Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 21.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 1390 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- 273
вр. чл. 439 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******, чрез юрисконсулт П.К., срещу решение № 287459 от 27.11.2019 г. по гр. д. № 1130/2019 г. по описа на Софийския районен съд (СРС), ГО, 40 състав, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК, че ищецът В.С.Т., ЕГН **********, не дължи на ответника сума в размер на 1250 лв. - частична претенция от общо 9977,75 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № FL542719/29.07.2010 г., сключен с „Юробанк България“ АД, прехвърлена на ответника с договор за цесия, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 10.04.2013 г. по гр. д. № 13877/2013 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20137880400574 по описа на ЧСИ М.К., рег. № 788 в КЧСИ, поради изтекла погасителна давност, като ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски по делото, както и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат В.В.Т..
Във въззивната жалба се твърди, че атакуваното решение на първоинстанционния съд е неправилно поради грешно приложение на материалния закон и несъобразяване с практиката на ВКС. Посочва се, че районният съд правилно е приел, че последното изпълнително действие е от 11.06.2013 г., но в конкретния случай е приложимо ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Към момента на настъпване на основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК - 11.06.2015 г., не е било постановено ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което новата погасителна давност е започнала да тече от 11.06.2015 г. и към момента на подаване на исковата молба не е изтекла. Твърди се, че даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от датата на обявяването му и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, приключили преди това, с позоваване на решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о., и на практика на въззивните съдилища по посочените тълкувателни актове. Предвид изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна В.С.Т., чрез адвокат К.Б., в срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Счита, че съдът правилно е приложил т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че от 11.06.2018 г. е погасена възможността за принудително събиране на вземането от „Е.М.“ ЕООД. Претендира разноски за безплатно процесуално представителство по делото.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага следното:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116 б. "в" ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изпълнителното производство, поради т. нар. "перемпция", настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая с изпълнителен лист от 10.04.2013 г., издаден по гр. д. № 13877/2013 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав ищцата е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 9977,75 лв. - главница по договор за потребителски кредит № FL542719/29.07.2010 г., ведно със законната лихва за периода от 29.03.2013 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 2117,37 лв. за периода от 29.08.2010 г. до 20.03.2013 г., наказателна лихва в размер на 295,42 лв. за периода от 29.09.2011 г. до 20.03.2013 г. и 745,62 лв. - разноски по делото.
На 10.06.2013 г. по молба на „Юробанк България“ АД е образувано изпълнително дело № 20137880400574 по описа на ЧСИ М.К., рег. № 788 в КЧСИ, въз основа на посочения изпълнителен лист.
По делото не е спорно обстоятелството, че вземането по посочения изпълнителен лист е цедирано от „Юробанк България“ АД на взискателя „ЕОС М.“ ООД с договор за цесия от 18.01.2016 г.
Видно от представеното в копие изпълнително дело на 11.06.2013 г. е наложен запор върху всички сметки на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Райфайзенбанк България“ ЕАД, „Обединена българска банка“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД /запорните съобщения са получени от банките на 14.06.2013 г./, както и запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което получава от „Н.- В“ ЕООД и от ЕТ „Л.-Л.Н.“ /запорните съобщения са получени от дружествата на 17.06.2013 г./.
С молба от 20.07.2017 г. „ЕОС М.“ ООД е поискало да бъде конституирано като взискател по делото, в качеството му на цесионер на вземането по изпълнителния лист.
На 20.07.2017 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което получава от „Х.К.БГ“ ЕООД. На длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, получена на 26.07.2017 г. На 28.08.2018 г., са наложени запори върху всички сметки на длъжника в банки и върху трудовото му възнаграждение, получавано от „Балкам Груп“ ЕООД.
С оглед така установената фактическа обстановка, въззивният съд изцяло споделя мотивите на СРС, че давността е прекъсната с подаването на молбата за образуване на изпълнително дело, по същото са изпращани покани за доброволно изпълнение до длъжника и са извършвани изпълнителни действия до 11.06.2013 г., когато са наложени запори върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на длъжника. До 20.07.2017 г. не са предприемани други изпълнителни действия от взискателя, което обстоятелство не е спорно между страните. Изпълнителното производство се е прекратило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона на 11.06.2015 г., като последващите изпълнителни действия нямат значение на прекъсващи давността. Съгласно разясненията на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, от последното изпълнително действие, извършено на 11.06.2013 г., е започнала да тече нова погасителна давност, която е изтекла на 11.06.2018 г. (преди подаване на исковата молба на 09.01.2019 г.), с което е погасена възможността за принудително събиране на вземането. Следва да се отбележи, че с разпоредбата на чл. 118 ЗЗД не се отрича възможността длъжникът да изпълни доброволно задължението си и след изтичането на давността, което обаче изключва противоправното разрешение (за допустимост на принудителното изпълнение) и не води до неоснователност на иска, в какъвто смисъл са доводите на въззивника.
Настоящият съдебен състав не споделя довода на въззивника, че в конкретния случай не са приложими разясненията, дадени с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същите се прилагат, считано от 26.06.2015 г., съгласно цитираното във въззивната жалба решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г. о. и посочената практика на въззивните съдилища, както и че съгласно приложимото според въззивника ППВС № 3/18.11.1980 г. давността е спряла да тече през цялото време на изпълнителното производство, последното е прекратено на 11.06.2015 г. по силата на закона, поради което от тази дата следва да се счита, че е започнал да тече новият давностен срок. Налице са множество решения на ВКС /напр. решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 325/13.01.2016 г. по гр. д. № 2783/2015 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и др./, съгласно които независимо, че са се осъществили факти от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г., за тях следва да се приложи разрешението, дадено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. е. разрешението на т. 10 е прилагано и отпреди 26.06.2015 г.), което становище се споделя и от настоящия съдебен състав. Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, в полза на процесуалния представител на въззиваемата страна - адвокат К.И.Б., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, следва да се присъдят разноски за въззивното производство за оказана безплатна адвокатска помощ (списък по чл. 80 ГПК - л. 22 от въззивното дело) в размер на 360 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 287459 от 27.11.2019 г. по гр. д. № 1130/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 40 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Малинова долина“, ул. ******, да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, сумата от 360 лв. (триста и шестдесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.