РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. Кърджали, 03.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на
трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Веселина Ат. Кашикова Иванова
Членове:Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева
при участието на секретаря Пенка Цв. Вълкова
като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно
гражданско дело № 20255100500127 по описа за 2025 година
С Решение рег.№ 11/23.03.2025 г., постановено по гр.д. № 108/2024 г. по
описа на Районен съд – Ардино е отхвърлен предявения от В. П. Ч. срещу „Ф.“
**** със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М.“, бул. „А.“ № **, вх.
*, ет. *, офис **, иск за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит № *******/11.03.2022 г., сключен между В. П. Ч. и „Ф.“
****, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 от ЗПК, както и иск за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 5 в Договор за потребителски кредит №
1134533/11.03.2022 г., сключен между В. П. Ч., ЕГН ********** и „Ф.“ ****,
на основание чл. 143, т. 9 от ЗЗП и чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и
ал. 4 от ЗПК.
Недоволен от така постановеното решение е останала въззивницата В.
П. Ч., която чрез процесуален представител го обжалва изцяло като
неправилно и постановено в противоречие с материалния закон.
В жалбата се сочи, че до 30.09.2022 г. гарантиращото дружество е F., а
след тази дата е променено на M. /М./, регистрирано в Р.М., достъпно чрез
1
електронен адрес: ***************. При извършена справка в търговския
регистър на Р. М. се установило, че собственици на капитала на M. No: C
***** и M. No: **********, т.е. единият от акционерите в гарантиращото
дружество е едноличният собственик на капитала на ответното дружество.
На следващо място се сочи, че видно от официалния сайт на
дружеството, компанията е управлявана от основателя й Д. Д. /J. J./, който е
собственик на „F.- с управител К. К. /K. K./ и собственик на M./ с управител А.
К. /A. K./, като информацията е достъпна чрез електронен адрес
*********************
С оглед посоченото се счита, че е налице организирана мрежа от
свързани дружества, с която се заобикаля разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, като
привидно се спазват императивните разпоредби на закона, поради което
целият договор е недействителен.
В жалбата се сочи, че клаузата по чл. 5 от договора за паричен заем, въз
основа на която е сключен процесния договор за поръчителство е
неравноправна, тъй като е налице хипотеза на свързани лица по смисъла на §
1, т. 5 ДР на ТЗ. Сочи се, че начислената „такса за предоставяне на гарант“ е
почти колкото главницата по договора за паричен заем, разсрочена за
заплащане с вноските по кредита. Според въззивника се касае за „скрита
лихва“ с цел избягване ограниченията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Вместо да
провери кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора,
кредиторът калкулирал „такса“ в размер, равен на главницата в разрез с
Директива 93/13/ЕИО. По изложените съображения се моли съда да отмени
обжалваното решение да и уважи предявените искове. Претендират се
разноски за двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание от жалбодателя чрез пълномощника му се
представя писмена молба, с която се поддържа въззивната жалба. Представя се
списък на разноските. Прави се възражение за прекомерност на
претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
В срока и по реда чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника по същата.
В съдебно заседание ответникът „Ф.“ ****, гр. С. не се представлява и
не взема становище по жалбата.
2
Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото
доказателства, по повод оплакванията във въззивна жалба, констатира:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване акт
и от лице, имащо правен интерес от това обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение,
въззивният съд констатира, че същото е валидно и допустимо. По останалите
въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от В.
П. Ч. против „Ф.“ ****, гр. С.: 1) иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване
нищожността на Договор за потребителски кредит № 1134533/11.03.2022 г.,
сключен между страните, на основание чл. 22, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, и при
условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с
чл.22, чл. 11, чл.19 от ЗПК и 2) иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяване
нищожността на клауза, предвидена в чл. 5 от Договор за потребителски
кредит № 1134533/11.03.2022 г., сключен между страните, предвиждаща
предоставяне на обезпечение – поръчителство, за обезпечаване изпълнение на
задълженията на ищцата, произтичащи от процесния договор, на основание
чл. 143, т. 9 от ЗЗП, както и на основание чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал.
1 и ал. 4 от ЗПК.
От фактическа страна по делото се установява:
Видно от Договор за потребителски кредит № 1134533, сключен на
11.03.2022 г. между ищцата и ответното дружество, кредитът е в размер на 2
400 лв., с ГПР 49.11 %, с изплащане на 12 бр. месечни погасителни вноски на
посочени дати съгласно погасителен план, като общо дължимата сума е 2 952
лв., от които 2 400 лв. – главница и 552 лв. – лихва.
Видно от приетата по делото справка от БНБ с изх. №
158517/16.12.2024 г., издадена на основание Наредба № 22 на БНБ за ЦКР,
сключеният между страните договор за потребителски кредит №
1134533/11.03.2022 г. е с усвоена сума от 2400 лв. и към датата на изготвяне на
3
справката не е активен.
Разпоредбата на чл. 5 от Договора за потребителски кредит №
1134533/11.03.2022 г. предвижда, че кредитът се обезпечава с поръчителство
от „Ф” в полза на ответното дружество, като уговорката, свързана с
обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението. Със сключването на договора за кредит,
кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит. Кредитополучателят декларира, че е запознат, че
всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност на
кредитополучателя да получи кредит при едни същи търговски условия.
Във формуляра за предоставена преддоговорна информация на
кредитополучателя, в Част 3 „Разходи по кредита“, т.4.3 е посочено, че при
кандидатстване същият може да избере да сключи договор за гаранция с
гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си
по кредита, като сключването му не е задължително условие за сключването
на договор за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя за
отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от
кредитора условия. Посочено е, че договорът за гаранция е допълнителна
възмездна услуга, предоставена от лице, различно от кредитора и ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в
размер на 2 232 лв., като същите не се включват в ГПР по кредита, тъй като не
влизат в общия разход по кредита, съгласно §1.1 от ЗПК, доколкото касаят
допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на
кредита. Посочено е още, че договорът за предоставяне на
поръчителство/гаранция следва да бъде подписан от кредитополучателя.
В производството по делото не са представени доказателства, от които
да се установява ищцата да е посочила личен гарант, или такъв, предложен от
кредитора, нито са представени доказателства, от които да се установява
начисляването на разходи в размер на 1 200 лв. или в друг размер във връзка с
договор за гаранция, както и плащането им от ищцата.
4
С оглед на събраните по делото доказателства и установените от тях
обстоятелства се налагат следните изводи: въведеното от ищцата основание за
нищожност на чл. 5 от договора за потребителски кредит, респ. на договора в
неговата цялост, поддържано и като оплакване във въззивната жалба, поради
това, че гарантиращото дружество Ф. (М. след 30.2022 г.) и ответното
дружество са свързани дружества, поради което възнаграждението по
договора за гаранция било приход за дружеството ответник, представляващо
заобикаляне на чл. 19 от ЗПК, е неоснователно. Видно от съдържанието на чл.
5 от Договора за предоставяне на потребителски кредит, е предвидена
възможност за кредитополучателя за избор на личен гарант, а във формуляра
за предоставена преддоговорна информация на кредитополучателя се съдържа
разяснение по разбираем начин, че при кандидатстване, кредитополучателят
може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител),
предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, но
сключването му не е задължително условие за сключването на договор за
кредит. Разяснено е още, че договорът за гаранция е допълнителна възмездна
услуга, предоставено от лице, различно от кредитора и ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитололучателя ще бъдат в
размер на 2 232 лв., като същите не се включват в ГПР по кредита, тъй като не
влизат в общия разход по кредита, съгласно §1.1 от ЗПК, доколкото касаят
допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на
кредита. Посочено е още, че договорът за предоставяне на
поръчителство/гаранция следва да бъде подписан от кредитополучателя. Така
разпоредбата на чл. 5 от договора не се свежда единствено до
ограничителната хипотеза, при която кредитът се обезпечава с единствено с
поръчителство от гарант, посочен от кредитора, а на кредитополучателя се
предоставя възможност да посочи личен гарант, в т.ч. физическо лице, или да
сключи договор за гаранция с гаранта, предложен от кредитора, но
сключването му не е задължително условие за сключване на договора за
кредит и ще доведе до допълнителни разходи за кредитополучателя.
Последният освен това е запознат с правото си сам да посочи за гарант както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице. Предвид това, липсва
основание да се приеме, че разпоредбата на чл. 5 от процесния договор е
нищожна като противоречаща на която и да е разпоредба от ЗПК. В тази
5
връзка, без значение е обстоятелството дали дружеството кредитор и
дружеството гарант са свързани лица по смисъла на смисъла на & 1, т. 5 ДР на
ТЗ, още повече, не се и установява по делото помежду им да е сключен
договор за обезпечаване на процесния договор за предоставяне на
потребителски кредит.
На следващо място, от събраните по делото доказателства не може да
бъде направен извод за основателност и на следващото оплакване, съдържащо
се във въззивната жалба, а именно, че кредиторът е начислил „такса за
предоставяне на гарант“, като на това основание е събрал и начислил сума,
почти колкото главницата по договора, като било видно, че т.н. такса е
разсрочена за заплащане с вноските по кредита и се касаело за „скрита лихва“.
Така от ищцата, в чиято тежест е било установяване на тези твърдения, не са
представени каквито и да е било доказателства. Видно от погасителния план
по договора за кредит са падежната дата, размерът на месечната вноска,
размерът на главницата и на лихвата, включени в съответната вноска, но не е
„видно“ и не се установява в същото да е включено разсрочено плащане на
такса по договор за гарант и какъв е нейният размер, ако такъв е начислен и
включен в погасителния план. От доказателствата се установява единствено,
че кредитът в размер на 2 400 лв., който е усвоен, подлежи на връщане на 12
месечни вноски, като сумата, която следва да бъде върната е в размер на 2 952
лв., от която главница 2400 лв. и 552 лв. лихви. В тази връзка е неясно защо се
твърди от ищцата за такса в размер на 1 200 лв., при условие, че от
преддоговорната информация е видно, че ако кредитополучателят избере да
сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните
разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 2 323 лв., същевременно
във въззивната жалба се твърди, че очакваните разходи на кредитополучателя
ще бъдат в размер на 3 960 лв. Касае се за съществено разминаване в сумите,
за което липсва обяснение. Така изцяло голословни и неподкрепени с
доказателства са твърденията във въззивната жалба, че кредиторът е
калкулирал „такса“ в размер, равен на главницата, като в разрез на Директива
93/13/ЕИО поведението му е било такова, което да натовари потребителя с
огромни такси за гарант, в резултат именно на което би се влошило
финансовото състояние на потребителя за сметка печалбата на кредитиращото
дружество.
6
Доколкото оплакванията във въззивната жалба се изчерпват с
обсъдените в настоящия съдебен акт, същата се явява неоснователна, поради
което обжалваното решение следва да се потвърди като правилно.
С оглед изхода на делото, на ответника се следват разноски, но тъй като
такива не са поискани, не се следва и присъждането им.
Водим от изложеното, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение рег.№ 11/23.03.2025 г., постановено по гр.д.
№ 108/2024 г. по описа на Районен съд – Ардино.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,
ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7