Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.02.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5327 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 02.01.2018
г., постановено по гр.дело № 72262/2016 год. по описа на СРС, І Г.О.,
47 с-в, е прието за установено по предявения
от Д.К.Х., с ЕГН ********** ***-ЕАД, с ЕИК *******, отрицателен установителен
иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, че Д.К.Х., с ЕГН **********, не
дължи на „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК *******, сумата от 546,99 лв. главница,
представляваща част от претендираната от ответника сума за доставена топлинна
енергия за периода м.11.2011 г. до м.10.2016 г. по партида с абонатен № 125050,
на името на ищеца за недвижим имот, находящ се в гр.София, ул.“ *******. С
решението на съда е осъдена „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК *******, да заплати на Д.К.Х., с ЕГН **********, на основание чл.78,
ал.1 от ГПК, направените по делото разноски в размер на 52,40 лв. С
решението на съда е осъдена „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК *******, на основание чл.38, ал.2
от ЗА, да заплати на адвокат В.В.Т., с ЕГН **********, адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв.
Срещу
постановеното от СРС, 47 с-в решение е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба
от ответника „Т.С.“-ЕАД, гр.София, чрез юрк.Л.Ч., с която се обжалва изцяло решението
на съда. Въззивникът- ответник, чрез процесуалния си представител юрк.Л.Ч., моли съда обжалваното решение да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен
предявения иск. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна – ищец Д.К.Х., чрез пълномощника си адв.К.Б., оспорва
жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността
като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят
пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявения от ищеца Д.К.Х. срещу ответника „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ответника не са изложени каквито
и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя
процесуален представител юрк.Л.Ч. се е задоволил единствено да посочи общо, че
решението на СРС е неправилно, както и че моли същото да бъде отменено и вместо
него да се постанови решение, с което да бъде отхвърлен предявения иск, без
обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания, относно неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение.
За разлика
от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило
въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с
нови факти и доказателства. /в
този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г.
по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не
са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси
въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК, следва да
бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ответник не
се следват разноски за настоящата инстанция. С оглед изрично направеното
искане, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/ ответникът
следва да бъде осъден да заплати на адвокат К.Б.,
пълномощник на въззиваемата страна- ищец Д.К.Х.,
адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 300 лв., предвид обстоятелството, че същата е оказала безплатна
адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА на въззиваемата страна- ищец Д.К.Х.,
видно от приложен по делото договор за правна помощ и съдействие от 10.04.2018 г.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от от 02.01.2018 г., постановено по
гр.дело № 72262/2016
год. по описа на СРС, І Г.О.,
47 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-Б, да заплати на адв. К.И.Б., с ЕГН **********, с адрес: ***/
офис- партер/, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2
от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300 лв. /триста лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.