Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Мая Пеева | |
За да се произнесе, съобрази следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 1098/08.12.2014 г. по гр.д. № 2304/2014 г. Районен съд В. Т. е осъдил Главна Дирекция „И. на Н.” при Министерство на правосъдието гр. С. да заплати на ищеца сумите 2527,32 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.07.2011 г. до 31.03.2014 г., сумата 402,07 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.10.2011 г. до 30.07.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2014 г. до окончателното изплащане и направените разноски по делото, като е отхвърлил иска, като погасен по давност за дължимата сума за положен извънреден труд за периода от 01.04.2011 г. до 30.06.2011 г., както и за разликата до заявения размер от 3478,37 лв. като неоснователен и недоказан, и е отхвърлил акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава за разликата до заявения размер от 645,86 лв., също като неоснователен и недоказан. Отхвърлен е също предявеният иск за заплащане паричната равностойност от 242 лв. на неосигурени тонизиращи напитки за периода от 01.04.2011 г. до 31.03.2014 г. Против това решение е постъпила въззивна жалба само в осъдителната част от Главна Дирекция „И. на Н.”, в която са наведени доводи за неговата неправилност. Твърди се, че неправилно районният съд е разгледал спора, без да се явява компетентен за това, като позоваването на първоинстанционния съд на ЗДСл. не може да бъде споделено, тъй като този нормативен акт е неприложим в случая; неправилно е приложен материалния закон, като е прието, че трудовата функция на надзирателите се подвежда под квалификацията непрекъсваем производствен процес, с което позоваването на ТР 8/2014 г. е неправилно; не е взето под внимание времето на ползване на платения годишен, респективно друг вид отпуск при изчисляването на извънредния труд. Моли съда да обезсили обжалваното решение като недопустимо и изпрати делото за разглеждане на компетентния съд – Административен съд В. Т., евентуално да го отмени като неправилно в осъдителната част. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, в който заема становище въззивната жалба да бъде оставена без уважение и бъде постановено решение, с което се потвърди решението на Районен съд В. Т. като правилно и законосъобразно. Не претендира разноски за въззивната инстанция. Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. По направеното възражение за недопустимост на решението настоящият състав намира следното: Възражението за неподведомственост на спора пред гражданския съд се явява неоснователно. Предмета на делото касае заплащане на положен извънреден труд, а не заплащане на обезщетение за вреди от незаконосъобразен административен акт. В този смисъл, по арг. от чл. 124 и чл. 125 ЗДС споровете, свързани със заплащане на възнаграждения на държавни служители, включително и за извънреден труд, представляват имуществени спорове и подлежат на разглеждане по общия ред. Следва да се добави и това, че целта на търсената в случая съдебна защита касае признаване възникването на едно имуществено право и реализирането му по принудителен начин, а не отмяна на сочените и квалифицирани от процесуалния представител на ответника като нормативни административни актове заповеди на Министъра на правосъдието, чието оспорване по административен ред цели постигането на съвсем различен правен резултат. Настоящият състав не споделя становището, че въпросните заповеди /Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007 г. и Заповед № ЧР-05-400/ 06.08.2012 г. на Министъра на правосъдието/ са административни актове и като такива подлежат на оспорване по реда на АПК. Предвид тяхното съдържание настоящият състав приема, че те по естеството си представляват вътрешноведомствен акт, в който се регламентира начина на разпределяне, отчитане и заплащане на отработено време, като издателлят им е действал не като администативен орган по смисъла на АПК, а като ръководител на дирекцията и орган по назначаване – работодател по смисъла на ЗДСл. С тях се създават права и задължения за служителите в организационни структури, подчинени на органа, издал акта, които са адресати на акта, а не трети лица, засягането на чиито права би обусловило дерогирането на принципа за необжалваемостта им. Те не