№ /30.11.2020 год., гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Х касационен състав, в закритото
заседание на тридесети
ноември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕВГЕНИЯ БАЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ ДИЧЕВА
РАЛИЦА
АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия Ралица Андонова ч.кас.АНД № 2421/2020 год. по описа на съда,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.63 ал.2 ЗАНН във
вр.с чл.229 и сл. АПК. Образувано е по частна жалба от Областна дирекция на МВР- Варна чрез
процесуалния им представител ст.ю.к.Катя Лукова – Атанасова, против определение
№260268/29.09.2020г по АНД №823/20 по описа на РС – Варна, ХХХІІ с-в. Със
същото, в производство по реда на чл.63 ал.3 от ЗАНН вр.чл.144 от АПК и чл.248
ал.1 от ГПК, е оставена без уважение молбата на касаторите за изменение на
постановеното по делото решение №1116/28.07.2020г в частта за разноските,
присъдени в полза на Е.С.Т..
Изложени са съображения за
незаконосъобразност на оспореното решение поради противоречието му с
материалния закон, конкретно – с неприложимост на избраната от ВРС норма на
чл.18 ал.4 от Наредба №1/09.07.2004г за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (Наредбата), като се сочи, че текстът е влязъл в сила след
провеждането на откритото съдебно заседание и постановяване на акта на съда по
същество. Настоява се, че към момента на сключване на договора за правна защита
и съдействие е приложима предходната редакция на текста, според която възнаграждението
се определя по реда на чл.7 ал.2 от Наредбата. Твърди се още, че присъденото
възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, а и
не е съобразено със своевременно направеното възражение за прекомерност. С тези
аргументи се претендира произнасяне на касационния състав, с който молбата им
за редуциране размера на присъдените на Т. разноски, представляващи адвокатско
възнаграждение.
С отговора си по частната жалба
ответникът Е.Т. чрез пълномощника си адв.К.С. я оспорва, като сочи, че
претендираният текст на чл.18 ал.2 от Наредбата е неприложим, понеже в случая
не се касае единствено за наложена с НП глоба, а и лишаване от правоуправление
на МПС. С позоваване на изискването на чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата и
на извършените от защитата процесуални действия се твърди, че намаляване на
присъдения размер на адвокатското възнаграждение до 100лв. би било
несправедливо и необосновано с оглед обема на предоставената защита и предвидените
с НП две наказания, всяко от които е било самостоятелно оспорено. Претендира се
и присъждане на разноски в настоящото производство.
За да се произнесе, касационният
състав съобрази следното:
Производството по АНД №823/20г на
ВРС, ХХХІІ с-в, е приключило с решение №1116/28.07.2020г, с което е отменено НП
№19-0442-001360/06.12.2019г на Началника на Четвърто РУ при ОДМВР- Варна и
наложените на осн.чл.175 ал.3 пр.1 от ЗДвП на Е.С.Т. *** административни
наказания: Глоба в размер на 200лв. и Лишаване от право да управлява МПС за
срок от 6 месеца за нарушение по чл.140 ал.1 от ЗДвП. С решението ОДМВР-Варна
са осъдени да заплатят на Т. сторените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 (триста) лева. В това производство жалбоподателят
е бил представляван от адв.К.С., която е изготвила въззивната жалба с
формулирани в нея доказателствени искания, и е присъствала лично в единственото
по делото открито съдебно заседание на 08.06.2020г, в което е разпитан един свидетел,
приети са писмените доказателства по АНП, след което адв.С. е формулирала
кратко становище по същество. В това заседание пълномощникът на въззивника е
представил и договор за правна защита и съдействие от 05.06.2020г, съдържащ
предмета му – правна защита и съдействие по АНД №823/2020г, договореното
възнаграждение от 300лв., и подписи на страните по него, удостоверяващи
заплащането на сумата изцяло и в брой при сключването на договора. От своя
страна с писмени бележки вх.№21550/13.03.2020г,
с оглед изразеното становище за неоснователност на жлбата, ст.ю.к. Катя Лукова
– Атанасова е поискала присъждане на юрисконсултско възнаграждение, и е
направила искане в случай че се претендират разноски за адвокатско
възнаграждение, да бъде присъден по –нисък размер предвид действителната
фактическа и правна сложност на делото. При обсъждането на дължимостта на
разноските с решението си въззивният съд е пропуснал да обсъди това
своевременно направено възражение, като се е ограничил само с изследване на въпроса
дали претендираното адвокатско възнаграждение е доказано по размер. Това е и
основанието за предприетото оспорване на съдебния акт в частта му за
разноските.
С оспореното си понастоящем
определение въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл.18 ал.1 и ал.2 от
Наредбата са неприложими към настоящия казус, понеже освен административно
наказание Глоба, с отмененото НП е било наложено още едно такова – Лишаване от
правоуправление на МПС. В тази връзка е приел, че адвокатското възнаграждение
следва да се определи по правилото на чл.18 ал.4 от Наредбата, т.е. в минимален
размер от 300лв, колкото са присъдени и с решението на съда в полза на
въззивника, поради което приел, че възражението на ответника за прекомерност на
обезщетението е неоснователно, и предвид липсата на други основания за
изменение на решението в тази му част, оставил молбата на ОДМВР-Варна без
уважение.
Касационният съдебен състав счита
така достигнатия правен извод за незаконосъобразен.
При постановяване на проверявания
си акт въззивният съд не е съобразил темпоралното действие на разпоредбите на
чл.18 от Наредбата. На първо място следва да бъде отчетено, че разноските се
дължат и размерът им се определя по правилата, действащи към момента, в който
са сторени. В случая това е станало на 05.06.2020г, когато с подписите си
страните по договора за правна помощ са удостоверили заплащането на
адвокатското възнаграждение от 300лв. в брой. Единственото открито съдебно
заседание по делото е проведено на 08.06.2020г, а решението е постановено на
28.07.2020г.
В същото време в периода
15.05.2020г (ДВ бр. 45 от 2020г) – 30.07.2020г (ДВ бр.68 от 31.07.2020г)
правилно определената като приложима в настоящия казус норма на чл.18 от
Наредбата съдържа само две алинеи: Ал.1 „За изготвяне на жалба срещу наказателно постановление
без процесуално представителство възнаграждението се определя по правилата на чл.7 ал.2 на базата на половината от размера на
санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 50 лв.“; и Ал.2 „Ако административното наказание е под
формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение,
възнаграждението се определя по правилата на чл.7 ал.2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението.“. Едва
на 31.07.2020г влиза в сила новата ал.4 на текста, според която „За процесуално представителство, защита и
съдействие по дела от административнонаказателен характер извън случаите по ал.
2 възнаграждението е 300 лв.“. От изложеното е видно, че към момента на реалното заплащане на
възнаграждението и към момента на постановяване на решението по делото,
оспорено понастоящем в частта за разноските, приложимата към конкретния казус
разпоредба за определяне размера на адвокатското възнаграждение е чл.18 ал.2 от
Наредбата (ДВ бр.45 от 2020г, в сила от 15.05.2020г), препращаща към чл.7 ал.2.
Нейната т.1 в приложимата редакция (ДВ бр.45 от 2020г, в сила от 15.05.2020г)
предвижда, че „За процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес възнагражденията
са следните: при
интерес до 1 000лв. – 100лв.“. Т.е. нормативно определеният размер на
възнаграждението при оспорване на НП с наложена глоба, независимо от
предвиждането и на друго наказание, в периода 15.05.2020г – 30.07.2020г е
100лв. – именно това е и минималният размер, предвиден с чл.36 ал.2 от Закона
за адвокатурата („Размерът на възнаграждението се определя в договор между
адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде
справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на
Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.“). Предвид изложеното
изводът на ВРС, че минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение в
случая е този по чл.18 ал.4 от Наредбата – 300лв, е незаконосъобразен.
На второ място както при
постановяване както на решението си в частта за разноските, така и на
определението, с което е оставил без уважение молбата за изменението му,
въззивният съд е игнорирал възражението на ответника за прекомерност на тази претенция,
респективно – за намаляване размера на присъденото възнаграждение, което в
хипотезата на чл.63 ал.4 от ЗАНН е единствената възможност за съда да се
произнесе в този смисъл, доколкото законодателят не е предвидил такова
произнасяне ex officio.
Не на последно място, при
преценка на основателността на това възражение следва да бъдат съобразявани
действителната фактическа и правна сложност на делото. В случай тя не е висока
с оглед липсата на спорни обстоятелства между страните досежно обективния състав
на нарушението, наличието на предходно произнасяне от ВРП, приключването на
производството в едно открито съдебно заседание, в което единствено е разпитан
актосъставителя и са приобщени доказателствата по АНП. Същевременно, макар
действително с НП да са наложени две административни наказания – глоба и
лишаване от право, те са кумулативно предвидени с приложимата санкционна норма,
и не отговаря на обективната действителност възражението на защитата на Т., че
оспорването на всяко от тях е било отделно мотивирано. Въззивната жалба няма
такова съдържание, подобно диференцирано оспорване липсва и в пледоарията по
същество – то би било и нелогично, понеже основанието за налагането им, т.е.
извършеното нарушение, е само едно.
Предвид изложеното касационният
съдебен състав намира, че възражението за прекомерност на присъденото с
решението по АНД №863/20г на ВРС адвокатско възнаграждение в размер на 300лв. е
основателно с оглед невисоката фактическа и правна сложност на делото, броя и
вида на извършените процесуални действия от защитата, нейния обем и положения в
случая квалифициран юридически труд. В този смисъл съдът намира, че размерът му
следва да бъде редуциран до минимума по приложимия чл.18 ал.2 вр.чл.7 ал.2 т.1
(в приложимите редакции) от Наредбата размер от 100лв, който счита за справедлив
и обоснован по см.чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата.
При този изход на делото
претенцията на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение е
неоснователна, а касаторът не е отправил такова искане.
Така мотивиран и на осн.чл.235
ал.1 от АПК, касационният съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение
№260268/29.09.2020г по АНД №823/2020г на ВРС, ХХХІІ с-в, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ абзац
2 от диспозитива на решение №1116/28.07.2020г по АНД №823/2020г на ВРС, ХХХІІ
с-в, както следва: вместо „300 (триста) лева“ да се чете „100 (сто) лева“.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.