Р Е Ш Е Н И Е
№ 255
гр.Русе, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и девети
септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
Членове: ГАЛЕНА ДЯКОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Бисерка Василева и с участието на прокурора Радослав Градев, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 216 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е касационно по чл.63,
ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII
от АПК.
Образувано е по касационна жалба,
подадена от „Линамар Лайт Металс Русе“ ЕООД (предишно наименование „Монтюпе“ ЕООД) гр. София, представлявано от управителя Л.А.,
чрез пълномощника му адв. И.Г.,***, против решение № 181/17.05.2021г.,
постановено по АНД № 400/2021 г. по описа на РРС, с което е потвърдено наказателно
постановление (НП) № 18-001573 от 03.02.2021 г. на директора на Дирекция
„Инспекция по труда“ - Русе за наложено на касатора
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2000 лева на
основание чл.415 , ал.1 от КТ.В жалбата
се твърди, че оспорваното съдебно решение е неправилно като са развити две
групи доводи. Първият от тях е свързан с вписаната дата на извършване на
административното нарушение и извода на въззивния съд, че се касае за
техническа грешка. Касаторът счита, че в случая не
може да се приеме наличие на техническа грешка, а е налице съществено
процесуално нарушение, тъй като датата на извършване на нарушението е съществен
реквизит на санкционния акт – наказателно постановление. На следващо място са
развити доводи за обективна невъзможност за изпълнение на даденото от органите
на ДИТ – Русе задължително предписание, която обективна невъзможност изключва административнонаказателната
отговорност на дружеството. Иска се отмяната на решението на въззивната
инстанция като вместо него да се постанови друго, с което издаденото
наказателно постановление да бъде отменено. Претендира се присъждане на
разноските, направени във въззивното производство.
Ответникът
по касационната жалба - Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния
си представител, поддържа становище за нейната неоснователност в хода на делото
по същество и прави искане решението на районния съд да се остави в сила.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът
от Окръжна прокуратура Русе дава заключение за основателност на жалбата. Счита,
че материалният закон е приложен правилно, но е налице твърдяното от касатора процесуално нарушение досежно вписаната в
наказателното постановление дата на извършване на нарушението, поради което решението
на РРС, респективно и наказателното постановление следва да бъдат отменени.
Съдът,
като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на
страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на
оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:
Жалбата
е процесуално допустима – подадена е в срок от надлежна страна, атакува
невлязъл в сила съдебен акт на районен съд, постановен в производството по
Глава Трета, Раздел V на ЗАНН и подлежи на разглеждане.
По
същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови оспорения в
настоящото производство съдебен акт районният съд е приел, че в производството
по установяване на административното
нарушение и налагане на административното наказание не са допуснати съществени
процесуални нарушения, които да опорочават издадените актове. Съдът е изложил
мотиви, с които е отхвърлил възражението на жалбоподателя относно изписаната в
наказателното постановление дата на извършване на нарушението, приемайки че се
касае за техническа грешка, а не е налице съществено процесуално нарушение. По
съществото на спора, съдът е посочил, че не разполага с компетентност да
ревизира издаденото задължително предписание, за чието неизпълнение е
санкциониран касатора. Това е посочил като мотив да
не обсъжда възраженията на наказаното лице за обективна невъзможност за
изпълнение на задължителното предписание. В заключение съдът е установил, че са
изпълнени елементите от фактическия състав на нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и
административнонаказващият орган правилно е
индивидуализирал следващото се административно наказание по вид и размер.
Касационният съд споделя изцяло
фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. Те съответстват на
данните от събраните по делото доказателства и на материалния закон.
Доводите на касационния жалбоподател
са неоснователни. Поддържаните от касатора възражения
пред касационната инстанция са идентични с тези, развити пред въззивния съд, на
които последният е дал отговор в решението си.
Касационният съд намира за напълно
обоснован извода на въззивната инстанция, че посочването в наказателното
постановление на датата 30.12.2010 г. вместо 30.12.2020 г. съставлява
техническа грешка, а не съществено процесуално нарушение. Действително, датата
на извършване на административното нарушение е съществен (задължителен) елемент
от съдържанието на наказателното постановление съгласно чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН като част от описанието на самото административно нарушение. В случая
районният съд е установил, а и това не се спори от страните, че в съставения
протокол за извършена проверка от
29.01.2021 г. (л.17 от АНД № 400/2021 г. по описа на РРС) изрично е посочено,
че „неизпълнението е от 30.12.2020 г.“. Същата дата – 30.12.2020 г. е посочена и
като момент, от който е започнало неизпълнението на задължителното предписание,
т.е. извършването на нарушението, за което е санкциониран касатора,
и в съставения АУАН. Същата дата се съдържа и в издаденото наказателно
постановление, при описание на извършеното нарушение. При тези данни правилно
районният съд е приел, че еднократното погрешно изписване на тази дата в този
санкционен акт не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като не е
налице фактическо противоречие в установените по преписката обстоятелства и по-конкретно
относно датата на извършване на нарушението (датата, от която е започнало
неизпълнението на даденото задължително предписание).
