради изцяло съвпадение на
фактическите констатации и правни изводи на двете инстанции, разглеждащи спора
по същество, обжалваното решение се потвърждава като правилно и
законосъобразно.
Въззиваемата страна е направила искане
за присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не е представила
доказателства за направени такива, поради което съдът не присъжда разноски.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 124/07.12.2019г. на Добричкия окръжен съд, търговско отделение, постановено
по т.д. № 33/2019г.
Разноски не се присъждат.
Решението може да се обжалва пред ВКС
на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ: