Р Е Ш Е Н И Е
№
……………/05.10.2023
г.
гр.
София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Любомир Василев
Членове: Калина Анастасова
Мл.с. Господин Тонев
при участието на
секретаря Донка Шулева като разгледа докладваното от
мл.с. Тонев въззивно гражданско дело № 2421 по описа
за 2023 година
Производството
е по чл. 258
– чл. 273 ГПК.
С
Решение № 20209178 от 28.09.2020 г. по гр. д. № 18127/2018 г. по описа на СРС,
69 с-в е признато за установено по отношение на В.О.К. и на А.В.К.,
конституирани като наледници по закон на починалата в
хода на процеса Ю.Х.Г., че в полза на „Т.С.“ ЕАД съществуват ЧАСТ от
вземанията, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК
от 20.07.2015 г. по ч. гр. д. № 27822/2015 г., а именно, че В.К. дължи на ищцовото дружество на основание чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, вр. Чл. 149 ЗЕ – сумата от 304,36 лв., представляваща цена
за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот –
апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул. „*****,
аб. №091417, за периода от 01.11.2012 г. до
30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 21.05.2015 г. до окончателното плащане,
и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата от 46,41 лв., представляваща лихва за
забава в плащането на главницата за топлинна енергия, начислена за периода
31.10.2012 г. – 05.05.2015 г., и А.К. дължи на ищцовото дружество на основание чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, вр. Чл. 149 ЗЕ – сумата от 304,36 лв., представляваща цена
за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот –
апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул. „*****,
аб. № 091417, за периода от 01.11.2012 г. до
30.04.2014г., ведно със законната лихва от 21.05.2015 г. до окончателното
плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата от 46,41 лв., представляваща
лихва за забава в плащането на главницата за топлинна енергия, начислена за периода
31.10.2012 г. – 05.05.2015 г. Отхвърлени са предявените от „Т.С.“ ЕАД обективно,
кумулативно и субективно съединени при условията на разделна отговорност искове
с правни основания чл. 422 ГПК,
вр. чл. 79 ЗЗД,
чл. 150
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
в ЧАСТТА относно признаване на установени на вземанията, предмет на издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 20.07.2015 г. по ч. гр. д. № 27822/2015 г., а именно, че ответникът В.К.
дължи на ищцовото дружество сумата от над 46,41 лева
до 48,97 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за ТЕ,
начислена за периода 31.10.2012 г. – 05.05.2015 г., и
че ответникът А.К. дължи на ищцовото дружество сумата
от над 46,41 лева до 48,97 лв., представляваща лихва за забава в плащането на
главницата за ТЕ, начислена за периода 31.10.2012 г. – 05.05.2015
г.
Решението
е постановено при участието на „Б.Б.“ ООД, като трето
лице-помагач на страната на ищеца.
Решението,
в частта на уважаване на исковете, е обжалвано от ответниците
В.К. и А.К. с изложени доводи, че е неправилно поради нарушение на материалния
закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила и поради необоснованост. Поддържат, че не се намират в облигационни
отношения с ищеца във връзка с доставката на ТЕ за битови нужди. Чрез събраните
в производството доказателства не било установено реалното потребление на ТЕ,
чиято стойност да възлиза на исковата сума. Излагат, че имотът не е топлоснабден, който факт не бил обсъден от съда.
Същевременно заявяват, че ищецът не е легитимиран да претендира суми за дялово
разпределение. Оспорват като недопустими претенциите за дялово разпределение и
като неоснователни претенциите за потребена в имота
ТЕ и мораторна лихва.
Жалбоподателите
отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на
исковете спрямо тях като неоснователни. Претендират разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 3 ГПК
не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
от легитимирани страни, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, съдът намира жалбата за неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Във
връзка с доводите за неправилност, изложени във въззивната
жалба, съдът намира следното:
За
да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че сградата, в която се
намира процесният имот, е топлоснабдена;
че наследодателят на ответниците е била ползвател на
имот представляващ апартамент апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул. „*****, аб.
№ 091417, за периода от 01.11.2012 г. до 30.04.2014 г., поради което е била битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ,
за процесиите период и имот, за който са доставяни количества ТЕ; че между
страните е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет договор
за продажба на топлинна енергия; че в качеството си на потребител на ТЕ
ответникът дължи разходи за заплащане на цена на потребена
топлинна енергия, такса дялово разпределение и мораторна
лихва върху сумата за ТЕ, чиято стойност възлиза на исковата стойност.
Решението
е правилно.
Чрез
представените пред СРС доказателства: Нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 12, том II,
дело № 305 от 22.08.2008 г. на нотариус В.К., рег. № 066 /л. 15 от делото на
СРС/, съдът намира за доказан факта, че Ю.Г.е била съсобственик с В.К. на процесния имот.
При
така установеното доводите на въззивниците-ответници,
че наследодателят им Ю.Г.не е била потребител, респ. битов клиент на топлинна
енергия през процесния период, съдът намира за
недоказани и съответно – неоснователни.
Установено
е по делото, а и от представения протокол от общото събрание на етажната
собственост от 25.09.2002 г. се потвърждава, че сградата, в която се намира процесният имот, е била топлоснабдена,
като на 10.10.2002 г. е бил сключен договор за
извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с третото лице – помагач „Б.Б.“ ООД.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно качеството
потребител се свързва с принадлежност на вещното право на собственост или с
ползването на имота.
Безспорно
е между страните по делото, че Ю.Г.е била съсобственик на процесния
недвижим имот, представляващ апартамент, и следователно се явява потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – чл. 150, ал. 2 от закона. В случая е
несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и Ю.Г.са
били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди
с включените в него права и задължения.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действалата през процесния период Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите
/чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната
сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода на третото лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Спорните
въпроси в настоящото производство се отнасят до наличието, респ. липсата на
доказателства за доставка на топлинната енергия, чиято цена се претендира, и
следва ли ответниците да заплащат отдадената от сградната инсталация топлинна енергия.
Няма
спор по делото, а и от заключението по СТЕ, което настоящият състав кредитира
като обективно и пълно, се установява, че в имота няма начислявана топлинна
енергия за отопление на имот. Не е имало монтирани отоплителни тела, съответно
не са били монтирани топлоразпределители. Това се
установява от представените по делото формуляри за отчет, подписани от представител
на потребителя. По задача № 2 от основната СТЕ, респ. № 4. 5 от допълнителната
СТЕ, вещото лице е посочило, че процесният апартамент
има отопляем обем по проект 224 м3, съгласно Акт за разпределение на кубатурата
в жилищната сграда, като на базата на този отопляем обем се разпределяла енергия,
отдадена от сградната инсталация съгласно наредбата за топлоснабдяването.
С оглед на това вещото лице е взело предвид липсата на отоплителни тела в
имота. Сумата за сградна инсталация е определена за
исковия период съобразно акта за разпределение на кубатурата в жилищната
сграда. Във връзка с това следва да се посочи, че съгласно т. 6.1.3, вр. с т. 6.1.1 от методиката за дялово разпределение на
топлинната енергия в сгради - етажна собственост към Наредбата за топлоснабдяването,
количеството топлинна енергия отдадена от сградната
инсталация не се определя само въз основа на действително инсталираната мощност
на отоплителните тела в сградата, но и въз основа на денградусите
за периода, и се разпределя пропорционално на отопляемия обем на имотите по
проект.
Следва
изрично да се подчертае, че е неоснователно възражението на жалбоподателя, че в
конкретния случай имотът не бил присъединен към топлопреносната
мрежа. Това е така, тъй като според разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните
тела в общите части на сградата. С оглед така посочената разпоредба, качеството
потребител на топлинна енергия не отпада при прекратяване на топлоподаването към
индивидуалния обект на потребителя. Нормата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ
не може да бъде дерогирана с оглед обстоятелството,
че сградната инсталация обективно отдава топлина, от
която ответницата се ползва, т. е. фактически потребява
отдаваната от нея топлинна енергия – така Решение № 5/22.04.2010 г. по к. д. №
15/2009 г. на Конституционния съд на Република България, в което е прието още,
че топлоснабдяването на сградите под режим на етажна
собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на
сградата. Предназначението на сградната инсталация е
да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез
топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на
потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да
задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права.
За
пълнота на изложеното следва да се посочи, че съгласно задължителните указания,
дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 г. по тълк.
дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62
във връзка с пар. 1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите,
регламентираща непоисканата доставка на стоки или услуги. Това е така, защото
непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане /чл. 62, ал. 2 ЗЗП/.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ
/в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г. / изисква решение на общото
събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в
сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително
по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена.
Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на
избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“.
Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна
собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик
/той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът
на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против
волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже /съгласно
цитираното по-горе решение на Конституционния съд/ заплащането на отдадената от
сградната инсталация или от отоплителните уреди в
общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В
подкрепа на гореизложеното следва да се отбележи, че в т. 86 от Решение от
05.12.2019 г. на Съда на Европейския съюз /четвърти състав/, постановено по
съединени дела С 708/17 и С 725/17, е прието, че отдаденото
от сградната инсталация количество топлоенергия
включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от
физическите компоненти на сградната инсталация като
топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти.
Съдът на Европейския съюз /СЕС/ отбелязва още, че отделните апартаменти в
сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като
топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем
неотопляваните помещения. В заключение СЕС посочва, че член 27 от Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври
2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета и Директива 1999/44/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО
на Съвета и Директива 97/7/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1
и 5 от Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО
на Съвета, Директиви 97/7/EО,
98/27/EО
и 2002/65/EО
на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) №
2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета /"Директива за
нелоялни търговски практики"/, трябва да се тълкува в
смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците
на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за
общите части на сградата и за сградната инсталация,
въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го
използват в своя апартамент.
Доводите
на въззивниците – ответници,
че не дължат такса за дялово разпределение за исковия период, съдът намира за неотносими, тъй като ищцовото
дружество претендира единствено сумата от 608,73 лв. за потребена
топлинна енергия за процесния период, но не и такса
за дялово разпределение. В очертаните от иска граници е и първоинстанционното
решение.
Само
за пълнота може да се отбележи, че в случаи, в които в сградата – ЕС, в която
се намира имотът на ответника е била извършвана услугата дялово разпределение
от страна на ФДР, са приложими правилата на чл. 139 ЗЕ.
Право на етажните собственици е да изберат регистрирано лице по чл. 139, ал. 1 ЗЕ
(чл. 139б, ал. 1 ЗЕ),
с което впоследствие топлопреносното предприятие да
сключи договор за извършване на дялово разпределение - чл. 139в, ал. 1 ЗЕ.
В този договор се уговаря топлопреносното предприятие
да плати на лицето, извършващо дяловото разпределение, цената за дяловото
разпределение на ТЕ в сградата - чл. 139в, ал. 2, т.
4 ЗЕ.
С
оглед това клиентът на топлинна енергия за битови нужди е задължен спрямо ищеца
за цената за услугата дялово разпределение по силата на ОУ на топлофикационното
дружество. Съгласно ОУ цената за услугата дялово разпределение се формира от
цената за обслужване на партидата на купувача, включваща изготвяне на
изравнителна сметка, както и от цената за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на купувача.
От
горното следва, че топлопреносното предприятие или
доставчикът на ТЕ, които извършват продажбата на топлинна енергия на клиенти за
битови нужди, възлагат извършването на дяловото разпределение, без което не
може да се определи цената на ТЕ за имоти в сгради в режим на етажна
собственост, на лице, регистрирано по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ,
избрано от етажните собственици. За извършване на тази дейност топлопреносното предприятие дължи цената за услугата дялово
разпределение на лицето, извършващо услугата, като от своя страна въз основа на
договора за доставка на ТЕ за битови нужди топлопреносното
предприятие събира тази цена от потребителите - етажни собственици. В такъв
случай цената за услугата дялово разпределение може да бъде платена директно и
на лицето, извършващо услугата дялово разпределение, но данни за такова плащане
няма по делото.
С
оглед така формираните изводи, поради съвпадане изводите на двете инстанции,
постановеното решение следва да бъде потвърдено в частта на уважаване на
претенциите срещу ответниците В.О.К. и А.В.К..
С
оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т.
1, предл. второ ГПК, решението не
подлежи на касационно обжалване.
По
разноските:
С
оглед изхода на спора и предвид факта, че въззиваемото
дружество не е отправоли претенция за разноски,
такива не следва да се присъждат във въззивното
производство.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение 20209178/28.09.2020 г. по гр. д. № 18127/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, 69-ти състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено
по предявените от “Т.С.”
ЕАД, ЕИК *****, срещу В.О.К., ЕГН **********, и А.В.К., ЕГН **********,
конституирани като наследници по закон на мястото на починалата в хода на
процеса Ю.Х.Г., обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, вр. чл. 415 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че В.О.К. дължи на “Т.С.” ЕАД сумата от 304,36 лева – главница,
представляваща стойност на доставената топлинна енергия за топлоснабден
имот – апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул.
„*****, аб. № 091417, за периода 01.11.2012 г. - 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от
датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.05.2015 г., до окончателното плащане,
сумата от 46,41 лева – мораторна лихва за периода
31.10.2012 г. – 05.05.2015 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 20.07.2015 г. по ч. гр. д. № 27822/2015
г. по описа на СРС, 69 състав, както и че А.В.К. дължи на “Т.С.” ЕАД сумата от
304,36 лева – главница, представляваща стойност на доставената топлинна енергия
за топлоснабден имот – апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул. „*****, аб.
№ 091417, за периода 01.11.2012 г. -
30.04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.
410 ГПК – 21.05.2015 г., до окончателното плащане, сумата от 46,41 лева – мораторна лихва за периода 31.10.2012 г. – 05.05.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 20.07.2015 г. по ч. гр. д. № 27822/2015 г. по описа на СРС,
69 състав
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – “Б.Б.“ ООД
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател:
Членове:
1. 2.