Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 03.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на седми октомври през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 14345 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 225191 от 28.09.2017 г., постановено по гр. д. № 58387/2015 г., по описа на Софийски районен съд, II ГО, 64-ти състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответниците Б.Д.Д. и Г.Е.А. дължат на ищеца, всеки от тях по ½ част от следните суми: 1./ от сумата 774,14 лева – главница, представляваща стойност за незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2012 г. – м. 04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от 23.06.2015 г. до изплащане на вземането, както и 2./ от сумата от 150,73 лева – лихва за забава за периода 30.06.2012 г. – 28.05.2015 г., като искът за главница е отхвърлен за разликата над уважения размер от 774,14 лева до пълния претендиран размер от 834,64 лева, а искът за обезщетението за забава е отхвърлен за разликата над уважения от СРС размер от 150,73 лева до пълния претендиран размер от 193,18 лева. С решението ответниците са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 517,41 лева – разноски в исковото производство, и сумата от 292,45 лева – разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответниците Б.Д.Д. и Г.Е.А., в която са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Въззивниците поддържат, че по делото не е установено да е налице валидно облигационно правоотношение между тях и ищеца за доставяне и потребление на топлинна енергия, както и че не е проведено дължимото пълно и главно доказване на претенцията на ищеца. Предвид изложеното молят за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“
ЕООД не изразяват становище по жалбата в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС, 64-ти състав, решение за правилно, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявения от „Т.С.“ ЕАД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в обжалваната част /чл. 272 от ГПК/. Във
връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:
За уважаване на предявения иск по чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността
на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти:
съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на
топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия
за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Основният спорен по делото въпрос е дали
между страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на
топлинна енергия, респ. обема и стойността на доставената такава.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия /респ. потребители на топлинна
енергия съгласно предишната редакция на закона/. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
В разглеждания случай по делото не е
спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че ответниците
притежават правото на собственост върху процесния имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******което налага приемането на извод, че през процесния
период са имали качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ. С оглед наведеното във въззивната жалба твърдение, че Г.Е.А.
има учредено вещно право на ползване по отношение на процесния имот следва да
бъде отбелязано, че по делото не са представени какви и да било доказателства,
които да установяват така релевирания от жалбоподателите довод, като се явяват
ирелевантни обстоятелствата, че партидата за аб. № 140874 се води на името на Г.А.,
както и дали името на Б.Д. фигурира в отчетите за дялово разпределение,
фактурите и изравнителните сметки, респ. дали до момента на образуване на
настоящото производство ищцовото дружество е претендирало от последната
заплащането на процесните суми.
Така придобитото качество законът не
ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните
нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на
топлинна енергия и загубването на това качество става при отчуждаване на
топлоснабдения имот или настъпване на други законоустановени факти,
прекратяващи облигационните отношения. Доколкото по делото не са ангажирани
доказателства, установяващи ответниците да са отчуждили процесния имот, се
налага извод, че районният съд в правилно приложение на закона е приел
наличието на договорна връзка между страните и при формирането на този извод не
е допуснато нарушение на материалния закон.
Съдържанието на договора
за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия,
утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели
изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 от ЗЕ, доколкото не се
твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма
твърдения, нито данни ответниците да са упражнили правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно договорно
правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а
ответниците дължат заплащане на стойността на ползваната услуга. Обстоятелството
колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно - в
жилището на ответниците, е от значение единствено за доказване размера на иска,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му - съгласно чл. 162 от ГПК.
Установено е въз основа на
заключението на вещото по допуснатата и приета в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което съдът намира за обективно и
компетентно изготвено, че делът на ответниците за отопление на имота, за
сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване са били изчислени в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Количеството
топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна собственост, се измервала чрез
монтиран в абонатната станция топломер, който е преминал на периодични
метрологични проверки за техническа годност. Посочено е, че начислените суми за
процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба №
16-334, ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия. Съгласно
заключението за процесния период ТЕ за отопление на имот не е отчитана /не е
потребявана/, поради наличие на 4 броя демонтирани /затапени/ радиатори, начислена
е топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация и за БГВ въз основа на реален
отчет на показанията на монтиран в имота един брой технически изправен и
сертифициран водомер за топла вода. Количеството топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем обем на имота
по проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334. Съгласно
заключението стойността на потребената за исковия период топлинна енергия
възлиза на 774,14 лева, изчислена по текущите цени на държавния регулатор.
Доколкото няма доказателства да е заплатена
претендираната за исковия период главница /напротив, събрани са данни за
обратното съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза/, то следва
да се приеме, че за процесния период м. 05.2012 г. – м.
04.2014 г всеки от ответниците дължи на ищцовото дружество заплащане на присъдената
с решението на СРС сума за главница в размер на ½ част от сумата от 774,14
лева, както и по
½ част от сумата от 150,73 лева - обезщетение
за забава върху главницата за исковия период, съобразен със заключенията на
приетите съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
По останалите възражения на
жалбоподателите срещу основателността на иска съдът намира следното:
Възражението, че не е установено
реалното потребление на топлинна енергия се опровергава от доказателствата по
делото /заключението на съдебно-техническата експертиза, което следва да се
кредитира като обективно и компетентно/, съобразно което стойността на
потребената топлинна енергия е изчислена в съответствие с действащата за
процесния период нормативна уредба и въз основа на извършен отчет на
показанията на монтирания в имота водомер за отчитане на топлинната енергия за
битово горещо водоснабдяване. Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 от ГПК. Както
бе отбелязано, в случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, който според извършените от вещото лице
проверки на предоставените му при изготвяне на заключението документи, отговаря
на метрологичните изисквания. От същото се установява, че в конкретния случай
дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно нормативните
изисквания. Този извод е направен не само на база едностранно съставени от
ищеца частни документи /в какъвто смисъл са доводите на въззивника/, но и въз
основа на документите за реален отчет на уредите, с които вещото лице се е
запознало при изготвяне на заключението. Следва да бъде отбелязано, че след
като назначаването на вещо лице е предпоставено от липса на специални знания у
съда, експертът по правило не може да бъде ограничаван в източниците, въз
основа на които изготвя специализираното си заключение, независимо дали са били
приобщени по делото или не - наличието на специални знания по въпроса, предмет
на изследване, логически включва притежаването на такива и за използваните от
експерта източници и методи. При
съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се стига до извод за
основателност на претенцията на ищеца в уважената от СРС част. Ответниците не
са представили никакви доказателства, които да оборят извода за дължимост на
сумата за доставена и потребена топлинна енергия.
На следващо място въззивният съд намира, че въвеждането в експлоатация на
абонатната станция, макар да представлява условие за ползването й, няма
характера на материалноправна предпоставка за уважаване на иска за заплащане на
продажна цена на доставена топлинна енергия. Поради тази причина възражението
на жалбоподателите, че по делото не е представено доказателство за въвеждане на
абонатната станция в експлоатация е неоснователно.
На последно място, настоящият съдебен
състав намира за неоснователно възражението на ответниците, че в процесния
случай е налице „принудителна продажба“ на топлинна енергия. Правната уредба в България в областта на енергетиката по
становище на въззивния съд не противоречи на ЗЗП. За доставката на топлинна
енергия за сгради-етажна собственост не е необходимо подписване на
индивидуален писмен договор с доставчика на топлинна енергия, за да се приеме
наличието на валидна облигационна връзка. Това следва от естеството на
сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване, която в този случай
е обща етажна собственост. След като по съответния предвиден ред етажната
собственост се е присъединила към топлопреносната мрежа, всеки отделен
собственик е придобил правото да ползва постъпилата в сградата топлинната
енергия. Като колективна услуга, която ползва всички собственици на обекти в
сгради-етажна собственост, доставката на топлинна енергия се урежда от
специалния закон – ЗЕ, който изключва прилагането на общите разпоредби на
ЗЗД и ЗЗП, и в частност разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП. Съдът също така счита,
че доколкото става дума за колективна услуга, правата на отделния потребител не
могат да се абсолютизират, а следва да е налице баланс между неговите права и
задължения и тези на останалите потребители в сградата-етажна собственост. В
противен случай не би било възможно съществуването на тази услуга. В настоящия
случай не става въпрос за непоискана услуга, доколкото при закупуване на обект
в сграда-етажна собственост купувачът е наясно, че сградата е с централно
топлоснабдяване и че като собственик на топлофициран имот, той става и
потребител на топлинна енергия. В тази връзка следва да се има предвид, че по
делото няма данни за процесния период да е налице хипотезата на чл. 153, ал. 2
от ЗЕ за отказ от ползване на топлинна енергия - прекратяване на
топлоснабдяването за отопление на цялата сграда от абонатната станция или от
нейното самостоятелно отклонение, когато две трети от собствениците и
титулярите на вещно право на ползване не желаят да бъдат потребители на
топлинна енергия за отопление и декларират писмено това пред
топлопреносното предприятие, което е длъжно в срок до 15 дни след постъпване на
заявлението да извърши исканото прекратяване.
Предвид изложеното поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно в обжалваната част.
При този изход на спора направените
от ищеца и своевременно поискани разноски за заповедното и исковото
производство пред районния съд правилно са възложени в тежест на ответниците.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има
ищецът – въззиваем.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като всеки от ответниците следва
да бъде осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 50 лева,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 225191 от 28.09.2017 г., постановено по гр. д. № 58387/2015 г., по
описа на Софийски районен съд, II ГО, 64-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
Б.Д.Д.,
ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 50,00 лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА
Г.Е.А.,
ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 50,00 лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.