Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 29.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на девети октомври две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №2297 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
В.И.Х. срещу решение от 08.11.2019 г. по гр.д. №888/2019 г. на Софийския
районен съд, 151 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу
„Ф.И.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за
сумата от 1298,66 лв. - главница по договор за кредит PLUS-01276109 от
10.10.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 15.11.2011 г. до изплащане
на вземането, възнаградителна лихва в размер на 360,15 лв., както и лихва за
забава в размер на 230,13 лв., ведно с разноски в размер на 137,78 лв. по
изпълнителен лист от 08.12.2011 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК но гр.д. №2017/2011 г. по описа на Районен съд -
Ботевград, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че процесните вземания се погасяват с изтичането на петгодишна
погасителна давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението и да уважи изцяло предявения иск за недължимост на процесните
суми. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Ф.И.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно
легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното
производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на
делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер
искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че
не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид
настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от иска не се установят по
делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се
прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за
наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството
без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва
да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е
прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по
чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно
давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране
и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са
неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в
този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на
давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е
винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение.
Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание,
но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда,
че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл е и съдебната практика /определение №480 от
19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/, която настоящият
въззивен състав споделя. С изтичането на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за
които е налице постановена на 16.11.2011 г. по гр.д. №2017/2010 г. по описа на
Районен съд - Ботевград, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, който заповед е
влязла в сила на 06.12.2011 г., а на 08.12.2011 г. е издаден и изпълнителен
лист. Настоящият съдебен състав намира, че процесната заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на
длъжникът в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е
безспорно между страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства
за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК. Процесното изпълнително дело
е образувано през мес.04.2015 г., по което изп. дело също през мес.04.2015 г.е
наложен запор върху банкови сметки на длъжника и по този начин започналата да
тече на 06.12.2011 г. нова петгодишна погасителна давност е била прекъсната.
При
тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесното
вземане не е изтекла петгодишната погасителна давност.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и
ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №268972/08.11.2019
г., постановено по гр.д. №888/2019 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав.
ОСЪЖДА В.И.Х.,
ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата
от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.