РЕШЕНИЕ
№ 86 11.03.2020 година град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, II
състав
На единадесети февруари две хиляди и двадесета
година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН
ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА ХРИСТОВА
Секретар: Катерина Маджова
като разгледа докладваното от мл. съдия Христова в.гр.д.
№1025 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на адв. М.Д., особен
представител на ответника в първоинстанционното производство – Б.С.С., против
Решение №730 от 08.11.2019 г., постановено по гр.дело №801/2019 г. по описа на
РС- Казанлък (производство
по иск с правно основание чл. 422 от ГПК).
С жалбата първоинстанционното
решение се оспорва изцяло, като неправилно,
необосновано и незаконосъобразно.
В подадената въззивна жалба се
излагат доводи, че след като ищецът не е предявил иск
за установяване на вземането си в указания му срок и в следствие на това е била
обезсилена издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а производството
по делото е било прекратено, то развилото се исково производство пред районния
съд е недопустимо. Счита се, че неправилно първоинстанционният съд е приел в
решението си, че в посочения едномесечен срок ищецът е предявил иск за установяване
на вземането си по заповедта. Излага се, че при липсата на правен интерес, за
който РС следи служебно, искът е процесуално недопустим.
В законоустановения двуседмичен
срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна, Агенция по
заетостта, гр. София, чрез М.В.-Н., главен юрисконсулт в Дирекция „Бюро по
труда“, гр. Стара Загора, е подала
отговор, в който се изразява становище за неоснователност
на въззивната жалба.
В съдебно заседание жалбоподателят,
редовно призован, не изпраща представител. С писмена молба, депозирана преди
провеждане на откритото съдебно заседание, моли да бъде даден ход на делото в тяхно отсъствие, по
същество моли да бъде уважена въззивната жалба и атакуваното съдебно решение да
бъде отменено като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.
В съдебно заседание въззиваемата
страна, чрез процесуалния си представител, по същество моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Моли за присъждане направените
разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК.
ОС Стара Загора, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
С Решение №730/08.11.2019 г. по
гр.д. №801/2019 г. по описа на Районен
съд Казанлък, първоинстанционният съд e осъдил Б.С. *** да заплати на Агенция
по заетостта, гр. София, сумите: 619.50 лева – неустойка за неизпълнение на договор
№ 905-0015-18-66091 за обучение на Б.С. по професия „Оператор на компютър“,
специалност „Текстообработване“ с продължителност 300 уч. часа за периода от 19.02.2018 г. до 17.04.2018 г.;
38.38 лева – обезщетение за неизпълнение на задължението за плащане на
неустойката от 619.50 лева за периода от 05.05.2018 г. до 13.12.2018 г.; законната
лихва върху сумата 619.50 лева, считано от 13.12.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата; както и 350 лева – разноски по делото. Претенцията за обезщетение
за неизпълнение на задължението за плащане на неустойката е отхвърлена в частта
над 38.38 лева до претендирания размер от 38.45 лева.
С исковата молба е предявен установителен
иск с правно основание чл. 422 от ГПК, впоследствие изменен в осъдителен иск,
за заплащане на сумата 619.50 лева – неустойка по договор за обучение,
мораторна лихва в размер на 38.45 лева за периода от 05.05.2018 г. до
13.12.2018 г., законна лихва от 13.12.2018 г. до окончателното изплащане на
сумите, разноски по делото, включващи държавна такса в размер на 50 лева, както
и юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът е твърдял, че с ответницата Б.С.
са сключили договор за обучение на безработно лице, по силата на който се
задължил да организира и заплати разходите в размер на 600 лева за обучение на
ответницата, която пък следвало да посещава редовно курса на обучение (минимум
80% присъствие на учебни занятия) и да положи изпит при приключване на
обучението. Ищецът заплатил дължимите суми за обучение, но ответницата
надвишила допустимия брой от 20% отсъствия, за което съгласно договора дължала
неустойка в размер на направените разходи ведно с 5% върху тази сума. Въпреки
отправена покана, тя не заплатила тази сума. За събиране на сумата била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от РС
Казанлък. Тъй като заповедта била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в указания му срок ищецът предявявал исковата си претенция.
В хода на производството и преди
връчване на исковата молба за отговор издадената заповед за изпълнение №1971/18.12.2018
г. по ч.гр.д. №3274/2018 г. на РС Казанлък била обезсилена с Определение
№673/26.03.2019 г. по същото ч.гр.д.
Тъй като ответницата С. не е била
намерена на постоянния и на настоящия ѝ адреси, посочени в исковата
молба, липсвали данни за месторабота или място на стопанска дейност, ѝ е
бил назначен особен представител, на който са връчени книжата за отговор.
В отговора на исковата молба особеният
представител на ответницата е твърдял, че исковете са неоснователни,
алтернативно – недопустими, тъй като след обезсилване на заповедта за
изпълнение за ищеца липсвал правен интерес от предявяване на установителни
искове.
Районният съд е уважил така
предявените искове. Приел е, че страните са обвързани от договор, като ищецът е
изпълнил задълженията си по него, налице е неизпълнение от страна на
ответницата и следва да се ангажира договорната ѝ отговорност в
параметрите, уговорени между страните, а именно – да заплати неустойка в размер
на направените за обучението разходи ведно с 5% върху тази сума, или общо
619.50 лева.
След като обсъди направените с въззивната
жалба възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, окръжният съд, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Въззивната жалба е редовна и
процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен
интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на
разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за
валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд
намира, че обжалваното решение е валидно – постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Решението е
допустимо – съдът е разгледал предявения иск при наличие на предпоставки за
възникване и упражняване на правото на иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд
е ограничен от изложеното в жалбата. Преценявайки изложените доводи,
становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства,
настоящият състав намира следното:
Предявените пред районния съд осъдителни
искове са с правно основание по чл. 92 от ЗЗД и във вр. с чл. 86 от ЗЗД.
Няма спор между страните, а това се
установи и от писмените доказателства по делото, че между Агенция по заетостта
чрез Дирекция „Бюро по труда“, гр. Казанлък, и Б.С.С. е сключен Договор
№905-0015-18-66091/16.02.2018 г. за обучение по професия „Оператор на
компютър“, специалност „Текстообработване“ с продължителност 300 уч. часа за периода от 19.02.2018 г. до 17.04.2018 г.
на обща стойност 600 лева по предоставения от Държавно предприятие
„Българо-германски център за професионално обучение“, клон Стара Загора, учебен
график. Съгласно уговорките между страните, обучаемият се задължава да посещава
редовно курса на обучение (да има минимум 80% присъствие на учебни занятия) и
да положи изпит при приключване на обучението, а възложителят – да организира обучението,
предмет на договора, и да заплати разходите по него. Според уговореното в чл.
3.1. от договора, при неизпълнение на задължението си за редовно посещение на
курса на обучение обучаваното лице, в случая ответницата, дължи неустойка в
размер на направените разходи за стойността на обучението ведно с 5% върху тази
сума.
Видно от присъствените форми на
обучението и писмо от Държавно предприятие „Българо-германски център за
професионално обучение“, Ст. Загора, изх.№9063/02.03.2018 г., Б.С. е надвишила
допустимия брой от 20% отсъствия от общия хорариум учебни часове, в резултат на
което е отпаднала от обучението.
Установява се от обяснителната
записка от Държавно предприятие „Българо-германски център за професионално
обучение“, фактурите за авансово и окончателно плащане и платежните нареждания,
че ищецът – въззиваем е направил разходи за обучението в размер на общо 590
лева. Ответницата С. е била поканена да заплати сумата. Липсват доказателства,
а и не се твърди от задължената страна това да е било сторено.
По подадено заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх.№15407/14.12.2018 г., е
образувано ч.гр.д. №3274/2018 г. на РС Казанлък и е издадена Заповед за
изпълнение №1971/18.12.2018 г. Заповедта е връчена на длъжника при условията на
чл. 47, ал. 5 от ГПК и на заявителя – ищец е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок и че следва да представи
доказателства за срочното предявяване на иска. Съобщението е връчено на
заявителя на 18.02.2019 г.
Исковата молба е подадена по пощата
на 15.03.2019 г. Не са представени доказателства пред заповедния съд за
предявяване на иска, поради което и издадената заповед за изпълнение е била
обезсилена. Определението на заповедния съд е било обжалвано, потвърдено и
влязло в сила на 23.04.2019 г.
С оглед на всичко гореизложено въззивният
съд не споделя съображенията във въззивната жалба за недопустимост на
установителния иск поради липса на правен интерес, дължаща се на обезсилване на
заповедта за изпълнение, респективно – недопустимост на обжалваното съдебно
решение.
Действително, правният интерес от
предявен по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск би отпаднал, ако заповедта
за изпълнение бъде обезсилена. Когато обаче искът е предявен в едномесечния
срок и актът, с който е обезсилена издадената заповед за изпълнение, е влязъл в
сила до приключване на съдебното дирене в първата инстанция в производството по
иска, основан на чл. 422 от ГПК, за кредитора се поражда правен интерес и е
допустимо преминаване от установителен към осъдителен иск при условията на чл.
214 от ГПК, какъвто е настоящият случай (в този см. Решение №454/3.6.2010 г. по
гр.дело №195/2010 г., IV ГО на ВКС).
Не може да бъде споделено и общото
възражение за недоказаност на исковите претенции, тъй като от всички събрани по
делото и обсъдени от двете инстанции доказателства следва тъкмо обратният
извод.
Предвид изложеното въззивният съд
намира, че атакуваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор на
въззиваемия се дължат сторените от него разноски в размер на 300 лева –
възнаграждение за особен представител на въззивника Б.С. във въззивното
производство.
В тежест на въззивника следва да
бъде възложена и държавната такса за въззивно обжалване на решението в размер
на 25 лева.
Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с
цена на иска до 5000 лева, поради което и настоящото решение е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Предвид изложеното ОС Стара Загора
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №730 от 08.11.2019
г., постановено по гр.дело № 801/2019 г. по описа на РС Казанлък.
ОСЪЖДА
Б.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ НА Агенция по заетостта, гр. София, представлявана от изпълнителния
директор Д.Н., чрез М.В.-Н., главен юрисконсулт в Дирекция „Бюро по труда“, гр.
Стара Загора, сумата от 300 лева, разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
Б.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ОС Стара Загора
сумата от 25 лева, представляваща държавна такса за разглеждане на делото от
въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: