РЕШЕНИЕ
№ 455
гр. Велико Търново, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Пламен Борисов
Членове:Станислав Стефански
Любка Милкова
като разгледа докладваното от Станислав Стефански Въззивно гражданско
дело № 20214100500303 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващи от ГПК.
С решение № 193/15.02.2021г., постановено по гр.д. № 1698/2020г. по
описа на РС – В. Търново, с което е признато за установено на основание
чл.439 ГПК, във вр. чл.124 ГПК в отношенията между страните, че М. В.
АП., ЕГН: **********, гр. В. Т., ул. „Ал. Б.“, № , вх. не дължи на „К И.И“ АД,
ЕИК .., седалище и адрес на управление гр.С., район Л., ул.„П. В.“ №.., Б. ц.
„Л.“, ет.., сумата от 1 432,07лв. – главница по договор за кредит, сумата от
339,16лв. – законна лихва за периода от 15.05.2015г. до 13.09.2017г., сумата
от 1 937 лв. /хиляда деветстотин тридесет и седем лева/ – главница по
договор за кредит от 04.11.2008г., СУМАТА от 890, 21 лв. /осемстотин и
деветдесет лева и 21 стотинки/ – договорна лихва за периода 20.05.2009г. –
20.07.2011г., СУМАТА от 356, 12 лв. /триста петдесет и шест лева и 12
стотинки/ – лихва за забава за времето от 19.06.2009г. до 18.02.2011г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2011г. до
1
окончателното й изплащане, както и сумата от 163, 67 лв. – разноски в
заповедното производство, за които суми има издаден изпълнителен лист
от 09.05.2011г. по ч.гр.д. № 836/2011г. на ВТРС, поради погасяването им по
давност.
Осъдено е „К. И. И.“ АД, ЕИК .. да заплати на М. В. АП., ЕГН:
**********, гр. В. Т. сумата от 683, 88лв. /шестстотин осемдесет и три
лева и 88 стотинки/, представляваща разноски за платена държавна такса и
възнаграждение за един адвокат..
Така постановеното решение е обжалвано в срок с въззивна жалба от
„К. И. И." ЕАД като неправилно, постановено при нарушение на
материалния закон. Изложени са съображения, че решаващият състав на
районния съд в мотивите на съдебния си акт е приел, че искането на
взискателя за предприемане на определено изпълнително действие прекъсва
давността, само ако това изпълнително действие е било предприето от
съдебния изпълнител. Ако това не е направено по една ли друга причина,
като съставът смята, че давността нямало да се прекъсне, въпреки че е
подадена молба от взискателя за неговото извършване. Изложени са
съображения във връзка с давностния срок, които съдът е изложил в
мотивите на решението си, вкл. и цитираната съдебна практика в тази
насока.
Поддържа се, с оглед на изложените съображения, че давността
била прекъсната.
Формулирано е искане да се отмени решението, като изцяло
неправилно, постановено в противоречие със закона и задължителната
тълкувателна практика на ВКС на РБ, като се постанови решение по
същество на спора, с което предявеният бъде отхвърлен изцяло като
неоснователен и недоказан.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от М. В. АП., в
който е изразено становище, че подадената въззивна жалба е процесуално
допустима, но по същество изцяло неоснователна, като са изложени
подробни съображения в тази насока с оглед наведените възражения от
страна на жалбоподателя, като се обсъжда приложението на чл.114, ал.1
ЗЗД, във връзка със спирането, прекъсването и изтичането на давностния
срок за вземането, както и чл.111 ЗЗД. Сочи се и съдебна практика на ВСК в
2
тази насока. Формулирано е искане да се постанови съдебен акт, с който
изцяло да се потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендира
разноски. В отговора на въззивната жалба не се сочат доказателства. Не
се правят доказателствени искания.
Великотърновският окръжен съд, при условията на служебната
проверка по чл.269 ГПК извърши преценка първо на валидността и
допустимостта на обжалваното решение. Съобразявайки изложеното
съдът прие, че атакуваното решение е постановено от компетентен
съдебен състав и в съответната форма, поради което се явява валидно и
допустимо.
Въззивната жалба е подадена в двуседмичния преклузивен срок по
чл.259 ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 ГПК, подадена е от страна
с правен интерес, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е редовна и допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
За да се произнесе по съществото на спора, съобразявайки наведените
в жалбата доводи, съдът взе предвид следното:
По ч.гр.д. № 836/2011г. по описа на ВТРС е издадена заповед за
изпълнение № 548 от 11.03.2011г., с която е разпоредено ищецът в
качеството на длъжник да заплати на кредитора сумата от 1937 лв. –
главница по договор за кредит от 04.11.2008г., сумата от 890, 21 лв. –
договорна лихва за периода 20.05.2009г. – 20.07.2011г., сумата от 356, 12 лв.
– лихва за забава за времето от 19.06.2009г. до 18.02.2011г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2011г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 163, 67 лв. – разноски в
заповедното производство. Заповедта за изпълнение е влязла в сила на
15.04.2011г. и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист от 09.05.2011г.
На 09.11.2011г. кредиторът е подал молба до ЧСИ *** за образуване на
изпълнително производство, като му е възложил всички действия по чл. 18
ЗЧСИ. Въз основа на молба е образувано изп. дело № 782/2011г. по описа на
ЧСИ, като на 15.11.2011г. до длъжника е изпратена покана за доброволно
изпълнение, която не му е връчена, тъй като пратката не е потърсена
/листи 11 – 13 от изп. дело/. На 23.01.2012г. до ищеца е изправена нова
покана за доброволно изпълнение, която е връчена на 29.01.2012г. на лице от
3
домашните /неговия брат/, в която е посочено, че е наложен запор върху
трудовото му възнаграждение. Последното е наложено със запорно
съобщение от 30.01.2012г., получено от работодателя на ищеца на
02.02.2012г. /лист 17 и 39 от изп. дело/. По разпореждане на ЧСИ от
13.02.2012г. държавата е присъединена като взискател по изп.
производство за дължими от ищеца публични държавния вземания /лист 25
от изп. дело/. От протокол за опис на движимо имущество от 28.11.2013г. е
видно, че такъв не извършен от съдебния изпълнител, тъй като на адреса на
длъжника не са открити лица. Ответникът по делото, в качеството си на
цесионер на процесните вземания, на основание договор за цесия от
15.05.2015г., на 31.08.2015г. е подал молба за конституирането му като
взискател по изп. дело. Със същата молба е овластил съдебния изпълнител с
действията по чл. 18 ЗЧСИ. Към молбата са представени доказателства за
уведомяване на ищеца за извършеното прехвърляне на вземания /лист 61 от
изп. делото/, поради което ответникът е конституиран като взискател с
постановление на ЧСИ от 23.10.2015г. От протокол за опис на движимо
имущество от 17.09.2015г. е видно, че такъв не извършен от съдебния
изпълнител, тъй като на адреса на длъжника не се е явил той или негов
представител. Опис на движимо имущество не е извършен и на 05.06.2017г.,
тъй като ЧСИ е нямал достъп до имота /лист 64 от изп. дело/. До
длъжника са изпратени две призовки за принудително изпълнение от
29.11.2019г. и от 18.01.2020г. за насрочен опис съответно за 11.01.2019г. и
27.02.2020г., но същите не са връчени на длъжника и на адреса му не е
извършван насрочения опис. Със запорни съобщения от 06.12.2018г., от
07.12.2018г., от 27.01.2020г. и от 28.01.2020г. съдебният изпълнител е
наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищеца и върху
банковите му сметки в три кредитни институции. Въз основа на тези
изпълнителни действия от длъжника е събрана и изплатена на взискателя
сумата посочена на обратната страна на изп. лист от 09.05.2011г.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
следното от правна страна:
Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание
чл. 439, вр. чл. 124 ГПК . Същият е допустим, тъй като се основава на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. С оглед твърденията на
4
ищеца, в тежест на ответника е да установи при условията на пълно и
главно доказване наличието на основания за спиране и/или прекъсване на
давността. В чл. 110 ЗЗД е посочено, че с изтичане на петгодишната
давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг
срок , а в чл.111, б.,“В“ от ЗЗД се сочи, че с изтичане на тригодишна
давност се погасяват вземанията за лихви. А чл.119 от ЗЗД предвижда, че с
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
Съгласно чл.116, б. „б“ и „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване
на иск или възражение, в случай, че същите бъдат уважени, както и с
предприемането на действия за принудително изпълнение, а разпоредбата
на чл.115, б. „ж“ ЗЗД предвижда,че давността се спира докато трае
съдебният процес относно вземането. Съобразявайки разясненията, дадени
в т.10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на
ВКС, ОСГТК съдът приема, че искането на взискателя за предприемане на
определено изпълнително действие прекъсва давността, само ако това
изпълнително действие е било предприето от съдебния изпълнител. Ако
това не е направено по една или друга причина – поради невнасяне на
разноските от взискателят за извършването му или поради бездействие на
съдебния изпълнител, давността не се прекъсва, защото взискателят е
този, който трябва да поиска повтаряне на изпълнителното действие или
пристъпване към нов изпълнителен способ. Обратното би означавало
давността за вземането никога да не изтече, въпреки бездействието на
взискателя. В този смисъл е и практиката на ВКС намерила израз в Решение
№ 451 от 29.03.2016 г., постановено по гр.д. № 2306/2015 г., на ВКС, IV г.о.,
даващо отговор на правния въпрос изтекъл ли е двугодишният преклузивен
срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (отм.) и 5-годишната погасителна давност в
случаите, когато по искане на взискателя е образувано изпълнително дело и
с молбата за образуване е поискано извършване на определени изпълнителни
действия, но същите не са били извършени в тези срокове, поради
бездействие на съдия изпълнителя и взискателя.
В случая давността за вземанията по издадения в полза на ответника
изпълнителен лист от 09.05.2011г. започнала да тече на 15.04.2011г.
5
/датата на влизане в сила на заповед за изпълнение № 548/11.03.2011г. по
ч.гр.д. № 836/2011г. на ВТРС/ е 5 прекъсната на 09.11.2011г. с подаване на
молбата на кредитора за образуване на изп. дело № 782/2011г. на ЧСИ ***,
тъй като съдържа овластяване по чл. 18 ЧСИ за предприемане на
изпълнителни действия. Впоследствие на основание чл. 116 б. „в” ЗЗД
давността е прекъсната с наложения запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца на 02.02.2012г. и присъединяването на държавата
като взискател на 13.02.2012г. Противно на твърденията на ответника,
настоящият състав намира, че започналият да тече след 13.02.2012г.
давностен срок не е прекъснат на 28.11.2013г., 17.09.2015г. и 05.06.2017г. На
тези дати няма надлежно предприети и извършени от съдебния изпълнител
изпълнителни действия – описи на движимо имущество, изграждащи
изпълнителния способ – изпълнение върху движими вещи. И без нарочна
молба от взискателя, на основание овластяването си по чл. 18 ЗЧСИ,
съдебният изпълнител може да пристъпи към опис на длъжниковото
имущество. Провеждането на описа всякога обаче следва да е предшествано
от разпореждане на ЧСИ за насрочването му, в което да са посочени
място, дата и час на провеждане, за които обстоятелства страните по
изпълнението следва да са призовани. Тяхното присъствие не е условие за
провеждане на описа, но за него те следва да са уведомени. Именно
последното дава възможност на съдебния изпълнител да прибегне до
съдействието на органите на полицията или на други представители на
местната и централната власт /арг. чл. 431 ал. 2 ГПК/, за да осъществи
предприетото от него изпълнително действие. В случая, както правилно
отбелязва ищеца, в кориците на изпълнителното дело липсват
доказателства, че съдебният изпълнител е насрочил опис на горепосочените
три дати и че е призовал страните по изпълнението за извършването му. В
тази връзка не може да се направи извод, че непровеждането на описа на
адреса на длъжника, поради неоткриването му в посочения в протоколите
час респ. поради неосигурен достъп, се дължи на негово недобросъвестно
поведение. Само в последния случай, в какъвто смисъл е посочената от
ответника съдебна практика, предприетото, но неуспешно извършено
действие на процесуална принуда, води до прекъсване на давността. С оглед
на това не може да се приеме, че на дати 28.11.2013г., 17.09.2015г. и
05.06.2017г. е налице надлежно предприето от ЧСИ изпълнително действие,
6
което да е останало безрезултатно, поради създадени от страна на
длъжника пречки. Следователно съставянето на протоколи за опис на
движими вещи на горепосочените дати, без реално такъв да е провеждан
респ. без да са налице и доказателства за надлежното му насрочване,
съобразно гореизложеното, води до извод, че на 28.11.2013г., 17.09.2015г. и
05.06.2017г. не са предприети изпълнителни действия по смисъла на чл. 116
б. „в” ЗЗД, който да прекъснат започналия да тече на 13.02.2012г.
давностен срок. Подаването на молбата на ответника за конституирането
му като взискател по изп. дело от 31.08.2015г., също не е прекъсващо
давността изпълнително действие, тъй като не е налице фигурата на
присъединен нов взискател с ново вземане, различно от това, което
първоначално е било предмет на принудително изпълнение /арг. чл. 456 и сл. 6
ГПК/. Същински изпълнителни действия, които по правило прекъсват
давността са предприети едва на 06.12.2018г. и на 07.12.2018г., с
налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца респ. на
вземанията му по банкови сметки към посочените кредитни институции.
Към него момент обаче от извършването на последното валидно
изпълнително действие /13.02.2012г/. са изминали повече от две години,
поради което изпълнителното производство се явява прекратено поради
настъпила перемпция по смисъла на чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК. За да се проявят
нейните последици не е необходимо да е налице произнасяне на съдебния
изпълнител с нарочен акт. Перемираното принудително изпълнение се
прекратява по силата на закона и в случая това прекратяване е настъпило
на 13.02.2014г. В тази хипотеза новата давност за погасяване на вземането
е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие /т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело №
2/2013г. ОСГТК/.
В този смисъл обжалваното решение на ВТРС е правилно и подлежи на
потвърждаване във всички части.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението
на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено, като на основание
чл.272 от ГПК въззивната съдебна инстанция препраща и към мотивите на
първоинстанционния съд.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК,
7
настоящият състав на въззивния съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 193/15.02.2021г., постановено по гр.д. №
1698/2020г. по описа на РС – В. Търново.
ОСЪЖДА „К. И. И.” ЕАД, ЕИК: .., със седалище и адрес на управление
гр. С., р-н Л., бул. „П. В.” № ..., Б. ц. „Л.” ет. . да заплати на М. В. АП.,
ЕГН: **********, гр. В. Т. ул. „Ал. Б.“, № .., вх... сумата от 550,00лв.,
представляваща разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване на основание член 280, алинея 3,
точка 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8