гр.София,
11.02.2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети ноември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир
Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Марина Гюрова
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №12434 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №232402 от 08.10.2017год., постановено по
гр.дело №45878/2013г. по описа на СРС, ГО, 46
с-в, е признато за установено на основание чл.194, ал.З вр. чл.193 ГПК, че
представените по делото от В.Г.В. (заместен на основание чл.227 ГПК от
законните си наследници Г.В.Г. и Р.В.Г.) разписка от м.май 2013г. и разписка №8
от 10.01.2011г. са неистински документи и същите са изключени от
доказателствения материал. Г.В.Г. и Р.В.Г. (конституирани на основание чл.227 ГПК на мястото на В.Г.В.) са осъдени да заплатят на В.К.П. на основание чл.232,
ал.2, пр.1 вр. чл.228 ЗЗД сумата от 8200лв., представляваща дължима наемна цена
за периода м.март 2010г. - м.юли 2011г. по договор от 03.07.2008г. за наем на
ап.46 в гр.София, бул.„*******, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД мораторна
лихва върху главницата в размер на 2511,24 лв. за периода от 06.03.2010г. до
05.11.2013г., както и законната лихва върху главницата за периода от датата на завеждане
на исковата молба 05.11.2013 г. до окончателното изплащане. В.К.П. е осъдена да
заплати на Г.В.Г. и Р.В.Г. по предявения насрещен иск с правно основание чл.79,
ал.1 ЗЗД сумата от 350 евро- платена гаранция за добросъвестност и навременно
плащане на експлоатационни разходи по договора за наем от 03.07.2008г., чието
връщане е било дължимо при прекратяване на наемното правоотношение през м.май
2013г., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на насрещната
искова молба на 30.07.2014 г. до окончателното изплащане. Ответниците по
първоначалния иск Г.В.Г. и Р.В.Г. са осъдени да заплатят на ищцата В.К.П.
разноски в размер на 1483,63 лв., а последната е осъдена да заплати на Г.Г. и Р.Г.
разноски в размерна 55,26 лв.
Срещу
така постановеното решение в частта с която е уважен първоначалния иск и в
частта с която горепосочените разписки са изключени от доказателствения
материал като неистински документи, е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от Г.В.Г. и Р.В.Г.. Жалбоподателите поддържат,
че съдът е изградил неправилно становище относно разписките като не отчел, че
свидетелят К.П.е съпруг на ищцата и е единствен свидетел. Претендират отмяна на
решението на СРС в обжалваната от тях част и отхвърляне на първоначалния иск, както
и присъждане на разноски.
В
подадения в срок отговор на въззивната жалба на първоначалните ответници,
ищцата В.К.П. оспорва същата като неоснователна. Моли решението на СРС в тази
част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Въззивна
жалба е подадена и от В.К.П. срещу решението в частта му с която е уважен
предявеният от ответниците насрещен иск. Жалбоподателката твърди, че първоначалният
ответник В.Г.В. не е изпълнявал многократно своите задължения за своевременно
плащане, като по този начин принуждавал наемодателката многократно да го търси,
изпраща предупреждения за неизпълнени задължения и и създал недобросъвестно
тревоги и притеснения. Моли решението на СРС в тази част да бъде отменено, а
насрещният иск- отхвърлен изцяло като неоснователен. Претендира разноски.
Въззиваемите
ответници по първоначалния иск и ищци по насрещния иск, в подадения в срок отговор
на въззивната жалба на ищцата П. оспорват същата като неоснователна. Молят
решението на СРС да бъде потвърдено в тази част.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира
за установено следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите
във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
За да изключи от доказателствения материал разписките от
м.май 2013г. и от 10.01.2011г. като неистински документи съдът не се е позовал
единствено на показанията на свидетеля К.П., както твърдят жалбоподателите-
ответници по първоначалния иск, а на неоспореното от страните заключение на
изслушаната графологична експертиза, съгласно което ръкописният текст в
разписката от м.май 2013г. не е написан от К.П., а подписът е напълно идентичен
с подписа в разписка №12 от 05.12.2011г. и представлява негово индигирано копие
(т.е. налице е т.нар.„кражба на подпис“-
при полагането на подписа си върху разписка №12 от 05.12.2011г. свидетелят
Петков е копирал подписа си върху празна бланка). Относно разписка №8 от
10.01.2011г., установяваща плащане на наем за м.01.2011г. в размер на 500лв.
вещото лице е категорично, че буквеният и цифровият текст не са написани, а
подписът не е положен от твърдения като издател К.П.. Въз основа на това
категорично заключение на вещото лице първоинстанционният съд правилно е
достигнал до извода, че е преодоляно (привидното) вътрешно противоречие в
показанията на свидетеля Петков, а при съвкупната преценка на свидетелските
показания и заключението на вещото лице се налага извод, че оспорените разписки
са неистински (неавтентични) документи. Ето защо въззивната жалба на ответниците по
първоначалния иск е неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в тази част.
Жалбата на ищцата В.К.П.
срещу решението в частта му с която е уважен предявеният от ответниците
насрещен иск настоящият състав намира неоснователна, доколкото със сумата от
350 евро наемателят е гарантирал добросъвестно и навременно заплащане на
експлоатационните разходи за имота. Между страните не се спори, че тези разходи
са били заплатени изцяло при прекратяването на договора за наем. Страните не са
договаряли със сумата на депозита да се обезпечава евентуална неимуществена
вреда, каквато всъщност жалбоподателката претендира. Ето защо и въззивната
жалба на ответницата по насрещния иск следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и
законосъобразно и в тази част.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора и доколкото в договорите за правна помощ не е разграничено
каква част от възнаграждението се дължи за подаване и поддържане на въззивна
жалба и каква част- за защита срещу такава на насрещната страна, никой от жалбоподателите
няма право на разноски.
Предвид изложените съображения, съдът
ПОТВЪРЖДАВА решение №232402 от
08.10.2017год., постановено по гр.дело №45878/2013г. по описа на СРС, ГО, 46
с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/