На следващо място, неоснователно е и
второто поддържано от касатора и пред двете инстанции
възражение, че деянието се явява несъставомерно,
поради обективна невъзможност за изпълнение на даденото задължително
предписание.
Административнонаказателната отговорност на касатора
е ангажирана на основание чл.415, ал.1 от КТ. По силата на тази норма, който не
изпълни принудителна административна мярка, приложена от контролен орган за
спазване на трудовото законодателство, се наказва с имуществена санкция или
глоба в размер от 1500 до 10 000 лв. Фактическият състав на административното
нарушение по чл. 415, ал. 1 от КТ включва единствено наличие на приложена от
контролен орган за спазване на трудовото законодателство принудителна
административна мярка, а изпълнителното деяние се изразява в бездействие –
неизпълнение на приложената ПАМ. Безспорно, задължителните предписания, дадени
от контролните органи на ДИТ на основание чл.404, ал.1, т.1 от КТ, съставляват
принудителни административни мерки, за неизпълнението на които се носи
административнонаказателна отговорност на основание чл.415, ал.1 от КТ. Именно
такъв е и процесния случай, в който въззивният съд е установил по безспорен
начин, че е налице дадено на касатора задължително
предписание от контролен орган на ДИТ – Русе, чийто срок за изпълнение е до
29.12.2020 г., което предписание не е било оспорено, влязло е в сила и не е
било изпълнено към датата на последвалата проверка – 15.01.2021 г. Всъщност от
изявленията на процесуалния представител на касатора
пред въззивната инстанция се установява, че предписанието не е било изпълнено и
към момента на приключване на въззивното дело. По този начин е изпълнен
фактическият състав на административното нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и
правилно е ангажирана отговорността на касационния жалбоподател.
Възраженията на касатора
за обективна невъзможност за изпълнение на задължителното предписание са неотносими към съставомерността
на деянието. Те биха могли да бъдат релевирани в
производство по оспорване на този административен акт – приложената ПАМ. Ако
този административен акт е влязъл в сила, както е в случая, те биха могли да са
основание за възобновяване на производството по реда на чл.99, т.2 от АПК. Касаторът,
на посоченото основание, е могъл да поиска възобновяване на административното
производство, в което е издадено обвързващото го предписание, като се мотивира
именно с нововъзникналите (след влизане на предписанието
в сила) обстоятелства, довели до неприключване на процедурата по издаване на удостоверение
за въвеждане в експлоатация. Единствено ако в такова производство предписанието
бъде отменено или срокът за изпълнението му бъде променен, би отпаднала и съставомерността на извършеното от касационния жалбоподател
деяние.
Доколкото обаче такава процедура не е
проведена, а инициативата за това е предоставена от закона на касатора - чл.100 от АПК, то е налице влязло в сила
задължително предписание от контролен орган на ДИТ – Русе, което не е изпълнено
от наказаното лице, поради което, както е установил и въззивният съд, правилно
е ангажирана административно-наказателната отговорност на дееца по чл. 415, ал.
1 от КТ.
По изложените съображения, настоящата
касационна инстанция намира, че като
е потвърдил обжалваното пред него наказателно постановление районният съд е
постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който следва да бъде
оставен в сила.
При този изход на спора претенцията
на касационния ответник за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение се явява основателна. Съдът, на основание чл.63, ал.3 и ал.5 от ЗАНН, чл.143, ал.4 от АПК и чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ,
определя размера на юрисконсултското възнаграждение
на 120 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се
присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира
представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза
на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, която има качеството на
юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Изпълнителна
агенция „Главна инспекция по труда“.
Така
мотивиран и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 181/17.05.2021 г.,
постановено по АНД № 400/2021 г. по описа на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА „Линамар Лайт Металс Русе“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр София, р-н Средец, бул.„Цар Освободител“
№ 8А, ет.2, Френско-българска търговска индустриална камара, представлявано от
управителя Л.А., да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“,
със седалище в гр.София, бул."Княз Александър Дондуков" № 3,
представлявана от изпълнителния директор Р.М., сумата от 120 лева – юрисконсултско възнаграждение в касационното
производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: