№ 334
гр. гр. Д.град, 01.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Д.ГРАД в публично заседание на седми октомври през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20255610100692 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността
на сключен между страните договор за предоставяне на потребителски кредит.
Ищецът С. Г. С. твърди в искова молба, че на 15.07.2024г. сключил с ответника
„Микро кредит“АД Договор за заем Microcredit №9052-00189515/15.07.2024 г. Съгласно този
Договор общия размер на заема бил 1200 лева, а общата сума за погасяване 1479 лева.
Договорът бил сключен за срок от 12 месеца. Страните се договорили ГПР да бъде 48.90%, а
фиксирания ГЛП- 40,48%. Датата на първо плащане било на 20.08.2024г. Заемът трябвало да
бъде върнат на 12 погасителните вноски, съгласно приложен към Договора погасителен
план. Към този договор бил налице и друг договор: Договор за допълнителни услуги към
сключен Договор за заем Microcredit № 9052-00189515/15.07.2024г., съгласно който
ответното Дружество предоставило на ищеца пакет от допълнителни услуги „Комфорт“,
както следва: Пакет „Комфорт“ за срок от 12 месеца и дължима вноска от 113,22 лева. В
съдържанието на Договора за допълнителни услуги личала обвързаността му с Договора за
кредит, описан по-горе, тъй като изрично било посочено, че той се прекратява с
прекратяването на Договора за кредит ( чл.4 т.7), а също и от обстоятелството, че
допълнителните услуги били свързани с обслужването на заема, предоставен по силата на
Договора за кредит и като такива се явявали част от последния ( чл.4, т.1). Видно от
погасителния план към Договора за допълнителни услуги, в последния били включени не
само разсрочените погасителни вноски на таксата за допълнителни услуги но също така и
вноската по Договора за кредит, включваща главница и лихва. Съгласно Графика на
плащанията към договори за заем и за допълнителни услуги Microcredit № 9052-
00189515/15.07.2024г. ищецът следвало да заплаща месечна вноска на стойност от 236,47
лева и следователно, общият размер на задълженията му възлизал на 2837,64 лева. (при
1
главница в размер на 1200 лева). От представените по делото платежни бележки, ставало
ясно че към момента на депозиране на исковата молба ищецът бил погасил сума в общ
размер от 846.00 лева по процесния договор.
Ищецът имал качеството потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, доколкото при
сключването на договора за потребителски кредит той действал извън рамките на своята
професионална или търговска дейност. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9, Договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.11, т.10 от ЗПК, Договорът за
потребителски кредит трябвало да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" били всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Счита, че Договор за заем Microcredit №9052-00189515/15.07.2024 г. е недействителен
на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК, тъй като в него не било посочено
какво се включва в ГПР. В съдебната практика се приемало, че за да отговаря на
изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следвало
да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по
чл.19, ал.2 от ЗПК, така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за
изчисляване. Не било достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да
са упоменати в договора, а трябвало споразумението да съдържа яснота кои точно разходи
формират ГПР.
Поддържа, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои
ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да
разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл.19, ал.1 от
ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се
изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация
2
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК била на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на
размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността,
като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за
кредит на по- нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало
да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно
чл.68г, ал.4 от ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Същото представлявало нарушение и на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Изискваната от ищеца такса за допълнителни услуги представлявала пряк разход по
кредита и следвало да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите
(чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което очевидно не било извършено тъй като
таксата се явявала 113.22 % от главницата, с което ГПР би нараснал до 162,12 %, като по
този начин императивно заложения в чл.19, ал.4 ЗПК лимит се надвишавал. Налице било и
пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставяло
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика
нямало информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. За да бъде спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. Доколкото таксата не била включена в ГПР, неправилно бил посочен ГПР, което пък
се приравнявало на липсващ ГПР. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който
не бил реално прилаГ.я в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща
3
търговска практика" по смисъла па чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.
На следващо място счита, че процесната такса е нищожна на основание чл.10а, ал.2
от ЗПК, както и поради противоречие с чл.19 ал.4 и ал.5 от ЗПК. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК,
ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съгласно чл.19 ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал.4, се считали за нищожни. Към момента на сключването на процесния
договор /15.07.2024 г./ законната лихва за забава била 13.53%, поради което максималният
размер на ГПР е 67.65%. Съобразно легалните дефиниции в чл.19 ал.1 от ЗПК и пар.1 т.1 от
ЗПК, разглежданата такса за допълнителни услуги трябвало да се включи в ГПР, понеже
представлявала разход по кредита. Ако въпросната такса се добавела към ГПР, то същия
щял да надхвърли нормативно уреденият максимум от 67.65%. Предвид горното, нищожен
се явявал и целият договор за кредит на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11 т.10 от ЗПК.
Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да прогласи за
недействителен Договор за заем Microcredit №9052- 00189515/15.07.2024, сключен между
ищеца, в качеството му на кредитополучател и ответното дружество, в качеството му на
кредитодател на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 и 20 от ЗПК вр. чл.26, ал.1,
предложение първо от ЗЗД. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът Микро Кредит“АД депозира отговор на исковата молба, в който
поддържа, че предявения иск е допустим, но неоснователен. Счита, че процесният договор
отговаря на всички нормативни изисквания на ЗПК и ЗЗП. ГПР бил изрично посочен в Част
III. Разходи по кредита, т.2 от Стандартния европейски формуляр, който бил неразделна част
от договора. В Договора били изброени изрично и останалите задължителни елементи от
предмета му – общ размер на кредита, ГЛП, размер на месечна вноска, обща сума за
връщане по кредита. Дори да се приемело, че в него не е включен определен компонент в
ГПР (в процесния случай възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги) и с
това същият надхвърлял максималния допустим размер съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4
от ГПК, то правната последица от това обстоятелство била единствено нищожност на
договорната клауза, уреждаща именно този параметър – ГПР над нормативно установения
максимален размер, но не и недействителност на целия договор за заем, на основание чл.22
от ЗПК, като всички клаузи, които надвишават определения максимално допустимия размер
на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, следвало да се считат нищожни, на основание чл.19, ал.5 от
ЗПК. Иска съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявения от С. Г. С., иск
срещу "Микро кредит АД, като неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Съгласно приетия като доказателство по делото Договор за заем Microcredit №9052-
00189515/15.07.2024 г., същият е сключен между „Микро кредит“ АД, като кредитор, и С. Г.
С., като кредитополучател. Сумата по кредита е в размер на 1200 лева, а срока на договора е
12 месеца. Общата сума за погасяване от кредитополучателя е 1479 лева, като първата
вноска е следвало да бъде платена на 20.08.2024г. Предвиден е фиксиран лихвен процент от
4
40,47%, както и ГПР в размер на 48,90%. Изрично е посочено, че лихвения процент при
просрочие е в размер на ОЛП+10%. Месечната погасителна вноска и в размер на 123,25
лева. Заемополучателят е декларирал, че надлежно е получил уговорения заем. В Договора е
инкорпориран Погасителен план за периода от 20.08.2024г. до 20.07.2025г.
Отново на 15.07.2024г. страните са подписали и Договор за допълнителни услуги към
сключен Договор за заем Microcredit № 9052-00189515, съгласно който на ищеца е
предоставено ползването на пакет “Комфорт“ за срок от 12 месеца. Съгласно този пакет,
вноската по кредита можела да се събира при посещение в дома на клиента или на друго
удобно за него място. Вноските можело да се внасят безплатно по банковата сметка на
кредитора. Заемът можел да се предоговаря и разсрочва безплатно. Разглеждане на
исканията на клиента ставало до минути, като той ползвал преференциално обслужване.
Имал право и на участие в специални промоции. Съгласно чл.4.2 от Договора, клиентът
дължал цената на пакета от допълнителни услуги, посочена в т.3 от Договора. Към Договора
е представен погасителен план, видно от който първата вноска по него се дължи на
20.08.2024г., а последната вноска – на 20.07.2025г. Стойността на всяка една от вноските е
236,47 лева, в т.ч. вноската по договора за заем 123,25 лева и вноската по договора за
допълнителни услуги 113,22 лева, като общата дължима сума е в размер на 2837,64 лева.
Съгласно представените по делото 5бр.разписки, през периода от 10.10.2024г. ищецът
е платил в полза на ответника по процесните договори общо сумата от 846 лева.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Безспорно установено по делото е, че между страните е бил сключен Договор за заем
Microcredit №9052-00189515/15.07.2024г., съгласно който на ищеца е бил предоставен заем в
размер на 1200 лева, който той е трябвало да върне на ответника на 12 месечни вноски за
периода от 20.08.2024г. до 20.07.2025г. Размерът на дължимата сума по договора за кредит
освен главницата от 1200 лева, включва и лихва в размер на 279 лева. Не се спори между
страните, че на същата дата, на която е сключен горепосочения договор, страните са
сключили и втори договор, а именно Договор за допълнителни услуги към сключен Договор
за заем Microcredit № 9052-00189515/15.07.2024г., съгласно който на ищецът е бил
предоставен пакет „Комфорт“, включващ допълнителни услуги към първоначалния договор
за кредит. Видно от погасителния план към този допълнителен договор е ,че за периода от
20.08.2024г. до 20.07.2025г. ищецът е следвало да заплати общо 12 месечни вноски всяка в
размер на 236,47 лева, като същия включва освен размера на вноската по договора за заем
123,25 лева и вноската по договора за допълнителни услуги 113,22 лева. По този начин
общото задължение по двата договора за ищеца било в размер на 236,47 лева месечно или за
целия период в размер на 2837,64 лева. Няма спор между страните, че към настоящия
момент ищецът е платил на ответника по процесните два договора общо сумата от 846 лева.
Спорно по делото е нищожен ли е сключения между страните Договор за заем
Microcredit №9052-00189515/15.07.2024г., като противоречащ на закона- чл.22 вр.чл.11 ал.1
т.10 и 20 от ЗПК.
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът следва да установи, недействителност
на клаузи от договора на посочените в исковата молба основания. Обратно, в тежест на
ответника е да докаже валидността на клаузите от договора.
Съгласно чл.9 ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Договорът попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на
императивните разпоредби на този закон.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е нищожен, поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от ЗПК-
5
„Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред
които е и чл.22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11 ал.1
т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в
приложение №1 начин.
В §1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя. В договора е посочено, че ГПР е 48,90%, но не
е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/. В общата сума не е включено
допълнителното плащане по сключения между страните Договор за допълнителни услуги
към договора за заем и предоставяне на пакет „Комфорт“, представляващо начислени 12бр.
месечни вноски в размер на общо 1358,64 лева.
С така определената за плащане от ищеца сума за допълнителни услуги, кредиторът
цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Този извод се
подкрепя и от това, че реално липсва предоставяне на въпросните допълнителни услуги от
страна на кредитора, което да обоснове начисляването на претендираните от него
допълнителни месечни вноски. Отделно от това, уговорения размер на допълнителния пакет
„Комфорт“ е на обща стойност 1358,64 лева и е по-висок от размера на самия заем 1200
лева, като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок
размер, което пък е допълнително основание да се приеме, че по същество с така
уговорената допълнителна сума за плащане на услуги, за които въобще не се твърди, че са
реално предоставени на заемополучателя, по скрит начин се оскъпява предоставения заем.
На следващо място съдът счита, че въпросната сума по договора за допълнителни
услуги пакет „Комфорт“ е част от дължимите вноски и още първоначално е била известна на
кредитора, но въпреки това не е включена в ГПР. Според съдът, тази сума несъмнено следва
да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с управление на кредита по смисъла
на чл.19 ал.1 ЗПК, който предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В случая следва да се има предвид също така, че с включването на горепосочената
сума за предоставяне на допълнителни услуги към ГПР от 48,90%, действителния такъв би
нараснал многократно над допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната
лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/ и към м.август 2024г. е
в размер на 67,65%. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти
6
следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителя да
прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия за връщането на
заетата сума.
Същевременно, с процесния договор за кредит страните са уговорили задължение за
ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 40,47%. Съгласно чл.10
ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, а според чл.9 от същия
закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва
да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Уговореният лихвен
процент на възнаградителната лихва следва да компенсира кредитора за това, че се е лишил
временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до
неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като
тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят
всички относими обстоятелства. Според приетото в практиката на ВКС, противоречива на
добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено
задължение- надвишаваща двукратния размер на законната лихва, определена с акт на МС. В
настоящия случай, задълженията по договора за кредит са необезпечени, а размера на
основния лихвен процент за м.август 2024г., определен от БНБ, е 13,53%. В този смисъл,
договорената лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за процесния период,
която е 40,05%, което прави клаузата, уговаряща размера й нищожна.
С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния Договор за заем
Microcredit №9052-00189515/15.07.2024г., както и сключения във връзка с него Договор за
допълнителни услуги към заем Microcredit № 9052-00189515/15.07.2024г., който предвижда
допълнително заплащане на пакет „Комфорт“, разделено на 12бр.месечни вноски, добавени
към месечните вноски по договора за заем, е заобиколена императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Действително, съгласно разпоредбата на чл.26
ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито
една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит относно
определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че
договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата
определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя недействителността на
целия договор.
7
Предвид изложеното, съдът счита, че сключения между страните Договор за заем
Microcredit №9052-00189515/15.07.2024г. е изцяло нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД
вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК, като предявения в тази насока иск се
явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски. Видно от представения по делото Договор за правни
услуги е, че ищеца С. Г. С. е упълномощил адвокат А. Д. от САК да го представлява в
настоящото производство, като му е предоставена адвокатската правна помощ по реда на
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица. Съгласно
чл.38, ал.2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. При
определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от
ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл.101, пар.1 ДФЕС,
дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от
Висшия адвокатски съвет като съсловна орГ.зация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до
увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на
вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да
бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата,
която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се
противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички
минали или бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил,
че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна орГ.зация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита
за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при
наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се
твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи
установената в чл.101, пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения
и практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда,
определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения / Наредба № 1 от 09.01.2004 г. за
възнагражденията за адвокатска работа/. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024
г. по т. д.№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. №
75/2024г. на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна
сложност на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без
8
явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т.2 от ЗА, в полза на адв.А. Д.
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 450 лева с ДДС, което е в
границите за съответния вид дейност, определени с чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ, която не е издадена от съсловна орГ.зация, а въз основа на ПМС №
4/2006 г. и следва да бъде заплатено от ответника.
Предвид разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца и деловодни разноски за държавна такса в размер на 125 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД, поради
противоречие със закона, сключения между С. Г. С., с ЕГН **********, от с.***, и „МИКРО
КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, район ***,
представлявано от В*** Договор за заем Microcredit №9052-00189515/15.07.2024 г., като
противоречащ на императивните разпоредби на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4
от ЗПК.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на С. Г. С., с
ЕГН **********, направените деловодни разноски в размер на 125 лева /сто двадесет и пет
лева/.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на адв.А. З. Д.-
пълномощник на ищеца С. Г. С., адвокатско възнаграждение в размер на 450 лева
/четиристотин и петдесет лева/ с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Д.град: _______________________
9