РЕШЕНИЕ
№ 211
гр. Пловдив, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело №
20245001000183 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 499/18.12.2023 г. по т.д. № 826/2021 г. на ОС-
П., с което е признато за установено по отношение „М. ц. Х.“ООД-гр.П., че
дружеството дължи на Н.-гр.С. сумата 44 498,34 лв., представляваща
надвишен регулативен стандарт за първото тримесечие на 2015 г., ведно със
законна лихва за забава, считано от 29.07.2019 год. до окончателното
изплащане, както и сумата 951,85 лв., представляваща обезщетение за забава
в плащането на горното парично задължение за периода от 14.05.2019 г. до
29.07.2019 г., които вземания произтичат от писмена покана изх. № 16-
2318/20.06.2016 г. на Директора на Р.-П., и за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д. № 12574/2019 г. по описа на Районен съд П., и е осъден „М. ц.
Х.“ООД-гр.П. да заплати на Н. сумата 959 лв., представляваща разноски,
направени в хода на производството по ч.гр.д. № 12574/2019 г. по описа на
Районен съд-П., както и сумата 1 220,94 лв., представляваща разноски в
производството по т.д.№826/2021 г. по описа на ОС- П., ТО, XVI с.
1
Жалбоподателят М.ц.Х.ООД-гр.П. (понастоящем с променено фирмено
наименование „Х.“ООД) моли решението да бъде отменено като
незаконосъобразно, неправилно по съображенията, изложени в подадената на
19.01.2024 г. въззивна жалба. Като ответник в производството пред окръжния
съд оспорва предявения срещу него иск като неоснователен. Претендира за
присъждане на разноски.
Ответникът по въззивната жалба Н.-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена
като неоснователна по съображенията, изложени в писмен отговор от
22.02.2024 г. Като ищец в производството пред окръжния съд Н. е предявила
иск с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415 от ГПК
за признаване за установено спрямо ответното дружество съществуването на
парично вземане в полза на Н. против него за сумата 44 498,34 лв. главница,
дължима за плащане, представляваща надвишен регулативен стандарт за
първо тримесечие на 2015 г., ведно със законна лихва, считано от 29.07.2019
г. до окончателното изплащане, сумата 951,85 лв. мораторна лихва, дължима
за периода от 14.05.2019 г. до 29.07.2019 г., сумата 959 лв. разноски, от които
909 лв. внесена ДТ и 5- лв. възнаграждение за юрисконсулт, за заповедното
производство по ч.гр.д. № 12 574/2019 г. на РС-П., за които суми в полза на Н.
е издадена на 2.09.2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 12 574/2019 г. на РС-П.,
както и изпълнителен лист на 2.09.2019 г., срещу която заповед дружеството е
възразило по реда на чл. 414 от ГПК. Претендира за присъждане на разноски.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено
следното:
Не се спори между страните, видно е и от приложеното по делото на
ОС-П. ч.гр.д. № 12 574/2019 г. на РС-П., че по реда на чл. 417 от ГПК в полза
на ищеца по делото Н.-гр. С. е издадена на 2.09.2019 г. срещу ответника
делото „М.ц.Х.“ООД-гр.П. заповед за плащане на исковите суми за главница
ведно със законна лихва, мораторна лихва и разноските за заповедното
производство, като вземането произтича от писмена покана с изх. №
162318/20.06.2016 г. на Директора на Р.-П., издадена на основание чл. 76а,ал.3
2
във вр. с чл.76а,ал.1 от ЗЗО, с която длъжникът в качеството му на изпълнител
на медицинска помощ и договорен партньор на Н. е поканен да заплати
доброволно сумата 44 498,34 лв., представляваща надвишен регулативен
стандарт за първо тримесечие на 2015 г., която писмена покана е
индивидуален административен акт, стабилизиран с влизането в сила на
решение № 804/13.04.2018 г. на Административен съд-П. на 14.05.2019 г.
Безспорно е също така, видно е и от приложеното ч.гр.д. № 12 574/2019 г. на
РС-П., че за тази заповед ответното дружество е уведомено на 3.06.2020 г. с
връчването й заедно с поканата за доброволно изпълнение, като на 17.06.2020
г., в двуседмичния тогава срок, то е подало (изпратило по пощата) възражение
в съда, получено на 19.06.2020 г., за което Н. е уведомена на 4.08.2020 г. и на
24.08.2020 г., в едномесечния срок, е подадена в съда исковата молба, с която
е предявен установителният иск съгласно чл. 422 от ГПК.
С исковата молба от 24.08.2020 г., подадена до Районен съд-П., Н.
твърди, че в заповедното производство по ч.гр.д. № 12 574/2019 г. на РС-П. по
нейно искане са издадени по реда на чл. 417 от ГПК срещу ответното
дружество заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като то е възразило в
срок срещу заповедта. Посочено е, че обстоятелството, от което произтича
вземането, е писмена покана с изх. № 162318/20.06.2016 г. на Директора на
Р.-П., издадена на основание чл. 76а,ал.3 във вр. с чл.76а,ал.1 от ЗЗО, с която
МЦ“Х.“ООД в качеството му на изпълнител на медицинска помощ и
договорен партньор на Н. е поканен да заплати доброволно сумата 44 498,34
лв., представляваща надвишен регулативен стандарт за първо тримесечие на
2015 г., която писмена покана е индивидуален административен акт,
стабилизиран с влизането в сила на решение № 804/13.04.2018 г. на
Административен съд-П. на 14.05.2019 г. Твърди, че длъжникът и до датата на
подаване на исковата молба не е изпълнил задължението. Затова моли съда да
установи дължимостта на посочените в исковата молба суми за главница
ведно със законна лихва, за мораторна лихва и за разноски за заповедното
производство.
На 27.01.2021 г. от районния съд е постановено неприсъствено решение
по чл. 238,ал.1 от ГПК, с което искът е уважен. С решение № 229/13.07.2021
г. на ОС-П., постановено по в.гр.д. № 962/2021 г. на ОС-П., в производство по
чл. 240 от ГПК, образувано по молба на „М.ц.Х.“ООД-гр.П., е отменено
влязлото в сила неприсъствено решение от 27.01.2021 г. на РС-П. по гр.д. №
3
10 548/2020 г. и делото е върнато на съда за разглеждане от друг състав. След
връщането на делото на РС-П. е образувано гр.д. № 12 575/2021 г., което е
прекратено от районния съд с определение от 30.07.2021 г. и е разпоредено то
да бъде изпратено по подсъдност на ОС-П., където е изпратено на 18.11.2021
г. и е образувано на 22.11.2021 г. т.д. № 826/2021 г. на ПОС.
С молба от 3.12.2021 г. в изпълнение на указания на окръжния съд
ищецът Н. посочва, че за него е налице правен интерес от подаване на
исковата молба, тъй като със стабилизирането на влязъл в сила
административен акт (писмено покана) това е единствената възможност за
възстановяване на неоснователно получени суми. Заявено е, че се касае за
договорни отношения между субекти в гражданския оборот и затова
вземането на Н. е частно, произтичащо от договора с ответника и като такова
според нормата на чл. 163,ал.2 от ДОПК то следва да се събира по общия ред
на ГПК. Посочено е, че нормите на чл. 19а от АПК и чл. 45а,ал.4 от ЗЗО са
материалноправни, нямат придадено обратно действие и уреждат възникнали
правоотношения занапред. Посочено е, че събирането на задълженията към
бюджета на Н. се извършва чрез издаване на писмена покана съгласно чл.
76а,ал.3 и чл.76б,ал.2 от ЗЗО, която представлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и тя създава задължение за
нейния адресат за възстановяване на неоснователно получени суми. Посочено
е, че заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение, когато
вземането му се обосновава на акт на административен орган, по който
допускането на изпълнението е възложено на гражданските съдилища.
Заявено е, че така са изпълнени изискванията на чл. 417,т.1 от ГПК– да е
налице административен акт, чието изпълнение е допустимо да бъде
възложено на граждански съд и Н. в качеството си на заявител е използвал
именно този ред, подавайки заявление за издаване на заповед за изпълнение,
за да удовлетвори правата си по влязлата в сила покана.
На 16.12.2021 г. окръжният съд постановява по т.д. № 826/2021 г.
определение № 701, с което прекратява производството по делото. Съдът
приема, че вземанията на Н., произхождащи от извършени без правно
основание разходи за медицински дейности поради нарушение на
договорното задължение на изпълнителя за спазване на регулативните
стандарти, не са частноправни и поради това не подлежат на събиране по
4
граждански ред. Затова преценява, че е недопустимо вземането да бъде
заявено по реда на чл. 417,т.1 от ГПК и за него да бъде издавана заповед за
незабавно изпълнение по чл. 418 от ГПК, съответно, искът за установяване на
такова вземане, основан на реда по чл. 422 от ГПК, е недопустим. Приема
също така, че предмет на спорното право по реда на чл. 422 от ГПК е да се
установи съществуването на вземането и в случая производството по чл. 422
от ГПК е лишено от предмет, тъй като спорът за съществуване на вземането е
вече решен в административното производство по адм.д. № 1790/2016 г. на
Административен съд-П. с влязло в сила решение, поради което исковото
производство е недопустимо и следва да бъде прекратено. Затова окръжният
съд прекратява производството по делото и обезсилва заповедта за
изпълнение и издавения въз основа на нея изпълнителен лист. Това
определение е потвърдено от апелативния съд с определение №
201/30.05.2022 г. по ч.в.т.д. № 251/2022 г. на АС-П..
С определение № 50 032/11.05.2023 г. по ч.т.д. № 2141/2022 г. на ВКС,
ТК, 1 ТО, влязло в сила на същата дата, е допуснато касационно обжалване на
определение № 201/30.05.2022 г. по в.ч.т.д. № 251/2022 г. на АС-П. и то е
отменено заедно с потвърденото с него определение № 701/16.12.2021 г. по
т.д. № 826/2021 г. на ОС-П., като делото е върнато на ОС-П. за продължаване
на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения от Н. иск.
С това определение ВКС посочва, че в процесната хипотеза вземането на Н. е
възникнало в резултат на гражданскоправен договор, сключен между Н. и
„М.ц.Х.“ООД на 17.02.2015 г., т.е. преди изменението на ДДО, ДВ, бр.
77/2018 г., с чл.45а от който на тези договори е придадена характеристиката
на административни по смисъла на АПК. Посочено е, че договорът обвързва
равнопоставени страни, поради което в най-общ план вземането на Н. за
платени без основание суми има частноправен характер. Посочено е, че
събирането на задължения към бюджета на Н. се извършва чрез издаване на
писмена покана по чл.76а,ал.3 и чл.75б,ал.2 от ЗЗО,която представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК и създава
задължение за нейния адресат да възстанови неоснователно получени от него
суми. Посочено е, че вземанията, установени по реда на чл. 76а от ЗЗО,
безспорно са възникнали в резултат на разход от бюджета на Н. съгласно чл.
22,ал.1 от ЗЗО, но те не са изрично регламентирани като публичноправни в
разпоредбата на чл. 162 от ДОПК, нито поканата по чл. 76а от ЗЗО е
5
предвидена в чл. 209 от ДОПК като изпълнително основание,
удостоверяващо публичноправно вземане. Посочено е, че макар това вземане
да е с цел възстановяване на незаконосъобразно извършен разход от
средствата, представляващи част от бюджета за здравно осигуряване, което е
един от стълбовете на общественото осигуряване, то при липса на изрична
нормативна уредба, следва да се прецени, че същото е с частноправен
характер. Прието е, че по отношение на него приложение намират
разпоредбите на чл. 163 от ДОПК и чл. 269 от АПК, съответно
принудителното изпълнение е по реда на ГПК. Посочено е, че вземането не
може да бъде приравнено на тези по чл. 209,т.1 от ДОПК, тъй като за разлика
от осигурителните разходи, регламентирани в КСО, изплащането на средства
по договорите, сключени между Н. и изпълнителите на медицински и/или
дентални услуги, не е по осигурително правоотношение между държавата и
осигуреното лице. Посочено е, че то не попада и в хипотезата на чл.
162,ал.2,т.4 от ДОПК, нито на чл. 209,ал.2,т.7 от ДОПК. Прието е, че след
като заявеното в настоящото производство вземане не е сред лимитативно
изброените публичноправни вземания, то не би могла да бъде споделена
тезата, че следва да бъде отказано принудителното им събиране по общия ред
на ГПК. Затова ВКС отменя определенията на апелативния съд и на окръжния
съд – първоинстанционното определение за прекратяване на производството
по делото и въззивното определение, с което то е потвърдено.
След връщането на делото на ОС-П. е постъпил на 28.06.2023 г. писмен
отговор от ответното дружество на исковата молба. С нея се заявява, че е
спорен въпросът дали претендираното вземане на Н. е публично или частно,
както и дали поканата по чл. 76а,ал.3 във вр. с ал.1 от ЗЗО, представляваща
влязъл в сила индивидуален административен акт, следва да се счита за акт на
административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено
на гражданските съдилища по смисъла на чл. 417,ал.1,т.1 от ГПК. Изложени
са съображения и е заявено становище, че съгласно ДОПК и цитирана
практика на ВАС вземането на ищеца Н. се явява публичноправно вземане, а
не частно държавно вземане. Заявено е и че няма законова разпоредба, която
да допуска изпълнението на процесния индивидуален административен акт
писмена покана по чл. 76а,ал.3 във вр. с чл.76а,ал.1 от ЗЗО да е възложено на
гражданските съдилища пи смисъла на чл. 417,т.1 от ГПК. Заявено е, че сама
по себе си тази писмена покана като влязъл в сила административен акт
6
съдържа безспорно установени задължения на ответното лечебно заведение в
качеството му на длъжник към Н., относно които се явява без правен интерес
установяването им отново по гражданскоправен ред, респективно, издаване
на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на нея по
реда на чл. 417 от ГПК, какъвто път на защита е предприел ищецът Н..
Заявено е искане съдът да върне исковата молба и да бъде прекратено
производството по делото, като бъде обезсилена издадената заповед за
изпълнение.
С допълнителната искова молба от 14.08.2023 г. ищецът Н. излага
съображения за допустимост на производството по предявения иск. Позовава
се на определение № 50 032/11.05.2023 г. на ВКС по ч.т.д. № 2141/2022 г. От
ответника не е подаден отговор на допълнителната искова молба.
С определение, постановено в закрито заседание на 20.09.2023 г.,
окръжният съд оставя без уважение искането на ответника за прекратяване на
производството по делото поради твърдяната от ответника недопустимост на
предявения иск. С определение, постановено в откритото съдебно заседание
на 21.11.2023 г., съдът оставя без уважение заявеното отново от страна на
ответника в това съдебно заседание искане за прекратяване на делото поради
недопустимост на предявения иск.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд посочва, че по
отношение на допустимостта на предявения иск се е произнесъл с
определение от 20.09.2023 г., с което е приел, че искът е допустим, а
вземането на Н. има частноправен характер. Позовава се на определение №
50 032/11.05.2023 г. на ВКС по ч.т.д. № 2141/2022 г. Съдът приема, че
издадената по ч.гр.д. № 12 574/2019 г. на РС-П. заповед за изпълнение е въз
основа на акт на административен орган, а именно писмена покана, издадена
по реда на чл. 76а,ал.3 във вр. с чл. 76а,ал.1 от ЗЗО. Съдът посочва, че с
влизане в сила на решение № 804/13.04.2018 г., постановено по адм.д. №
1790/2016 г. на Административен съд-П., с което се отхвърля подадената
жалба против горепосочената покана на Директора на Р.-П., влиза в сила и
обжалваният административен акт – поканата за възсатновяване на
неправомерно получени суми. Съдът приема, че така посоченото решение го
обвързва в пределите, посочени в разпоредбата на чл.302 от ГПК, а именно
относно валидността и законосъобразността на административния акт. Съдът
7
приема, че влезлият в сила административен акт установява наличието на
валидно вземане на Н. с длъжник ответното лечебно заведение, като
установява вземането на основанието и в размера, указани в
административния акт, а именно за сумата 44 498,34 лв., представляваща
надвишен резултативен стандарт за първото тримесечие на 2015 г., както и че
съществуването на това вземане не може да бъде оспорвано в настоящото
производство с възражения, които са били предмет на изследване и са
проверени в производството по обжалване на административния акт. Съдът
отбелязва, че ответникът и не прави такива възражения – относно
съществуването на вземането, основано на договорното отношение между
страните, а единствените му възражения са по допустимостта на
производството по чл. 422 от ГПК. Относно претендираното акцесорно
вземане за обезщетение за забава съдът преценява, че такова е дължимо от
деня на получаване на поканата до окончателното плащане на задължението,
като в случая обезщетението за забава се претендира от деня, следващ
влизането й законна сила като административен акт, който ден е последващ
спрямо получаването на поканата, поради което този иск се явява основателен
за сочения период при липсата на данни задължението да е платено до
момента, както и по размер с оглед справка в общодостъпната програма за
изчисляване на законна лихва. Затова съдът признава за установено, че
ответното дружество дължи на ищеца исковите суми, включително
разноските за заповедното производство, както и разноските, направени за
исковото производство.
С подадената въззивна жалба ответното по спора дружество-
жалбоподател твърди, че решението е неправилно, защото е неправилен
изводът на окръжния съд, че исковете за установяване на частноправни
държавни вземания са допустими. Заявено е, че е видно от действащата
редакция на чл. 162,ал.2,т.8 от ДОПК (в какъвто текст е считано и от доп.-ДВ,
бр.15/2010 г.), публични са държавните и общинските вземания за недължимо
платени и надплатени суми, както и за неправомерно получени или
неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от средства на ЕС,
включително свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват
въз основа на административен акт, включително финансови корекции,
надплатен аванс, надхвърлени процентни ограничения, превишени позиции
по бюджета на проекта, кръстосано финансиране, както и глобите и другите
8
парични санкции, предвидени в националното законодателство и в правото на
ЕС. Заявено е, че в тази насока е и практиката на ВАС, видно от решение №
6694/19.05.2014 г. на ВАС по адм.д. № 13 395/2013 г., 6-то отделение. Твърди
се, че съгласно ДОПК и практиката на ВАС вземането на ищеца Н. се явява
публичноправно вземане, а не частно държавно вземане. Заявено е, че няма
законова разпоредба, която да допуска изпълнението на процесния
индивидуален административен акт писмена покана по чл. 76а,ал.3 във вр. с
чл.76а,ал.1 от ЗЗО да е възложено на гражданските съдилища по смисъла на
чл. 417, т.1 от ГПК. Заявено е, че сама по себе си тази писмена покана като
взязъл в сила административен акт съдържа безспорно установени
задължения на лечебното заведение в качеството му на длъжник към Н.,
относно които се явява без правен интерес установяването им отново по
гражданскоправен ред, респективно, издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист въз основа на нея по реда на чл. 417 от ГПК,
какъвто път на защита е предприел ищецът Н.. Заявено е, че ако изложените
съображения са били обсъдени от съда, той е щял да стигне до други изводи,
противоположни на тези в постановеното решение. Направено е искане
решението на окръжния съд да бъде отменено като неправилно и делото да
бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда или да бъде
постановено решение по съществото на спора, с което да бъде върната
исковата молба на Н. и да бъде прекратено производството по т.д. № 826/2021
г. на ОС-П..
С отговора на въззивната жалба, подаден на 22.02.2024 г., Н. оспорва по
изложени съображения като неоснователно възражението на жлабоподателя,
че се касае за публичноправно вземане, а не за частно държавно вземане.
Позовава се и цитира част от определение № 50 032/11.05.2023 г. на ВКС по
ч.т.д. № 2141/2022 г. Моли жалбата да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено
решението на окръжния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му
част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В
случая, независимо че във въззивната жалба е заявено оплакване, че
обжалваното решение на окръжния съд е неправилно и като такова се иска то
да бъде отменено, изложените от жалбоподателя доводи и искане за връщане
на исковата молба и прекратяване на производството по делото са относно
9
недопустимост на първоинстанционното решение и те са очевидно
неоснователни. Въпросът относно допустимостта на иска, съответно, на
решаването на спора със съдебно решение, вече е решен в производството по
настоящия спор с определението на ВКС № 50 032/11.05.2023 г. по ч.т.д. №
2141/2022 г., ТС, 1 ТО. Това определение на ВКС е постановено след като
окръжният съд прекратява производтсвото, приемайки иска за недопустим,
което определение на окръжния съд е потвърдено от апелативния съд и с
определението на ВКС двете определения са отменени. Съгласно нормата на
чл. 278,ал.3 от ГПК това определение на ВКС е задължително за апелативния
съд и за окръжния съд. В определението на ВКС ясно е посочено по изложени
съображения, че вземането на Н. за платени без основание суми има
частноправен характер, поради което е неоснователно твърдението на
жалбоподателя, заявено във въззивната жалба, че вземането на ищеца Н. се
явява публичноправно вземане, а не частно държавно вземане. В
определението на ВКС изрично е прието по изложени съображения, че след
като заявеното в настоящото производство вземане не е сред лимитативно
изброените публичноправни вземания, то не би могло да бъде споделена
тезата, че следва да бъде отказано принудителното им събиране по общия ред
на ГПК, поради което е неоснователно и оплакването на жалбоподателя,
заявено във въззивната жалба, че е неправилен изводът на окръжния съд, че
исковете за установяване на частноправни държавни вземания са допустими.
В определението на ВКС изрично е посочено: че събирането на задължения
към бюджета на Н. се извършва чрез издаване на писмена покана по чл.
76а,ал.3 от ЗЗО, която представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21 от АПК и създава задължение за нейния адресат да
възстанови неоснователно получени от него суми; че вземанията, установени
по реда на чл. 76а от ЗЗО, безспорно са възникнали в резултат на разход от
бюджета на Н. съгласно чл. 22,ал.1 от ЗЗО, но те не са изрично
регламентирани като публичноправни в разпоредбата на чл. 162 от ДОПК,
нито поканата по чл. 76а от ЗЗО е предвидена в чл. 209 от ДОПК като
изпълнително основание, удостоверяващо публичноправно вземане; че макар
това вземане да е с цел възстановяване на незаконосъобразно извършен
разход от средствата, представляващи част от бюджета за здравно
осигуряване, което е един от стълбовете на общественото осигуряване, то при
липса на изрична нормативна уредба следва да се прецени, че същото е с
10
частноправен характер и по отношение на него приложение намират
разпоредбите на чл. 163 от ЗОПК и чл. 269 от АПК, съответно
принудителното изпълнение е по реда на ГПК. Неоснователно е затова
оплакването на жалбоподателя, заявено във въззивната жалба, че няма
законова разпоредба, която да допуска изпълнението на процесния
индивидуален административен акт писмена покана по чл. 76а,ал.3 във вр. с
чл. 76а,ал.1 от ЗЗО да е възложено на гражданските съдилища по смисъла на
чл. 417,т.1 от ГПК и че тази покана като влязъл в сила административен акт
съдържа безспорно установени задължения на лечебното заведение в
качеството му на длъжник към Н., за която се явява без правен интерес
установяването им отново по гражданскоправен ред, респективно, издаване
на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на нея по
реда на чл. 417 от ГПК, какъвто път на защита е предприел ищецът Н..
Неоснователно е и позоваването на жалбоподателя във въззивната жалба на
нормата на чл. 162,ал.2,т.8 от ДОПК, която урежда случаи за вземания
относно средства, предоставени от бюджета на Европейския съюз за
финансиране на проекти и свързано с тях национално съфинансиране, но в
случая не се касае за такъв вид финансиране, а, както ясно е посочено в
определението на ВКС, за вземане, установено по реда на чл. 76а от ЗЗО,
което е възникнало в резултат на разход от бюджета на Н. съгласно чл.
22,ал.1 от ЗЗО. Установява се следователно, че въззивната жалба е
неоснователна и следва тя да бъде оставена без уважение, решението на
окръжния съд не е недопустимо, то е правилно и затова следва да бъде
потвърдено.
Ответникът по въззивната жалба Н. претендира за присъждане на
разноски за въззивното производство – юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 78,ал.8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП, вр.
чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде
присъдена за юрисконсултско възнаграждение сумата 100 лв. в полза на Н. и
в тежест на жалбоподателя.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 499/18.12.2023 г. по т.д. № 826/2021 г. на
11
ОС-П..
ОСЪЖДА „Х.“ООД-гр.П., ул.“В.И."**, бл.*****,вх.*, ап.**, ЕИК
********** да заплати на Н.-гр.С., ул.“К."* сумата 100 лв. – разноски за
производството по спора пред апелативния съд за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. С. с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12