О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
гр. Пловдив, 02.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, ІI отд., VII състав, в закрито съдебно заседание на втори януари през две хиляди
двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
като разгледа административно дело № 431 по описа на съда за 2023 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс ГПК)
във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс АПК).
Образувано е по молба вх. № 24454/06.12.2023 г. по описа на съда, подадена
от Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ), чрез пълномощник адв. Росен А., в която е
обективирано искане за изменение на Определение № 2911/05.12.2023 г., постановено
по настоящото дело, в частта за разноските. Искането е да бъдат присъдени на ДФЗ
разноските за изплатено адвокатско възнаграждение в пълен размер, съгласно
приложения списък с разноските. Твърди се в тази насока, че с оглед изхода на
спора, а именно прекратяване на делото, на ответната страна се дължат
разноските, които е сторила в хода на съдебния контрол, като видно от исковата
молба, от С. са предявени четири обективно съединени иска, както следва:
1) главен иск в размер на 19 558 лв.;
2) акцесорен иск в размер на законната лихва за периода от изпадане в
забава – 25.05.2021 г. до завеждане на исковата молба в размер на 3 406
лв.;
3) главен иск в размер на 9 779 лв.;
4) акцесорен иск в размер на законната лихва от датата на изпадане в забава
– 03.02.2022 г. до завеждане на исковата молба в размер на 1 013 лв.
Посочва се, че съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се
определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях
поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, като счита, че тази
норма намира приложение и за административни производства, имайки предвид разпоредбата
на чл. 8 от същата наредба. На следващо място се посочва, че при определяне
размера на изплатеното адвокатско възнаграждение следва да се отчете
обстоятелството, че по адм. дело № 431/2023 г. са проведени повече от две
съдебни заседания, а съгласно чл. 7, ал. 9 от Наредбата, при защита по дело с
повече от две съдебни заседания, за всяко следващо заседание се заплаща
допълнително по 250 лева. В този смисъл се иска на ДФЗ да бъдат присъдени
изцяло претендираните разноски, както с оглед обективно съединените искове,
така и предвид обстоятелството, че по делото са проведени четири съдебни
заседания.
Ответникът по молбата – Д.С., чрез пълномощник адв. Т., в становище с вх. №
25410/19.12.2023 г. по описа на съда, счита подадената молба за неоснователна.
На първо място посочва, че разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, касае граждански, а не
административни дела и има константна и непротиворечива съдебна практика в този
смисъл. На следващо – твърди, че е без значение дали размерът на адвокатското
възнаграждение би се определил за всеки иск поотделно или спрямо целия
материален интерес, доколкото минималният размер на възнаграждението, е един и
същ и както и да се изчислява, той е завишен и в двоен размер. Неправилно се
посочва, че съдът е осъдил ищцата да заплати на административния орган,
направените по делото разноски, доколкото е в противоречие с разпоредбата на
чл. 143, ал. 3 от АПК, в която е посочено „...освен,
ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото“, а в конкретния
случай именно поведението на административния орган, който не е изпълнил
задължението си да извърши плащане в срок, е наложило предявяване на иск от
страна на ищцата, като подробни съображения в тази насока се посочва, че са
изложени в частната жалба против постановеното определение.
Административен съд – Пловдив – ІІ отд., VII състав, при извършената служебно проверка на
постановеното определение и предвид, наведените в молбата и становището доводи,
приема за установено следното:
Производството по адм. дело № 431/2023 г. по описа на Административен съд –
Пловдив е проведено по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс, във връзка с чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК, образувано по предявени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите, във връзка с чл. 19ж от АПК от Д.Х.С. срещу ДФЗ с
искане ответникът да бъде осъден да заплати одобрена помощ въз основа на
сключен с ДФЗ административен договор № BG06RDNP001-6.007-1202-С01/24.03.2021
г. и анекс към него № № BG06RDNP001-6.007-1202-С02/09.07.2021 г., както следва:
1) в размер на 19 558 лв., ведно със законната лихва за периода от изпадане
в забава – 25.05.2021 г. до завеждане на исковата молба в размер на 3 406 лв.,
както и законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата;
2) в размер на 9 779 лв., ведно със законната лихва от датата на изпадане в
забава – 03.02.2022 г. до завеждане на исковата молба в размер на 1 013 лв.,
както и законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
С Определение № 2911/05.12.2023 г., постановено по адм. дело № 431/2023 г.
по описа на Административен съд – Пловдив, чието изменение се иска, е:
- отменено определението, с което е даден ход на делото по същество;
- оставена е без разглеждане исковата молба на Д.Х.С., ЕГН ********** с
посочен адрес ***, срещу Държавен фонд „Земеделие“ с адрес гр. София, бул. „Цар
Борис III“ № 136, за заплащане на одобрена помощ въз основа на сключен с ДФЗ
административен договор № BG06RDNP001-6.007-1202-С01/24.03.2021 г. и анекс към
него № № BG06RDNP001-6.007-1202-С02/09.07.2021 г., както следва: 1) в размер на
19 558 лв., ведно със законната лихва за периода от изпадане в забава –
25.05.2021 г. до завеждане на исковата молба в размер на 3 406 лв., както и
законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата; 2) в размер на 9 779 лв., ведно със законната лихва от датата на
изпадане в забава – 03.02.2022 г. до завеждане на исковата молба в размер на 1
013 лв., както и законната лихва от завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата;
- прекратено е производството по адм. дело № 431/2023 г. по описа на
Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав;
- осъдена е Д.Х.С., ЕГН ********** с посочен адрес *** да заплати на Държавен
фонд „Земеделие“ с адрес гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 136, сумата от 3
596,35 (три хиляди петстотин деветдесет и шест лева и тридесет и пет стотинки)
лева, разноски по делото.
Съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК (в приложимата редакция), когато съдът
отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на
разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото,
включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона
за правната помощ. Посоченото се изразява в правото на едната страна да изисква
и задължението на другата да заплати сторените разноски от страната, в чиято
полза е решен правният спор, включително чрез прекратяване на производството.
В конкретния случай, за да прекрати производството по настоящото дело,
съдът е приел, че за ищцата липсва правен интерес от предявените от нея искове
– основание в чл. 159, т. 4 от АПК, като този правен интерес е липсвал
изначално, а не е отпаднал впоследствие, за да се приеме за основателно
твърдението на С., че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на
делото. Ето защо и с оглед изхода от спора по делото и на основание чл. 143,
ал. 3 от АПК, доколкото ответникът – ДФЗ не е дал повод за завеждане на делото,
ищцата е осъдена да заплати на ответника сторените разноски.
По отношение на техния размер, е необходимо да бъде съобразено следното:
Действително, съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която
се позовава ДФЗ, за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете.
В случая обаче, доколкото производството е по реда на Глава Единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс, то по отношение на разноските, в т.ч. и
адвокатското възнаграждение, приложими са разпоредбите на АПК, съответно
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, уреждащи процесуалното представителство, защитата и
съдействието по административни дела, каквато очевидно не е разпоредбата на чл.
2, ал. 5 от същата наредба.
Все в тази насока следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 36, ал. 2
от ЗАдв, съгласно която размерът на адвокатското възнаграждение, освен че не
може да е по-нисък от минималния такъв, определен съгласно разпоредбите на
Наредба № 1 от 09.07.2004 г., следва да е и справедлив и обоснован.
Наред с това, именно предвид вида на производството – по реда на Глава
Единадесета от АПК, озаглавена „Производства за обезщетения“, както и предвид
тясната връзка между съединените в случая искове, е необходимо да се посочи, че
не се дължи посочване на отделни претенции на закъснителните лихви до и след
входиране на исковата молба, респ. посочване на конкретен техен размер до
завеждане на делото, а върху дължимите главници се присъждат мораторни лихви от
съответната дата на увреждане, които се изчисляват последващо при изпълнението.
Тук е мястото и да се посочи, че за разлика от ГПК, АПК не предвижда отделна
държавна такса за всеки един от предявените искове именно с оглед спецификата
на исковото административно производство. Ето защо и предвид тясната връзка
между обективно съединените искове – за съответните главници и лихви, нито
защитата на ответника, нито защитаваният материален интерес, могат да бъде
разграничени. Това ясно е видно и от отговора на исковата молба, където
ответникът посочва единствено, че: „Тъй
като Фондът не дължи плащане по главницата на договора, то изцяло неоснователна
се явява и претенцията за осъждане на ДФЗ да заплати на ищцата законната лихва
върху главницата, предвид акцесорният характер на това вземане и обуславянето
му от уважаването на главния иск.“, което становище е преповторено дословно
и в писмената защита.
В процеса на развитие на делото, в нито един момент не са били наложителни
и реално не са извършвани процесуални действия, чийто обем и сложност да е бил
определен от величината на материалния интерес във връзка с обективното
съединяване на исковете, още по-малко пък от размера на претендираните лихви.
Иначе казано, във връзка с първия от обективните критерии – определяне на
справедлив размер на възнаграждението съобразно обема и сложността на делото, изхождащ
от разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, наложените ограничения при
приложението на националната уредба – чл. 78, ал. 5 от ГПК, във връзка с чл.
36, ал. 2 от ЗАдв. във връзка с чл. 144 от АПК, в настоящия случай не се
свеждат до осигуряване на легитимните цели - конкуренцията при предоставяне на
адвокатските услуги, в смисъла, посочен в практиката на СЕС – Решение от 23 ноември
2017 г. по съединените дела С-427/16 и С-428/16. Страните по договорите за
правна защита и съдействие естествено са свободни да уговарят какъвто желаят
размер на възнагражденията за адвокатския труд, който е от изключителна важност
за правната сигурност в правовата държава и не следва да бъде омаловажаван.
Спрямо лицето, обаче, срещу което се реализира обективната отговорност за
разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по смисъла
на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., а не само съобразяване величината на материалния
интерес, възведен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за да се гарантира принципът на правовата държава
не само в неговия формален смисъл като принцип на правната сигурност, но и в
неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост.
С оглед наведените възражения за приложение разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г., е необходимо да се посочи, че по делото нито се
твърди, нито се представят доказателства, такова допълнително възнаграждение да
е било договорено, още по-малко пък заплатено.
По тези съображения, съдът намира молбата за изменение на определението,
постановено по настоящото дело в частта за разноските, за неоснователна и като
такава същата следва да бъде оставена без уважение.
Ето защо, Административен съд – Пловдив – ІІ отд., VII състав,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Държавен фонд „Земеделие“ за допълване на Определение №
2911/05.12.2023 г., постановено по настоящото дело, в частта му за разноските.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния
административен съд в 7-дневен срок от съобщаването на страните за неговото
изготвяне.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: