Решение по дело №128/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 26/14.03.2013 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 3655 по описа за 2012 г. на същия съд е прекратен гражданския брак между Ф. Ш. В. и С. Д. В. поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство по вина на двамата съпрузи, като е постановено Ф. Ш. В. да носи предбрачното си фамилно име М.; упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете М. С. В., родено на **.**.**** г. са предоставени на бащата С. Д. В., а на майката Ф. Ш. В. е определен режим на лични отношения, като същата е осъдена за заплаща месечна издръжка на детето си в размер на 90 лв., считано от влизане на решението в сила до настъпването на пълнолетие или друга, прекратяваща или изменяща издръжката причина; упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете М. С. В., родено на 18.08.1998 г. са предоставени на майката Ф. Ш. В., а на бащата С. Д. В. е определен режим на лични отношения, като същият е осъден за заплаща ежемесечна издръжка на детето си в размер на 100 лв., считано от влизане на решението в сила до настъпването на пълнолетие или друга, прекратяваща или изменяща издръжката причина; ползуването на семейното жилище, находящо се в С., О. е предоставено на С. Д. В.. Присъдени са държавни такси.

Недоволен от така постановеното решение в частта, с която упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете М. С. В., родено на 18.08.1998 г., са предоставени на майката Ф. Ш. В., а на бащата С. Д. В. е определен режим на лични отношения, като същият е осъден за заплаща ежемесечна издръжка на детето си в размер на 100 лв. е останал въззивникът С. Д. В., който го обжалва чрез процесуалния си представител като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Във въззивната жалба се сочи, че след раздялата между страните родените от брака деца живеели заедно в С. при родителите на въззивника, които продължавали да полагат грижи за децата, в това число и с помощта на С. В., когато е в страната. Независимо от изразеното желание на непълнолетното дете М. С. В., че желае да живее при майка си в с.Висока поляна, в интерес на детето било същото да живее и да бъде възпитавано с малолетния си брат в семейното жилище на страните в С.. Детето М. С. В. посещавало ОУ „Н.Й.В.” в С., където била ученичка в VІІІ клас за учебната 2012/2013 г. Моли съда да отмени решението на Кърджалийския районен съд в обжалваната му част и да постанови решение, с което да предостави упражняването на родителските права по отношение на детето М. С. В. на бащата С. Д. В., като се даде възможност на майката Ф. Ш. В. да вижда и взема детето всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца с преспиване от 09.00 часа в събота до 18.00 часа в неделя, както и един месец през лятото, който не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, като вземането и връщането да става в дома на майката, като Ф. Ш. В. бъде осъдена да заплаща ежемесечна издръжка на непълнолетното си дете М. С. В. в размер на 100 лв. Претендира разноски. В съдебно заседание въззивникът, представляван от процесуалния си представител, поддържа жалбата си. Твърди с, че детето М. С. В. променило желанието си да живее с майка си, тъй като била по-близка с баба си и баща си, който щял да й полага грижи за нея, докато тя учи в гр.Пловдив.

Въззиваемата Фериде Ш. В. оспорва въвзивната жалба в представен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, в който се излагат съображения за правилността на първоинстанционното решение поради изразеното от детето М. С. В. желание да живее при майка си. Същата била ученичка в VІІІ клас в ОУ „Н.Й.В.” – С., О., като й предстояло да продължи учението си в друго училище. Районният съд правилно съобразил и представеното становище на О. „З. на Д.. Моли съда да потвърди обжалваното решение на Кърджалийския районен съд. В съдебно заседание въззиваемата лично и чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба. Твърди се от процесуалния представител на въззиваемата, че детето М. С. В. няма представа какво ще прави в гр.Пловдив и къде ще живее. Същата имала приятел, който живеел там и с оглед крехката й възраст не била наясно със себе си. Желанието й било продиктувано от това, че на нея й било забранено да се вижда с майка си. Сочи се също, че въззиваемата не била допускана да се вижда с двете си деца, нито да ги взема да преспиват при нея, а с детето М. се виждала два пъти по време на съдебните заседания в двете инстанции.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства в двете инстанции, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по същество разгледана е неоснователна.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице основания за обезсилването му или обявяването му за нищожно.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск за развод поради разстройство на брака. С решението си първоинстанционният съд е прекратил брака между страните, постановил е съпругата да носи предбрачното си фамилно име, предоставил е упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете М. С. В. на бащата, като на майката е определен режим на лични отношения и същата е осъдена да заплаща издръжка, а също така семейното жилище е предоставено на въззивника С. Д. В.. В тези части решението на Кърджалийския районен съд не е обжалвано и е влязло в сила, поради което съдът не излага съображения в тази насока. Спорният по делото въпрос, който е и предмет на въззивното обжалване, е: на кого от съпрузите да бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете М. С. В. и произтичащите от това задължения за заплащане на издръжка и режим на лични отношения. За да предостави родителските права по отношение на непълнолетното дете М. С. В. на майката Ф. Ш. В., първоинстанционният съд е взел предвид подрастващата възраст на детето и необходимостта от постоянен родителски контрол, майчината близост, емоционалната необходимост от споделяне на желания и проблеми, които възникват в тази възраст, както и обстоятелството че детето завършва осми клас и му предстои да продължи образованието си в друго населено място. Отчетено е и желанието на детето, изразено пред първоинстанционния съд, да живее при своята майка. Тези изводи са обосновани и правилни и се споделят и от настоящата инстанция, като съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 от ГПК.

Във въззивното производство бе изслушано навършилото четиринадесет годишна възраст дете М. С. В., която заяви, че желае да живее при баща си, с когото са по-близки, отколкото със своята майка. Сподели също, че някой й се е обадил по телефона, като й е казал да остави майка си, да не я търси и да не иска парите й. Заявява, че майка й не работела, а баща й можел да я издържа да учи в гр.П. След като изслуша детето и придоби лични и непосредствени представи и възприятия, въззивният съд намира, че това изявление на детето не е резултат на неговите действителни желания, а е предизвикано и е резултат от влияния на трети лица и незряла преценка. Така, в производството пред първоинстанционния съд детето М. изрично заявява, че желае да живее с майка си, че по-добре говори с нея и се чувства по-добре. Нещо повече, при беседата й със социалния работник А. И., отразено и в писмения доклад-становище на О. „З. на Д., същата споделя, че има молба баща й да не научи, че тя иска да живее при майка си, тъй като се притеснява баща й да знае за нейното желание да живее с майка си. На социалния работник детето споделя също, че баща й е оказвал натиск, за да пожелае да живее с него, като е имало моменти, когато бащата се е ядосвал и я е удрял с шамар (л.26 и 27 от гр.д. № 3655/2012 г. по описа на РС – Кърджали). С оглед това становище на детето М., изразено насаме пред социалния работник, както и от личните възприятия на състава, съдът намира, че изявленията на детето, дадени във въззивното производство не са искрени, а са резултат както на влияние от трети лица, така и от незрялостта на детето. Нелогично и лишено от житейска логика е обстоятелството за няколко месеца, детето М. коренно да промени отношението си към своите родители без видима причина за това. Посоченото от детето обаждане от непознато лице, което я е уговаряло да остави майка си и да не я търси, освен че звучи неправдоподобно, не би могло да преобърне чувствата на детето към неговата майка. Нелогични са и обясненията на детето, че е чула някакви глупости от майка си, че искала да я омъжи, а в същото време посочва, че няма телефон на майка си и отношенията си й с нея са добри. Освен всичко друго, настоящият състав придоби непосредствени възприятия, че изявлението на детето М., че иска да живее при баща е неискрено. Поради тази причина, въззивният съд приема, че действителното желание на детето е то да живее при своята майка, каквото желание е изразено при разглеждането на делото пред първоинстанционния съд.

На следващо място, съдът намира, че интересите на детето М. налагат то да живее и се възпитава именно при майка си, а не при своите баба и дядо, предвид съзряващата възраст на детето, изискваща лично споделяне на възникващите проблеми с именно майката, с оглед пола на детето. Това е така, защото бащата С. В. през повечето време от годината отсъства от страната, а детето има нужда именно от непосредствена родителска грижа, а не от грижата на своите баба и дядо, които, колкото и старания да полагат, не могат да заменят родителската грижа. Майката на детето може да се грижи и възпитава същото, дори и то да продължи образованието си в друго населено място много по-добре от бабата и дядото. Що се отнася до възможностите за издръжка на детето, ако то проõължи да учи в друго населено място, то бащата е длъжен да издържа детето си, независимо дали живее при него или не.

Относно изложения във въззивната жалба довод, че интересите на двете деца налагат те да живеят заедно, то същият е неоснователен, тъй като детето М. ще продължи образованието си в друго населено място, което обстоятелство обективно би разделило двете деца. Както бе посочено и по-горе, за детето М. е по-добре да живее при майка си, от която може да получи помощ и подкрепа, много по-добра и полезна от тази на неговите баба и дядо.

С оглед обстоятелството, че родителските права по отношение на детето М. В. са предоставени на майката, обосновано и правилно първоинстанционният съд е определил издръжка в размер на 100 лв. месечно, в какъвто размер е предявен този иск. Определеният режим на лични отношения на детето М. с бащата С. В. би дал възможност на същия да осъществява пълноценен контакт с дъщеря си.

Като е достигнал до такива правни и фактически изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. Разноски за тази инстанция не са направени, а и такива не се претендират от въззиваемата, поради което не следва да се присъждат.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 26/14.03.2013 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 3655 по описа за 2012 г. на същия съд.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател:

Членове:1. 2.