Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ямбол, 24.01.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, въззивен
граждански състав, в открито съдебно
заседание на четиринадесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА
ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
ВЕСЕЛА СПАСОВА
с участието на секретаря Л. Р. като
разгледа докладваното от съдия В. Спасова възз.гр. дело № 343/ 2019 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Подадена е въззивна
жалба от на „ОТП Факторинг България“ ЕАД -гр.София, чрез юрисконсулт Н.Б., против Решение № 616/25.09.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д. №
1352/2019 г., с което е прието за установено, че И.Н.Р., от гр.Ямбол не дължи
на въззивника сумата 1326,68 лв., от която: 1000 лв. главница, 242,56 лв.
договорна лихва от 20.09.2009 г. до 19.04.2010 г., 24,90 лв. – наказателна
лихва от 20.10.2009 г. до 19.04.2010 г., 59,22 лв. – заемни такси по
неиздължени суми по договор за кредитна карта от 26.08.2008 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 19.04.2010 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 126,52 лв. разноски по делото в т.ч. 26,53 лв. ДТ и
100 лв. юрисконсултско възнаграждение, за която е издадена заповед за
изпълнение № 855/22.04.2010 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1099/2010 г. по
описа на ЯРС, както и е образувано и.д. № 209/2015 г. по описа на ЧСИ И. Х. -гр.
Ямбол.
Въззивникът сочи, че решението на
ЯРС е незаконосъобразно и неправилно. Постановено е въпреки възраженията на
ответника, че ищцовата претенция е недопустима поради
обстоятелството, че заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила и е
стабилизирана, следователно всички възражения, изложени в исковата молба срещу процесното
вземане, са
преклудирани. Заповедта за незабавно изпълнение е връчена на длъжника на 27.05.2015 г..
Двуседмичният срок за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК е изтекъл на
10.06.2015 г. И.Н.Р. не е подал възражение и на 11.06.2015 г. заповедта е влязла в сила. Излагат се и доводи, че съдът неправилно е счел, че датата на изискуемост на кредита е датата сключването на договора за кредитна карта -на 26.08.2008 г.,
доколкото началният момент, от който възниква
облигационното правоотношение, не съвпада с момента на изискуемост на вземането. В случая е приложим
петгодишният
давностен срок, който започва да тече от изтичане на срока на кредита, респ. от настъпване на
предсрочна изискуемост. В жалбата се
сочи, че според чл. 74 от Общите условия за предоставяне на Договор за кредитна карта договорът се сключва със
срок на действие, съвпадащ със срока на валидност на картата /минимум една
година/, включително и в случаите на преиздаване на картата в срока на валидност. Съгласно
чл. 47 от Общите условия в случай, че четири поредни месеца, считано от месечната падежна дата,
клиентът не револвира кредита си или револвира със суми, по-малки от
минималните сума за револвиране за съответния период, правото на ползване на
кредита се преустановява и цялото задължение, формирано към падежната дата,
започва да се олихвява с лихва в размер на действащия лихвен процент, увеличен
с допълнителна надбавка за забава. Ако клиентът погаси изцяло дължимото до края
на следващия /пети/ гратисен период, правото за ползване на кредита се
възстановява. Ако това не се случи, вземането на банката за целия използван кредитен лимит става
окончателно изискуемо и тя има право да пристъпи към принудително събиране на
вземанията си по съдебен ред.
Посочено е още, че според чл. 74 банката може да
прекрати договора
без предизвестие -при нарушаване от страна на клиента на условията на договора и Общите условия.
В случая поради
допуснато неизпълнение по договора за издаване и осблужване на кредитна карта
са настъпили предпоставките за изискуемост на кредита по чл. 47 и чл. 48 от
Общите условия и е настъпила автоматична предсрочна изискуемост. Процесните вземания са прехвърлени с Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г., сключен между „Банка
ДСК" ЕАД (цедент) и „ОТП факторинг България" ЕАД (цесионер). Последното с молбата за
образуване на изпълнителното производство от 21.04.2015 г. е поискало налагане на запор на
трудовото възнаграждение на длъжника
в „Е.Миролио"- гр. Сливен. Поисканият запор е
наложен. Т.е. считано от 21.04.2015
г. погасителната
давност за вземането е била прекъсната с поискването на валидно изпълнително
действие. На
14.06.2017 г. е наложен запор на разплащателна сметка на длъжника в „Банка
ДСК" ЕАД по искане на взискателя -въззивник. На 08.01.2018 г. е депозирана молба за
налагане на запор на банкови сметки на длъжника, като запорните съобщения са
връчени на третите задължени лица на 22.01.2018 г. Поради това срокът на
погасителната
давност не е изтекъл и предявеният иск е неоснователен. Искането на въззивника е за отмяна на цялото
решение.
Въззиваемата страна не е подала
отговор на въззивната жалба.
В с.з. въззивната жалба се поддържа
от процесуалния представител юриск. В.
Въззиваемата страна не се явява и
представлява.
Въз основа на събраните по делото
доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени искове от И.Н.Р. от гр.Ямбол против „ОТП Факторинг България“ ЕАД гр.София - да бъде признато за установено, че ищецът не дължи сумите по издаден срещу него изпълнителен лист в общ размер на 1326,68 лв.: 1000 лв. главница, 242,56 лв. договорна лихва от 20.09.2009 г. до 19.04.2010 г., 24,90 лв. – наказателна лихва от 20.10.2009 г. до 19.04.2010 г., 59,22 лв. – заемни такси по неиздължени суми по договор за кредитна карта от 26.08.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и сумата 126,52 лв. разноски по делото в т.ч. 26,53 лв. ДТ и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Фактите, на които е основана претенцията, са следните: издаването по ч.гр.д. № 1099/2010 г. по описа на ЯРС на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 852/22.04.2010 г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по договор за кредитна карта от 26.08.2008 г. за исковите суми и на изпълнителен лист на 23.04.2010 г., образуването на изпълнително дело по подадена от ответника, на когото банката е цедирала вземанията си, молба от 21.04.2015 г.- два дни преди да изтече петгодишната погасителна давност, извършване от ЧСИ на действия, които не я прекъсват, поради което давността е изтекла.
В срока за
отговор ответникът
чрез процесуалния си представител е оспорил
исковете като недопустими и неоснователни. Възразил е, че са недопустими поради
влизане в сила на заповедта за изпълнение на 11.06.2015 г., което преклудира
възраженията, основани на факти, настъпили до този момент, а именно, че
давността е изтекла на 23.04.2015 г.. Твърдял е, че давността не е изтекла към
момента на образуване на изпълнителното производство, а е била е прекъсната с
подаването на молбата, съдържаща искане за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, прекъсвана е и впоследствие с действията на ЧСИ.
ЯРС е уважил
установителните искове, като е приел, че погасителната давност е започнала да
тече от сключване на договора за кредитна карта и е изтекла преди образуване на
изпълнителното производство, а подаването на заявление за издаването на заповед
за изпълнение не я прекъсва.
Фактическата обстановка по делото не
е изцяло безспорна.
Не е спорно, че между „Банка ДСК“
ЕАД и ищеца е сключен Договор за издаване и обслужване на кредитна карта от
26.08.2008 г. с одобрен кредитен лимит от 1000 лв. при спазване на Общите
условия и Условията за този вид карта, неразделна част от договора, с които
клиентът е декларирал, че е запознат и ги приема. Според чл.7 от договора срокът
на действието му съвпада със срока на валидност на картата, вкл. случаите на
преиздаването ѝ в този срок, след изтичането на който се издава нова
карта и действието на договора се подновява автоматично за нов период, равен на
срока на валидност на новата карта, ако някоя от страните не го прекрати по
някой от начините, посочени в ОУ. Според чл.10 от последните банката отпуска
револвиращ кредит, който може да се усвоява чрез картата. Чл.11 урежда отделно заплащането
на лихви за усвоената част от кредитния лимит чрез различни транзакции
(теглене, плащане на стоки и услуги чрез терминално устройство ПОС, плащане на
периодични задължения чрез АТМ и др.). Чл. 42 предвижда 15-дневен гратисен
период за револвиране на кредита с определена минимална сума за револвиране. Чл.
45 касае инстолмънт транзакциите (дефинирани в ДР, §4 -плащане с картата чрез
терминално устройство ПОС в търговски обект, като сумите по транзакциите се
погасяват с равни месечни вноски) и в ал.3 урежда начисляването на лихва по
чл.11 ал.1 при непогасяване в срока по чл. 42 на месечна вноска за този вид
транзакция. Съгласно чл. 47 ал.1 от Общите условия, в случай, че в рамките на
гратисния период клиентът не револвира кредита си или револвира със сума,
по-малка от минималната сума за револвиране,по кредита му се начислява такса за
нереволвиране посочена в Условията. Невнесената част започва да се олихвява с
лихва, равна на действащия лихвен процент, увеличен с допълнителна надбавка.
Според ал.2, в случай че четири поредни месеца, считано
от месечната падежна дата, клиентът не револвира кредита си или револвира със
суми, по-малки от минималните сума за револвиране за съответния период, правото
на ползване на кредита се преустановява и цялото задължение, формирано към
падежната дата, започва да се олихвява с лихва в размер на действащия лихвен
процент, увеличен с допълнителна надбавка за забава. Ако клиентът погаси изцяло
дължимото до края на следващия /пети/ гратисен период, правото за ползване на
кредита се възстановява (ал.3). Ако не извърши такова
погасяване в срока по ал.3,кредитът се оформя като неразрешен овърдрафт и вземането става окончателно изискуемо. Банката
има право да пристъпи към събиране на вземанията си по съдебен ред.
По ч.гр.д. № 1099/2010 г. по описа
на ЯРС е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК № 852/22.04.2010 г. срещу И.Н.Р. по заявление на
„Банка ДСК“ ЕАД за сумата 1326,68 лв., от която: 1000 лв. главница, 242,56 лв.
договорна лихва от 20.09.2009 г. до 19.04.2010 г., 24,90 лв. – наказателна
лихва от 20.10.2009 г. до 19.04.2010 г., 59,22 лв. – заемни такси за
неиздължени суми по Договор за кредитна карта от 26.08.2008 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 19.04.2010 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 126,52 лв. разноски по делото: 26,53 лв. ДТ и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е издадена въз основа на Извлечение от
кредитна сметка от 19.04.2010 г. по договора за кредит от 26.08.2008 г., в
което е вземанията са посочени по вид и размер, лихвите – с период на
начисляване, но не е посочен падежа на вземанията, от който са станали изискуеми.
Върху издадената заповед за изпълнение е налице отбелязване, че на 24.04.2010
г. е издаден изпълнителен лист за сумите.
Не се спори относно цедиране от
банката на вземанията на ответника-въззивник с Договор
за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.11.2012 г..
„ОТП Факторинг България“ ЕАД е
подало молба от 21.04.2015 г. до ЧСИ И. Х. срещу И.Н.Р. въз основа на издадения
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1099/2010 г. по описа на ЯРС и е образувано и.д.
№ 209/2015 г. С молбата взискателят е поискал да бъде наложен запор на
трудовото възнаграждение на длъжника в „Е.Миролио“ гр.Сливен. ЧСИ е изпратил
запорно съобщение на 21.04.2015 г. до работодателя. Покана за доброволно
изпълнение до длъжника е получена на 27.05.2015 г. Не е подадено възражение в
срока по чл. 414 ал.2 от ГПК.
По изпълнителното дело са налице
доказателства за извършени месечни плащания въз основа на запорното съобщение
на трудовото възнаграждение до 08.04.2016 г., когато работодателят е уведомил
ЧСИ, че И.Р. не работи във фирмата от 10.03.2016 г. Взискателят е поискал и е наложен запор на разплащателна сметка на длъжника в „Банка
ДСК" ЕАД на 14.06.2017 г. На 08.01.2018 г. е депозирана молба за налагане на
запор на банкови сметки на длъжника, като запорните съобщения са връчени на
третите задължени лица на 22.01.2018 г. Исковата молба по настоящото дело е подадена на 10.04.2019 г..
Въз
основа на горното съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в
преклузивния срок по чл. 259 от ГПК, от надлежна страна и при наличие на правен
интерес от обжалване. Поради това е допустима, а разгледана по същество се
явява неоснователна по следните съображения:
ЯРС е постановил валидно, допустимо
решение.
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК.
Възраженията на въззивника- ответник,
че ищцовата претенция е недопустима поради обстоятелството,
че заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила, са неоснователни. Исковете са основани на факти,
които са настъпили след издаване на заповедта съобразно изискването на чл. 439
от ГПК, фактите да са настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Тези факти не се
обхващат от установителното действие на заповедта. То касае само възникване на
вземанията и тяхната изискуемост, респ. съществуването им към момента на
издаване на заповедта, към който приключва събирането на доказателствата, т.е. „приключва
съдебното дирене“ по смисъла на чл. 439. Настоящата искова молба се основава на
изтекла след този момент погасителна давност и исковете са допустими.
Решението е частично неправилно.
Според настоящия съдебен състав за начален момент на давността не може да се
приеме датата на сключване на договора за кредитна карта.
Съгласно чл.114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Съгласно ОУ изискуемостта настъпва след изтичане на гратисни периоди, като са уредени срокове за револвиране, свързани с усвояването на суми чрез използване на кредитната карта. Уреден е срок за настъпване на окончателна изискуемост в чл. 48 вр. чл. 47 ал.3 от ОУ. В случая липсват доказателства за точния момент на настъпване на изискуемостта. Няма данни кога са извършени операции с кредитната карта, довели до усвояване на суми по кредита: теглене на суми и/или плащане на стоки и услуги чрез терминално устройство ПОС, плащане на периодични задължения и т.н.. Доколкото няма данни за началния момент на сроковете, не може да се определи и крайният. Дори да се вземат предвид отразените в извлечението от сметка дати, от които е започнало начисляването на лихви (възнаградителни, наказателни), те биха могли да послужат само за определяне на изискуемостта на тези вземания, а не главното задължение. Освен това, както се посочи, съобразно ОУ при различите видове транзакции възникват различни задължения за лихви, например при инстолмънт транзакциите. Т.е. и при лихвите е налице различен начин на настъпване на изискуемостта. Окончателната изискуемост на вземанията (вкл. за главница) пък е свързана с изтичане на пети гратисен период, чиято продължителност, начален и краен момент не могат да бъдат определени. Никоя от страните по делото не е проявила процесуална активност да поиска назначаване на експертиза за установяване на релевантните факти, нито пред първата инстанция е обсъждан въпроса за момента на извършване на транзакциите с кредитната карта, продължителността на гратисните срокове и момента на изтичането им.
Съдът не споделя доводите на въззивника относно значението за изискуемостта на срока на действие на договора, който е обвързан със срока на валидност на картата, посочен жалбата като едногодишен. В доказателствата по делото няма данни за едногодишен срок на валидност, а според чл.7 от договора срокът на действие на същия автоматично се подновява с издаването на нова карта след изтичане на валидността на първоначалната, освен ако е налице волеизявление за прекратяване на договора съобразно ОУ. По делото не е установено такова волеизявление и прекратяване на договора въз основа на него, нито конкретен момент на настъпването му. В договора не е използвана формулировката за „предсрочна изискуемост“, твърдяна от въззивника, а и за настъпването на такава е необходимо изрично волеизявление и достигането му до длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК, каквито факти не са установени.
Тъй като заповедта за изпълнение е влязла в сила, се счита, че тя удостоверява изискуемо вземане, като изискуемостта е налице най-късно към датата на издаването й -22.04.2010 г.. Самият ищец е основал иска си на давност, започнала да тече от издаването на изпълнителния лист на 23.04.2010 г.
Съгласно т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила, съгласно нормата на чл. 416 ГПК. Изхождайки от приетото от ВКС, че заявлението не прекъсна давността, съдът приема в настоящия случай, че давността за процесните вземания е продължила да тече. Съобразно чл. 110 от ЗЗД срокът относно главницата и таксата е 5-годишен, а съобр. чл. 111 б.“б“ и „в“ вземанията за неустойки (какъвто характер има договорената наказателна лихва) и за лихви е 3-годишен. Следователно давността за първата група вземания изтича на 22.04.2015 г., а за лихвите-на 22.04.2013 г.
Петгодишният срок не е изтекъл към 21.04.2015 г., когато е подадена молбата от кредитора-цесионер до ЧСИ. Основателни са доводите на въззивника, че доколкото молбата съдържа искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, е налице прекъсване на давността. В този смисъл е Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, според чиито мотиви искането да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Отделно от това ЧСИ е наложил искания запор и е изпратил запорно съобщение на същата дата. Т.е. извършеното съгласно цитираното решение е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, което прекъсва давността. Давността е прекъсвана и след това с молбата на взискателя да бъде наложен запор на разплащателна сметка на длъжника в „Банка ДСК" ЕАД, какъвто е наложен на 14.06.2017 г. На 08.01.2018 г. отново е депозирана молба за налагане на запор на банкови сметки на длъжника. Следователно до подаване на исковата молба не е изтекла погасителната давност за вземанията за главница и такса и искът за тяхната недължимост е неоснователен.
Относно исковете за 242,56 лв. договорна лихва от 20.09.2009 г. до 19.04.2010 г. и за 24,90 лв. – наказателна лихва от 20.10.2009 г. до 19.04.2010 г., правилно ЯРС е приел, че същите са основателни. Тригодишната давност е изтекла преди подаване на молбата до ЧСИ през 2015 г. Вземанията са погасени още през 2013 г. Също така е погасено вземането за законната лихва върху главницата за период от три години назад преди датата, на която е прекъсната за първи път давността, а именно 21.04.2015 г., т.е. погасено е за периода от 19.04.2010 г. до 20.04.2012 г. Относно периода от 21.04.2012 г. до изплащане на вземането за главница вземането за законна лихва върху нея не е погасено и искът за него неправилно е отхвърлен.
Що се отнася до разноските по заповедното производството, вземането за тях става изискуемо с влизане в сила на заповедта на изпълнение след образуване на изпълнителното производство през 2015 г. и същите са дължими, тъй като за тях не е изтекла петгодишната давност.
Тъй
като решението на ЯРС е правилно в частта относно погасените лихви, следва да
бъде потвърдено. В частта относно главницата, непогасената част от законната
лихва върху нея, таксата и разноските като неправилно следва да бъде отменено и
исковете за тях –да бъдат отхвърлени.
Искането на въззивника за присъждане
на разноски, на основание чл. 78 ал.3 вр. ал.8 от ГПК, следва да бъде уважено
съразмерно на отхвърлената част от исковете. За въззивната инстанция са дължими
разноски в размер на 204,24 лв., а за първата- 178,75 лв.
Ето
защо ЯОС
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 616/25.09.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д. №
1352/2019 г., в частта, с която е прието за установено, че И.Н.Р. от гр.Ямбол
не дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД -гр.София, сумата от 1000 лв.- главница, 59,22 лв.
– заемни такси по неиздължени суми по договор за кредитна карта от 26.08.2008
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.04.2012 г. до
изплащане на вземането, както и сумата 126,52 лв. разноски по делото в т.ч.
26,53 лв. ДТ и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, за които е издадена Заповед
за изпълнение № 855/22.04.2010 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1099/2010 г.
по описа на ЯРС, както и е образувано и.д. № 209/2015 г. по описа на ЧСИ И. Х. -гр.
Ямбол, както и в частта за разноските, присъдени на И.Н.Р., за разликата над
81,26 лв. до 403,07 лв.. Вместо това постанови:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.Н.Р.
със съдебен адрес:***7- адв. Ж.Г., ЕГН **********, срещу „ОТП
Факторинг България“ ЕАД -гр.София, р-н „Оборище“, бул. „Княз Дондуков“ № 19 ет.2, ЕИК *********, искове –да бъде прието за установено, че не му дължи по Договор
за издаване и обслужване на кредитна карта от 26.08.2008 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 1000 лв.- главница,
59,22 лв. – заемни такси по неиздължени суми, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 21.04.2012 г. до изплащане на вземането, както и сумата
126,52 лв. разноски по делото: 26,53 лв. ДТ и 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение, за които е издадена Заповед за изпълнение № 855/22.04.2010 г. и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№1099/2010 г. по описа на ЯРС, както и е образувано
и.д. № 209/2015 г. по описа на ЧСИ И. Х. -гр. Ямбол.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 616/25.09.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д. №
1352/2019 г., в останалата част, с която е прието за установено, че И.Н.Р. от
гр.Ямбол не дължи на „ОТП Факторинг България“ ЕАД -гр.София, сумите: 242,56 лв. -договорна лихва от
20.09.2009 г. до 19.04.2010 г., 24,90 лв. – наказателна лихва от 20.10.2009 г.
до 19.04.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от 1000 лв.,
считано от 19.04.2010 г. до 20.04.2012 г., за които е издадена Заповед за
изпълнение № 855/22.04.2010 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1099/2010 г. по
описа на ЯРС, както и е образувано и.д. № 209/2015 г. по описа на ЧСИ И. Х. -гр.
Ямбол.
ОСЪЖДА И.Н.Р. от гр.Ямбол, ЕГН **********, да заплати на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД -гр.София, р-н „Оборище“, бул. „Княз Дондуков“ № 19 ет.2, ЕИК *********, сумата от 382,99
лв. - разноски за двете съдебни инстанции.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно разпоредбата на
чл.280, ал.3, т.1 пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.