подлежат на обжалване, но дори и да бяха подлежащ на обжалване по реда на АПК акт, при противоречие със закона те биха били нищожни и в правомощието на гражданския съд съгласно чл. 17, ал. 2 от ГПК е да констатира тази нищожност, след което да ги игнорира и приложи съответната законова разпоредба. В случая обаче нито една от двете, действали към исковия период заповеди, не противоречи на закона, а само тълкуването, което прави ответникът, не държи сметка както за съдържанието на останалите разпоредби в заповедите, така и за законовите норми, на които се основават те. Установеното в т. 16 от Заповед № ЛС-03-1182/ 10.10.2007 г., че времето за почивка не се включва и не се отчита за работно време, е принципно положение, което важи само доколкото в конкретния случай не са приложими специални правила. В т. 21-28 на заповедта са предвидени специални правила при носене на дежурства от 24-часови смени, които изключват приложението на общото правило на т. 16 от заповедта. Последващата Заповед № ЧР-05-400/ 06.08.2012 г., с която се отменя предходната, не създава никаква неяснота, която да породи неправилно тълкуване. В т. 9.2 от нея се посочва, че времето на разположение в поделението, където се изпълняват служебните задължения и физическото присъствие на служителите, се включва и отчита за работно време, като съгласно т. 9.3 от същата заповед времето за хранене и физиологичните почивки e включено в отработеното време в случаите, когато работната смяна или дежурство се изпълнява от един служител или характерът на дейността не позволява ползването на почивки. По тези съображения съдът приема, че компетентния съд да реши настоящия спор се явява районен съд, с оглед на което решението не е недопустимо и следва да се пристъпи към решаване на спора по същество, съгласно чл. 271 ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че формираната и изложена в мотивите на решението на първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал. Правно значимите за спора факти са: наличие на служебно правоотношение между страните, по силата на което ищецът е назначен на длъжността „надзирател І-ва степен” в арест С., впоследствие и в арест В. Т.; полаган труд от него за процесния период, отчитан сумарно на тримесечие; по време на 24-часовите смени трудът е полаган без почивка, като ищецът е бил непрекъснато на разположение в поделението; явяване на работа преди всяка смяна 30 минути по-рано за инструктаж; незачитане от страна на работодателя на реално отработеното време, като последния приспадал от работното време 90 минути от 24-часовото дежурство като почивка и не отчитал времето за инструктаж като работно време; в резултат на това незачитане реално отработения труд надвишава установения норматив и се получава извънреден труд, който не е остойностен. При така установената фактическа обстановка, за да уважи предявеният иск, районният съд е приел, че времето, отчитано от работодателя като почивка и времето за инструктаж са част от работното време, и по тази причина следва да се включат като отработено време, съответно да се остойностят като извънреден труд. Пред въззивната инстанция е изслушана съдебно икономическа експертиза във връзка с оспорването, че ищецът е ползвал платен годишен отпуск и отпуск за временна нетрудоспособност, които не са отчетени при изготвяне на заключението пред районния съд и които според жалбоподателя биха повлияли на размера на часовете извънреден труд. Вещото лице е преизчислило в табличен вид по месеци и тримесечия за исковия период броя дежурства и продължителността им в часове, приспадайки часовете за платен годишен отпуск и временна нетрудоспособност от НУРВ и реално отработените часове. В резултат на това изчисление се установява, че при отработени по 24,5 часа на дежурство извънредния труд за периода 01.07.2011 г. – 31.03.2014 г. е на стойност 2534,32 лв., т.е. няма разлика в изчисляването и остойностяването на извънредния труд. При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 19 ал. 2 ЗИНЗС вр. чл. 202 ал. 1 т. 3 вр. чл. 211 ал. 5 т. 2 вр. ал. 6 ЗМВР /отм./, по чл. 86 ал. 1 ЗЗД. За да бъде уважен искът с правно основание чл.211 ал.5 предл. 2 и ал.6 ЗМВР /отм./, следва да бъде установено наличието на служебно правоотношение между ищеца и ответника, полагането на извънреден труд през исковия период в конкретен обем, подлежащ на възмездяване в съответния размер, като ищецът носи доказателствената тежест за установяването на тези факти чрез пълно и главно доказване. Ответникът от своя страна следва да докаже наличието на правоизключващи или правопогасяващи факти, съобразно изложеното от него в отговора му – заплащане на възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд, както и възраженията си срещу основанието или изискуемостта на претендираните вземания. Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС служителите в ГДИН са държавни служители и статутът им се урежда от ЗИНЗС, а доколкото в този закон не е предвидено друго се прилагат разпоредбите на ЗМВР. Чл. 211, ал. 3 ЗМВР и във връзка с него т.18 от Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007 г. и т.8.2 от Заповед № ЧР-05-400/ 06.08.2012 г. постановяват, че работното време на държавните служители работещите на 8-, 12- или 24-часови смени, при каквито условия е полагал труд ищецът, се изчислява сумирано за тримесечен период, т.е. по норматив – НУРВ на тримесечие ищецът е следвало да полага 504 часа труд, като часовете труд над този норматив представляват извънреден труд. По делото не се спори, че в съответствие с чл.301 ал.4 ППЗИНЗС работодателят е осигурявал почивка в рамките на дежурството, спорно е само, дали тази почивка /било то 90 мин. или 4 часа/ с оглед естеството й се включва в отработеното време или не, тъй като принципното положение е, че почивките не се включват в работното време – чл. 52 ал. 2 ЗДСл. и чл.151 ал.2 КТ. Спорът е и относно включването в работното време на 30-минутния инструктаж и подготовка. Характерът на изпълняваната от ищеца работа е нормативно установен. В чл. 301 ал.1 ППЗИНЗС /нормата е отменена с ДВ 20/ 07.03.2014 г., но е действала към исковия период/ е посочено, че възможностите на местата за лишаване от свобода за използване на надзорно-охранителния състав за постова и конвойна служба се определят от щатната им численост. Ал.4 посочва, че когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 24 часа се осигурява 90 минути почивка, съгласно ал.5 при 24-часов график на дежурство до 20 часа са постова служба, като след дежурството се осигурява почивка не по-малко от 48 часа, а според ал.6 служителите от наряда, които не изпълняват постова служба, са на разположение на дежурния по арест и имат право да почиват, без да се събличат, и не могат да напускат района на поделението. Ищецът е полагал труд преобладаващо на 24-часови дежурства, работил е в екип с още един в С. и с още двама колеги във Велико Т. и начинът, по който е протичало цялото дежурство е подробно изяснен от свидетелските показания. Той е бил на разположение на работодателя и в готовност да изпълнява служебните си задължения във всеки един момент на дежурството, включително и в предвиденото време за почивка и хранене, т.е. осигуряваната му почивка очевидно няма белезите на същинската такава, тъй като служителят не разполага с времето си, с правото да преустанови работата си и свободата да напуска работното си място. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, е бил предмет на разглеждане в решения на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания по различни дела, като е дадено тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя или изпълнява задълженията си на повикване. За първата хипотеза е прието, че цялото дежурство, включително неактивната част от него – време за спане, почивка, храна, физиологични нужди – представлява работно време, а за втората хипотеза – за работно време се счита само времето, през което действително е положен труд. Тези решения са задължителни за прилагане от всички национални юрисдикции, включително и от тези, които не са отправили преюдициално запитване. При това положение, след като ищецът е бил длъжен да бъде на разположение на работното си място и под разпореждане на прекия си ръководител, предвиденото време за почивка по време на дежурството не представлява почивка по смисъла на чл. 52 ал. 2 ЗДСл., която не се включва в работното време. В този случай дори неактивната част от дежурството, когато служителят не е изпълнявал в пълен обем вменените му трудови функции, се счита за работно време, в който смисъл е и задължителната за настоящата инстанция практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 237/19.06.2014г. по гр. д. № 781/2014г. на ВКС, IV г.о., както и ТР 8/14.11.2014 г. Този въпрос вече изрично е уреден в чл. 16е ал. 4 ППЗИНЗС, обн. в ДВ бр. 20 от 07.03.2014г., която разпоредба действа за част от процесния период. Съгласно същата, при 24-часов график на дежурство се отчитат и заплащат 24 часа отработено време, което включва и времето за инструктаж, приемане и сдаване на наряда, както и времето за физиологични почивки, отдих и хранене. По делото категорично се установи, че работодателят не е отчитал и заплащал по този начин положения по време на дежурство труд от ищеца, като отделно подготовката и инструктажът с обща продължителност 30 мин. изобщо не са включени в 24-часовото дежурство. Според чл. 305 ал. 1 ППЗИНЗС, в редакцията си до ДВ бр. 20 от 07.03.2014 г., назначените в наряд е трябвало да се явят в поделението най-малко 15 мин. преди определеното за инструктаж време. Съдът съобразно събраните гласни доказателства намира за доказано, че ищецът се е явявал на работа в 07.30 часа за подготовка за дежурството и провеждане на инструктаж и така извън работната смяна от 24 часа, през исковия период служителят е полагал още половин час труд. С оглед изложеното, за изчисляване на положения от ищеца извънреден, над 504 часа на тримесечие, труд, съдът възприема като детайлно, компетентно и обосновано заключението на вещото лице в хипотезата на 24.50 ч. дежурства. За спорния период във въззивната жалба ищецът е положил с 579,50 часа в повече труд от НУРВ /установени от изслушаната пред въззивното производство експертиза/, като се изключи положения труд по протоколи съгласно заповеди на работодателя, които са му заплатени. За положения извънреден труд предвид субсидиарното приложение на ЗМВР към настоящия случай на ищеца се дължи възнаграждение за извънреден труд до 50 часа на отчетен период, т.е. на тримесечие, а за положените над 50 часа извънреден труд трябва да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск за отработено време /чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР отм./. Разпоредбата на чл. 187 ал. 5 т. 2 от действащия ЗМВР /обн. ДВ бр. 53/27.06.2014 г./, предвиждаща заплащане на извънреден труд до 70 часа, не е била в сила към релевантния за делото период и няма обратно действие, поради което правилно първоинстанционният съд не е вземал предвид заключението на вещото лице в този му вариант. Изчисленото от вещото лице и посочено в справка № 2 от заключението, прието на втора инстанция – до 50 ч. на тримесечие – възнаграждение за извънреден труд възлиза на сумата 2534,32 лв., в който размер се следва дължимото възнаграждение за извънреден труд. При това възнаграждение е отчетен ползвания платен годишен отпуск и отпуск за временна нетрудоспособност. В решението си районният съд е присъдил по-малко от дължимото – 2527,32 лв., но тъй като няма жалба в тази част, настоящият състав не следва да се произнася за разликата. Основателността на главния иск за възнаграждение за извънреден труд за периода 01.07.2011 г. – 31.03.2014 г. предпоставя основателността на акцесорната претенция за мораторна лихва по чл. 86 ал. 1 ЗЗД за същия период. Вземането за извънреден труд става изискуемо на първия ден след изтичане на тримесечния период, за който е положен трудът, и по правилото на чл. 84 ал. 1 ЗЗД ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е трябвало да плати, като покана до работодателя, за да бъде поставен в забава, не е необходима. Претенцията на ищеца за обезщетение за забава, считано от 30-то число на месеца, следващ всяко тримесечие на исковия период от 01.07.2011 г. до 31.03.2014 г., както се търси от ищеца, до датата на подаване на иска – 30.07.2014г., възлиза на 402,07 лв., в който размер е и уважена от районния съд. С оглед съвпадението на изводите по предявения главен иск, обуславящ изхода и на акцесорния иск, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – потвърдено, тъй като предявените искове в обжалваната част се явяват основателни. Разноски не се претендират от ответника по жалба, поради което и не следва да бъде обсъждан въпроса за присъждането им. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1098/08.12.2014 г., постановено по гр.д. № 2304/2014 г. на Районен съд В. Т. в обжалваната му част. Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |