№ 233
гр. Пловдив, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000142 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 21022/22.03.2021 година, постановено по т. дело №
27/2018 година по описа на Окръжен съд – С., в което с решение №
21039/07.06.2021 година е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в производство по чл. 247 от ГПК, са осъдени Н. СВ. С., ЕГН
**********, и СВ. С. С., ЕГН **********, двамата с адрес гр. Ч., С. област,
ул. „В.Л.“ №*, да заплатят солидарно на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, със
съдебен адрес гр. С., бул. „Б.“ ***, юрисконсулт И.Б., на основание договор за
ипотечен кредит от 18.05.07 г. и договор за поръчителство от 28.03.11 г.
следните суми : 50 511,12 лв. главница; 3 382,36лв. редовна договорна лихва
за периода 30.06.17 г. - 30.03.18г.; 135,65лв. наказателна лихва в периода
30.06.17г. - 30.03.18г.; 380лв. заемни такси, както и законната лихва върху
главницата, считано от 30.03.18г. до окончателното й изплащане.
Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над
1
уважения размер на главницата от 50 511,12лв. до 65 000лв. поради плащане
и уважено възражение за прихващане до размера на по- малкото вземане в
размер на 14 488,12лв., а искът за остатъка над 65 000лв. главница до
претендираната такава от 65 239,18лв. е отхвърлен като неоснователен.
Отхвърлен е и предявеният иск за договорна лихва в размера над 3
382,36лв. до претендирания такъв от 5 003,40лв., както и за присъждане на
тази лихва с начален момент от 01.03.17г. Отхвърлен е и искът за дължими
такси по договора за кредит за разликата над 380 лв. до претендираните 1
615,51лв.
В диспозитива на първоинстанционното решение, след поправката на
очевидната фактическа грешка, е посочено, че се отхвърля възражението за
прихващане на Н.С. С. за осъждане на „Б.Д.“ ЕАД да му заплати разликата
над уважения до предявения размер на възражението, т.е. над 14 488,12лв. до
60 156,66лв. за главницата по кредита, като неоснователно.
Осъдени са Н.С. и С.С. да заплатят солидарно на „Б.Д.“ ЕАД - С.
разноски по делото в размер на 5 155,66лв. съобразно уважената част от
иска.
Осъдена е „Б.Д.“ ЕАД да заплати на адв. В.П. разноски по чл. 38, ал. 1
Закона за адвокатурата за осъществената безплатна правна помощ на С.С. в
размер на 671,11лв., съразмерно на отхвърлената част от иска.
Така постановеното решение е обжалвано с две въззивни жалби.
Ищецът в първоинстанционното производство „Б.Д.“ ЕАД е обжалвал
решението в частта, с която е отхвърлен предявеният осъдителен иск за
главница по договора за кредит в размера над 50511,12 лева до общия размер
от 65239,18 лева. Решението е обжалвано и в частта, с която е отхвърлен като
неоснователен искът за редовна лихва в размера над 3382,36 лева до 5003,40
лева, както и за дължимата договорна лихва с начален момент 01.03.2017
година. Обжалвано е решението и в частта, с която жалбоподателят „Б.Д.“
ЕАД е осъден да заплати на адвокат В.П. като процесуален представител на
С.С. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА съобразно
отхвърлената част от иска. Поддържа се, че решението в тези части е
неправилно. Твърди се, че съдът не е преценил всички представени по делото
доказателства в тяхната съвкупност и не е обсъдил доводите на
жалбоподателя, което е довело до погрешни правни изводи. Оспорени са
2
изводите на първоинстанционния съд, че клаузите на допълнителните
споразумения не са индивидуално договорени, като се твърди, че с тях
страните са уредили доброволно помежду си отношенията във връзка с
размера на договорната лихва и са се съгласили просрочените месечни
погасителни вноски да се капитализират към главницата, поради което тези
клаузи не били неравноправни и страните били обвързани от тях.
Индивидуалното договаряне на изменението на клаузите на договора с
допълнителните споразумения изключвало тяхната неравноправност съгласно
чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Преценката за тяхната неравноправност можела да се
извършва само ако са неидивидуално договорени и ако не са ясни и
разбираеми, за каквато хипотеза не ставало дума в случая. Оспорени са и
изводите за нищожност на клаузите на т. 7,11,14 от договора за кредит,
касаещи определянето на договорната лихва, т. 9 от ОУ относно
възможностите за изменението й от банката, както и т. 21 и 25 от ОУ,
уреждащи последиците от забавата, като неравноправни. Твърди се, че по
делото не е установено банката да е извършвала едностранна промяна на
лихвения процент на основание на някоя от изброените договорни клаузи. По
тези съображения се иска отмяна на решението в обжалваните части и
постановяване на ново, с което да се уважат исковете в тези части и да се
присъдят на жалбоподателя разноски за първоинстанционното производство
в пълния им размер, както и разноски за въззивното производство,
включващи заплатената държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер.
Срещу въззивната жалба на „Б.Д.“ ЕАД е подаден писмен отговор от
единия от ответниците – Н. СВ. С. чрез особения му представител адвокат
Д.М.. В него е изразено становище за нейната неоснователност
Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е подадена и от
ответника по иска Н. СВ. С. чрез назначения му особен представител адвокат
Д.М. от АК – С.. В въззивната жалба, подадена с вх. № 20210675/11.05.2021
година и уточнена след указания от въззивната инстанция с молба вх. №
20220112/10.02.2022 година е посочено, че първоинстанционното решение се
обжалва в частите, с които Н. СВ. С. и С.С. С. са осъдени да заплатят
солидарно на „Б.Д.“ ЕАД дължимите суми по договора за ипотечен кредит
от 18.05.2007 година, включващи 50511,12 лева главница, 3382,36 лева
редовна договорна лихва за периода 30.06.2017 година – 30.03.2018 година,
3
135,65 лева – наказателна лихва, 380 лева такси по договора и законната
лихва върху главницата за периода от 30.03.2018 година до окончателното й
изплащане. В уточнението на въззивната жалба е посочено, че се обжалва
първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлено
възражението за прихващане на Н. СВ. С.. Иска се да се осъди „Б.Д.“ ЕАД
да му заплати разликата над уважения размер на възражението от 14488,12
лева до 60156,66 лева, да се прогласи изцяло нищожността на клаузата на т. 7
от договора, като се приеме, че договорна лихва не се дължи, след което да
се извърши прихващане между общия размер на заплатената сума по договора
за кредит през периода от 30.06.2007 година до 29.05.2017 година от
60156,66 лева и отпуснатата главница по договора в размер на 65 000 лева и
да се направи извод основателност на предявените от банката осъдителни
искове само до размера на 4843,34 лева главница, като се отхвърлят исковете
в останалата им част. При условията на евентуалност е формулирано искане
да се приеме нищожност на клаузата на т. 7 от договора, касаеща
променливата компонента в договорения лихвен процент и се изчисли
размера на дължимата договорна лихва само съобразно непроменливата
надбавка в размер на 3,60 %. По този начин и след уважаване на
възражението за прихващане между дължимата сума на банката и
надвнесената такава от кредитополучателя и поръчителя в размер на 24694,26
лева, да се приеме, че искът на банката е основателен само за 25955,74 лева
главница / разликата между надвнесената сума и дължимата главница в
размер на 50650 лева към датата 30.06.2017 година, посочена от
жалбоподателя като дата на настъпване на забавата. В първоначалната
въззивна жалба, подадена от името на Н. СВ. С. са изложени подробни
съображения за нищожност на клаузата на т. 7 от договора, с която е
уговорена възнаградителната лихва по договора за кредит. Сочи се, че
кредитополучателят и поръчителят имат качеството на потребители, а
банката – на търговец по смисъла на ЗЗП, че става дума за типов договор,
сключен без възможност за ответниците да влияят върху съдържанието му, че
клаузите, даващи възможност на банката да променя едностранно базовия
лихвения процент като един от компонентите на договорната лихва, без ясно
посочена методология и конкретна формула, са нищожни и че поради
прилагането на тези нищожни клаузи в отношенията между страните се е
стигнало до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Според този
4
жалбоподател съдът е бил длъжен да прогласи нищожността на цялата клауза
на т. 7 от договора, прилагайки Директива 93/13/ЕИО и съобразявайки
решение от 26.11.2020 година по дело № С-269/2019 година на СЕС. Твърди
се, че нищожността на клаузата за лихва, както и непосочването на годишния
процент на разходите в договора води до нищожност на целия договор
поради противоречието му с чл. 24, ал. 1,т. 8 и 9 от ЗКНИП. Становището на
жалбоподателя е, че с оглед на тази нищожност и на разпоредбата на чл. 39 от
ЗКНИП се дължи връщане само на получената сума по договора за кредит,
но не и на лихви и на други разходи по него. При това положение следвало да
се уважи направеното от него възражение за прихващане между заплатените
до момента суми и дължимата главница.
Пред въззивната инстанция към подадената от Н. СВ. С. чрез особения
му представител адвокат Д.М. въззивна жалба на основание чл. 265 от ГПК
се е присъединил и другият ответник СВ. С. С., имащ качеството на
солидарен длъжник – обикновен другар в процеса.
Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото
доказателства и доводите на страните намира, че въззивните жалби са
процесуално допустими. Те са подадени от лица, имащи право на
въззивно обжалване, а именно от ответниците в първоинстанционното
производство срещу решението в частта, с която са уважени предявените
искове и от ищеца срещу решението в частта, с която са отхвърлени
предявените искове / без частта, с която е отхвърлен иска за дължими такси
по договора за кредит в размера над 380 лева до 1615,51 лева, в която
решението не е обжалвано и е влязло в сила/. При подаване на въззивните
жалби е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.
Съобразявайки становищата на страните и конкретните оплакванията
във въззивните жалби, както и събраните доказателства, съдът намира
следното:
Първоинстанционното решение е валидно.
По отношение допустимостта на решението в обжалваните части,
съдът намира следното:
Производството по т. дело № 27/2018 година по описа на Окръжен съд
– С. е образувано по предявен осъдителен иск от „Б.Д.“ ЕАД за солидарно
осъждане на ответниците Н. СВ. С. в качеството му на кредитополучател и
5
СВ. С. С. в качеството му на поръчител за дължими суми по договор за
ипотечен кредит от 18.05.2007 година. В обстоятелствената част на исковата
молба се сочи, че е отпусната и усвоена сума е 65 000 лева, върху която
кредитополучателят дължи лихва, формирана от базов лихвен процент, който
към момента на сключване на договора е 3,69% и стандартна надбавка в
размер на 3,60%, или общо 7,29% към този момент. Твърди се, че кредитът е
обезпечен с ипотека върху недвижим имот. Цитирани са две допълнителни
споразумения към първоначалния договор, сключени на 03.12.2009 година и
на 25.03.2011 година, с които без да се променя крайния срок за издължаване
на кредита, се договаря гратисен период, определя се размера на
задължението, както и дължимата възнаградителна лихва, чийто размер и по
двете споразумения е 9,29 %. Посочено е също, че с второто допълнително
споразумение е прието допълнително обезпечение – поръчителство и е
подписан договор за поръчителство със СВ. С. С.. Твърди се, че дължимите
вноски по кредита са погасени до 01.03.2017 година, като последното
плащане е направено на 29.05.2017 година. От месец март 2017 година до
датата на предявяване на иска / 30.03.2018 година/ кредитът не бил
обслужван, като се дължали общо 12 погасителни вноски. Позовавайки се на
клаузата на т.20.2 от Общите условия към допълнителното споразумение от
25.03.2011 година, ищецът поддържа, че са настъпили предпоставките за
предсрочната изискуемост на кредита, като изрично заявява, че исковата му
молба представлява и отправено до ответниците изявление за обявяването й.
При така изложените обстоятелства, позовавайки се на предсрочна
изискуемост, ищецът иска солидарно осъждане на двамата ответници да му
заплатят дължимите суми по договора, а именно главница в размер на
65239,18 лева, възнаградителна лихва в размер на 5003,40 лева, дължима през
периода от 01.03.2017 година до 30.03.2018 година, наказателна лихва за
забава за периода от 01.03.2017 година до 30.03.2018 година в размер на
135,65 лева, такси по договора в размер на 1615,51 лева, както и законната
лихва върху главницата, считано от 30.03.2018 година до окончателното
изплащане на сумата.
В преклузивния срок по чл. 367 от ГПК – с отговора на исковата
молба, двамата ответници са изразили следните становища по
основателността на предявения иск:
Ответникът СВ. С. С. в писмения си отговор се позовава на
6
недействителност на договора за поръчителство поради липса на съгласие от
негова страна за сключването му и на данни и конкретизация на вземането,
което се обезпечава с него, на неяснота относно падежната дата на
задълженията по договора, на отпадане на отговорността на поръчителя на
основание чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. Този ответник се е позовал и на нищожност
съгласно чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност по смисъла на чл. 143 т. 10
от ЗЗП на клаузите на т.8.1., т. 9.1. и т. 20.2. от общите условия към
договора, свързани с възможността за едностранна промяна на лихвите по
договора от банката, както и на клаузата в договора за поръчителство, според
която промяната на лихвата от страна на кредитора е задължителна за
страните. Сочи се, че не са налице кумулативните предпоставки, при които е
допустимо увеличаване на размера на първоначално уговорената лихва, а
именно изрично уговаряне на обстоятелствата, при чието настъпване може да
се измени лихвата; тези обстоятелства да са обективни, т.е. да не зависят от
волята на кредитора, методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно
описана в договора или ОУ, при настъпване на съответните обстоятелства да
е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално
уговорената лихва. В писмения отговор на С.С. е посочено, че нищожните
клаузи, свързани с изменение на лихвения процент, не обвързват страните по
договора, което се отразява на размера на дължимите погасителни вноски,
включващи главница и лихви и че същите следва да бъдат в размерите по
първия погасителен план към договора от 2007 година. При това положение
според този ответник не е налице забава по смисъла на чл. 20.2 от ОУ към
момента на обявяване на предсрочната изискуемост от банката, което
обуславяло извод за неоснователност на исковите претенции.
Съобразявайки очертания с въззивните жалби предмет на въззивното
производство и по-конкретно обстоятелството, че С.С. не е подал сам
въззивна жалба, а се е присъединил към въззивната жалба на Н.С., въззивният
съд не дължи произнасяне по доводите, касаещи недействителност на
договора за поръчителство и за отпадане на отговорността на поръчителя на
основание чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. Останалите доводи, свързани с
неравноправността по смисъла на ЗЗП, респ. нищожността на изброените по-
горе клаузи от договора и общите условия ще бъдат обсъдени от съда в
мотивите на настоящото решение.
Становището на другия ответник по иска – Н. СВ. С. и направените от
7
него възражения се съдържат в писмения отговор на исковата молба, подаден
от особения му представител адвокат Д.М.. С него в преклузивния законов
срок е оспорен предявеният иск по основание и размер. Твърди се, че при
предявяване на иска не са налице договорните и законовите предпоставки /
чл. 60 ал. 2 от ЗКИ/ за обявяване предсрочната изискуемост на кредита. При
условията на евентуалност е посочено, че предявеният иск е частично
основателен за главница в размер на 55410,40 лева, която е реално дължима
към датата 22.12.2017 година, когато кредитът е осчетоводен като
предсрочно изискуем, съобразно клаузите на договора за кредит от 18.05.2007
година и погасителния план към него. Искът за възнаградителна лихва в
размер на 5003,40 лева, дължима през периода от 01.03.2017 година до
30.03.108 година е оспорен изцяло по основание поради липса на просрочена
и непогасена вноска към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от
ГПК. По тези съображения е оспорена и дължимостта на претендираните
наказателни лихви в размер на 135,65 лева. Оспорен е и иска за такси по
договора за заем в размер на 1615,51 лева поради липса на конкретно
изложени обстоятелства за основанието, на което те се дължат и за начина, по
който е формиран размерът им. Изложени са подробни доводи за
неравноправност, респ. нищожност на клаузите на т. 7 и т. 14 от договора и на
т. 25.3 от ОУ към него, които водели до нищожност на двете допълнителни
споразумения към договора и погасителните планове към тях. Твърди се, че
през периода от сключването на договора до 29.05.2017 година Н.С. е
извършвал периодични плащания по него, като общият размер на заплатената
сума е 60756,30 лева. Твърди се, че общият размер на дължимите вноски до
31.12.2017 година съобразно погасителния план към първоначалния договор е
57917,86 лева, а остатъкът към 30.12.2017 година е в размер на 55410,84 лева.
При това положение към момента на обявяване на предсрочната изискуемост
имало надвнесена сума от 2838,44 лева въз основа на нищожни клаузи от
договора, респ. на нищожни допълнителни споразумения. В отговора на
исковата молба ответникът се е позовал на нищожност на клаузите на чл. 7 и
чл.14 от договора и на чл. 25.3 от ОУ и на двете допълнителни споразумения
към него, заявявайки, че прави възражения за такава нищожност. Посочил е
също, че прави възражение на ненастъпила предсрочна изискуемост на
задълженията по договора към 22.12.2017 година - датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С отговора на исковата
8
молба при условията на евентуалност, в случай на уважаване на възраженията
за нищожност на посочените клаузи от договора и ОУ към него и за
нищожност на двете допълнителни споразумения, е направено възражение за
прихващане с надвнесената сума към момента на обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита, която по изчисления на ответника е 2834,44 лева.
Точното искане, формулирано с отговора е, да бъде признато в диспозитива
на решението, че ответникът Н.С. С. е надвнесъл сумата от 2838,44 лева по
отношение на ищеца, че тази сума е недължимо платена, като следва да бъде
приспадната от размера на главницата, чиито действителни размери ще бъдат
установени в хода на производството. С допълнителния отговор на
допълнителната искова молба по чл. 373 от ГПК не са въведени нови
твърдения и възражения от ответника Н.С..
В доклада си по делото, направен в първото открито съдебно
заседание, проведено на 28.03.2019 година първоинстанционният съд е
възпроизвел становищата на двамата ответници по основателността на
предявения иск, включително т.нар. възражение за прихващане на ответника
Н.С. със сумата от 2834,44 лева, описано по-горе. Едва в последното съдебно
заседание, проведено на 22.10.2020 година съдът е допуснал увеличение на
възражението за прихващане до размера на 60156,66 лева.
При така заявените становища на ответниците по предявения иск, в
диспозитива на съдебното си решение първоинстанционният съд се е
произнесъл по предявено възражение за прихващане в размер на 60156,66
лева, като го е приел за основателно до размера на 14488,12 лева и за
неоснователно за разликата над 14488,12 лева до 60156,66 лева.
Съдът намира, че първоинстанционното решение по възражението за
прихващане е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Макар в писмения отговор на особения представител на Н.С. и в
съдебното заседание на 22.10.2020 година да е посочено, че се прави
възражение за прихващане, от изложените обстоятелства е видно, че не става
дума за възражение за прихващане, а за становище по предявения иск, по-
конкретно за неговата неоснователност досежно претендираната от ищеца
главница до този размер, доколкото се твърди, че тази сума, която е част от
предмета на предявения иск, е заплатена. Т.е. става дума за възражение
срещу основателността на иска, по което съдът ще се произнесе след
9
преценка на събраните доказателства, но не и за възражение за прихващане
със суми, дължими на друго основание, различно от това на предявения иск.
По отношение на твърденията за неравноправност на посочените от
ответниците договорни клаузи, те също ще бъдат обсъдени от съда в
мотивите на решението му и при извод за тяхната неравноправност, респ.
нищожност няма да бъдат прилагани в отношенията между страните. Съдът
обаче не дължи произнасяне със самостоятелен диспозитив по тези
възражения, имащи отношение към основателността на иска, но
непредставляващи самостоятелни претенции.
При така очертания предмет на въззивното производство,
съобразявайки събраните по делото доказателства, съдът намира следното:
Между банката – ищец и първия ответник Н. СВ. С. в качеството му на
физическо лице е сключен на 18.06. 2007 година договор за ипотечен кредит,
по силата на който кредиторът е отпуснал нецелеви ипотечен кредит в
размер на 65 000 лева със срок за издължаване 360 месеца, считано от датата
на усвояването му. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се
погасява с месечни вноски, съгласно погасителен план – приложение № 1
към договора. От погасителния план е видно, че за целия срок на договора
погасителните вноски са с падеж 30-то число на съответния месец, като те са
с еднакъв размер – 445,18 лева, с изключение на първата вноска, дължима на
31.05.2007 година, която е в размер на 430 лева такса и на вноските с падеж
30.05. на всяка една година от действието на договора. Майските вноски са в
размер на по 540,18 лева, тъй като към сумата от 445,18 лева е прибавена и
дължима такса по договора в размер на 95 лева.
Възнаградителната лихва по договора за кредит е уговорена в точка
7. Тя предвижда лихвата да се формира от базов лихвен процент за този вид
кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, като е посочено, че
към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 3,69%,
стандартната надбавка е 3,60 %, или лихвеният процент по кредита е общо
7,29%. С т. 12 от договора е установено задължение за кредитополучателя да
заплаща такси съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които
Б.Д. прилага по извършвани услуги на клиенти, която е в сила към деня на
съответното плащане. Т. 11 предвижда, че неразделна част от договора са
Общите условия към него, а според т. 14 кредиторът има право да извършва
10
изменения или допълнения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни за
кредитополучателя, като за всяка промяна кредиторът уведомява
кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на
Банката.
В т. 25.3 от Общите условия към договора от 18.05.2007 година е
предвидено, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен
процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин, като промяната може да бъде извършена при следните условия:
изменение от поне 1% на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR;
изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски
долар; изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени
в Б.; въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху
банковата система и/или върху Б.Д.; промени в нормативните актове, както и
в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и
изискванията към банките; изменение от поне 10% за месец на стойностите
на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от
нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната банка;
съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като
премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна
на парите.
С допълнително споразумение от 03.12.2009 година, сключено между
банката и Н. СВ. С. в качеството му на кредитополучател е посочено, че
размерът на задължението по договора към момента на подписването му е
65584,25 лева, от които 63847,33 остатък по главницата, 1518,70 лева
дължима редовна лихва, 0,41 лева дължима наказателна лихва и заемни
такси в размер на 217,81 лева. При тези размери и при съобразяване на
частичното плащане от страна на ответника и частичния отказ от вземането за
заемни такси на банката в размер на 95 лева е прието, че за в бъдеще
главницата по договора ще е 65584,25 лева, включваща и капитализираните
лихви, договорен е гратисен период, посочено е, че лихвата, формирана при
условията на договора за кредит е 9,29%, изготвен е нов погасителен план с
по висок размер на месечните вноски след гратисния период – 562,23 лева и
ежегодната такса от 95 лева, като изрично е уговорено, че при предсрочна
изискуемост капитализацията на лихвата отпада и капитализираните лихви
ще се считат отново за дължима лихва.
11
С идентично съдържание е и допълнителното споразумение № 2 от
25.03.2011 година, според което остатъкът от дълга е 68960 лева, включващ и
капитализирана непогасена част от начислената лихва към остатъка от
главницата, като изрично е посочено, че размерът на договорната лихва е
9,29%. С това допълнително споразумение в т. 5 е договорено и
допълнително обезпечение – поръчителството от С.С. С.. Въз основа на него
е сключен договора за поръчителство от 28.03.2021 година, с който С.С. се е
задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на
задълженията му договора за кредит и допълнителното споразумение от
25.03.2011 година. В договора за поръчителство има изрична клауза, според
която промяната на лихвата от кредитора е задължителна за страните.
От приетата по делото пред първата инстанция съдебно-икономическа
експертиза се установява, че пълният размер на отпуснатия кредит от 65 000
лева е усвоен от кредитополучателя Н.С. на 31.05.2007 година.
Претенциите на банката по предявения осъдителен иск се основават на
размерите на задълженията по допълнителното споразумение от 25.03.2011
година и погасителния план към него.
Преди произнасяне по въпроса за дължимите от ответниците суми по
договора за кредит, съдът следва да обсъди доводите на страните, свързани с
наличието на нищожни, респ. неравноправни клаузи в договора за кредит по
смисъла на Закона за защита на потребителите.
Двамата ответници Н. СВ. С. и СВ. С. С. безспорно имат качеството
на потребители по смисъла на § 13 т.1 от ДР на ЗЗП. Според тази
разпоредба потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. В случая става дума за задължения по договор за
ипотечен кредит, сключен от Н.С. С. в качеството му на физическо лице, по
който вторият ответник СВ. С. С. е поръчител отново в качеството си на
физическо лице, без да се твърди от банката и да е установено
предназначението на отпуснатата сума да е за извършване на търговска или
професионална дейност. От друга страна банката –ищец се явява търговец
по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. При това положение двамата
12
ответници се ползват със защитата по глава VІ от ЗЗП.
Съдът намира за основателни възраженията на ответниците за
нищожност по смисъла на чл. 146, ал. 1, във връзка с чл. 143, ал. 1 и чл. 145,
ал. 2 от ЗЗД на клаузите на т. 7 изречение първо и т. 14 от договора, както и
на т. 25.3 от Общите условия към него, предвиждащи, че базовият лихвен
процент като елемент от договорната лихва не подлежи на договаряне, а се
определя периодично от банката и става автоматично задължителен за
страните. Нищожни съгласно по чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 10, ал. 3 от
ЗЗД са и клаузите от допълнителните споразумения, обективиращи съгласие
за прибавяне към непогасената главница на просрочени задължения за лихви.
На първо място следва да се посочи, че по делото липсват
доказателства изброените по-горе клаузи от договора и общите условия,
както и от допълнителните споразумения да са уговорени индивидуално.
Доказателствената тежест за установяване на индивидуалния характер на
уговорките е за банката, но такива доказателства липсват. Сам по себе си
фактът, че кредитополучателят е подписал двете допълнителни споразумения,
в които е посочен лихвен процент, различен от първоначално фиксирания,
както и уговорка за капитализиране на просрочените лихви не е достатъчен,
за да се приеме, че тези клаузи са индивидуално договорени. Предвиждането
на гратисен период, през който се заплаща само част от месечната лихва по
погасителния план дава основание да се приеме, че кредитополучателят е
изпитвал затруднения при обслужването на кредита, което е наложило
подписването на допълнителните споразумения от негова страна, без обаче да
има доказателства това да е станало след индивидуално договаряне на
техните клаузи.
Според чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна е клауза в договор,
сключен с потребител, съдържаща уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
В чл. 145, ал.1 на ЗЗП законодателят сочи, че неравноправната клауза
в договор, сключен с потребител се преценява, като се вземат предвид видът
на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
13
В този смисъл неравноправни са клаузите от договора, с които
икономически по-силната страна – банката, има възможността едностранно
да променя единия от компонентите на договорната лихва, а именно базовия
лихвен процент, като промяната става автоматично задължителна за
кредитополучателя, респ. за поръчителя, без да е предвидена каквато и да е
възможност за реакция от тяхна страна, дори без личното им уведомяване, на
основание неясни и неразбираеми критерии, посочени в общите условия /
изброени по-горе/.
Неравноправните клаузи, които не са уговорени индивидуално, са
нищожни по смисъла на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП и не създават задължения за
потребителите. Те не следва да носят риска от тяхното прилагане, свързано с
едностранната промяна на договорния лихвен процент. Поради това
тяхното задължение се ограничава до заплащане на първоначално
договорения в т. 7 от договора лихвен процент - 7,29 % , а не на по-високия
лихвен процент, определен от банката въз основа на неясни критерии.
Последващите едностранни промени не обвързват ответниците, доколкото са
направени от банката въз основа на нищожни по смисъла на чл. 146 от ЗЗП
клаузи на договора. Данни за едностранна промяна на лихвения процент от
страна на банката, както и на свързаното с тази промяна увеличение на
дължимите месечни погасителни вноски още от месец октомври 2007 година
се съдържат в приложение № 1 към заключението на вещото лице Д.-М. от
21.06.2019 година, прието по делото.
Приемайки нищожност на клаузите, въз основа на които банката е
начислявала лихви и вноски в по-висок размер от предвидените в
първоначалния договора и погасителния план към него, съдът намира за
неоснователно направеното от ответника Н.С. пред първата инстанция с
писмения отговор на исковата молба процесуално възражение за
прихващане. Обстоятелствата, на които се основава това възражение, са
свързани с едностранно извършеното от банката увеличение на месечните
вноски. Въпросите, свързани с недължимост на сумите, представляващи
разликата между вноските по първоначалния договор и едностранно
увеличените такива от страна на банката касаят основателността на
предявения осъдителен иск, с който е сезиран съда и размерите, до които
същият ще бъде уважен, поради което възражението за прихващане, чийто
предмет е идентичен с предмета на предявения иск не може да бъде уважено.
14
Противното би довело до двукратно реализиране на правата на ответниците,
свързани с надплатените вноски въз основа на неравноравните клаузи –
веднъж като защита по предявения срещу тях осъдителен иск и втори път –
по възражението за прихващане.
Следва да се посочи, че нищожността на клаузите от договора и
общите условия към него, предвиждащи възможност за едностранна промяна
на лихвения процент от банката, не се отразява на валидността на целия
договор, доколкото не засяга съществените задължения на страните по него и
договорът може да се прилага и без тези неравноправни клаузи.
Съществените задължения по договора са задължението на банката да
отпусне на заемателя паричната сума за определена цел и при уговорени
условия и срок, задължението на заемателя да ползва сумата съобразно
уговореното, включително да заплаща възнаградителна лихва, чийто размер
при сключването на договора е посочен – 7,29% и да я върне при изтичане
на срока. Запазването на действието на договора съобразно първоначалните
конкретни клаузи на договора не противоречи на интересите на
потребителите – кредитополучател и поръчител. Съгласно разпоредбата на
чл. 145, ал. 2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата,
която ще бъде доставена или извършена в замяна от друга страна, при
условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Т.е.
неравноправният характер на тези клаузи може да се преценява само ако не са
ясни и разбираеми, пред каквато хипотеза не сме изправени в случая.
Клаузите на първоначалния договор за кредит са формулирани ясно и
разбираемо и потребителят се е съгласил с тях, като е разполагал с
възможността да прецени последиците от сключването на договора,
съобразявайки посочения размер на договорната лихва към дадения момент
и правейки информиран избор.
Съдът счита за неоснователни доводите във въззивната жалба на
адвокат М. като особен представител на Н.С. за нищожност на целия договор
за кредит поради нищожност на клаузата от него, отнасяща се
възнаградителната лихва, евентуално за нищожност на променливата част от
договорената възнаградителна лихва, а именно базовия лихвен процент. В
15
тази връзка неоснователно е позоваването на Директива 93/13 и на практиката
на СЕС, по-конкретно на решение от 25.11.2020 година по дело С-269/19. По-
горе съдът изложи подробни мотиви, свързани с неравноправността, респ.
нищожността на клаузите, даващи възможност за едностранна промяна на
договорения лихвен процент от банката, но не и на клаузата по
първоначалния договор / чл. 7, изречение второ/, съдържаща ясно и точно
посочване на размера на дължимата лихва към момента на сключване на
договора. Цитираното решение на СЕС е приложимо при установен
неравноправен характер на клауза от договора и урежда въпросите за
заместването на неравноправните клаузи, респ. за последиците при
невъзможност договора да се изпълнява след премахването на
неравноправните клаузи, за да бъде защитен потребителя от
неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на целия
договор за недействителен. В случая не сме изправени пред такава хипотеза,
доколкото след отпадането на клаузите от договора и общите условия,
свързани с възможността банката да променя едностранно лихвените
проценти, договорът продължава да обвързва страните съобразно
първоначално постигнатите уговорки досежно размер на отпуснатата сума,
срок на договора и дължим размер на възнаградителната лихва.
Неоснователно е позоваването на адвокат М. в качеството му на
особен представител на Н.С. на нищожност на процесния договор на
основание чл. 38 от Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребителите във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 8 и 9 от същия закон, поради
нищожност на клаузата за лихва и поради непосочване на годишния процент
на разходите в договора. Този закон не е действал към момента на сключване
на процесния договор на 18.05.2007 година. Той е в сила от 01.01.2017 година,
обнародван е в ДВ бр. 97/06.12.2016 година и в § 4 от ПЗР изрично е
посочено, че той не се прилага за договори за кредити за недвижими имоти на
потребители, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на
разпоредбите на чл. 41, касаещи предсрочно погасяване на задълженията.
Съобразявайки гореизложеното, съдът намира, че изводът за това
настъпила ли е или не предсрочната изискуемост на кредита, на която се
позовава банката, следва да бъде съобразен с първоначалния договор между
страните в частта досежно отпуснатата сума, размер на дължимата
възнаградителна лихва, срокове и падежи на вноските от една страна, а от
16
друга - с реално заплатените суми от кредитополучателя и поръчителя за
погасяване на задълженията.
Предсрочната изискуемост е уредена в чл. 20.2. от Общите условия
към договора за кредит. Според тази клауза при допусната забава в
плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита
става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.
В случая настъпването на обективните предпоставки за предсрочната
изсикуемост на кредита следва да бъде преценявано към датата 30.03.2018
година, когато е подадена исковата молба по предявения осъдителен иск на
„Б.Д.“ ЕАД, въз основа на която е образувано производството по делото.
Тази искова молба съдържа изявлението на банката, отправено до двамата
ответници за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Предходните моменти, включително подаването на заявление от банката по
чл. 417 от ГПК на 02.01.2018 година, въз основа на което е образувано ч.гр.
дело № 282018 година по описа на Районен съд – Ч., са неотносими към
спора, доколкото с разпореждане на съда № 7/03.01.2018 година заявлението
е отхвърлено с мотив, че липсват доказателства изявлението на банката за
обявяване на предсрочната изискуемост да е достигнало до двамата
ответници Н.С. и С.С.. С разпореждане № 98 от 21.02.2018 година по ч.гр.
дело № 2/2018 година на РС – Ч. е указана на банката възможността на
предяви осъдителен иск съгласно чл. 415 ал. 3 във връзка с чл. 415 ал. 1 т. 3 от
ГПК. В тази хипотеза преценката за настъпването на предсрочната
изискуемост следва да се направи към момента на предявяване на
осъдителния иск.
Настоящият състав не споделя мотивите на първоинстанционния съд,
свързани с приложението на клаузата на чл. 11.2. от договора. Според нея при
погасяване на сума, надхвърляща размера на месечната вноска по
погасителния план, кредитополучателят не се освобождава от плащане на
всяка следваща месечна вноска, в размерите и сроковете по погасителния
план, а с размера на надвнесените суми се намалява остатъка от кредита за
сметка на последните вноски по погасителния план. В случая тази разпоредба
не следва да се прилага в отношенията между страните като неравноправна и
поставяща ответниците в качеството им на потребители в неблагоприятно
положение спрямо банката. Това е така, тъй като наличието на надплатени
17
вноски по първоначалния погасителен план не се дължи на осъзнато
решение на кредитополучателя, а на наличието на неравноправни клаузи в
договора, в резултат на което кредитополучателят е бил задължен да заплаща
по-високи лихви, респ. и по-високи месечни вноски в резултат на
едностранната промяна на лихвените проценти от банката, които автоматично
са станали задължителни за него. Допълнителен аргумент за неприложението
на клаузата на чл. 11.2 е и обстоятелството, че тя е във връзка с клаузата на
чл. 11.1. от договора, според която погасяването на суми над дължимите
месечни вноски се извършва по писмено нареждане на кредитополучателя,
каквото безспорно няма. Обсъдените клаузи от договора се отнасят до
хипотеза, при която кредитополучателят доброволно заплаща суми над
дължимите месечни вноски, пред каквато не сме изправени в случая.
Съобразявайки изложените мотиви до тук, настоящият съдебен състав
намира, че следва да се произнесе по основателността на предявените искове,
позовавайки се на заключението на вещото лице С.Г.Н., прието по делото от
първоинстанционния съд / стр. 252 и следващите/. Съдът възприема точно
тази експертиза, тъй като тя съдържа отговори, съобразени с изводите на
съда, а именно за размера на дължимите суми от ответниците към момента на
изготвяне на експертизата, като се имат предвид всички извършени от тях
плащания и без да се вземат предвид капитализирането на лихвите към
главницата и едностранното увеличение на лихвения процент от банката, т.е.
при първоначално договорения лихвен процент - 7,29%.
От заключението на вещото лице е видно, че суми по процесния
кредит са погасявани през периода от 30.06.2007 година до 29.05.2017 година,
като общият размер на внесената сума по кредита е 60156,66 лева, с която са
погасени 10040,70 лева главница, 48517,82 лева договорни лихви, 405,40 лева
наказателна лихва по т. 20.1 от Общите условия, както и такси по договора в
размер на 1192,74 лева. С внесената сума е погасена изцяло 131-ва вноска по
погасителния план към договора за кредит в размер на 445,18 лева, както и
дължимите такси и частично 132-ра вноска с падеж 30.05.2018 година.
От експертизата е видно, че към датата на предявяване на иска по
настоящото дело – 30.03.2018 година, когато е отправено и изявлението на
банката до ответниците за предсрочна изискуемост, не са били налице
обективните предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост на
18
кредита, посочени в чл. 20.2. от Общите условия, а именно забава в
плащанията на главница и/или лихви по договора с повече от 90 дни. Забавата
е настъпила едва в хода на висящото дело, с непогасяването частично на
вноската с падеж 30.05.2018 година.
Съобразявайки предмета на предявения иск, включващ изтекли
договорни и наказателни лихви и дължими такси до 30.03.2018 година, както
и обсъденото по-горе заключение на вещото лице, според което към този
момент няма непогасени задължения по договора за кредит, съдът намира, че
следва да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, с която
са присъдени в полза на банката договорна лихва в размер на 3382,36 лева за
периода от 30.06.2017 до 30.03.2018 година, наказателна лихва в размер на
135,65 лева за същия период и такси в размер на 380 лева и следва да
постанови ново решение по същество, с което да отхвърли исковете в тези им
части.
По отношение на дължимата главница по договора за кредит, съдът
намира следното:
Предмет на предявения иск е цялата дължима главница, претендирана
от ищеца с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на задълженията
по договора за кредит, в размер на 65239,18 лева.
При извод за ненастъпила предсрочна изискуемост към датата на
исковата молба от една страна, а от друга при положение, че съдът е длъжен
да съобрази съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК фактите, настъпили след
предявяване на иска и да се произнесе с решение, съответстващо на
отношенията между страните към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
банката падежиралите вноски за главница през периода от 30.05.2018
година до 30.04.2022 година. Това разрешение е в съответствие със
задължителната съдебна практика – ТР № 8 от 02.04.2019 година по т.д.
8/2017 година на ОСГТК и с практиката на ВКС / решение № 60009 от
02.06.2021 година на ВКС по т.д. 2891/2019 година на ІІ т.о.; решение №
10/25.02.2020 година по т. дело № 16/2019 година на ВКС, ІІ т.о. и др./.
Падежирали вноски за главница по договора за кредит следва да бъдат
присъдени ведно със законната лихва от датата на падежа на всяка една от тях
до датата на окончателното им изплащане.
19
Дължимите вноски за посочения период, видно от погасителния план
към договора от 18.05.2007 година и от справката към заключението на
вещото лице С.Н., са следните: 111,23 лева с падеж 30.05.2018 година; 111,89
лева с падеж 30.06.2018 г.; 112,58 лева с падеж 30.07.2018г.; 113,26 лева с
падеж 30.08.2018т.; 113,95 лева с падеж 30.09.2018г.; 114,64 лева с падеж
30.10.2018 г.;115,34 лева с падеж 30.11.2018 г.;116,03 лева с падеж 30.12.2018
г.; 116,75 лева с падеж 30.01.2019 г.; 117,45 лева с падеж 28.02.2019 г.; 118,17
лева с падеж 30.03.2019 г.; 118,88 лева с падеж 30.04.2019 г.; 119,61 лева с
падеж 30.05.2019 г.; 120,33 лева с падеж 30.06.2019 г.; 121,06 лева с падеж
30.07.2019 г.; 121,80 лева с падеж 30.08.2019 г.; 122,54 лева с падеж
30.09.2019 г.; 123,28 лева с падеж 30.10.2019 г.; 124,03 лева с падеж
30.11.2019 г.; 124,79 лева с падеж 30.12.2019г.; 125,54 лева с падеж 30.01.2020
г.; 126,31 лева с падеж 29.02.2020 г.; 127,07 лева с падеж 30.03.2020 г.; 127,85
лева с падеж 30.04.2020 г.; 128,62 лева с падеж 30.05.2020 г.; 129,41 лева с
падеж 30.06.2020 г.; 130,19 лева с падеж 30.07.2020 г.; 130,98 лева с падеж
30.08.2020 г.; 131,77 лева с падеж 30.09.2020 г.; 132,58 лева с падеж
30.10.2020 г.; 133,38 лева с падеж 30.11.2020 г.; 134,19 лева с падеж
30.12.2020 г.; 135,01 лева с падеж 30.01.2021 г.; 135,83 лева с падеж
28.02.2021 г.; 136,65 лева с падеж 30.03.2021 г.; 137,49 лева с падеж
30.04.2021 г.; 138,32 лева с падеж 30.05.2021 г.; 139,16 лева с падеж
30.06.2021 г.; 140 лева с падеж 30.07.2021 г.; 140,85 лева с падеж 30.08.2021
г.; 141,72 лева с падеж 30.09.2021 г.; 142,57 лева с падеж 30.10.2021 г.; 143,43
лева с падеж 30.11.2021 г.; 144,31 лева с падеж 30.12.2021 г.; 145,19 лева с
падеж 30.01.2022 г.; 146,07 лева с падеж 28.02.2022 г.; 146,95 лева с падеж
30.03.2022 г.; 147,85 лева с падеж 30.04.2022 г.
Общият размер, представляващ сбора на изброените по-горе
падежирали вноски за главницата, е 6176,90 лева. Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която двамата ответници са
осъдени солидарно да заплатят на ищеца главница в размера над 6176,90
лева/ падежиралите вноски/ до 50511,12 лева и следва да се постанови ново
решение по същество, с което да се отхвърли иска в тази му част. Следва да
се отмени решението и в частта, с която законната лихва върху главницата е
присъдена с начален момент датата на исковата молба 30.03.2018 година, като
се постанови законната лихва върху всяка една от изброените по-горе
падежирали вноски да се дължи от датата на падежа на вноската до
20
изплащането й.
В останалата обжалвана част / извън недопустимата част по
предявеното възражение за прихващане в общ размер на 60156,66 лева и
частите, в които решението следва за бъде отменено, посочени по-горе/
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора съдът следва да се произнесе и по исканията
на страните за присъждане на разноски за първоинстанционното и за
въззивното производство. Съдът взема предвид, че при обща цена на
предявените осъдителни искове от 71993,74 лева, те са основателни до
размера на 6176,90 лева, респ. неоснователни за 65816,84 лева. Досежно
разноските, направени от „Б.Д.“ ЕАД в заповедното производство / ч.гр. дело
№ 52/2018 година на РС – С./ съдът намира, че следва да бъдат съобразени
само разноските за държавна такса, представляващи 2% от цената на
предявените искове, доколкото при предявяването на иска по настоящото
дело е внесен само остатъка от държавната такса. Останалите разноски за
заповедното производство не се дължат на „Б.Д.“ ЕАД, тъй като подаденото
заявление по чл. 417 от ГПК е прието за неоснователно с разпореждането на
РС.
Общият размер на разноските на „Б.Д.“ ЕАД, направени пред първата
инстанция, видно от приложения списък по чл. 80 от ГПК на стр. 309, без
юрисконсултското възнаграждение за заповедното производство, с включено
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство от
300 лева, е 6719,50 лева. От тях с оглед изхода на спора „Б.Д.“ ЕАД има право
на разноски за първата инстанция в размер на 576,52 лева. Решението на ОС
– С. в частта, с която са присъдени на банката разноски над този размер до
5155,66 лева следва да бъде отменено.
Процесуалният представител на ответника С.С. адвокат П. е
претендирала разноски за първоинстанционното производство на основание
чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата заради осъществената безплатна правна
помощ. Такива му се дължат в размер на общо 2459,03 лева, определен
съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и съобразно изхода на спора. С
първоинстанционното решение са присъдени 671,11 лева. Допълнително за
първоинстанционното производство на адвокат В.П. следва да бъде
21
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1787,92 лева.
За въззивното производство разноски са претендирани само от „Б.Д.“
ЕАД. С въззивната жалба, както и в проведеното открито съдебно заседание
пред въззивната инстанция на 20.04.2022 година е посочено, че като разноски
се претендират заплатената държавна такса от 1634,97 лева по въззивната
жалба, както и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.
Минималният размер на юрисконсултското възнаграждение, определен
съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 25 ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, е 100 лева. С оглед изхода на
спора „Б.Д.“ ЕАД има право на разноски за въззивното производство в размер
на 148,86 лева.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 21022/22.03.2021 година, постановено по т.
дело № 27/2018 година по описа на Окръжен съд – С., в което с решение №
21039/07.06.2021 година е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка, в частта, с която съдът се е произнесъл по предявено от Н. СВ. С.,
ЕГН **********, чрез особения му представител адвокат Д. СТ. М. от АК –
С., възражение за прихващане в общ размер на 60156,66 лева, като го е
уважил за 14488,12 лева и го е отхвърлил за разликата над този размер до
60156,66 лева.
ОТМЕНЯ решение № 21022/22.03.2021 година, постановено по т.
дело № 27/2018 година по описа на Окръжен съд – С., в което с решение №
21039/07.06.2021 година е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка, В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:
- в частта, с която са осъдени Н. СВ. С., ЕГН **********, и СВ. С.
С., ЕГН **********, двамата с адрес гр. Ч., С. област, ул. „В.Л.“ №*, да
заплатят солидарно на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, със съдебен адрес гр. С.,
бул. „Б.“ ***, юрисконсулт И.Б., на основание договор за ипотечен кредит от
22
18.05.07 г. и договор за поръчителство от 28.03.11 г. следните суми:
главницата в размера над 6176,90 лева включващ падежиралите вноски
през периода от 30.05.2018 година до 30.04.2022 година , а именно: 111,23
лева с падеж 30.05.2018 година; 111,89 лева с падеж 30.06.2018 г.; 112,58 лева
с падеж 30.07.2018г.; 113,26 лева с падеж 30.08.2018т.; 113,95 лева с падеж
30.09.2018г.; 114,64 лева с падеж 30.10.2018 г.;115,34 лева с падеж 30.11.2018
г.;116,03 лева с падеж 30.12.2018 г.; 116,75 лева с падеж 30.01.2019 г.; 117,45
лева с падеж 28.02.2019 г.; 118,17 лева с падеж 30.03.2019 г.; 118,88 лева с
падеж 30.04.2019 г.; 119,61 лева с падеж 30.05.2019 г.; 120,33 лева с падеж
30.06.2019 г.; 121,06 лева с падеж 30.07.2019 г.; 121,80 лева с падеж
30.08.2019 г.; 122,54 лева с падеж 30.09.2019 г.; 123,28 лева с падеж
30.10.2019 г.; 124,03 лева с падеж 30.11.2019 г.; 124,79 лева с падеж
30.12.2019г.; 125,54 лева с падеж 30.01.2020 г.; 126,31 лева с падеж 29.02.2020
г.; 127,07 лева с падеж 30.03.2020 г.; 127,85 лева с падеж 30.04.2020 г.; 128,62
лева с падеж 30.05.2020 г.; 129,41 лева с падеж 30.06.2020 г.; 130,19 лева с
падеж 30.07.2020 г.; 130,98 лева с падеж 30.08.2020 г.; 131,77 лева с падеж
30.09.2020 г.; 132,58 лева с падеж 30.10.2020 г.; 133,38 лева с падеж
30.11.2020 г.; 134,19 лева с падеж 30.12.2020 г.; 135,01 лева с падеж
30.01.2021 г.; 135,83 лева с падеж 28.02.2021 г.; 136,65 лева с падеж
30.03.2021 г.; 137,49 лева с падеж 30.04.2021 г.; 138,32 лева с падеж
30.05.2021 г.; 139,16 лева с падеж 30.06.2021 г.; 140 лева с падеж 30.07.2021
г.; 140,85 лева с падеж 30.08.2021 г.; 141,72 лева с падеж 30.09.2021 г.; 142,57
лева с падеж 30.10.2021 г.; 143,43 лева с падеж 30.11.2021 г.; 144,31 лева с
падеж 30.12.2021 г.; 145,19 лева с падеж 30.01.2022 г.; 146,07 лева с падеж
28.02.2022 г.; 146,95 лева с падеж 30.03.2022 г.; 147,85 лева с падеж
30.04.2022 г., до 50 511,12 лв.; 3 382,36лв. редовна договорна лихва за
периода 30.06.17 г. - 30.03.18г.; 135,65лв. наказателна лихва в периода
30.06.17г. - 30.03.18г.; 380лв. заемни такси, както и законната лихва
върху главницата, считано от 30.03.18г. до окончателното й изплащане;
- в частта, с която Н. СВ. С., ЕГН **********, и СВ. С. С., ЕГН
**********, двамата с адрес гр. Ч., С. област, ул. „В.Л.“ №*, са осъдени да
заплатят на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, разноски за първоинстанционното
производство над размера от 576,52 лева до 5155,66 лева,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
23
ОСЪЖДА Н. СВ. С., ЕГН **********, и СВ. С. С., ЕГН **********,
двамата с адрес гр. Ч., С. област, ул. „В.Л.“ №*, да заплатят солидарно на
„Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, законната лихва върху следните падежирали
вноски: 111,23 лева с падеж 30.05.2018 година; 111,89 лева с падеж
30.06.2018 г.; 112,58 лева с падеж 30.07.2018г.; 113,26 лева с падеж
30.08.2018т.; 113,95 лева с падеж 30.09.2018г.; 114,64 лева с падеж 30.10.2018
г.;115,34 лева с падеж 30.11.2018 г.;116,03 лева с падеж 30.12.2018 г.; 116,75
лева с падеж 30.01.2019 г.; 117,45 лева с падеж 28.02.2019 г.; 118,17 лева с
падеж 30.03.2019 г.; 118,88 лева с падеж 30.04.2019 г.; 119,61 лева с падеж
30.05.2019 г.; 120,33 лева с падеж 30.06.2019 г.; 121,06 лева с падеж
30.07.2019 г.; 121,80 лева с падеж 30.08.2019 г.; 122,54 лева с падеж
30.09.2019 г.; 123,28 лева с падеж 30.10.2019 г.; 124,03 лева с падеж
30.11.2019 г.; 124,79 лева с падеж 30.12.2019г.; 125,54 лева с падеж 30.01.2020
г.; 126,31 лева с падеж 29.02.2020 г.; 127,07 лева с падеж 30.03.2020 г.; 127,85
лева с падеж 30.04.2020 г.; 128,62 лева с падеж 30.05.2020 г.; 129,41 лева с
падеж 30.06.2020 г.; 130,19 лева с падеж 30.07.2020 г.; 130,98 лева с падеж
30.08.2020 г.; 131,77 лева с падеж 30.09.2020 г.; 132,58 лева с падеж
30.10.2020 г.; 133,38 лева с падеж 30.11.2020 г.; 134,19 лева с падеж
30.12.2020 г.; 135,01 лева с падеж 30.01.2021 г.; 135,83 лева с падеж
28.02.2021 г.; 136,65 лева с падеж 30.03.2021 г.; 137,49 лева с падеж
30.04.2021 г.; 138,32 лева с падеж 30.05.2021 г.; 139,16 лева с падеж
30.06.2021 г.; 140 лева с падеж 30.07.2021 г.; 140,85 лева с падеж 30.08.2021
г.; 141,72 лева с падеж 30.09.2021 г.; 142,57 лева с падеж 30.10.2021 г.; 143,43
лева с падеж 30.11.2021 г.; 144,31 лева с падеж 30.12.2021 г.; 145,19 лева с
падеж 30.01.2022 г.; 146,07 лева с падеж 28.02.2022 г.; 146,95 лева с падеж
30.03.2022 г.; 147,85 лева с падеж 30.04.2022 г., от датата на падежа на
всяка една от тях до окончателното им изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, представлявана от
юрисконсулт С.Д., със съдебен адрес град П., ул. „Х.Г.Д.“ №*, против Н. СВ.
С., ЕГН **********, и СВ. С. С., ЕГН **********, двамата с адрес гр. Ч., С.
област, ул. „В.Л.“ №*, за следните суми, дължими по договор за ипотечен
кредит от 18.05.2007 година: главница в размера над 6176,90 лева до 50
511,12 лв.; 3 382,36лв. редовна договорна лихва за периода 30.06.17 г. -
30.03.18г.; 135,65лв. наказателна лихва в периода 30.06.17г. - 30.03.18г.; 380
лв. заемни такси, както и законната лихва върху главницата, считано от
24
30.03.18г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 21022/22.03.2021 година, постановено
по т. дело № 27/2018 година по описа на Окръжен съд – С., в което с
решение № 21039/07.06.2021 година е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА Н. СВ. С., ЕГН **********, и СВ. С. С., ЕГН **********,
двамата с адрес гр. Ч., С. област, ул. „В.Л.“ №*, да заплатят на „Б.Д.“ ЕАД,
ЕИК *********, разноски за въззивното производство в размер 148,86 ЛЕВА.
ОСЪЖДА Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати допълнително на
адв. В.П. от АК – С., с адрес град С., ул. „Арх. П.П.“ №*, възнаграждение по
чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата за осъществената безплатна правна
помощ на СВ. С. С., ЕГН **********, в първоинстанционното
производство, в размер на 1787,92 лева / наред с присъденото с
първоинстанционното такова в размер на 671,11лв./.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
25