Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. Варна,
…………….. г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ВАРНА, VІІ тричленен състав, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети
февруари през две хиляди двадесета и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
СТОЯН К.
При
участието на прокурора при ОП-Варна ВЛАДИСЛАВ ТОМОВ и секретаря ОЛЯ
ЙОРДАНОВА, разгледа докладваното от съдия Т. Димитрова кас. адм. нак. дело № 142/2021 г. на АдмС - Варна, като за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
глава ХІІ от АПК във вр. с чл. 63 ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба
на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна (ДИТ), подадена чрез началник отдел
АИПО в ДИТ Варна – Д. О.-К., срещу Решение № 260397 от 16.11.2020 г. по АНД №
2087/2020 г. на Районен съд – Варна (ВРС), и по частна жалба на земеделски
производител (ЗП) И. М. С., подадена чрез адв. Ц.П. – ВАК, срещу Определение от
04.01.2021 г. по АНД № 2087/2020 г. на ВРС.
С касационната жалба
се настоява, че решението на ВРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено
при наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК.
Излагат се доводи, че
в административнонакателното производство не са допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила, а и извършването на нарушението безспорно се
установява. Сочи се, че неправилно съдът е тълкувал нормата на чл. 34, ал. 3 ЗАНН, като приема, че е изтекъл срокът за търсене на административнонаказателна
отговорност. Позовавайки се на Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г.
по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСК на НК на ВКС и ІІ Колегия на ВАС, определящо
сроковете по чл. 34 ЗАНН за давностни, касаторът сочи, че доколкото институтите
за спиране и прекъсване на давността за наказателното преследване по чл. 81 НК
следва да се прилагат и за давността по чл. 34 ЗАНН, то не е изтекъл в случая
срокът по чл. 34 ЗАНН. Тъй като нарушението е извършено на 09.05.2019 г., не е
изтекъл едногодишният срок, а тримесечният срок ще е валиден, ако не е бил
открит нарушителят, като в случая нарушителят е открит и след констатиране на
нарушението са предприети действия на търсена на административнонаказателна
отговорност. Изтъква се, че срокът не би бил спазен, ако в АУАН бе записано, че
е констатирано на тази дата, а в случая посочената дата е на извършване на
нарушението, а не на констатирането му.
На следващо място,
касаторът поддържа, че правилно е ангажирана отговорността за неспазване на
изискването за ползвателя да работят работници от друго дружество само ако
броят на собствените на ползвателя работниците е повече от 30 на сто от тези,
които е приел от друго предприятие, а в случая наказаното лице няма други наети
лица. Сочи се, че в наказателното постановление „много точно и подробно“ е
посочено за какво нарушение и как е допуснато, поради което правото на защита
на наказаното лице не е нарушено, а и няма възражения при връчване на АУАН.
Искането е да се
отмени съдебният акт на ВРС и да се потвърди наказателното постановление (НП).
В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, касаторът поддържа доводите
и исканията, посочени в касационната жалба и претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на исканото
адвокатско възнаграждение по представени в съдебно заседание договор за правна
защита и съдействие и списък.
Като ответник по
частната жалба ДИТ настоява, че същата е неоснователна и прави искане за
отхвърлянето й.
Ответникът по
касационната жалба – ЗП И. М. С., чрез процесуалните си представители адв. Ц.П.
и адв. А.К., с писмен отговор и в съдебно заседание поддържа становище за
неоснователност на касационната жалба, като се излагат подробни доводи за
несъстоятелност на съображенията на касатора. Изтъква се, че и двете посочени
като нарушени в АУАН и в НП различни правни норми (чл. 107р, ал. 2 и чл. 107р,
ал. 7 от Кодекса на труда (КТ)) се отнасят до задължения на предприятието,
което осигурява временна работа, а не до предприятието ползвател, а и
санкционната норма предвижда наказание за работодател, каквото качество наказаното
лице няма. Сочи се и че неправилно и незаконосъобразно е наложена имуществена
санкция на физическо лице, което обстоятелство не е отчетено от ВРС. Искането е
да се остави в сила обжалваният съдебен акт, като се претендира присъждане на
разноски в пълен размер за двете инстанции, предвид това, че делото се отличава
с правна и фактическа сложност, а и в обема на извършената работа са включени и
действия, включително обжалване пред АдмС – Варна във връзка с прекратяване на
съдебното производство, освен това изучаването на практиката се сочи, че не е
елементарно.
Участващият по делото прокурор
дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне
в сила на решението на ВРС като правилно и законосъобразно, а частната жалба
срещу определение от 04.01.2021 г. да бъде уважена.
Административният
съд, като взе предвид доводите на страните, обсъди фактите, изведени от ВРС от
събраните по делото доказателства, мотивите на обжалвания съдебен акт и
заключението на участващия по делото прокурор, в рамките на наведените от
наказаното дружество касационни основания и в обхвата на касационната проверка,
очертан в разпоредбата чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Касационната и
частната касационна жалба са подадени в законоустановения срок по чл. 211, ал.
1 и чл. 230 АПК, от лица, участвали във въззивното производство, решението и
определението, по което са неблагоприятни за тях, поради което са процесуално
допустими.
С обжалваното
решение ВРС отменя НП № 03-011889 от 04.09.2019 г.,
издадено от Директора на ДИТ – Варна, с което на ЗП И. М. С., на основание чл.
416, ал. 5, във вр. с чл. 414, ал. 1 от КТ е наложена имуществена санкция в
размер на 1 800 лв. за извършено нарушение на чл. 107р, ал. 7 от КТ.
Според съдържанието
на НП, ЗП И. М. С. в качеството на предприятие-ползвател по смисъла на § 1, т.
18 от ДР на КТ, видно от представения договор от 01.04.2019 г. за предоставяне
на персонал за извършване на ръчна обработка на земеделски земи, собственост
или арендувани от ЗП и направена справка в информационния регистър на ТД на
НАП, няма наети лица по трудово правоотношение, а при извършена проверка по
работни места в земеделска земя в землището на с. Тръстиково, общ. Аврен,
стопанисвана от него, са установени 8 лица, предоставени от „Я. НМ“ ЕООД, в
това число и лицето Гергана Иванова Димова, като общият брой на работниците и
служителите, изпратени от предприятието, осигуряващо временна работа в
предприятието-ползвател е повече от 30 на сто от общия брой на работещите при
него работници и служители. Посочено е, че нарушението е извършено на 09.05.2019
г., мястото на извършването му – земеделска земя в землището на с. Тръстиково,
в който ден е установено лицето на работа, изпратено от предприятието,
осигуряващо временна работа „Я. НМ“ ЕООД в предприятието-ползвател ЗП И. М. С.,
както и доказателствата – Договор за предоставяне на персонал от 01.04.2019 г.
и Констативен протокол от 09.05.2019 г., попълнен в обекта на контрол. НП е
издадено въз основа на АУАН № 03-011889/27.08.2019 г.
ВРС
приема, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи.
За да
отмени НП, въззивният стига до извод, че е налице съществено нарушение на
процесуалните правила – не е съобразена нормата на чл. 34, ал. 1 ЗАНН. ВРС
приема, че доколкото датата на констатиране на твърдяното нарушение и на самия
нарушител е 09.05.2019 г. (както и самият наказващ орган е посочил), АУАН от
27.08.2019 г. е съставен след изтичане на тримесечния давностен срок по чл. 34,
ал. 1 ЗАНН – 09.08.2019 г.
На
следващо място, ВРС приема и наличие и на друго съществено процесуално
нарушение, довело до накърняване правото на защита на наказаното лице –
разминаване между посочените за нарушени правни норми в АУАН – чл. 107р, ал. 2 КТ, а посочената в НП – чл. 107р, ал. 7 КТ, както и липсата на единство между
словесното и цифрово описание на нарушението в НП – словесно е описано
нарушение по чл. 107р, ал. 2 КТ, а цифровата квалификация е за нарушение по чл.
107р, ал. 7 КТ. Въззивният съд сочи, че наказаното лице не може да разбере в
какво е обвинено и срещу какво да се защитава.
С
решението си ВРС присъжда в полза на наказаното лице 100 лева от претендираните
600 лева за адвокатско възнаграждение, като се е позовал чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и на продължителността на производството по делото
– две съдебни заседания, проведен разпит на един свидетел и липсата на
фактическа и правна сложност на делото.
С
Определение от 04.01.2021 г. ВРС е оставил без уважение молбата на ЗП Иван Михаилов
Стоянов срещу решението в частта за разноските, с която в негова полза са
присъдени разноски и ДИТ – Варна е осъдена да му заплати 100 лева разноски. С
молбата си наказаното лице е поискало ВРС да присъди разноски в пълния
претендиран размер , евентуално, предвид направеното възражение от ответната
страна, да се присъдят разноски не по-малко от 356 лева, определени по
правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящата инстанция
намира обжалваното съдебно решение за правилно и законосъобразно. При
постановяването му районният съд е извършил цялостна проверка на обжалваното
НП, съгласно задължението по чл. 313 и чл. 314 от НПК, приложими по препращане
от чл. 84 от ЗАНН. Съдът не е нарушил процесуалните правила относно събирането
на допустимите и относими към спора доказателства и е обсъдил доводите на
страните, макар и не всички доводи на наказаното лице за незаконосъобразност на
НП, но и направените от ВРС изводи по част от доводите се явяват достатъчни за
формиране на крайния извод за наличие на основания за отмяна на НП. В мотивите
на решението е направено изложение на установените фактически обстоятелства и
на следващите от тях правни изводи. Решението е постановено и при правилно приложение
на материалния закон.
Не са налице касационните
основания, посочени в чл. 348 НПК.
По своята същност
възраженията на касатора са за неправилно приложение на материалния закон от
страна на ВРС и са неоснователни.
Преди да се пристъпи
към изследване спазването на давностните срокове за образуване на
административнонаказателно производство, настоящият състав на съда намира, че
следва да се изяснят въпросите какво е вмененото нарушение, кога е извършено и
кога е установено.
Посочената в АУАН за
нарушена разпоредба
- чл. 107р, ал. 2 КТ, въвежда ограничително
изискване за максималния процент на изпратените работници, които предприятието-ползвател може да приеме от предприятието, осигуряващо временна
работа, спрямо
общия
брой работещи в предприятието-ползвател работници и служители. Неоснователно
наказаното лице поддържа, че става въпрос за изискване, според което
предприятието, осигуряващо временна работа не може да изпрати повече от 30% от
своите работници в приемащото предприятие. Целта на нормата е въвеждане на
забрана за предприятията-ползватели да приемат работници от предприятия,
осигуряващи временна работа, които работници като брой да бъдат повече от
наетите по трудов договор от предприятието-ползвател.
Наложената в случая с
НП имуществена санкция е на основание чл. 414, ал. 1 КТ за извършено нарушение
на чл. 107р, ал. 7 КТ, а нормата на чл. 107р, ал. 7 КТ въвежда изискване с
адресат предприятията,
осигуряващи временна
работа, които следва да осъществяват
своята дейност след регистрация в Агенцията по заетостта при условия и по ред,
определени в Закона за насърчаване на заетостта. С основание наказаното лице
възразява, че то не може да бъде адресат на нарушение, изразяващо се в
неизпълнение на задължението на предприятието, осигуряващо временна работа да
извършва дейността след изискуемата регистрация.
Правилен е изводът на
ВРС, че, от една страна, разминаването между посочените за нарушени правни
норми в АУАН и в НП, а от друга страна, липсата на единство между словесното и
цифрово описание на нарушението в НП (словесно е описано нарушение по чл. 107р,
ал. 2 КТ, а цифровата квалификация е за нарушение по чл. 107р, ал. 7 КТ),
накърнява правото на защита на наказаното лице и представлява съществено
нарушение на процесуалните правила, обуславящо отмяната на НП. Касационната
инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2 от АПК към мотивите на въззивния
съд по отношение на недопустимото наличие на неяснота какво нарушение е вменено
на наказаното лице.
Последното препятства
правилното установяване при съдебни контрол на времето на извършване и времето
на установяване на вмененото административно нарушение. Дори да се приеме, че
наложената имуществена санкция е поради приемането от наказаното лице на
работници, предоставени от „Я. НМ“ ООД, без наказаното лице като
предприятие-ползвател да има назначени въобще работници и/или служители, то
наказващият орган не е установил безспорно по делото нито датата на извършване
на нарушението, нито датата на установяването му.
Нарушението по чл.
107р, ал. 2 КТ би било извършено на датата, на която наказаното лице е приело
работниците, предоставени от „Я. НМ“ ЕООД. В случая към
административнонаказателната преписка са приобщени два договора между ЗП И. М.
С. и „Я. НМ“ ЕООД за предоставяне на персонал. Първият договор е от 15.03.2019
г. (евентуално представен от наказаното лице на контролните органи на
07.08.2019 г.), а вторият договор е от 01.04.2019 г. и е с идентично съдържание,
като не е ясно кога и от кого е представен. В Протокола от 27.08.2019 г.,
обективиращ извършена проверка на 09.05.2019 г. и на 07.08.2019 г., е посочено,
че договорът от 01.04.2019 г. е представен „при проверката“, без да е ясно при
проверката на място, извършена на 09.05.2019 г. или при проверката на
07.08.2019 г., като не е ясно и защо контролните органи, а и наказващият орган
приемат, че установените да работят в обекта на ЗП И. М. С. 8 лица са изпратени
от „Я. НМ“ ЕООД именно въз основа на договора за предоставяне на персонал от
01.04.2019 г., а не съгласно този от 15.03.2019 г.
Не е налице
изследване от страна на контролните органи и не се установява по делото от коя
дата са приети от предприятието-ползвател да работят въпросните 8 лица, а
именно това е времето на извършване на нарушението по чл. 107р, ал. 2 КТ, което
нарушение контролните органи сочат, че са констатирали, че е извършено при
проверката на 09.05.2019 г. и за което е съставен АУАН на 27.08.2019 г. Правилно
ВРС приема, че считано от посочената в НП дата на извършване на нарушението –
09.05.2019 г., не е съобразена разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗАНН, въвеждаща
забрана за образуване на административнонаказателно производство, ако АУАН не е
съставен в тримесечен срок от откриване на нарушителя. Наказващият орган не
приобщава по делото доказателства, че нарушението е установено, респ.
нарушителят е открит, на дата, различна от 09.05.2019 г., а именно на
административнонаказващият орган е доказателствената тежест за установяване по
делото на факти, от значение за преценката за законосъобразността на НП. На
основание чл. 221, ал. 2 АПК касационната инстанция препраща към мотивите на
въззивния съд в този аспект.
По отношение
конкретните възражения на касатора, че „правилно е приложена разпоредбата на
чл. 34, ал. 1 ЗАНН, в хипотезата на извършване на нарушението, а не на
констатиране на нарушението“, следва да се посочи следното:
В Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС
на Втора колегия на ВАС, докладвано от съдиите Лозан Панов и Румен Петров (на
което се позовава и касаторът) е посочено, че в ЗАНН са регламентирани два вида
давност: погасителна давност, с изтичането на която се погасява възможността
компетентният орган да реализира правомощията си по
административнонаказателното правоотношение (чл. 34 ЗАНН), и изпълнителска
давност, с изтичането на която се погасява възможността компетентният орган да
реализира изтърпяването на наложената административна санкция (чл. 82 ЗАНН). От своя страна,
изпълнителската давност може да бъде квалифицирана на обикновена (по чл. 82, ал. 1 ЗАНН) и абсолютна такава
(по чл. 82, ал. 3 ЗАНН). Прието е, че
доколкото в чл. 34 ЗАНН няма разпоредба,
аналогична на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НК, уреждаща
абсолютната давност, тази липса на правна регламентация на института на
абсолютната погасителна давност се преодолява с приложението на чл. 81, ал. 3, във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 5 НК, вр. чл. 11 ЗАНН.
Времето на извършване
на нарушението се явява релевантен факт за преценката за спазване на
изискването да не се образува административнонаказателно производство, в случаите, когато не е съставен АУАН преди да е
изтекла една
година от извършване на нарушението, а по делото не се спори, че АУАН от
27.08.2019 г. е съставен в едногодишен срок от извършване на нарушението, като
се имат и предвид датите и на двата договора за предоставяне на персонал –
15.03.2019 г. и 01.04.2019 г.
Според протокола от
28.07.2019 г. ЗП И. М. С. е присъствал и при проверката на 09.05.2019 г. и при
проверката по документи на 07.08.2019 г., поради което следва да се приеме, че
нарушителят е открит към момента на констатиране на извършването на процесното
нарушение, което самият наказващ орган сочи, че е извършено на 09.05.2019 г.,
на която дата, в присъствието на И. М. С., е извършена проверката в обекта,
установени са работещите лица в обекта, както и е направена справка в
информационния регистър на ТД на НАП за наети от ЗП И. М. С. лица по трудово
правоотношение.
Нормата на чл. 57,
ал. 1, т. 5 ЗАНН изисква в НП да се посочи датата на извършване на нарушението,
а съгласно чл. 36, ал. 1 ЗАНН административнонаказателно
производство се образува със съставяне на АУАН, поради което релевантен факт за
преценката на момента на откриване на нарушителя е констатирането от контролните
органи на извършването на нарушението, което следва да бъде обективирано в
административнонаказателната преписка.
Така установените правилно
от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила законосъобразно
е прието от ВРС, че представляват достатъчно основание за отмяна на НП.
Следва да се посочи,
че е основателно и възражението на наказаното лице за наличие на неотчетено от
ВРС съществено нарушение на процесуалните правила - наказаното лице е физическо
и по аргумент от чл. 412а, т. 1 КТ незаконосъобразно на основание чл. 414, ал.
1 КТ му е наложена имуществена санкция вместо глоба.
Предвид
обстоятелството, че изрично законодателят е регламентирал приложимост на
административнонаказателната отговорност за нарушения на трудовото законодателство
– разпоредбите на Раздел
II Административнонаказателна
отговорност за нарушения на трудовото законодателство на глава
деветнадесета на КТ, спрямо предприятие ползвател – чл. 415е КТ, възраженията
на наказаното лице в обратния аспект са неоснователни.
При извършената
служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с
материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл.
218, ал. 2 от АПК, съдът намира, че решението не страда от пороци, които да са
основания за отмяна, обезсилване или обявяване на нищожност.
С оглед изхода на
делото, искането на ответника по касацията за присъждане на адвокатско
възнаграждение за касационната инстанция следва да се уважи за сумата в размер
на 356 лв., за които разноски са представени доказателства за реалното им
плащане в брой и която сума е определена от съда, съобразно чл. 18, ал. 2, във
вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид
и възражението на касатора за прекомерност на претендираните 600 лева.
По частната
касационна жалба срещу Определение от 04.01.2021 г. по АНД № 2087/2020 г. на
ВРС, съдът съобрази следното:
Според нормата на чл.
63, ал. 3 ЗАНН (в действащата редакция преди
изм.,
бр. 109 от 2020 г., което изменение ще е в сила от 23.12.2021 г.) в съдебните
производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на
АПК.
Съгласно чл. 80 ГПК,
във вр. с чл. 144 АПК и чл. 63, ал. 3 ЗАНН, страната, която е поискала
присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция, като в противен
случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските.
Според задължителното
за съда Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012
г., ОСГТК – т. 2, страната
следва да представи списък за разноски по чл. 80 ГПК, дори когато е направила само един разход
в производството, за който е представено доказателство. По аргумент от т. 9
от посоченото тълкувателно решение, молбата за изменение на съдебното решение в частта за
разноските, когато страната не е представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима.
Доколкото в случая
пред ВРС не е бил представен списък по чл. 80 ГПК, молбата на наказаното лице
за изменение на решението в частта на разноските е била недопустима и е
следвало да бъде оставена без разглеждане от въззивния съд. Произнасяйки се с
Определението от 04.01.2021 г., ВРС е постановил недопустим съдебен акт, който
на основание чл. 221, ал. 3, във вр. с чл. 236 АПК следва да бъде обезсилен и да се остави без
разглеждане молбата за изменение на решението в частта за разноските, като се прекрати
делото в тази част.
На основание чл. 221,
ал. 2 и ал. 3, във вр. с чл. 236 АПК, във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 260397 от 16.11.2020
г. по АНД № 2087/2020 г. на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" със седалище гр. София, бул. "Княз
Александър Дондуков" № 3 да заплати на И. М. С. с ЕГН **********,***, сумата в
размер на 356 (триста петдесет и шест) лева – платено адвокатско възнаграждение
за производството по КАНД № 142/2021 г. на АдмС – Варна.
ОБЕЗСИЛВА Определение от 04.01.2021 г. по АНД №
2087/2020 г. на Районен съд – Варна и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молбата на ЗП И. М. С. за изменение
на Решение № 260397 от 16.11.2020 г. по АНД № 2087/2020 г. на ВРС в частта за
разноските и ПРЕКРАТЯВА производството
по делото в тази част.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.