СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи април през две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
при участието на секретаря Донка
Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Коева въззивно гражданско дело № 13152 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.07.2018 г.,
постановено по гр. дело № 64779 по описа за 2017 г. по описа на СРС, ГО, 151-и
състав са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу А.Г.Г. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество следните
суми: сумата от 1 408, 02 лв. за доставена топлинна енергия до топлоснабден
имот с адрес: гр. София, ж.к. “************, аб. № 275623 за периода 01.05.2013
г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата за периода от
15.09.2014 г. до 14.06.2017 г., сумата от 95,92 лв., дължима такса за дялово
разпределение за периода м. 06.2013 г. – м. 04.2016 г. и сумата от 23,95 лв.
законна лихва върху главницата за дяловото разпределение за периода 09.08.2013
г. – 14.062017 г.
Недоволен от постановеното решение е
останал ищецът, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба
срещу решението на СРС.
Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния
и процесуалния закон и необоснованост. Излага доводи, че съдът неправилно е
разрешил известното разминаване в данните от писмените доказателства и тези от
експертизата относно количеството потребена топлинна енергия. Поддържа се, че
писмените доказателства установяват коректно действителната стойност на
топлинната енергия и разминаването на тази информация с мнението на експерта не
определя последното като правилно и не обвързва съда да го приеме за абсолютно обективно и вярно.
Искането към съда е да отмени решението на СРС и да уважи изцяло предявените
искове.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от А.Г.Г., с който я
оспорва.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпило становище по жалбата от третото лице-помагач “Т.С.”
ЕООД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че решението в обжалваната част е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
СРС, 151 състав е бил сезиран с кумулативно обективно субективно съединени осъдеителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
За да постанови решението си, първоинстанционния съд е приел, че ищецът „Т.С.“
ЕАД не е установил с годни доказателства, че между страните е било налице
валидно облигационно правоотношение за процесния период. Съдът е приел, че по
делото не са представени доказателства, от които да се установява, че
ответникът е бил собственик или ползвател на процесния имот, нито, че се явява
потребител на някое облигационно основание.
За уважаването на предявения по 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ
иск, ищецът трябва да установи по реда на пълното
и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция:
възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него
вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период;
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Както беше посочено, с разпоредбата
на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив,
т. е. проверката за правилност, която въззивният съд се ограничава само до
релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е императивна, и предписва
на въззивния съд дължимо поведение, от което той не може да се
отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до
неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността на първата
инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на решението, са
свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на материалноправния
спор. Това означава, че в решаващата
си по предмета на спора дейност въззивният съд следва да се ограничи единствено
до посочените в жалбата доводи за неправилност и пороците, които са я
причинили. Следователно, въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата, когато разглежда и решава материалноправния спор. Това ограничение не
лишава обжалването от въззивния му характер. То е израз на установеното от
закона съотношение между принципите на гражданския процес и в частност на
диспозитивното и състезателното начало - от една страна, и от друга -
служебното начало и установяването на истината в гражданския процес.
Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения
и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите
действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните
изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по
спора.
Във въззивната жалба на ищеца се излагат доводи, които са неотносими към
изводите на СРС. Доводите на въззивника, че съдът не е следвало да кредитира
заключението на вещото лице, нямат отношение към изхода на спора, доколкото СРС
е приел, че ищецът не е доказал облигационната връзка между страните. В
решението не е обсъждано заключението на вещото лице, нито изготвянето на
изравнителни сметки.
Съобразно гореизложеното и при липса на конкретни доводи във въззивната
жалба относно изводите на съда за липса на облигационна връзка между страните,
както и при липсата на императивна
материално правна норма, установена в обществен интерес, която
настоящата инстанция следва да приложи служебно, дейността на последната е
изчерпана.
Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че
правният извод до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на
правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение трябва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на правния спор, право на разноски пред въззивната инстанция
има въззиваемия А.Г.Г.. Последният е направил искане за присъждане на такива с
отговора на въззивната жалба, но са представени доказателства за сторени
разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да се присъждат.
С оглед на цената на
предявените искове въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
ПОТВЪРЖДАВАрешение от 27.07.2018 г., постановено по гр. дело № 64779 по описа за 2017 г. по описа на СРС, ГО, 151-и състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.