Р Е
Ш Е Н
И Е
№ III-148 16.07.2020 год. гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд трети въззивен граждански
състав
на шестнадесети юни две хиляди и
двадесета година,
в открито заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ : КРЕМЕНА ЛАЗАРОВА
ЙОРДАНКА МАЙСКА
секретар Жанета Граматикова,
като разгледа докладваното от
съдия Майска
в.гр.дело № 591 по описа за 2020
година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по въззивна жалба с вх.№ 58747/20.12.2019г. на БРС от С.И.С.
с ЕГН-**********, заявена чрез адв.С.Бояджиева от БАК и въззивна жалба от вх.№
58704/20.12.2019г. на БРС от Н.В.Л. с ЕГН-**********, заявена чрез
адв.В.Василева и адв.Н.Славов от БАК против Решение № 3410/05.12.2019г. по
гр.д. № 3058/2019г. по описа на РС-Бургас, в
частта, с която двете въззивници са осъдени да заплатят солидарно на „ОТП
Факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 14581,80лв.
- падежирала главница за периода 30.04.2014 г.
– 04.08.2019 г. (краен срок на договора) по договор за
текущо потребление от 04.09.2009г., сключен между ответниците и „Банка ДСК” ЕАД, възнаградителна лихва в размер на 1974,89 лева за периода от 30.04.2016г. до 30.04.2019 г.,
ведно със законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба –
12.04.2019 г. до окончателното й плащане, както и съдебните разноски съобразно
уважената част от иска.
Въззивницата
С.С. моли атакуваното решение да бъде отменено и постановено ново, с което
искът и в тази му част да бъде отхвърлен. По-конкретно твърди, че ищецът не е
установил качеството кредитор по отношение ответника, тъй като цесията не е била
съобщена лично на ответника, а особения представител на последния не притежава
такава представителна власт, че да се приеме, че с получаване на препис от
исковата молба и приложенията към нея да получи уведомяването за цесия и да се
счита че е извършено редовно уведомяване на ответника, поради което
цесията не е породила своето действие.
Посочва, че между същите страни, за същото правоотношение по процесния договор
за кредит с Банка ДСК е била вече обявена предсрочна изискуемост на
задължението, като спорът е бил разрешен с влязло в законна сила решение по
гр.д. № 789/2017г. на БРС, потвърдено с решение по в.гр.д. № 1844/2017г. на
БОС, поради което исковата молба е следвало да бъде отхвърлена като
недопустима. Счита, че съдът неправилно е приел, че ищецът има право да обяви
кредита за предсрочно изискуем по договора за цесия от 16.08.2012г. с Банка ДСК
като цедент и ОТП Факторинг като цесионер. Така ищецът с твърдението, че
доколкото банката не е упражнила надлежно правото да обяви процесния кредит за предсрочно
изискуем за целия остатък, то за ищеца-цесионер възниква това право и моли да
бъде прието, че с връчване на исковата молба на ответниците-дължници по кредита
на цесионера процесното си вземане след проведено заповедно производство, по
което е издадена заповед за изпълнение срещу длъжниците, като това право е
прехвърлено като съществуващо предрочно изискуемо, а не като бъдещо вземане,
т.е банката е упражнила надлежно това свое право преди сключването на договора
за цесия. Моли за присъждане на разноски.
Въззивницата
Н.Л. моли атакуваното решение да бъде отменено и постановено ново, с което
искът и в тази му част да бъде отхвърлен. Счита, че неоснователно съдът е
отхвърлил наведените от нея правизключващи възражения в противоречие с доказателствата
и установените по делото факти. Твърди, че кредита е бил обявен за изискуем още
през 2012г. като е бил и съобщено на тази въззивница от ОТП Факторинг за
извършената продажба/цесия на вземането на банката на договора за кредит от
04.09.2009г., сумата по кредита в пълния размер като и й е даден 14-дневен срок
за погасяването му и това уведомление е достигнало до нея като й е връчено на
26.09.2012г.. Предвид обстоятелството, че исковата молба е депозирана на
12.04.2019г., навежда, че тези фактически обстоятелства релевират към
възражението по чл.111, б.“в“ от ЗЗД досежно месечни вноски за главница и
лихви, като цитира практика в тази насока. Отделно се поддържа и че договорът
за цесия е нищожен, тъй като вземането произтича от банкова сделка, която е прехвърлена
на небанкова институция; бил е сключен в противоречие с чл.2, ал.4 от ЗКИ, тъй
като ищецът не е дружество със специална инвестиционна цел; налице е
противоречие с чл.3, ал.1 ЗКИ, тъй като банката е прехвърлила вземане, за което
не са представени доказателства за извършване на сделки по чл.2, ал.1, т.12
ЗКИ, като банката не е била в процес на събиране на вземанията си по процесния
кредит към датата на цесията; като липсват е данни банката да е отписала
счетоводно задълженията по процесния кредит и те да са заведени счетоводно при
ищцовото дружество. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на претенциите.
Не сочи доказателства. Претендира за присъждане на разноски.
За
въззиваемата „ОТП Факторинг България” ЕАД, са депозирани писмени отговори, с
които се оспорват двете въззивни жалби, като неоснователни. Намира решението в
обжалваната му част за правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде
потвърдено. Възразява по твърдението в жалбата на С.С., че спорът е решен с
влязло в сила решение, като твърди, че действително се е развило друго съдебно
производство, но на различно основание- предсрочна изискуемост, докато
сегашното е с оглед настъпването на нов факт-настъпване на краен падеж на
вноски по договора за кредит, което се е случило до приключване на настоящото
първоинстанционно производство/когато са падежирали и последните вноски/,
поради което намира неотносим въпроса дали може или не цесионера да обявява
предсрочна изискуемост с исковата молба. Позовава се на съдебна практика
досежно уведомяването на длъжника за извършената цесия и с връчване на
уведомленията с исковата молба, считайки това възражение за неоснователно. По
отношение възраженията на жалбоподателя Н.Л. за изтекла давност се посочва, че
в предходно развило се производство по гр.д. № 789/2017г. на БРС, потвърдено с
решение по в.гр.д. № 1844/2017г. на БОС е бил признат за безспорен фактът, че
банка ДСК не е уведомила надлежно длъжниците, че обявява вземанията по кредита
за предсрочно изискуеми и е отречено правото на ОТП Факторинг България ЕАД да
обяви кредита за такъв, поради което и в обжалваното сега първоинстанционно
решение тези възражения по чл.111 ЗЗД са правилно отхвърлени според
ваззиваемата страна. Оспорва се твърдението че договорът за цесия е нищожен,
като са изложени подробни съображения в тази насока. Не ангажира нови
доказателства, няма доказателствени искания. Претендира разноски.
Въззивните жалби са подадени от легитимирани лица, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което са допустими.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е
образувано по исковата молба на въззиваемия „ОТП Факторинг България” ЕАД за
осъждане на въззивниците С. Ж. и Н.Л.
да заплатят на ищцовото дружество сумата от 13 225,56 лв, представляваща падежирала главница за периода 30.04.2014
г. – 12.04.2019 г. в размер на 13225,56 лева по договор за текущо потребление от 04.09.2009 г., сключен между ответниците и „Банка ДСК” ЕАД,
предсрочно изискуема главница (с падежи 30.04.2019 г. – 04.08.2019 г.) в размер
на 1356,24 лева, възнаградителна лихва в размер на 1974,89 лева за периода
от 30.04.2016 г. до 30.04.2019 г. и наказателна лихва от 1292,24 лева за
периода от 30.04.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна
лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 12.04.2019 г. до
окончателното й плащане.
Твърди се от ищеца, че между „Банка ДСК” ЕАД като кредитодател, от една страна, и от друга – С.И. Ж. и Н.В.Л. – кредитополучатели, е сключен договор за кредит за текущо потребление от 04.09.2009 г., по силата на който на кредитополучателите е предоставен кредит в общ размер на 21 700 лева. Срокът за погасяване на кредита е 120 месеца, считано от усвояването му, и дата на последна вноска 04.08.2019 г.. Кредита е обезпечен с поръчителство на Г. Ж.Ж. и договор за поръчителство на И.Д.С.. Банката е изпълнила задължението си да предостави на кредитополучателя сумата, но кредитополучателите не са изпълнили задължението си да погасявал редовно кредита. Сочи се още, че с Договор за покупко-продажба на вземания от 16.08.2012 г., „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила на ищцовото дружество вземанията си по договора за кредит заедно с всички привилегии, обезпечения и др.принадлежности, включително изтеклите лихви, за която цесия всеки от длъжниците е бил уведомен от банката, чрез уведомително писмо с обратна разписка. Така Л. е уведомена лично с писмо с обратна разписка на 26.09.2012г., а писмото до Ж. е било върнато с отбелязване в обратната разписка, че лицето се е преместило на друг адрес. Поради последното и при условията на евентуалност се моли да бъде прието, че ответникът е уведомен за цесията с връчването на исковата молба по настоящото дело.
Предявените искове са с правно основание, чл.79 и
чл.86 от ЗЗД, вр. чл.99, ал.1,вр.чл.430 от ТЗ.
Ответниците
са оспорили исковете като неоснователни с подадени в законовия срок писмени отговори на исковата молба.
Заявява се от ответницата Л., че
претенциите са погасени по давност, тъй като тя е получила уведомление за
обявяване на всички задължения по договора за кредит за предсрочно изискуеми на
26.09.2012 г. и от тогава е започнала да тече петгодишната давност, която към
момента на подаване на исковата молба е изтекла. Твърди, че при сключване на
цесията прехвърлителят не е разполагал с вземане към длъжника на основание
обявена предсрочна изискуемост и съответно не е могъл да го прехвърли. Излага и
доводи за нищожност на договора за цесия, тъй като същият не попада в обхвата
на присъщата по занятие дейност на банката, поради което в сключен в
противоречие с чл. 2, ал. 4 ЗКИ; твърди и че договорът за цесия е с невъзможен
предмет, тъй като за съществуващи са приети такива вземания, които не са били
възникнали. Навежда се и неравноправност клаузите на т.20.2 и т. 19.2 от Общите
условия са, тъй като не са индивидуално уговорени. Ответникът С. също взема
становище за неоснователност на исковете, тъй като цесионерът не разполага с
правото да съобщава на длъжника предсрочната изискуемост на кредита. Посочва,
че между
същите страни, за същото правоотношение по процесния договор за кредит с Банка
ДСК е била вече обявена предсрочна изискуемост на задължението, като спорът е
бил разрешен с влязло в законна сила решение по гр.д. № 789/2017г. на БРС,
потвърдено с решение по в.гр.д. № 1844/2017г. на БОС, поради което исковата
молба е следвало да бъде отхвърлена като недопустима.
С обжалваното решение БРС е уважил частично предявените искове – сумата от 14581,80 падежирала главница за периода 30.04.2014 г. – 04.08.2019 г. (краен срок на договора) по договор за текущо потребление от 04.09.2009 г., сключен между ответниците и „Банка ДСК” ЕАД, възнаградителна лихва в размер на 1974,89 лева за периода от 30.04.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 12.04.2019 г. до окончателното й плащане, като е отхвърлил иска за заплащане на наказателна лихва в размер на 1292,24 лева, дължима на основание чл. 19.2 от Общите условия към договора за периода от 30.04.2016 г. до 30.04.2019 г.. На страните са присъдени разноски съобразно уважената, респ.отхвърлената част от исковете.
Решението на БРС е обжалвано само от ответниците, поради което в отхвърлителните части решението е влязло в сила и спорът е висящ пред настоящата инстанция само осъдителната му част.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Разгледана по същество, съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна и недоказана, като съдът споделя мотивите на първоинстационния съд, към които препраща на основание чл.272 от ГПК.
По наведените от въззивника конкретни оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът намира, че фактическата обстановка е установена правилно от първоинстанционния съд и възприета от него в съответствие със събраните по делото доказателства, поради което решението е обосновано.
От данните по делото се установява,
че вземането се основава на договор за кредит за текущо потребление от
04.09.2009 г. и договор за поръчителство от 01.09.2009 г., видно от които
„Банка ДСК” ЕАД, в качеството й на кредитор, е отпуснала на С.И. Ж. (С.) и Н.В.Л.,
в качеството им на кредитополучатели, кредит в размер на 21700 лева със срок на
издължаване 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване, с краен падеж
04.08.2019 г. и при лихва от 10,45%. Кредита е обезпечен с договор за
поръчителство от 01.09.2009г. сключен между банката и поръчителите Г. Ж.Ж. И.Д.С..
С договор за
покупко-продажба на вземания от 16.08.2012 г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и
„ОТП Факторинг България” ЕООД, вземанията на банката са прехвърлени на „ОТП
Факторинг България” ЕООД. Представен е и приемо-предавателен протокол,
неразделна част от договора за цесия, става ясно, че предмет на продажбата е и
вземането на банката към С.И.С. и Н.В.Л.. По делото е приложено и изрично писмено пълномощно за
уведомяването. Л. е уведомена лично с
писмо с обратна разписка на 26.09.2012г., а писмото до Ж. е било върнато с
отбелязване в обратната разписка, че лицето се е преместило на друг адрес.
Не е спорно по делото, че по
заявление по чл.417 ГПК на банката е издадена Заповед № 2784/17.05.2012г. по ч.гр.д.
№ 4209/2012г. по описа на БРС, с която съдът е разпоредил ответниците
кредитополучатели Ж. и Л., заедно с двамата поръчители Г.Ж. и И.С. да запатят солидарно на банката сумите от 19063,25
лева предсрочно изискуема главница по договора, ведно със законната лихва върху главницата, сумата от 2164,84 лева,
представляваща дължима редовна лихва за периода от 16.08.2011 г. до 15.05.2012
г., сумата от 948,58 лева, представляваща дължима санкционираща лихва за
периода от 19.11.2011 г. до 15.05.2012 г. на основание извлечение от счетоводните книги на банката по задължения по
процесния кредит за текущо потребление от 04.09.2009 г. и договор за
поръчителство от 01.09.2009 г..
По развилото се по реда на чл.422 ГПК производство въз основа на процесния
договор за кредит, по което е образувано гр. д. № 789/2017 г. на БРС, с влязло
в сила решение съдът с влязло в законна сила на 25.01.2018г. е отхвърлил исковете на „ОТП Факторинг България” ЕАД против С.И.Ж. и Н.В.Л./ както и двамата
поръчители/ за приемане за установено дължимостта на сумите от 19063,25 лева главница по договора, ведно със законната лихва върху главницата, сумата от 2164,84 лева,
представляваща дължима редовна лихва за периода от 16.08.2011 г. до 15.05.2012
г., сумата от 948,58 лева, представляваща дължима санкционираща лихва за
периода от 19.11.2011 г. до 15.05.2012 г., като основанието за претендиране на сумите е била обявена предсрочна
изискуемост на цялото задължение по договора за кредит.
С влизане в сила на решението гр.
д. № 789/2017 г. на БРС, с което е отхвърлена претенцията за процесното
вземане, което тогава е било основано на предсрочна изискуемост, въззивният
съд намира, че последиците от подаване на заявлението по чл.417 ГПК са били
заличени и това производство е ирелевантно за преценка основателността на
осъдителния иск за същото вземане, което се основава на настъпил падеж.
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице
сключен договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно
постигане на съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника
и неговото участие при сключването на договора не е необходимо. За да породи
действие по отношение на длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен
от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал.4
от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на
цедента има за цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение. С цитирано в тази връзка
решение на ВКС, ТК по т.дело №362/2015г. на Второ т.о. се излагат съображения,
че целта на
задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е
длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни
задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител
на вземането. Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника
за извършената замяна на стария кредитор и гарантира точно изпълнение на
задължението му спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД.
Това не означава, че предишният кредитор няма право да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника, като негов пълномощник, каквото е
налице в настоящия случай, предвид приложените към договорите пълномощни.
Съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД
представителната власт възниква по волята на представлявания, като нейният обем
се определя според волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством императивни правни норми на
тази власт, свързани с уведомяването за цесията. По силата на принципа за
свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за
извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното, установеното
в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на
такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че
ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма
твърдение че ответникът е платил преди връчване преписа от исковата молба на
различно от цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане
на стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение. По тези съображения ищецът-въззиваем в
конкретния случай има качеството кредитор спрямо ответницата.
Във връзка с възражението на насрещната страна, че цесионерът няма
правомощието да обявява предсрочната изискуемост на задължението, съдът се
позовава на приложените доказателства, вкл. процесния договор за цесия, а така
също и постановеното по този въпрос решение на ВКС №204/25.01.2018г. по т.дело
№2230/2016г. на I т.о., съгласно което: Цесията има действие спрямо длъжника
от момента, в който е уведомен за нея от цедента – чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От
тогава спрямо длъжника титуляр на вземането е цесионерът, поради което старият
кредитор след съобщаването на цесията по чл.99, ал.3 ЗЗД не може да иска от
длъжника изпълнение. Последното е предпоставено от настъпване на изискуемостта
на вземането. Срокът за изпълнение по правило е установен в полза на длъжника,
като при настъпване на определени в закона или договора (от който възниква
прехвърлянето вземане) факти, приобретателят на вземането, в качеството си на
кредитор, има правото да иска предсрочно изпълнение, вкл. да обяви на длъжника
предсрочната изискуемост. Цесионерът придобива вземането с всичките му
принадлежности по чл.99, ал.2 ЗЗД, т.е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права,
вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост. Изходящото от цедента уведомление, приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД.
С оглед на горното, въззивният съд намира, че ищецът в качеството му на
кредитор на вземането, има право да обяви предсрочната изискуемост на вземането
на длъжника, което е и сторил с исковата молба. Освен това, съдът отчита и
обстоятелството, че още преди подаване на исковата молба е настъпило и
окончателното падежиране на вземането по договора поради изтичане на срока му
на 04.08.2019г.
Съобразно
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК
съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които
са от значение за спорното право.
Предсрочната изискуемост на
вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са
подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица
изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди
датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно
изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за
кредит. /в т.см. Тълкувателно решение №8/2017 по тълк. д. №8/2017 на ОСГТК на
ВКС/
Към
настоящият момент както е посочено по-горе всички вноски по процесния кредит са
изцяло падежирали. Ето защо безпредметно се явява обсъждането на настъпването
на предсрочната изискуемост на кредита и неплатежоспособността на ответницата.
В хода на съдебния процес е настъпила изискуемостта на всички месечни
погасителни вноски, това правнорелевантно обстоятелство следва да се вземе
предвид съобразно правната норма на чл. 235, ал. 3 ГПК
Ето защо поради настъпилия краен падеж на
договора процесното вземане е доказано по основание.
Видно от заключението по изготвената
и приета съдебно-счетоводна експертиза, кредитът в размер на 21700 лева е
усвоен изцяло на 04.09.2009 г., за погасяването му е постъпила сума в общ
размер на 6819,79 лева, от която главница в размер на 2696,75 лева, договорна
лихва в размер на 4057,96 лева и санкционираща лихва в размер на 12,93 лева, като
последното извършено плащане е извършено на 19.09.2011 г. и е погасена
дължимата към 16.07.2011 г. вноска. До датата на депозиране на исковата молба
12.04.2019 г. непогасени са вноски с падежи 16.08.2011 г. – 16.03.2019 г. в общ
размер 30853,87 лева, от които главница в размер на 17451,90 лева, договорна
лихва в размер на 13501,31 лева. За периода 30.04.2014 г. – 12.04.2019 г. размерът на главницата е 13251,39 лева и договорна
лихва 6608,52 лева. Към датата на изготвяне
на заключението е настъпил падежът на всички вноски – за главница в размер на
1471,78 лева и договорна лихва в размер на 38,07 лева, като общият размер на
дължимата главница е 14723,17 лева и договорна лихва 6646,59 лева. През 2017 г.
са постъпили плащания по договора за кредит от страна на единия поръчител И.С.
в размер на общо 1135,07 лева. Вещото лице е установило, че кредитът не се води
в баланса на банката и е прехвърлен изцяло с договор за цесия с счетоводството
на дружеството ищец.
Въз основа на горното, въззивният съд установява, че
към датата на исковата молба ищецът разполага с изискуемо вземане въз основа на
договора кредит от 04.09.2009г., както и въз основа на договора за цесия от 16.08.2012г.
Размерът на претендираното вземане се установява от вещото лице с изслушаната
счетоводна експертиза.
Не се споделят и въззраженията че договорът за цесия, е нищожен поради
портиворечие с чл. 2, ал. 4 ЗКИ, тъй като този текст въвежда
невъзможност на банка да извършва изброени видове сделки по занятие.
Придобиването на вземания е сред изброените, на още по-силно основание може да сключва и договори, с които да прехвърля вземания, тъй като разпореждайки се с
вземането си, тя вече не извършва дейност по него по смисъла на чл. 2 ЗКИ. Не се установиява и твърдяната абсолютна симулация. Привидни са договорите, при които
страните въобще не желаят да бъдат обвързани от сключения договор, а само
създават привидни правни последици на обвързаност. Счетоводното вписване, промяна или отписване на
кредита нямат
никакво отношение към волята на страните да не бъдат обвързани от сделката. Ето защо и
съдът намира възраженията в тази насока за недоказани и неоснователни.
Поради извод за основателност на претенцията съдът
следва да разгледа и се произнесе по възражението за погасяване по давност на
вземането както за главницата, така и за претендираните договорни лихви. Това
възражение е своевременно въведено в процеса с отговора на исковата молба.
Въззивната
инстанция намира за правилен и обоснован извода на първоинстанционния съд, че
вземането по договор за заем за
потребление не представлява „периодично плащане" по смисъла на чл.111, б."в" от ГПК. Легално
определение на понятието „периодични плащания" е дадено в ТР № 3/2011 г.
от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС. Освен характеристиките, които са посочени в
тълкувателното решение, за да се определи плащането, като „периодично" е
необходимо отделните плащания да имат независим и самостоятелен характер от
останалите еднородни задължения. При периодичните плащания задължението трябва
да е „делимо" по естеството си. Именно поради този характер на
задължението отделните плащания имат самостоятелен и независим характер едно от
друго. Това изискване не е налице при договора за заем
за потребление. При този договор вземането на кредитора е „неделимо".
Отделните плащания нямат независим и самостоятелен характер едно от друго.
Налице е съгласие на кредитора да приема изпълнение на части (арг.от чл.66 от ЗЗД). Ето защо съдът приема, че
плащанията на вноските по договора за заем
за потребление, са „частични плащания" по едно неделимо задължение, а не
„периодични плащания" по едно делимо задължение.
Настоящото вземане
произтича от договор за кредит, а за
вземания, произтичащи от такъв вид договор /подобно на заема/, се прилага общата петгодишна давност съгласно чл.110 и чл.111 от ЗЗД. Съгласно постановената
постоянна практика на ВКС /Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011 г., IV г. о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК/, при договор за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на
заема на погасителни вноски съобразно погасителния план, не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява частични плащания по договора. За разлика от периодичните плащания,
при които отделните задължения имат характер на самостоятелни задължения, при
договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните плащания са
начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.
Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността тече от
момента, в който вземането е изискуемо. По отношение началния момент на
давността следва да се съобрази разпоредбата на чл.430, ал.1 ТЗ, съгласно която
с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне цялата
сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на
уговорения срок, т.е.с настъпване на крайната
падежна дата съгласно договора и погасителния план. В случая, доколкото ищецът
се е позовал и на това обстоятелство, независимо от въведената предсрочна
изискуемост на вземането /във връзка с производството по първоначално
съединения иск по чл.422 ГПК/, съдът намира, че цялото вземане по договора е
падежирало на 04.08.2019г. /крайната падежна дата по договора/. Съдът намира за
ирелевантно, че същия е отнесен в просрочие още към 26.09.2012г. Съдът намира за неоснователно и недоказано и второто (заявено като
алтернативно) оплакване на въззивника – че ищецът е обявил кредита за
предсрочно изискуем с уведомително писмо от 26.09.2012 г. до въззивника Л.,
поради което от този момент, до предявяването на иска, е изтекъл период
по-дълъг от 5 години, и вземането е погасено по давност и с изтичане на общата
5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД.Видно от текста на представеното по делото
писмото
изпратено от ищцовото дружество до ответника, с него ищецът като цесионер по
договора за цесия и упълномощаване за
това от ценедта, е уведомил ответника – като длъжник по
цедираното вземане, за прехвърлявено на вземането от първоначалния кредитор
„Банка ДСК“ ЕАД, на „ОТП Факторинг България“ ЕООД. Макар в писмото главницата по
вземането да е посочена по размер, липсва изрично изявление на новия кредитор, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми, за да е налице обявяване на предсрочната изискуемост на кредита по
смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ и т.18 от ТР 4/2014г. Следователно, доколкото се претендира главница и
договорна лихва, които представляват едно консолидирано вземане в анюитетната
вноска по договора, то срокът за погасяването му е пет години, считано от
падежа на договора 04.08.2019г. Към подаване на исковата молба на 12.04.2019г.
не е изтекла погасителната давност на вземането, поради което искът по чл.430 ТЗ следва да бъде уважен изцяло. Задълженията за главница по договора
за кредит и
за лихва, се погасяват
с изтичането на общата петгодишна давност, която в конкретния случай не е
изтекла. Това
е така и по отношение на лихвата тъй като същата представлява цената на ползваната
парична сума, и понеже е включена в дължимата анюитетна вноска, същата се
погасява ведно
с нея, т.е. с общата давност по чл.110 ЗЗД.
Ето защо
и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция крайни
фактически и правни изводи съвпадат с тези, които е направил районния съд в
атакуваното първоинстанционно решение, Бургаският окръжен съд намира, че то следва да бъде потвърдено.
На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да бъде уважено искането на ответната
страна по въззивната жалба – „ОТП
Факторинг България“ ЕАД да ѝ бъдат присъдени и направените по делото
разноски в размер на 200 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение,
определено на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ, които следва да бъдат възложени по равно в тежест на всеки от
въззивниците.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран
от горното и на основание чл. 271, изречение I-во от ГПК, Окръжен съд -Бургас
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3410/05.12.2019
г. по гр.д. №3058/2019г. по описа на Районен съд-Бургас.
ОСЪЖДА С.И.С. с ЕГН-********** да заплати на „ОТП Факторинг България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: България, област София (столица), община Столична, гр.
София 1000, район Оборище, бул. Княз Александър Дондуков № 19, ет. 2, направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 100лв. /сто лева/.
ОСЪЖДА Н.В.Л. с ЕГН-********** да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: България, област София
(столица), община Столична, гр. София 1000, район Оборище, бул. Княз Александър
Дондуков № 19, ет. 2, направените
пред въззивната инстанция разноски в размер на 100 лв. /сто лева/.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчване препис от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: