Р Е Ш Е Н И
Е
№ 36 07.07.2017 година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско
отделение, пети състав
на ..…....двадесет и шести юни….……… две хиляди и седемнадесета година
в публично
съдебно заседание в следния състав :
СЪДИЯ : А. П.
С
участието на секретаря…………Росица Тодорова………………….….…..….
И
прокурора ………………………………………………..……………..…...……
като
разгледа докладваното от съдия
Петкова….………………………………..
търговско
дело ……….№ 13 по описа за 2017
година…..………………………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Делото
е образувано по искова молба, подадена
от „Каре“ ООД с ЕИК **** със седалище и адрес на управление град Свиленград,
ул. „Генерал Скобелев“ № 27, представлявано от управителя А.Г.Б., със съдебен
адрес ***, чрез адв. Т.К., срещу И.Т.И., действащ като Едноличен търговец с
фирма „Иван Иванов – ДИТИ“ с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
село Мезек, община Свиленград, Хасковска област. Предявени
са обективно съединени, в условията на кумулативност, два осъдителни иска, за
сумите 41 000 лева и 5 000 лева. Ищецът твърди, че с ответника създали
облигационни отношения по повод два договора за паричен заем. Така по сключения на
12.05.2015 година писмен договор ищецът се задължил да предостави на ответника
в заем сумата от 50 000 лева, която да бъде преведена по банкова сметка ***.
Заемателят-ответник се задължил да върне заемната сума в срок до 30.10.2015
година. Страните уговорили, още, възнаградителна лихва в размер на 3 % от
заемната сума за целия срок на договора, както и неустойка при невръщане сумата
на падежа, в размер на 0,5 процента от заемната сума за всеки просрочен ден, но
не повече от 10 процента. Дружеството-ищец изпълнило задължението си и на
12.05.2015 година превело сумата 50 000 лева по банковата сметка на
ответника в „Първа инвестиционна банка“ АД.
На
13.05.2015 година страните сключили втори писмен договор за заем, като
дружеството-ищец се задължило в срок до 20.05.2015 година да предостави на
ответника в заем сумата от 50 000 лева, отново чрез превод по банковата
сметка на последния. От своя страна, ответникът поел задължение да върне тази
сума на заемодателя в срок до 30.10.2015 г. Било договорено, че върху дадената
в заем парична сума, заемателят дължи възнаградителна лихва в размер на 3% за
целия срок на договора, а освен това и неустойка при невръщане сумата на
уговорения падеж - 0,5 процента от заемната сума за всеки просрочен ден, но не
повече от 10 процента. Ищецът твърди, че на 13.05.2015 година изпълнил поетото
по този договор задължение, като превел 50 000 лева по банковата сметка на
ответника в „УниКредит Булбанк“ АД.
Поради необходимостта на ответника да
доказва финансов стабилитет при получаване на банков кредит, страните подписали
анекси № 1/05.08.2015 година към двата договора. И по двата договора била
променена датата на падежа от 30.10.2015 година на 30.10.2025 година. Още на
07.08.2018 година, обаче, страните потвърдили първоначалната си договорна воля
относно падежите, като с анекси № 2 приели, че заемателят дължи да върне
заемните суми на 30.10.2015 година. На договорения в двата договора за заем
падеж - 30.10.2015 година ответникът не върнал на дружеството-ищец дадените в
заем суми, нито заплатил уговорената възнаградителна лихва.
На
11.03.2016 година ответникът превел на ищеца сумата от 67 000 лева по
банковата му сметка в „УниКредит Булбанк“ АД, като при това посочил основание
„погасяване на кредит от 12.05.2015 година“. Към този момент задължението на
ответника по договора от 12.05.2015 година възлизало на сумата от 56 500
лева - 50 000 лева главница, 1 500 лева възнаградителна лихва и 5 000
лева неустойка по чл. 12 от договора. В същите размери били задълженията му и
по договора от 13.05.2015 година. С исковата и уточняващата молби ищецът
заявява, че приема, че със заплатената сума 67 000 лева ответникът е
погасил цялото си задължение по договора за паричен заем от 12.05.2015 година,
както и част от задълженията по договора от 13.05.2013 година - това за
възнаградителната лихва в размер на 1 500 лева и 9 000 лева от общо
дължимата заемна главница 50 000 лева. Твърди, че останалата част от
главницата в размер на 41 000 лева е останала невърната до настоящия момент,
както и не е заплатена договорената неустойка в размер на 5000 лева, равняваща
се на 10 % от дадените в заем 50 000 лева съгласно чл. 12 от договора,
формирана за периода 30.10.2015 година до предявяване на настоящия иск.
С тези и останалите съображения,
изложени в исковата молба, ищецът претендира връщането на заемната сума в
размер на 41 000 лева и заплащане на договорената неустойка в размер на 5 000
лева, двете ведно със законната лихва за забава от завеждане на иска до
окончателното разплащане.
В срока
по чл. 367 ал. 1 ГПК ответникът И.Т.И., действащ като ЕТ „Иван Иванов – ДИТИ“,
чрез упълномощен адвокат В.Ч. ***, подава отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове изцяло. Твърди, че се касае за „сделка за лихварство“,
сключена от ответника по принуда. Ищецът извършвал по занятие кредитна дейност,
за която не бил лицензиран от БНБ. Въвежда довод за привидност на сделките,
като твърди, че към 12-13.05.2015 година дружеството-ищец не разполагало с
касова наличност от 100 000 лева. Освен това заявява, че за да бъдат
подписани формално двата договора, ответникът изплатил 50 000 лева на
„Спринг-Т“ ООД по договор за строителство, с което било погасено задължението
му без неустойки и наказателни лихви. В същото време ответникът излага и други,
противоречащи на първите, твърдения: Все пак договорите били сключени реално,
като страните уговорили устно, че заемната сума ще се връща по 1000 лева
месечно. Първоначално се разбрали за падеж на задължението на 30.10.2015
година, но при заплащане на поредната вноска през месец август 2015 година се
споразумели, че правоотношението им ще продължи за по-дълъг срок, а именно до
2025 година. Именно поради това подписали анекс, но след това „се отметнали“ от
договорката. Исковата претенция за неустойка се оспорва и по размер. Ответникът
твърди, че познавайки финансовото му състояние, ищецът злоупотребил при
договорянето и така се стигнало до уговаряне на лихва за забава и неустойки в
размери над законово регламентираните (над ОЛП). В тази връзка прави искане по
чл. 92 ал. 2 ЗЗД за намаляване размера на неустойката до справедливия размер,
съобразен с реално претърпени от ищеца вреди от неизпълнение задължението в
срок. На следващо място ответникът твърди, че освен признатото от ищеца плащане
по дълга в размер на 67 000 лева, на 14.02.2017 година бил заплатил още 2000
лева. По този начин, задължението по „фиктивния“ договор от 13.05.2015 година,
към датата на връчването на исковата молба 20.02.2017 година, било 31000 лева.
В срока
по чл. 372 ал. 1 от ГПК дружеството-ищец подава допълнителна искова молба, с
която оспорва правните и фактическите
твърдения на ответника. Настоява, че подписването на анексите от 05.08.2015
година било свързано с намерението на последния да получи банков кредит и
даденото от него уверение, че отлагането на падежите ще му даде по-големи
шансове за отпускане на кредита. Скоро след това те подписали нови анекси, с
които се върнали към уговорката, постигната при подписването на договорите.
Признава, че на 15.02.2017 година е получен паричен превод от ответника в
размер на сумата 2 000 лева. Оспорва доводите за прекомерност на неустойката с
твърдение, че размерът на обезщетението за забава по чл. 86 от ЗЗД, би бил в
размер на 5 249,37 лева.
В срока
по чл. 373 ал. 1 от ГПК ответникът ЕТ „Иван Иванов – ДИТИ“ подава допълнителен
отговор на допълнителната искова молба, с който настоява съдът да се произнесе
относно нищожността на процесната сделка.
В първо съдебно заседание по делото процесуалният представител на ищеца
заявява, че признава твърдението на ответника за извършено плащане в размер на
2 000 лева, като приема, че плащането е за сметка погасяване на неустойката и
се отнася за иск с правно основание чл. 92 ал. 1 ЗЗД за присъждане на
договорната неустойка. В тази насока не се прави изменение на иска, като
процесуалният представител на ищеца иска съдът да се произнесе по целия
първоначално предявен размер.
С отговора
на исковата молба ответникът въвежда довод за привидност на сделките, но от
изявлението на процесуалния представител на ответника в първо по делото съдебно
заседание става ясно, че този довод, както и правното твърдение за изначалната
нищожност на договорите не се поддържат. Също така ответникът не поддържа
твърденията си и доказателственото искане, касаещо участие в отношенията им на
„Спринг-Т“ ООД по договор за строителство. От отговорите на исковата молба и
допълнителна искова молба, както и от изявленията на процесуалния представител
на ответника в 1 с.з. става ясно, че се признава, че договорите са били
сключени реално за главниците така, както са посочени в тях. С тези твърдения
ответникът признава иска по чл. 240 ал. 1 от ЗЗД до размера 31 000 лева,
като твърди, че това е именно сумата, останала неиздължена по договора за заем.
В тази насока излага съображения, че уговорените в договора неустойка и лихва
са били неизгодни и уговорките са били постигнати при крайна нужда за него,
поради което заявява, че твърди унищожаемост на договора и иска съдът да
приеме, че такива не са били дължими, както по договора от 12.05.2015 година,
така и по договора от 13.05.2015 година. Според ответника, цялата изплатена от
него сума в размер на 67 000 лева би следвало да бъде отнесена за
погасяване на главниците по договорите от 12.05.2015 година и 13.05.2015 година
и именно по този начин се достигало до остатък в размер на 31 000 лева
като главница по договор за заем от 13.05.2015 година. Едновременно с това
ответникът поддържа твърденията си за недоказаност на неустойката по размер,
като счита, че ищецът дължи провеждане на доказване на действителния размер на
претърпените от него вреди от неизпълнение на задължението в срок, а с отговора
на исковата молба е направено и възражение за намаляване на размера на
неустойката до справедливия размер. Поддържа се и твърдението за заплащане на
сумата 2 000 лева освен признатите от ищеца 67 000 лева, като според
процесуалният представител на ответника 31 000 лева е остатъчната сума по
главницата, която се получава след приспадане на заплатените впоследствие
2 000 лева.
Хасковският окръжен съд, като съобрази
становищата на страните и след като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Видно от представените и приети по
делото доказателства, а освен това е признато за безспорно между страните, на
12.05.2015 година и 13.05.2015 година между ищцовото
дружество и ответника-ЕТ са сключени два писмени договора, по силата на които
ищецът се е задължил да предостави на ответника в заем сумите от по 50 000
лева (по всеки договор), чрез превод по банковата му сметка, а ответникът се е
задължил да върне заемните суми в срок до 30.10.2015 година. Няма спор между
страните относно това, че „Каре“ ООД е изпълнило задължението си и на
12.05.2015 година, съответно 13.05.2015 година е превело сумите по 50 000
лева по банковата сметка на ответника в „Първа инвестиционна банка“ АД, а
ответникът ги е получил. Видно от съдържанието на представените и приети като
доказателства по делото два броя договори – от 12.05.2015 година и от
13.05.2015 година, страните са уговорили, още, че за ползването на паричния
ресурс заемателят ще дължи на заемодателя възнаградителна лихва в размер на 3 %
от заемната сума за целия срок на договорите, а в случай, ако заемателят не
изпълни точно (на уговорения падеж 30.10.2015 година) задължението си за
връщане на заемните суми, то ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,5
процента от заемната сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10 процента.
С
оглед направените от процесуалния представител на ответника изявления в с.з.,
съдът приема, че няма спор и относно това, че на 05.08.2015 година страните по
облигационните отношения са постигнали договорка за изменението им в частта
срока за изпълнение задължението на заемателя за връщане на заемната сума, но с
анекси от 07.08.2015 година и по двата договора „Каре“ ООД и ЕТ „Иван Иванов –
ДИТИ“ са се върнали към първоначалната си договорка – заетите и по двата
договора суми да бъдат върнати на заемодателя на 30.10.2015 година.
По
делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът
възприема изцяло като обективно, компетентно и пълно. Вещото лице е базирало
изводите си върху предоставената от „Уникредит Булбанк“ АД – София банкова
информация с писмо вх. № 5489/07.06.2017 година (л. 76), както и събраните по
делото писмени доказателства – платежните нареждания (л. 15) и извлечение от
сметка (л. 42), от които е достигнало до извода, че на 12 и 13 май 2015 година
са извършени два междубанкови превода, при които от разплащателната сметка на
„Каре“ ООД в „Уникредит Булбанк“ АД са преведени по сметката на ответника ЕТ
„Иван Иванов – ДИТИ“ в „Първа инвестиционна банка“ АД по 50 000 лева или
общо 100 000 лева. Досежно връщането на заемните суми вещото лице
установява, че на 11.03.2016 година има извършен междубанков превод, при който
от сметката на ответника ЕТ „Иван Иванов – ДИТИ“ в „ПИБ“ АД към сметката на
ищеца „Каре“ ООД в „УниКредит Булбанк“ АД е извършен междубанков превод на
стойност 67 000 лева. В тази част също няма спор между страните, както и
относно обстоятелството, че след завеждане на иска, а именно на 15.02.2017
година ответникът е превел на ищеца за погасяване на задължението още 2000
лева.
При така установената фактическа обстановка съдът
достигна до следните правни изводи:
Изложеното от ищцовото дружество в обстоятелствената част на исковата
молба сочи на наличие на два обективно съединени в условията на кумулативност
осъдителни иска: иск с правно основание чл. 79 ал. 1
вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 41 000 лева, заета по сключения
между страните договор за заем от 13.05.2015 година и иск с правно основание
чл. 79 ал. 1 вр. чл. 92 ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 5 000 лева –
договорена, но останала неизплатена неустойка до договора за заем от 13.05.2015
година, формирана за периода от 31.10.2015 година до предявяване на иска,
равняваща се на 10 % от дадените в заем общо 50 000 лева, съгласно чл. 12
от договора. Исковете са съединени с
претенцията за законна лихва върху двете главници от датата на подаване на
исковата молба и деловодни разноски.
За уважаване на предявения иск
с правно основание чл. 79 ал. 1 вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е
провеждане на пълно и главно доказване, че е сключен реален договор за паричен
заем при спазване на писмената форма, необходима за доказване договори за заеми
за суми над 5 000 лева. Необходимо е още да се докаже, че парите по договора за
заем са предадени на заемателя. С оглед изявленията на процесуалния
представител на ответника в 1 с.з., съдът прие, че ответната страна признава
факта на сключването на двата договора – от 12.05.2015 година и от 13.05.2015
година, включително срокове и размерите на главниците. Признава се и реалното
получаване на заемните суми – в размер на по 50 000 лева, по банков път. Направеното
от ответника признание намира опора в събраните по делото доказателства.
В
тежест на заемателя-ответник по делото е да докаже, че е върнал заетата по
договора парична сума на заемодателя. По делото се установява, че на 30.10.2015
година ответникът е превел по банковата сметка на ищеца 67 000 лева,
посочвайки основание за плащането – по договор от 12.05.2015 година. Освен
това, след завеждане на иска е преведена още сумата 2000 лева, за която няма
спор, че има отношение към процесния договор за паричен заем, но липсва
уточнение какво точно перо по него се издължава.
Ответникът
признава, че остава да дължи на ищеца още 31 000 лева от главницата по
заема от 13.05.2015 година, докато според ищеца тази главница е в размер на 41 000
лева. За да се отговори правилно на въпроса до какъв размер е доказан искът с
правно основание чл. 240 ал. 1 ГПК, необходимо е да се отговори на имплицитно
въведените възражения на ответника за унищожаемост на договорните клаузи за
възнаградителната лихва и за неустойка по чл. 12 – уговорени са и в двата
договора. Принципно, облигационното правоотношение на страните по договора от
12.05.2015 година не е предмет на предявените искове, но доколкото ответникът е
плащал общо задълженията си и по двата договора, необходимо е да се изследва –
какво е дължал да върне/заплати на заемодателя по първия договор.
Няма спор
относно заемната главница – 50 000 лева. С оглед
дадените в с.з. разяснения на процесуалния представител на ответника, съдът
приема, че не се претендира унищожаемост на двата договора, а само отделни техни
части – за възнаградителната лихва по чл. 6 от договора и за неустойка по чл.
12. В проведеното първо и единствено съдебно заседание по делото, с доклада си
по чл. 146 ГПК съдът разясни на страните как се разпределя доказателствената
тежест за подлежащите на доказване факти. При това възложи в тежест на
ответника да докаже правоунищожаващото му възражение за унищожаемост на сделките
в тези им части на заявеното основание – сключване на договора поради крайна
нужда при явно неизгодни условия. След което, на основание чл. 146 ал. 2 ГПК
разясни на ответника, че не сочи доказателства за заявените обстоятелства.
Процесуалният представител на ответника не направи възражения по доклада, а
впоследствие заяви, че намира делото за изяснено от фактическа страна и от своя
страна няма да сочи доказателства. При това положение съдът приема, че
въведеното твърдение за унищожаемост на договорните клаузи е останало
недоказано. Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 33 ал. 2 ЗЗД, правото да
се иска унищожение се погасява в едногодишен срок от сключването на договора.
Ответникът не е поискал унищожаването на договорите в този преклузивен срок,
поради което сега не може да се позовава на унищожаемост на договорите в
тяхната цялост и на техни отделни клаузи.
Следователно, договорите както от 12.05.2015 година, така и
от 13.05.2015 година са действителни и в атакуваните им части и с тях ответникът
– заемател се е задължил да заплати на ищеца – заемодател възнаградителна лихва
в размер на 3% от ползвания паричен ресурс (50 000 лева) за целия срок на
договора, а в случай на несвоевременното изпълнение на задължението за връщане
на заемната сума – и неустойка в размер на 0,5% от заемната сума за всеки
просрочен ден, но не повече от 10 процента. Възнаградителната лихва е уговорена
не за отделни периоди, а за целия договор – 3% върху заемната сума или 1500
лева. От експертното заключение се установява, а на практика не се и спори по
делото – на дата на уговорения падеж 30.10.2015 година ответникът не е изпълнил
задължението за връщане на заемните суми и по двата договора. За периода 31.10.2015
година до датата на плащане на сумата 67000 лева – 11.03.2016 година,
неустойката за забава по чл. 12 се изчислява в размер на 5000 лева – предвид
уговорката, че тя не може да надвишава 10% от договорната главница.
Следователно, по първия договор заемателят е дължал да върне на заемателя
заемната сума в размер на 50 000 лева плюс да заплати възнаградителна
лихва – 1500 лева и неустойка за забава – 5000 лева или общо 56500 лева. След
изваждане на тази сума от общо преведените на 11.03.2016 година 67000 лева,
остават 10500 лева и това е сумата, която следва да бъде отнесена за погасяване
на задълженията по договора от 13.05.2015 година. Тук се поставя въпросът за
поредността за издължаване на отделните пера по втория договор. Това са
равнопоставени вземания, страните не са направили изрична уговорка в тази насока
и редът за погасяване “главница, лихви, разноски“ в случая не намира
приложение. Поради това съдът дава приоритет на изразената от ищеца воля – в
първи ред на бъде погасено вземането му за възнаградителна лихва в размер на
1500 лева по договора от 13.05.2015 година, а с остатъка от сумата да се покрие
част от дължимата за връщане заемна сума. При това положение, остават дължими
за връщане, към датата на предявяване на иска - 41000 лева. Не се спори и се
установява от събраните по делото доказателства, след завеждане на исковата
молба ответникът е заплатил на ищеца още сумата 2000 лева. И в това отношение
съдът дава предимство на волята на заемодателя и приема, че с тях се погасява
част от претендираната неустойка по чл. 12 от договора от 13.05.2015 година,
следователно, внесената на 15.02.2017 година сума 2000 лева не рефлектира върху
размера на исковата претенция по чл. 240 ал. 1 ЗЗД. По гореизложените
съображения съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 79 ал. 1
вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан по размер, поради което следва да
бъде уважен.
По
иска с правно основание чл.чл. 79 ал. 1 вр. чл. 92 ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е
да докаже, че в негова полза е уговорена неустойка по договора за заем от
13.05.2015 година, както и по договора от 12.05.2015 година, с оглед
приспадането му от общо заплатената от ответника сума 67 000 лева. И в
случай, че тази неустойка е предвидена като обезщетение за вредите от
неизпълнението, тежестта за доказването е на ищеца, но по общо правило самите
вреди от неизпълнението, когато се претендира неустойка, не е нужно да се доказват. Освен това, за
уважаване претенцията за неустойка ищецът следва да докаже, че ответникът
виновно е в забава на задължението си да върне заетата сума на уговорения
падеж, какъв период е продължила забавата и какъв е размерът на дължимата
неустойка съобразно договорните клаузи. Съдът приема, че проведеното от ищеца
доказване в тази насока е било успешно и в пълен обем. Ясна е датата на
уговорения падеж и няма спор, че на падежа 30.10.2015 година заемателят не е
изпълнил задължението си за връщане на заемната сума 50 000 лева. Размерът
на неустойката може да бъде изчислен и без прибягване до специални знания, по
разписания в чл. 12 от договора ред. Забавата на ответника да върне заемната
сума е продължила от 31.10.2015 година до 11.03.2016 година, за който период
съдът изчислява размера на неустойката както следва: 50000 лева по 0,5% по 131
дни = 32750 лева. Както вече бе прието по-горе, на 11.03.2016 година е била върната
само част от заемната сума, т.е. забавата е продължила и след тази дата. Но с
оглед изричната уговорка на страните, неустойката по чл. 12 от договора не може
да бъде повече от 10% от заемната сума, т.е. не повече от 5000 лева. Тъй като
ответникът е въвел възражение за унищожаемост на клаузите за възнаградителната
лихва и неустойка по договора от 13.05.2015 година, в негова тежест бе установяване
на фактите, на които го основава. Такова
доказване не е предприето въобще, независимо от изрично дадените от съда
указания при разпределение на доказателствената тежест и по чл. 146 ал. 2 ГПК.
Поради това съдът намира тези възражения за недоказани и с оглед разпоредбата
на чл. 33 ал. 2 ЗЗД – преклудирани, а договорните клаузи – действителни. От тук е изводът, че към момента на предявяване на
иска ответникът е бил длъжен да заплати на ищеца договорна неустойка в размер
на 5000 лева. Ответникът представя доказателства, а ищецът признава, че след
завеждане на иска, а именно на 15.02.2017 година едноличният търговец „Иван Иванов – ДИТИ“ е
превел сумата 2000 лева, която следва да се отнесе за сметка на погасяване на
вземането на ищеца за неустойката. Поради това искът с правно основание чл. 79
ал. 1 вр. чл. 92 ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан до размера 3000 лева, а в
останалата част следва да бъде отхвърлен. Неоснователно е възражението на
ответника за прекомерност на договорената неустойка. Не може да има съмнение –
двете страни по делото са търговци, а сключената между тях сделка е с търговски
характер. А съгласно правилото по чл. 309 от ТЗ не може да се намалява поради
прекомерност неустойката, дължима по
търговска сделка, сключена между търговци.
Съгласно правилата в гражданския процес, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски, в
това число тези, направени във връзка с допуснатото обезпечение на иска. Доколкото
сумата 2000 лева е внесена след завеждането на иска, то съдът приема, че
ответникът е станал причина за предявяване на исковете в пълния им размер и
следва да понесе тежестта от всички разноски, направени от ищеца, съгласно
представения списък.
Мотивиран така, съдът
Р е ш и:
ОСЪЖДА
И.Т.И., действащ като едноличен
търговец с фирма „Иван Иванов – ДИТИ“ с ЕИК **** със седалище и адрес на
управление село Мезек, община Свиленград, Хасковска област да заплати
на „КАРЕ” ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление град Свиленград,
ул. „Генерал Скобелев“ № 27, представлявано от управителя А.Г.Б., със съдебен
адрес:***, чрез адв. Т.К., на основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД сумата 41
000 лева – главница по договор за заем от 13.05.2015 година, ведно със законната
лихва върху тази сума от
предявяване на иска – 31.01.2017 година до окончателното разплащане.
ОСЪЖДА И.Т.И., действащ като едноличен търговец с фирма „Иван
Иванов – ДИТИ“ с ЕИК **** със седалище и адрес на управление село Мезек, община
Свиленград, Хасковска област да заплати на „КАРЕ”
ООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление град Свиленград, ул.
„Генерал Скобелев“ № 27, представлявано от управителя А.Г.Б., със съдебен
адрес:***, чрез адв. Т.К., на основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 92 ал. 1 ЗЗД сумата
3000 лева – неустойка по чл. 12 от
договора за заем от 13.05.2015 година, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска – 31.01.2017
година до окончателното разплащане, като ОТХЪВРЛЯ иска в останалата му част до
пълния предявен размер 5000 лева като неоснователен.
На основание чл. 78 ал. 1 ГПК ОСЪЖДА И.Т.И.,
действащ като едноличен търговец с фирма „Иван Иванов – ДИТИ“ с ЕИК **** със
седалище и адрес на управление село Мезек, община Свиленград, Хасковска област да заплати на „КАРЕ” ООД с ЕИК****, със седалище и адрес на
управление град Свиленград, ул. „Генерал Скобелев“ № 27, представлявано от управителя
А.Г.Б., със съдебен адрес:***, чрез адв. Т.К. направените в производството пред
ОС-Хасково деловодни разноски в размер на сумата
4567 лева.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на страните пред Пловдивския
апелативен съд, чрез ХОС.
Съдия: