РЕШЕНИЕ
№ 150
гр. *, 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – * в публично заседание на двадесет и седми май през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Таня Живкова
Александра Нанова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500164 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от К.К., ЕГН
**********, действащ чрез особения си представител адвокат М. К., срещу
Решение № 533 от 30.11.2023 г., постановено по гр. д. № 2886/2022 г., по
-ти
описа на Районен съд-гр. *, 3 състав, поправено с Решение № 107 от
11.03.2024 г. по същото дело, в частите с които въз основа на предявен
положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 2, във вр. с чл. 422,
ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2 от ГПК, е признато за
установено, че по отношение на Ю.Б. АД, съществува вземане към К.К.,
произтичащо от Договор за потребителски кредит № FL815826 от 25.07.2016
г., сключен между страните, в размер на следните суми: 5968,27 лв.,
представляваща главница, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 20.04.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, 1613,45 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва, дължима за периода от
14.10.2017 г. до 17.08.2020 г., 414,50 лв., представляваща мораторна лихва,
1
начислена за периода от 17.08.2020 г. до 20.04.2021 г. и 240,00 лв.,
представляваща нотариални такси, начислени за периода от 14.10.2017 г. до
06.04.2021 г. Със същото решение К. е осъден да заплати на Ю.Б. АД, сума в
размер общо на 2981,08 лв., представляваща деловодни разноски по гр. д. №
2886/2022 г. по описа на Районен съд-гр. *, както и сума в размер общо на
784,38 лв., представляваща деловодни разноски по ч. гр. д. № 1011/2021 г. по
описа на Районен съд-гр. *.
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
съдебното решение е неправилно, като постановено при съществени
процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и при
необоснованост на крайните изводи. Счита се, че районният съд неправилно е
извел фактическата обстановка единствено от твърденията на ищцовото
дружество. Изтъква се, че първоинстанционният съд не е разпределил
доказателствената тежест, а само най-общо е посочено, че същата се
разпределя при условията на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Допълва се още, че в
мотивите към решението липсват разсъждения на съда относно
неравноправност на определени клаузи от договора. За недопустимо се
намира настъпване на промяна в методиката на изчисляване на
възнаградителна лихва, без такава да има и в договора.
Въз основа на така изложеното, въззивникът моли за отмяна на
първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и за
постановяване на друго решение, с което исковете да бъдат изцяло
отхвърлени, със законните последици.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемото дружество „Ю.Б.” АД,
действащо чрез своя процесуален представител адвокат С. З., е подало
отговор на въззивната жалба. Същата се намира за неоснователна. Счита
се, че крайните правни изводи на първоинстанционния съд са правилно
формирани след необходимия анализ на доказателствата по делото.
Въззиваемото дружество моли да бъде постановено решение, с което
първоинстанционното съдебно решение, в обжалваните му части, да бъде
потвърдено.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана
2
страна-ответник в първоинстанционното производство, чрез назначения й
особен представител, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане.
Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260
и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.
В проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Въззивникът се представлява от адвокат К., която поддържа
жалбата, както и направените от нея възражения за неоснователност на иска
пред първоинстанционния съд, към които препраща. Не се явява
представител на въззиваемото дружество. Преди откритото съдебно заседание
от него се представя молба, в която се заявява, че отговорът на въззивната
жалба се поддържа. Претендира се присъждане на разноски.
Окръжен съд-гр. *, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, становищата на страните, при така определения от въззивната жалба
предмет на делото, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
От фактическа страна по делото се установява, че страните са в
облигационно правоотношение от 25.07.2016 г. Въз основа на искане за
отпускане на потребителски кредит (л. 20, 21 от първоинстанционното дело),
попълнено от К.К., между него и Ю.Б. АД е сключен Договор за
потребителски кредит № FL815826/25.07.2016 г. (л. 8-15 от
първоинстанционното дело). От заключението по изготвената съдебно-
почеркова експертиза (л. 96-99 от първоинстанционното дело) се установява,
че подписите положени в представения за изследване оригинал на договора за
потребителски кредит и приложените към него документи, са изпълнени от
К.К..
От представения по делото договор се установява, че въззиваемото
дружество като кредитодател и въззивникът като кредитополучател са
постигнали уговорка, обективирана в чл. 1, ал. 1 от текста на договора, според
която банката предоставя на кредитополучателя потребителски кредит в
размер на 6139,00 лв., за пълното предсрочно погасяване на задълженията по
договор за кредитна карта от 26.03.2005 г., сключен между банката и
жалбоподателя. Безспорно от банково бордеро (л. 22 от първоинстанционното
3
дело) се установява, че на 25.07.2016 г. сумата от 6139,00 лв. е преведена на
жалбоподателя, по посочената в чл. 2, ал. 1 от договора банкова сметка,
открита на името на кредитополучателя. Кредитът следвало да бъде погасен
-то
на 84 месечни вноски, дължими на 14 число на съответния месец, считано
от 14.08.2016 г. до 14.07.2023 г., съгласно погасителен план. В чл. 15 от
договора е уговорена предсрочната изискуемост на кредита при непогасяване
изцяло и отчасти, на която и да е вноска от главницата или лихвата по
кредита. Не са платени на 14 и 15 месечна вноска, поради което банката е
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
В откритото съдебно заседание особеният представител на въззивника
сочи, че поддържа всички направени пред първата инстанция възражения, т.
е. и това за ненадлежно уведомяване на длъжника за предсрочната
изискуемост на кредита. Въззивният съд намира за неоснователно
направеното от него възражение в тази насока.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва при наличието на две предпоставки. Първата е обективна и е
обусловена от неплащането на част от вноските с настъпил падеж или
лихви по договора за кредит. Втората е субективна и е свързана с
упражняване от кредитора на правото да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г., на ОСГТК на ВКС, в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо
от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ,
правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Моментът, в който настъпва предсрочната
изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на банката, че го
счита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника кредитополучател.
В процесния случай първоинстанционният съд правилно е достигнал до
4
извода, че обявената от кредитодателя предсрочна изискуемост има действие
спрямо длъжника. Обявяването на предсрочната изискуемост на кредита
може да се осъществи и с изявление, което е ясно и точно формулирано в
нотариална покана. Такава в настоящия случай е съставена (л. 23-25 от
първоинстанционното дело). Съгласно разпоредбата на чл. 50 от ЗННД
нотариусът е възложил на служител в нотариалната кантора, връчителят
Ж.Ш., да връчи нотариална покана, за което е приложим редът на чл. 37-58 от
ГПК. В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че в случаите, в които в
договор между страните е посочен адрес за кореспонденция, който съвпада с
настоящия или постоянен адрес на страната, при поето задължение от същата
да уведоми писмено насрещната страна за промяна в адреса, връчването на
посочения адрес по реда на чл. 47 от ГПК на нотариална покана следва да се
счита редовно. За лицето изпращащо поканата не съществува задължение за
посочване на друг адрес, както и за нотариуса не съществува задължение да
издирва друг адрес, освен настоящ или постоянен и по месторабота (в този
смисъл е Решение № 71 от 28.04.2022 г. по гр. д. № 2681/2021 г., г. к., ІV г. о.
на ВКС). Такъв е и конкретният случай. В чл. 20 от договора е посочено, че
по отношение на кредитополучателя адресът за получаване на известия във
връзка с него, е този вписан в началото на договора или посоченият в
искането за отпускане на кредита. Страните по договора в изр. 3, на същия
член изрично са уговорили, че ако някоя от страните промени последно
заявения си адрес за кореспонденция посочен в някой от тези документи, тя е
длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия си адрес, а до
получаването на такова уведомление, всичко съобщения достигнали до
последния деклариран от съответната страна адрес се считат за получени. В
договора и искането за предоставяне на кредит кредитополучателят е посочил
един и същ адрес за кореспонденция, а именно гр. *, жк. „*“, бл. 7, вх. Б, ет. 6,
ап. 41. На този адрес, който съвпада с регистрирания постоянен такъв на
длъжника, връчителят е направил три посещения в опит да бъде връчена
нотариалната покана. В съответствие с чл. 47, ал. 1, изр. 2 от ГПК, те са с
интервал от поне една седмица между всяко от тях (на 02.07.2020 г.-
четвъртък в 19:00 ч., на 11.07.2020 г.-събота в 11:00 ч. и на 03.08.2020 г.-
понеделник в 17:30 ч.), като едно от посещенията е в неприсъствен ден.
Предвид невъзможността за личното връчване на адресата, нотариусът е
извършил уведомяване на длъжника чрез залепване на уведомление (л. 26
5
от първоинстанционното дело) за наличието на отправена до него
нотариална покана, за връчването на която следва да се яви в
нотариалната му кантора, в двуседмичен срок, считано от деня на
залепяне на уведомлението по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК, т. е. 03.08.2020 г.
Уведомлението е залепено на входната врата на жилището и е пуснато в
принадлежащата към апартамента пощенска кутия. В съответствие с чл. 47,
ал. 3, изр. 1 от ГПК нотариусът е извършил справка в Национала база данни
„Население“ (л. 32 от първоинстанционното дело), видно от която посоченият
в договора адрес на длъжника е постоянен такъв. Служебно и съгласно чл. 47,
ал. 3, изр. 3 от ГПК нотариусът е осъществил проверка (л. 28 от
първоинстанционното дело) на местоработата на длъжника, от която е
установено, че липсват данни лицето да работи. Жалбоподателят не се е явил
в срок в кантората на нотариуса, за да получи нотариалната покана. На
основание чл. 47, ал. 5 от ГПК след изтичането му се приема, че същата е
връчена. Двуседмичният срок е изтекъл на 17.08.2020 г. На 18.08.2020 г.
нотариусът е установил, че адресатът на поканата не е посетил кантората му,
за да я получи, поради което е удостоверил редовното й връчване. Всички
тези обстоятелства, изброени хронологично, са отразени и в съставен от
нотариуса констативен протокол (л. 27 от първоинстанционното дело).
Обвързващата доказателствена стойност на удостовереното от нотариуса
основание за прилагането на чл. 47, ал. 5 от ГПК следва да бъде зачетена,
доколкото нотариалните удостоверявания са официален свидетелстващ
документ (в този смисъл е Решение № 163 от 25.02.2016 г., постановено по т.
д. № 2335/2014 г., ТК, II т. о. на ВКС). От това следва, че предсрочната
изискуемост на кредита, съобразно условията на договора, е настъпила на
17.08.2020 г.
Предвид настъпилата предсрочна изискуемост и липсата на последващо
изпълнение, пред Районен съд-гр. * е образувано заповедно производство по
повод на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК,
подадено от Ю.Б. АД, в качеството му на кредитор, срещу К.К., в качеството
му на длъжник, въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката,
за следните суми по процесния договор за кредит: 5968,27 лв. главница,
1655,89 лв. възнаградителна лихва за периода от 14.10.2017 г. до 17.08.2020
г., 438,83 лв. мораторна лихва от 14.10.2017 г. до 30.01.2020 г., ведно със
законната лихва от 20.04.2021 г. до изплащане на вземането и 240,00 лв.
6
нотариални такси за периода от 14.10.2017 г. до 06.04.2021 г. Заявлението е
уважено изцяло, като е издадена Заповед № 260615 от 21.04.2021 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, ал. 1,
т. 2 от ГПК. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5
от ГПК.
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. *
гражданскоправен спор е образувано по повод на подадена, в
законоустановения по чл. 415, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 2 от ГПК едномесечен
срок, искова молба от Ю.Б. АД, в качеството му на ищец, действащо чрез
процесуалния си представител адвокат С. З., срещу К.К., в качеството му на
ответник. С нея е предявен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1,
предл. 2, във вр. с чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2 от
ГПК за съществуване на вземанията по издадената заповед за изпълнение.
С първоинстанционното съдебно решение № 533 от 30.11.2023 г.,
постановено по гр. д. № 2886/2022 г., поправено с Решение № 107 от
11.03.2024 г. по същото дело, Районен съд-гр. * е уважил предявения
установителен иск за главницата, като е признал за установено
съществуване на вземане от Ю.Б. АД към жалбоподателя в размер от 5968,27
лв., по процесния договор за потребителски кредит, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение-20.04.2021 г. до окончателното изплащане
на задължението. По отношение на договорната лихва, е признал за
установено съществуването на такава в размер на 1613,45 лв. за периода от
14.10.2017 г. до 17.08.2020 г., като е отхвърлил иска за горницата до пълния
предявен размер от 1655,89 лв., за мораторната лихва, е признал за
установено съществуването на такава в размер на 414,50 лв. за периода от
17.08.2020 г. до 20.04.2021 г., като е отхвърлил иска за горницата до пълния
предявен размер от 438,83 лв. Признал е за установено и съществуването на
вземане в размер на 240,00 лв. за нотариални такси. Със същото
жалбоподателят е осъден да заплати направените в заповедното производство
разноски в размер на 784,38 лв. и направените в исковото производство
разноски в размер на 2981,08 лв.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г., по тълк. д. № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС, за
7
правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от
ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно, но
недопустимо в обжалваната част относно вземането за мораторна лихва в
размер на 414,50 лв. Изложените във въззивната жалба доводи за
неправилност на съдебното решение в останалите обжалвани части
въззивният съд намира за неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, ако е разгледан
непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на
спора, по който следва да се произнесе съдът е твърдяното от ищеца в
исковата молба, чрез наведения фактически състав и заявения петитум,
субективно право или правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но процесуално
недопустимо, в частта, отнасяща се до произнасянето на съда за
вземането за мораторна лихва в размер на 414,50 лв., поради следните
съображения:
Ищцовото дружество в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК, в исковата молба (л. 4 от
първоинстанционното дело) и в трите писмени становища (л. 132, 164 и 178
от първоинстанционното дело), претендира мораторна лихва за периода от
14.10.2017 г. до 30.01.2020 г. Липсва изменение на иска чрез посочване на
друг период, респ. произнасяне на съда дали такова изобщо е допустимо.
Въпреки това районният съд както в мотивите, така и в диспозитива на
решението, е определил, че мораторната лихва е дължима за друг период,
различен от посочения в петитума. Приел е, че мораторна лихва е дължима за
периода от 17.08.2020 г. до 20.04.2021 г.
При това положение, при постановяването на решението,
първоинстанционният съд не се е произнесъл по предмета на делото, така
както е определен в обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Съдът не се е произнесъл по предявения от ищеца срещу ответника период на
мораторна лихва, така както е изрично заявен в петитума на исковата молба.
Вместо по предявения период за мораторна лихва, съдът се е произнесъл по
непредявен от ищеца такъв.
Съдебният акт е недопустим, когато е постановен в отклонение от
8
принципа на диспозитивното начало в процеса, в резултат на което съдът се е
произнесъл по предмет, с който не е сезиран. С оглед принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе
само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е извън
определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на
търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен.
В случая настоящият въззивен състав, приема, че първоинстанционният
съд не е разгледал предявения иск за мораторна лихва, така както е изрично
заявен в петитума на исковата молба, поради което е постановил недопустимо
решение в тази част.
Предвид пределите на проверка, която може да извършва въззивният
съд по отношение на допустимостта на обжалвано решение, съгласно чл. 269
от ГПК, само в обжалваната част, следва да се вземе предвид това, че по
отношение на мораторната лихва решението е обжалвано единствено до
уважения размер от 414,50 лв. Решението в частта над този размер до пълния
претендиран от 438,83 лв., с което е отхвърлен този иск, не е обжалвано и е
влязло в сила. Следователно, обжалваното решение в частта за мораторна
лихва в размер на 414,50 лв., следва да се обезсили, на основание чл. 270, ал.
3, изр. 3 от ГПК като процесуално недопустимо, и делото да се върне на
Районен съд-гр. * за ново разглеждане от друг състав на същия съд за
произнасяне, който следва да обсъди и възражението за неравноправност на
чл. 8 от договора.
В останалата част е налице допустимо произнасяне и спорът
следва да бъде разгледан по същество от въззивната инстанция.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че спорни пред Окръжен съд-гр. * са
въпросите съществува ли вземане на Ю.Б. АД срещу К.К. за главница и
възнаградителна лихва произтичащи от договор за потребителски кредит №
FL815826 от 25.07.2016 г. и за нотариални такси.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови
доказателства.
Въззивникът е направил възражение за нарушение от районния съд на
правилото на чл. 146, ал. 1 ГПК, поради неразпределяне на тежестта на
доказване в процеса. Видно от постановеното от първоинстанционния съд
9
Определение № 413 от 27.03.2023 г., в което е обективиран докладът по чл.
140 от ГПК, е налице общо позоваване на чл. 154 от ГПК и цитиране на
неговия текст. След това районният съд е направил кратко изложение на това
какво подлежи на доказване от страна на ищеца. Липсва посочване на това
какво конкретно подлежи на доказване и от страна на ответника. Въпреки
този пропуск, правата на ответника не са нарушени, тъй като в този случай, се
счита, че преклузия за правене на доказателствени искания не настъпва.
Предвид това, във въззивното разглеждане на делото, той разполага с
възможността да предприеме процесуални действия по посочване на
относими за делото доказателства, които е пропуснал да извърши в първата
инстанция поради отсъствие в доклада на конкретни указания отнасящи се за
него като страна. Това е така, тъй като по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК
такава непълнота в доклада е извинителна причина за допускането на тези
доказателства за първи път във въззивното производство. Въпреки
възможността за допускане на доказателства във въззивното производство,
събирането на такива не е искано нито във въззивната жалба, нито в
откритото съдебно заседание. В последното особеният представител на
въззивника дори изрично е посочил, че няма да сочи доказателства. Предвид
това правата на тази страна във връзка с доказването в процеса не са
нарушени. Отделно от това, поради направено от особения представител на
ответника оспорване на всички представени с исковата молба писмени
доказателства, те са представени в оригинал и подписите положени в тях от
страна на К. К. са били обект на изследване по назначена съдебно-почеркова
експертиза, която установява, че те са изпълнени от него.
Неоснователни са поддържаните от въззиваемия доводи в откритото
съдебно заседание пред въззивния съд, чрез препращане към изложеното пред
районния съд, за неравноправност на чл. 14 от договора, предвиждащ
обезпечаване на задълженията на кредитополучателя за главница, лихви,
такси, комисионни и други разноски по кредита с издаден от него запис на
заповед. Това е така, тъй като чрез това обезпечение не се търси изпълнение
едновременно и по договора, и по записа на заповед, поради което тази
уговорка не е във вреда на потребителя. Същата единствено създава за
банката облекчен ред за удовлетворяване на вземанията й спрямо длъжника.
За неоснователно настоящият състав намира възражението за
настъпила давност, въведено от особения представител на въззивника , което
10
в откритото съдебно заседание пред въззивния съд не се сочи изрично, но се
препраща към него като изложено пред районния съд. По въпроса от кога
тече съгласно чл. 114 от ЗЗД давностният срок за главницата и/или за
възнаградителните лихви, при уговорено погасяване на главното задължение
на отделни погасителни вноски с различни падежи-от датата на падежа за
всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително
в хипотеза на предсрочна изискуемост, има образувано тълкувателно дело №
3/2023 г., на ОСГТК на ВКС, по което все още няма постановено
тълкувателно решение. Настоящият въззивен състав споделя второто
становище. Това е така, тъй като при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на
определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни,
периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно
и крайният срок за погасяването му е моментът, в който е обявена
предсрочната изискуемост. (в този смисъл е и Решение № 50173/13.10.2022 г.,
постановено по гр. д. № 4674/2021 г., г. к., III г. о. на ВКС). След като
началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за
банков кредит, за който е обявена и настъпила предсрочна изискуемост е
датата на нейното настъпване, която в случая е 17.08.2020 г., то вземането за
главница и за възнаградителна лихва не е погасено по давност.
Съобразно установеното по делото редовно уведомяване на длъжника
за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, следва да бъде разрешен
въпросът за размера на отделните задължения по пера. В чл. 6, ал. 1 от
договора е предвиден начинът на погасяване на кредита, а именно на
анюитетни месечни вноски, включващи лихва и главница, съгласно приложен
към договора погасителен план. Към договора за кредит е подписан и
погасителен план, който съгласно чл. 7 представлява неразделна част от него.
С този погасителен план и в съответствие с клаузите по договора, страните са
установили параметрите, отнасящи се до размера на предоставената главница,
началото на усвояване на кредита, края за издължаването му, размера на
погасителните вноски, техния брой и падежи.
От двете изготвени по делото заключения по назначените съдебно-
икономически експертизи се установява, съвпадане в извода, че длъжникът е
11
извършил плащания по кредита за времето от 16.08.2016 г. до 17.05.2017 г.,
през който период като гратисен такъв, на основание чл. 4, ал. 1 и 2 от
договора и приложения погасителен план, е погасявал само дължимата
лихва. След този период, видно от допълнителното заключение на вещото
лице * К.а за времето от 14.05.2017 г. до 14.08.2017 г. по кредита са
постъпили плащания погасяващи главницата по него в общ размер на 170,73
лв. Кредитополучателят не е извършвал плащания през следващите два
месеца. Изводимо от извлечение от счетоводните книги на банката (л. 9 от
заповедното дело) длъжникът е изпаднал в забава на 14.09.2017 г. за
главницата и на 14.10.2017 г. за лихвата, което видно от погасителния план
съответства на неизплатена 14 и 15 вноска.
Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г.,
постановено по тълк. дело № 3/2017 г., на ОСГТК на ВКС, размерът на
вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за
кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума (главницата). С
волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът
иска изпълнение веднага на основното задължение по договора, а именно
връщане на заетата парична сума и поставя длъжника в забава.
Главницата по кредита е в размер на 6139,00 лв. От тази сума
длъжникът е погасил 170,73 лв., от което следва, че неизплатеният
остатък от главницата е в размер на 5968,27 лв. Освен това върху главното
вземане следва да се присъди законната лихва. По правило същата е дължима
считано от датата на обявяване на предсрочната изискуемост до
окончателното изплащане на вземането. В случая периодът, за който тя се
иска да бъде призната за установено е от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение-20.04.2021 г. до окончателното й
изплащане, поради което в съответствие с диспозитивното начало, такава
следва да бъде присъдена само за претендирания период, в какъвто смисъл в
тази част е и решението на районния съд. Предвид това решението на
районния съд по отношение на вземането за главница и законна лихва, в тази
част следва да бъде потвърдено.
По отношение на претендираната възнаградителна лихва, следва да се
отбележи, че тя представлява цената или възнаграждението по договора и се
12
дължи по силата на уговорката между страните обективирана в чл. 3 от
договора.
Въззивният съд напълно споделя извода на районния съд, че в случая не
се установява в договора за кредит наличието на неравноправност на клаузите
предвиждащи договорна лихва. Възнаградителната лихва се определя
еднозначно в теорията като възнаграждение за ползвания финансов ресурс-
чл. 430, ал. 2 от ТЗ и представлява стойността на заетия капитал за определен
период от време. Съществуват два основни начина за определяне на нейния
размер. Първият начин е фиксирането й като точно определен процент за
целия период на договора, а вторият начин е променлива лихва, която се
състои от два компонента-базисно (реферативно) лихвено равнище, което е
динамичен компонент, доколкото лихвената стойност на капитала зависи и се
променя с промяната на определени икономически условия и надбавка (марж)
над него-постоянен и неподлежащ на промяна компонент. В чл. 3, ал. 1 от
договора е възприет вторият начин за определяне на възнаградителна лихва,
като е предвидено, че през първите девет месеца от срока на издължаване на
кредита, длъжникът дължи променлива годишна лихва, която се определя
като сбор от референтен лихвен процент (за който се ползва лихвеният
индекс 6-месечен софибор) плюс фиксирана договорна надбавка в размер
на 4,666%. За периода след първите девет месеца до крайния срок на
издължаване на кредита кредитополучателят дължи на банката променлива
годишна лихва, която се определя като сбор от референтен лихвен процент
(за който се ползва лихвеният индекс 6-месечен софибор) плюс фиксирана
договорна надбавка в размер на 13,666%.
В ал. 2 на чл. 3 от договора е посочен какъв е размерът на референтния
лихвен процент 6-месечен софибор, приложим за кредити в лева, към
момента на сключване на договора (0,334%) и как се изчислява същият, ако
към датата на първо усвояване на средства от отпуснатия кредит се публикува
нова стойност на този индекс. Съгласно заключението по назначената
съдебно-икономическа експертиза изготвена от вещото лице * К.а, за първите
девет месеца договорената лихва е в размер на 5% на година. От
заключението на това вещо лице се установява, че договореният лихвен
процент за периода от изтичане на първите девет месеца, т. е. от 25.04.2017 г.
до 15.07.2017 г. е 14 %, за периода от 15.07.2017 г. до 15.01.2018 г. е в размер
на 13,929%, за периода от 15.01.2018 г. до 15.08.2018 г. е в размер на 13,829%,
13
а за периода от 15.08.2018 г. до момента е 13,666%. При тези данни съдът
намира, че уговореният лихвен процент не е прекомерен и не нарушава
добрите нрави, напротив, съобразен е с икономическите и пазарни условия,
поради което и на това основание възражението на въззивника за
неравноправност на договорната клауза в този смисъл е неоснователно.
В ал. 3 подробно е посочено какво представлява индексът софибор. В
ал. 4 до 6 изчерпателно е разписана методиката, по която за съответния
период се начислява лихвата. Чрез тези три алинеи методът за индексиране и
възможната промяна на лихвата е описана по ясен и недвусмислен начин,
поради което потребителят е получил достатъчно конкретна информация. По
този начин, клаузата на чл. 3 от договора съответства с практиката на
върховната съдебна инстанция, според която следва отнапред да са
установени методиката и математическият алгоритъм за начина на
формиране на изменението. Така конкретният размер на промяната на лихвата
е обвързана с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, с което
се предотвратява възможността търговецът да изменя произволно размера
лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на
лихвения процент на финансовия пазар, поради което не е неравноправна
(Решение № 424 от 02.12.2015 г., постановено по гр. д. № 1899/2015 г., на
ВКС).
Чрез клаузата на чл. 3 от договора по несъмнен начин е уговорен точен
лихвен процент на възнаградителната лихва в посочен размер и отбелязване
на компонентите за образуването му е нормалният начин на договаряне
цената на една услуга, която в случая е финансова чрез предоставения
потребителски кредит. Налице е пълна яснота и определеност на престацията,
по която страните са постигнали съгласие, като това нито противоречи на
закона, нито е налице неравноправие по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Липсва
основание за обявяване по реда на ЗЗП на нищожността на посочените
клаузи, доколкото се касае и за индивидуално уговорени клаузи, за които
важи изключението на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Освен, че са индивидуално
договорени между банката и кредитополучателя, в клаузите относно лихвата
ясно са посочени и условията, при които може да се стигне до промяната й. В
договора за кредит се съдържат условията по кредита, регламентиращи
методиката, по които банката може едностранно да променя лихвата до
14
пълното погасяване на задължението, от което следва, че клаузата на чл. 6, ал.
2 от договора, която въвежда право на кредитора едностранно да променя
базовия лихвен процент, не е неравноправна. Законодателят в разпоредбата на
чл. 144 от ЗЗП е ограничил приложението на разпоредбата на чл. 143, т. 12,
при сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или
услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс
или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. В случая
годишният лихвен процент се определя от софибор, който е обективен
критерий и следователно този лихвен процент е извън контрола на банката и
съответно приложното поле на разпоредбата на чл. 143, т. 12 от ЗЗП е
изключено. Същият съгласно заключенията на вещите лица действа до
01.07.2018 г. На база възможността предвидена в чл. 6, ал. 2 от договора,
вещото лице се е снабдило от банката с новия погасителен план, право за
получаването, на който по всяко едно време има и кредитополучателят, и
съобразно изложеното в чл. 3 за методиката за изчисляване е установил
размерите по конкретно поставените задачи с новоприложимия индекс.
Възнаградителна лихва се дължи само до датата на обявяване на
предсрочната изискуемост (Решение № 30 от 20.05.2020 г., постановено по т.
д. №739 по описа за 2019 г., ТК, I o. на ВКС). Тя се дължи наред с главното
задължение и при точно изпълнение на главния дълг. Съгласно изложеното в
мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г., постановено
по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, уговореното възнаграждение за
ползване за последващ период след настъпване на предсрочната изискуемост
не се дължи. В настоящия случай, както се посочи по-горе, предсрочната
изискуемост следва да се счита за обявена на лицето на 17.08.2020 г. или
възнаградителна лихва се дължи за периода от датата, на която е
преустановено плащането на вноските по договора (14.10.2017 г.) до датата
на обявяване на предсрочната изискуемост (17.08.2020 г.). Предвид това,
правилен е претендираният период за възнаградителна лихва от 14.10.2017 г.
до 17.08.2020 г. От допълнителното заключение по назначената по делото
експертиза се установява, че дължимият размер за възнаградителна лихва от
датата на забава до настъпване на предсрочната изискуемост е в размер на
1613,45 лв., поради което първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в тази част.
15
Основателна е и претенцията за установяване на вземане за платени от
банката нотариални такси в размер 240,00 лв. Тази сума представлява разходи
за връчване нотариалните покани до длъжника, извършването на които е
установено от заключението по приетата съдебно-икономическа експертиза и
от представените по делото преводни нареждания (л. 33-37 от
първоинстанционното дело).
При този резултат на делото обжалваното решение на районния съд
следва да бъде отменено в частта за разноските направени в заповедното и
в първоинстанционното производство, тъй като при изчисляването им, следва
да се изключи размерът от 414,50 лв. за мораторна лихва, за който ще се
произнася нов състав от Районен съд-гр. *.
По отговорността за разноските в заповедното производство:
Общият размер на вземането е 7864,16 лв., сформиран като сбор от
5968,27 лв. за главница, 1655,89 лв. за възнаградителна лихва и 240,00 лв. за
нотариални такси. Искът е уважен до размер от 7821,72 лв., тъй като за
възнаградителната лихва е отхвърлен за сумата над 1613,45 лв. до
претендираната сума от 1655,89 лв. Заявителят в заповедното производство е
доказал разноски, видно от представен списък на разноските в заповедното
производство (л. 6 от заповедното дело), в общ размер на 790,79 лв., от които
166,06 лв. държавна такса и 624,73 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
При това положение разноските на заявителя съразмерно с уважената
част от иска се изчислят като съотношение, както следва: 7821,72 лв. х 790,79
лв./7864,16 лв. Така, на заявителя се следват разноски в размер на 786,52
лв.
По отговорността за разноските в първоинстанционното съдебно
производство:
Ищецът в първа инстанция, видно от представен списък на разноските в
първоинстанционното производство (л. 177 от първоинстанционното дело), е
доказал разноски в общ размер на 3005,42 лв., от които 166,06 лв. държавна
такса, 1133,00 лв. депозит за особен представител, 350,00 лв. депозит за
експертиза и 1356,36 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
При това положение разноските на ищеца съразмерно с уважената част
от иска се изчислят като съотношение, както следва: 7821,72 лв. х 3005,42
16
лв./7864,16 лв. Така, на ищеца се следват разноски в размер на 2989,20 лв.
По отговорността за разноските във въззивното съдебно
производство:
Въззиваемият във въззивна инстанция, в писмено становище по даване
ход на делото, прави искане за присъждане на разноски. Такива са направени
в размер на 700,00 лв. за възнаграждение за особен представител на
въззивника. Общият размер на претенцията пред въззивния съд е 8236,22 лв.,
сформиран като сбор от 5968,27 лв. за главница, 1613,45 лв. за
възнаградителна лихва, 414,50 лв. за мораторна лихва и 240,00 лв. за
нотариални такси. Чрез въззивното обжалване като резултат се стига до
извода, че решението на районния съд има порок единствено по отношение на
мораторната лихва в размер на 414,50 лв. При това положение разноските на
въззиваемия съразмерно с отхвърлената част от претенцията се изчислят като
съотношение, както следва: 7821,50 лв. х 700,00 лв./8236,22 лв. Така, на
въззиваемия се следват разноски в размер на 664,75 лв.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
от ГПК, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2 от
ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 533 от 30.11.2023 г., постановено по гр. д.
-ти
№ 2886/2022 г., по описа на Районен съд-гр. *, 3 състав, поправено с
Решение № 107 от 11.03.2024 г. по същото дело, като недопустимо в
частта, с която е признато за установено, че съществува вземане на ,,Ю.Б.“
АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, ул. ,,*“ № *към К.К.,
ЕГН **********, с адрес гр. *, ул. „*“ № *, за мораторна лихва в размер на
414,50 лв., за периода от 17.08.2020 г. до 20.04.2021 г.
ВРЪЩА делото на Районен съд-гр. * за ново разглеждане от друг
състав на същия съд, за произнасяне по иска за мораторна лихва, съобразно
мотивите на настоящото решение.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 533 от 30.11.2023 г., постановено по
17
-ти
гр. д. № 2886/2022 г., по описа на Районен съд-гр. *, 3състав, поправено
с Решение № 107 от 11.03.2024 г. по същото дело, в останалите обжалвани
части, като правилно.
Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОТМЕНЯ Решение № 533 от 30.11.2023 г., постановено по гр. д. №
-ти
2886/2022 г., по описа на Районен съд-гр. *, 3 състав, поправено с
Решение № 107 от 11.03.2024 г. по същото дело, в частта, с която на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК К.К., ЕГН **********, с адрес гр. *, ул. ,,*“ №
*е осъден да заплати на ,,Ю.Б.“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление гр. *, ул. ,,*“ № *сумата от общо 2 981,08 лв. деловодни разноски
по гр. д. № 2886/2022 г. по описа на РС-*, както и общо 784,38 лв. деловодни
разноски, направени по ч. гр. д. № 1011/2021 г. по описа на РС-*-съразмерно с
уважената част от исковете, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К.К., ЕГН **********, с адрес гр. *, ул. „*“ № * да заплати
на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, ул. „*“ № *,
сумата от 786,52 лв., представляваща направени разноски в заповедното
производство и сумата от 2989,20 лв. представляваща направени разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА К.К., ЕГН **********, с адрес гр. *, ул. „*“ № * да заплати
на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, ул. „*“ № *,
сумата от 664,75 лв. представляваща направени разноски във въззивното
производство съразмерно с отхвърлената част от претенцията.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, подлежи
на обжалване с касационна жалба, чрез Окръжен съд-гр. *, пред Върховния
касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
Препис от решението, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК, да се връчи на
страните, чрез процесуалните им представители.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18
19