Р Е Ш Е Н И Е
№ 614/14.7.2022г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД-ПАЗАРДЖИК, IV-ти състав, в открито заседание на
шестнадесети юни две хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: ДИЯНА
ЗЛАТЕВА - НАЙДЕНОВА
при участието на
секретаря Тодорка Стойнова, като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 458 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 268 от ДОПК, във вр. с чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК и е образувано
по жалба на „Момчил Момчилов” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пазарджик, ул. „***“, № 60, чрез адв. Б.И.Н., САК срещу Решение
№ 122/05.04.2022 г., издадено от В. Н.Н. — Директор на Териториална дирекция
Пловдив на Национална агенция за приходите /ТД на НАП Пловдив/. Решението е облажвало
в частта му, с която Директорът на ТД Пловдив на НАП е оставил без уважение,
като неоснователна жалбата на „Момчил Момчилов” ЕООД, с ЕИК ********* против
Разпореждане изх. № С220013-137-0003118/14.03.2022 г., издадено от С.И.-старши
публичен изпълнител в ТД на НАП Пловдив, Офис Пазарджик, в частта ѝ относно публични задължения: „по Данъчна
по ЗДДС/ДДС от сделки в страната 13001317788/16.02.2015 г. за периода от
01.01.2015 г. - 31.01.2015 г., по Данъчна декларация по ЗКПО/Корпоративен данък
за нефинансови предприятия 1300И0068945/30.03.2016 г. за периода от 01.01.2015 г.
- 31.12.2015 г. и по Наказателно постановление 1/20.04.2018 г., издадено от
Община Пазарджик, със срок за доброволно погасяване - 09.08.2018 г.“. Решението
е оспорено като незаконосъобразно и с изложени неправилни мотиви. Твърди се, че
давността по отношение на описаните вземания е изтекла, като Директора на ТД на
НАП Пловдив неправилно е приложил материалния закон по отношение на изчисление
на давностните срокове за вземанията. Изложени са подробни съображения по
приложението на ТР № 2/26.06.2015 г. по ТД. № 2/2013г. по описа на ВКС, ОСГК и
института на перимиране на изпълнителните производства по чл. 433 от ГПК.
В съдебно заседание
жалбоподателят не се явява, представлява се от адв. Н., който поддържа жалбата
и претендира разноски. Изложени са аналогични на жалбата съображения и в
допълнителна писмена защита.
Процесуалният
представител на ответника - Директорът на ТД на НАП Пловдив - оспорва жалбата.
Моли за отхвърляне на жалбата и претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение. В съдебно заседание сочи, че жалбата е неоснователна, като
претендира и разноски по делото.
Административен съд
Пазарджик, като прецени доводите на страните във връзка със събраните по делото
доказателства, намира следното от фактическа страна:
Производството е
започнало с жалба вх. № 70-00-2967/23.03.2022г. по регистъра на ТД на НАП
Пловдив /вх. № С220013-000-00133770 от 22.03.2022г. на Офис Пазарджик/,
подадена от „Момчил Момчилов“, ЕООД срещу Разпореждане изх. № С220013-137-
0003118/14.03.2022г. за отказ от погасяване по давност, издадено от С.И., на
длъжност старши публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, Офис Пазарджик.
Жалбата е допълнена с Допълнение и уточнение вх. № С220013-000-0146276 от 28.03.2022г.
Директорът на ТД на
НАП Пловдив е приел жалбата за допустима поради липса на данни за връчване на разпореждането,
а по същество за частично основателна.
За да достигне до
този резултат, ответникът е приел, че изпълнително производство №
*********/2016 г. е образувано със Съобщение за доброволно изпълнение изх. №
С160013-048-0029661/01.12.2016г., като обратната разписка за връчването му е
върната с отметка „непотърсен“.
Актуалните
задължения по делото към момента на издаване на процесното решение съобразно
посоченото от Директора на ТД на НАП Пловдив в решението му са по следните
изпълнителни титули:
A. Наказателно
постановление № 1/20.04.2018 г. на Община Пазарджик за наложена имуществена
санкция в размер на 500 лв., влязло в сила на 09.08.2018г.;
Б.
Справка-декларация по ЗДДС вх. № 13001217788/16.02.2015 г. за месец януари
2015г. - главница 5536,28 лв. и лихва 3989,01 лв. към 24.03.2022г.;
B. Справка-декларация
по ЗДДС вх. № 13001523066/15.01.2018г. за месец декември 2017г. - главница
784,50 лв. и лихва 333,22 лв. към 24.03.2022г..
Г. Данъчна
декларация по ЗКПО вх. № 134351200218883/27.03.2012г. за 2011г. - главница
37,74 лв. и лихва 61,70 лв. към 24.03.2022г.;
Д. Данъчна
декларация по ЗКПО вх. № 1300И0022210/29.03.2013г. за 2012г. - главница 228,95
лв. н лихва 208,69 лв. към 24.03.2022г. и
Е. Данъчна
декларация по ЗКПО вх. № 1300И0068945/30.03.2016г. за 2015г. - главница 1526,58
лв. и лихва 926,24 лв. към 24.03.2022г.
Ответникът е приел,
че в производството административния орган не е сезиран с искане за погасяване
по давност на задълженията по т. „В“ - Справка-декларация по ЗДДС вх. №
13001523066/15.01.2018г. за месец декември 2017г. В този смисъл това задължение
не е предмет и на настоящото съдебно производство, доколкото същото не е било
предмет и на административното производство.
От фактическа
страна се установява, че с ПНОМ изх. № C180013-022-0067068/17.09.2018 г. е разпоредено
налагане на запор в Райфайзенбанк ЕАД и Сосиете Женерал Експресбанк АД. Запор
не е наложен, поради липса на банкови сметки.
С ПНОМ изх. №
С210013-022-0091758/06.12.2021 г. са наложени възбрани върху три недвижими
имота - гараж в гр. Пазарджик и две ниви в с. Братаница, подробно описани в
постановлението. Възбраните са вписани на 08.12.2021 г. с вх. peг. № 10529 на
Служба по вписванията гр. Пазарджик. Постановлението е обжалвано по
административен ред и е потвърдено с Решение № 87/18.03.2022 г. на Директора на
ТД на НАП Пловдив. Липсват данни за оспорване, респ. за отмяна на Решение №
87/18.03.2022г. на Директора на ТД на НАП Пловдив по съдебен ред.
Държавата е
присъединена като взискател по ИД № 50/2017 на ЧСИ Бараков, образувано срещу „Момчил
Момчилов” ЕООД с негово разпореждане от
08.03.2017 г. (л. 69 от делото)., а на 09.03.2017 г. са вписани възбрани по
партидата на „Момчил Момчилов” ЕООД в Имотен регистър, Агенция по вписванията.
С Разпореждане изх.
№ С220013-137-0003118/14.03.2022 г. е отказано погасяването по давност на
задълженията с основен мотив наложена възбрана на недвижим имот от ЧСИ В. Б. на
08.03.2017 г. по негово ИД № 20178860400050. Съгласно съобщението на ЧСИ,
възбраната е наложена на 08.03.2017 г. Съгласно Справка № 366610/24.03.2022 г.
на Агенцията по вписванията за периода 01.01.2001-24.03.2022г., по партидата на
ЕООД „Момчил Момчилов" е вписана възбрана на 09.03.2017 г. върху два
недвижими имота. Възбраните са поискани от ЧСИ В.Б.. per. № 886 по негово ИД № 20178860400050
от 2017г., по което държавата е присъединен взискател на 08.03.2017 г.
С обжалваното
решение, Директорът на ТД на НАП Пловдив е приел, че за задълженията по Данъчна
декларация по ЗКПО вх. № 1300И0022210/29.03.2013 г. и по Данъчна декларация по
ЗКПО вх. № 134351200218883/27.03.2012г. е изтекла 5 – годишния срок за
погасяване по давност на вземанията.
Като неоснователни
са приети оплакванията за изтекла погасителна давност по отношение на
останалите три изпълнителни титула, а именно: за Наказателно постановление № 1/20.04.2018
г. на Община Пазарджик, за Справка-декларация по ЗДДС с посочен номер в
решението вх. № 13001217788/16.02.2015г, за месец януари 2015г. и за Данъчна
декларация по ЗКПО вх. № 1300И0068945/30.03.2016г. за 2015г.
С оглед
установяване точните номерации и наименования на изпълнителните титули, при
служебна проверка по представените от жалбоподателя и от ответника справки за
задължения, настоящия съдебен състав установи, че процесните задължения са по
следните три изпълнителни титула:
1.
Наказателно
постановление № 1 от 20.04.2018 г., с взискател община Пазарджик, за наложена
имуществена санкция в размер на 500 лв.
и със срок на доброволно плащане – 09.08.2018 г.
2.
Декларация по ЗДДС
№ 13001317788/16.02.2015 г. с взискател НАП, за периода 01.01.2015 г. –
31.01.2015 г. и срок за доброволно плащане – 16.02.2015 г.
3.
Данъчна декларация
по ЗКПО № 1300И0068945/30.03.2016 г. с взискател НАП, за периода 01.01.2015 г.
– 31.12.2015 г. и срок за доброволно плащане – 31.03.2016 г.
При така
установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи.
Решението е
обжалвано от лице с правен интерес и в предвидения за това 7-дневен срок,
поради което жалбата е допустима.
Разгледана по
същество, същата е неоснователна.
Решението е
издадено от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия и в
предписаната от закона форма. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ДОПК,
действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от
третото задължено лице пред директора на компетентната териториалната дирекция
на НАП, чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. Решение № 122 от
05.04.2022. г. на Директора на ТД на НАП Пловдив е мотивирано, в производството
по издаването му не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да
обосновават самостоятелно основание за отмяна.
По отношение
приложението на материалния закон съдът намира, че е налице съответното правно
основание за издаване на процесното разпореждане, потвърдено с решението на
ответника.
При очертаната
фактическа обстановка съдът счита, че обжалваното решение и потвърденият
изричен отказ на публичния изпълнител да приложи института на погасителната
давност са материално законосъобразни, по следните съображения:
Погасителната
давност по отношение на публични държавни вземания се подчинява на общия режим
на погасителната давност, предвиден в ДОПК. Съобразно нормата на чл. 171, ал. 1
от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по - кратък
срок. Съгласно ал. 2 от посочената разпоредба с изтичането на 10-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични
вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността.
Вземанията за
данъци и по влезлите в сила наказателни постановление са публични вземания съобразно
чл. 162, ал. 1, т. 1 и т. 7 от ДОПК. Поради това те се подчиняват на общия
режим на погасителната давност, предвидена в съответния кодекс, с изключение на
случаите, при които със закон е предвиден по-кратък срок.
Доколкото едно от
вземанията е по изпълнителен титул наказателно постановление, за яснота и
изчерпателност следва да се отбележи, че с Тълкувателно решение № 3 от
07.03.2014, постановено по ТД № 5/2013
на ОСС от I и II колегия на ВАС изрично е посочено, че давностните срокове,
предвидени за изпълнение на административното наказание "глоба" в чл.
82, ал. 1, б. "а", във вр. с ал. 2 и ал. 3 от Закона за
административните нарушения и наказания, не са приложими по отношение на
"имуществената санкция", наложена с влязло в сила наказателно постановление.
Тъй като в настоящия случай жалбоподателят и санкционирано лице по наказателно
постановление № 1 от 20.04.2018 г., е юридическо лице, на същото е наложена
имуществена санкция и не са приложими кратките давностни срокове по чл. 82 от ЗАНН.
Т.е. за трите
процесни вземания са приложими общите разпоредби за установената давност по чл.
171 от ДОПК.
Нормите,
предвиждащи спирането и прекъсване на давността, са процесуалноправни и се
намират в ДОПК. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира: 1. когато е
започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на
акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е
установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено
разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на
разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК,
давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното
вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът
за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната. Съгласно ал. 3
на чл. 172 от ДОПК, от прекъсването на давността започва да тече нова давност.
При спирането периодът на спиране не се включва в срока на давността - с него
тя се удължава, докато при прекъсване на давността - започва да тече нова
давност.
Чл. 191, ал. 3 от ДОПК предвижда, че когато срещу имуществото на длъжника са започнали
принудителни изпълнителни действия по реда на Гражданския процесуален кодекс,
държавата се смята винаги като присъединен взискател за дължимите ѝ от
длъжника публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния
изпълнител до извършване на разпределението. За тази цел съдебният изпълнител
изпраща съобщение на Националната агенция за приходите за всяко започнато от
него изпълнение и за всяко разпределение.
Такова видно от
доказателствата по делото е изпратено, като държавата е присъединена като
взискател по ИД № 20178860400050 от 2017 г., на ЧСИ В.Б.. per. № 886 с
разпореждане от 08.03.2017 г.
От събраните по
делото доказателства се установява също и, че след датата на присъединяването,
а именно на 09.03.2017 г. е вписана възбрана от страна на ЧСИ В.Б.на на
поземлен имот пл. № 009192 и на имот пл. № 009193.
Съгласно чл. 217,
ал. 4 от ДОПК извършените до присъединяването изпълнителни действия ползват и
присъединилия се взискател.
С Тълкувателно
решение № 7 от 04.15.2021 г., по Тълкувателно дело № 8/2019 на ОСС от I и II
колегия на ВАС, е постановено, че: 1. Образуването на изпълнително дело по реда
на чл. 220, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс не прекъсва
давността и 2. Съобщението по чл. 221, ал. 1 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс не прекъсва давността.
Съгласно
ал. 4 на чл. 221 от ДОПК, обаче в случаите, когато не са наложени обезпечителни
мерки, принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови
движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор, съответно чрез
вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител. Т.е. в тази
хипотеза би имало прекъсване на давността в контекста на чл. 172, ал. 2, изр.
второ от ДОПК във вр. с чл. 215 от ДОПК.
От
събраните по делото писмени доказателства е видно, че публичният изпълнител е
изпращал през 2018 г. два броя запорни съобщения, но липсват данни за реално
наложени запори към този момент, поради което не би могло да се установи
прекъсване на давността към м. септември 2018 г.
Спорът
касае фактът на спиране на давността към 2017 г. с вписаните възбрани от страна
на ЧСИ Бараков. Настоящият състав приема, че на основание чл. 191, ал. 3 от ДОПК във вр. с чл. 217, ал. 4 от ДОПК, публичният изпълнител се ползва от
действията на ЧСИ по наложените възбрани, като на основание чл. 172, ал. 1, т.
5 от ДОПК давността е спряла да тече.
В този
контекст и предвид позоваването на жалбоподателя на ТР № 2/2015 на ОСГК на ВКС
и претемпцията на ИД № 0178860400050 от 2017 г., на ЧСИ В.Б. към 2019 г.,
следва да се има предвид Решение № 37 от
24.02.2021 г. гр.д. № 1747 по описа за 2020 година на ВКС, производство
по чл. 290 ГПК. Съобразно същото, „поставеният въпрос в тълкувателното решение
е: Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато
изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК; и постановеният отговор е: Новата давност започва да тече от
последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или
признание на вземането от длъжника. Перемпцията е без правно значение за
давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да
имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са
различни правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се
позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го
изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително
изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
Когато по
изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ
– той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен
лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че
съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на
свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е
длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново
изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника.
То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния
изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване
на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на
изпълнителните дела.
В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането
действия за принудително изпълнение. Същинско действие за принудително
изпълнение обаче може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган
на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синдик, съд по
несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с
поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова
ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие
не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по
причина, което не зависи от волята на кредитора; давността се счита прекъсната
с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно
по указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва
веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е
едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна
сила, ако след поискването давността е изтекла. След това тя се прекъсва
последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез
отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка, насрочване на
проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на
наддаване и т.н. до влизането в сила на постановлението за възлагане.
Налагането на запор
или възбрана в изпълнително производство, съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК
съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на
длъжника. То прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява
принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в
правната си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими
на първоначалния и присъединените кредитори.
В тълкувателното
решение е посочено, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно
– с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение.
Перемпцията е без
правно значение за прекъсването на давността. Тя е имала значение при
действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като
до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от
прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други
държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него.
Двугодишният срок
за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява
изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между
страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило
(успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина,
за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси,
разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото
прилагане.“.
Предвид
горното и съобразявайки характера на настоящото производство и разпоредбата на
чл. 171, ал. 1 от ДОПК вр. с чл. 172, ал. 1 от ДОПК и дадените задължителни
указания с Тълкувателно решение № 7 от 04.15.2021 г., постановено по Тълкувателно
дело № 8/2019 на ОСС от I и II колегия на ВАС, настоящия състав приема, че не е
налице прекъсване на давността по
отношение на две от процесните вземания – по Декларация по ЗДДС №
13001317788/16.02.2015 г. и по Данъчна декларация по ЗКПО №
1300И0068945/30.03.2016 г., но същата е спряна с наложената възбрана на
09.03.2017 г.
По
отношение на вземането по Наказателно постановление № 1/20.04.2018 г., съдът
приема, че с наложените възбрани с ПНОМ изх. № С210013-022-0091758/06.12.2021
г., което е потвърдено с Решение № 87/18.03.2022 г. е спряна давността и по този
изпълнителен титул на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК.
От
горните следва и, че по Наказателно постановление № 1/20,04.2018 г. на Община
Пазарджик за наложена имуществена санкция в размер на 500 лв., влязло в сила на
09.08.2018г, давността е започнала да тече от 01.01.2019 г., като с ПНОМ изх. №
С210013-022-0091758/06,12,2021г. са наложени възбрани от публичния изпълнител,
вписани на 08.12.2021 г., като течението на погасителната давност е спряно, на
основание чл. 172, ал. 2, т. 5 от ДОПК; по Справка-декларация по ЗДДС вх. №
13001317788/16.02.2015г. за месец януари 2015 г. - давността е започнала да
тече от 01.01.2016 г. С вписаната възбрана на 09.03.2017 г. по искане на ЧСИ,
давността е спряла да тече. В предвидения двегодишен срок по чл. 433, ат. 1, т.
8 от ГПК не са предприети изпълнителни действия, като съобразно тълкуванието
дадено в Решение № 37 от 24.02.2021 г. гр.д. № 1747 по описа за 2020
година на ВКС, производство по чл. 290 ГПК, перемпцията е без правно значение
за прекъсването на давността. Т.е. давността е спряла да тече за минимум две
години, като с вписаните възбрани на
08.12.2021 г. отново е спряна. Аналогично и за вземанията по Данъчна декларация
по ЗКПО вх. № 1300И0068945/30.03.2016 г. за 2015г., за която давността е
започнала да тече от 01.01.2017 г.
По изложените
съображения, настоящата инстанция намира оспорваното решение на директора на ТД
на НАП Пловдив за правилно и законосъобразно, поради което жалбата срещу него и
потвърденото с него разпореждане за присъединяване следва да бъде отхвърлена
като неоснователна.
Предвид крайния
изход на спора и изрично заявеното в тази връзка искане от пълномощника на
ответника за заплащане на разноски, жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на ТД на НАП Пловдив юрисконсултско възнаграждение за осъщественото по
делото процесуално представителство от юрисконсулт, което следва да се определи
на 100 лв. на основание § 2 ДР ДОПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от
изложеното, Административен съд Пазарджик,
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователна жалбата на „Момчил Момчилов” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Пазарджик, ул. „***“, № 60, чрез адв. Б.И.Н., САК
срещу Решение № 122/05.04.2022 г., издадено от В. Н.Н. — Директор на
Териториална дирекция Пловдив на Национална агенция за приходите
ОСЪЖДА „Момчил
Момчилов” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пазарджик, ул. „***“, № 60 да заплати на Национална агенция за приходите юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 268, ал. 2 ДОПК.
СЪДИЯ:
/П/