№ 566
гр. София, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Цветан Ив. Колев
Членове:Иван Ал. Стоилов
Дора З. И.
в присъствието на прокурора С. Анг. С.
като разгледа докладваното от Дора З. И. Въззивно административно
наказателно дело № 20241100604267 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. XXI, вр. чл. 378, ал. 5 от НПК.
С Решение № 1963 от 25.04.2024 г., постановено по н.а.х.д. 16904 по
описа на Софийски районен съд, НО, 135-ти състав за 2023г., обвиняемата
В. В. И. е призната за виновна по внесеното мотивирано предложение за
освобождаване от наказателна отговорност с налагането на административно
наказание за извършено престъпление по чл. 325б, ал. 2, т. 2 и т. 3, вр. с ал. 1
НК и на основание чл. 378, ал. 4, т. 1 НПК е освободена от наказателна
отговорност с налагането на административно наказание „Глоба“ в размер на
2500 /две хиляди и петстотин/ лева. Със същото решение, на основание чл.
189, ал. 3 НПК обвиняемата е осъдена да заплати в полза на 05 РУ – СДВР
сумата от 234 лева, представляваща сторените в хода на досъдебното
производство разноски.
Недоволство от решението е изразил служебният защитник на
обвиняемата – адв. Т. Т., който в срочно депозирана жалба го атакува като
неправилно, незаконосъобразно и постановено при нарушение на материалния
закон. Поддържа, че първоинстанционният съд не е извършил обстоен и
задълбочен анализ на събраните писмени и гласни доказателствени средства,
съответно, че заключителният акт е постановен при липса на доказателствена
обезпеченост досежно участието на обвиняемата в изпълнителното деяние, за
което е предадена на съд. По изложените съображения моли за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на ново такова, оправдателно по
1
характер.
В сезиращия процесуален документ липсват искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
В разпоредителното заседание, проведено на 01.08.2024 г., въззивният
съд, по реда на чл. 378, ал. 5, вр. чл. 327 от НПК прецени, че за правилното
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага допускането на разпит
на обвиняемата, на свидетелите и на вещите лица.
В хода на съдебните прения пред настоящия съд, представителят на
Софийска градска прокуратура – прокурор С. оспорва въззивната жалба.
Обвиняемата В. И., надлежно призована, не упражни правото си на
лично участие. Последната не бе представлявана и от назначеният й в
първоинстанционното производство служебен защитник – адв. Т. Т..
Софийски градски съд, като прецени приобщената по делото
доказателствена съвкупност, доводите, застъпени във въззивната жалба
и становището, изложено непосредствено в проведеното открито
съдебно заседание и след като въз основа на императивно вмененото му
задължение извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционното съдебно решение по отношение на неговата
законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно
изискванията на чл. 314 НПК, намери за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е в
законоустановения срок, но по същество е неоснователна.
Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на
глава двадесет и осма от НПК: образувано е по постъпило постановление с
предложение за прилагането на чл. 78а НК на Софийска районна прокуратура
спрямо обвиняемата В. В. И., с оглед на извършено престъпление по чл. 325б,
ал. 2, т. 2 и т. 3, вр. ал. 1 НК.
Законосъобразно първоинстанционният съд е преценил, че
предложението е допустимо, с оглед наличието на положителните
материалноправни предпоставки за разглеждане на делото по реда на
диференцираната процедура: отправено от компетентен орган – Софийска
районна прокуратура, за умишлено престъпление, за което, към момента на
извършване на деянието са налице условията за прилагане на по –
благоприятния закон по чл. 2, ал. 2 НК, с предвидено наказание „лишаване от
свобода“ от 1 до 3 години и глоба /обн. с ДВ, бр. 33 от 2011г., в сила от
27.07.2011г./, деецът не е бил осъждан, а с оглед на правната квалификация,
няма изискване за съставомерни имуществени вреди, които следва да се
репарират, както и отсъствието на отрицателните материалноправни
предпоставки по смисъла на чл, 78, ал. 7 НК.
За да достигне до постановяването на окончателния съдебен акт, с оглед
диференцирания процесуален ред, установен в глава двадесет и осма НПК,
първостепенният съд надлежно е приобщил събрания на досъдебното
производство доказателствен материал, като в хода на съдебното следствие е
събрал и проверил и непосредствено гласните доказателствени средства –
показанията на св. С.С. и обясненията на обвиняемата И..
В конкретния случай, първоинстанционният съд, в мотивите към своето
решение е възприел описаните фактически положения в постановлението на
прокурора, с което обвиняемата е предадена на съд.
2
В настоящото производство въззивния съд също е обвързан да разгледа
делото само в рамките на фактическите положения, очертани в
постановлението и възприети от първата инстанция, в което се състои и
съществената разлика със същинското въззивно производство по Глава
двадесет и първа от наказателно-процесуалния кодекс, в което съгласно чл. 316
НПК в условията на пълен въззив, могат да се установяват нови фактически
положения.
Настоящата инстанция намира, че фактическата обстановка, описана в
мотивираното предложение на прокурора и възприета в мотивите на
съдебното решение е правилно установена, изградена въз основа на обективен
анализ на събраните по делото доказателства, коментирани в тяхната
съвкупност. Въззивният състав не съзира причина за корекция на фактите, тъй
като при самостоятелния си прочит на доказателствата изгради същата
представа за фактическата обстановка, която е следната:
Обвиняемата В. В. И. е родена на **** г., в гр. Самоков, българка,
български гражданин, без образование, неомъжена, неосъждана, работи като
хигиенист, с адрес: гр. София, кв. ****, ЕГН **********.
Обвиняемата живеела под наем, заедно със св. С.М.С. в жилище,
находящо се на адрес: гр. София, кв. ****. Заедно с тях живеело куче – порода
„пинчер“, отговарящо на името „Джеси“.
На 03.07.2023г., около 20:00 ч. вечерта, обв. И. се намирала в жилището
си на горепосочения адрес. По същото време св. И.Д., поглеждайки към
балкона на обвиняемата, забелязал, че св. И. се намира на балкона си, като
биела кучето, нанасяйки му удари с ръце. След това обв. И. казала „ай сега
яж“, взела кучето в ръце, след което го изхвърлила през балкона от петия етаж
на жилището си.
Св. И.Д. наблюдавал всички действия на обвиняемата от балкона на
жилището си. Последният възприел как кучето, скимтейки, полита надолу,
след което паднало на земята върху тревната площ пред блока.
Веднага св. Д. се обадил на телефон 112, за да съобщи за ситуацията.
Малко след това, на мястото на местопроизшествието пристигнала св.
С.С., както и екип на 05 РУ – СДВР.
В хода на досъдебното производство била изготвена ветеринаро-
медицинска експертиза, от която се установило, че причината за смъртта на
кучето се дължи на получена мозъчна травма и установения вътрешен
кръвоизлив /загуба на голямо количество кръв/ в гръдната кухина. Травмата
на главата и получената фрактура на гръбначния стълб в шийната област,
съчетани с нараняванията на вътрешните органи, по механизъм могат да
бъдат получени при падане от височина. Констатираните увреждания
наподобяват и травми, получени от твърди, тъпи предмети. Според
експертното заключение, смъртта на кучето, порода пинчер, е причинена по
особено жесток начин и е била мъчителна за кучето.
Възприетата фактическа рамка Софийски районен съд е изградил на
база събраните относими гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства, както и заключения на способите на доказване – експертизи и
протокол за оглед на местопроизшествие, а именно:
Показанията на св. С.С. – както тези, непосредствено възприети от
съдебния състав в хода на съдебното следствие, така и приобщените към
доказателствената съвкупност на делото чрез прочитането им на основание чл.
3
281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 НПК.; на св. В.С. /л. 18 ДП/ и А.Н. /л. 43 ДП/,
обясненията на обв. И.; Писмените доказателства и доказателствени средства:,
протокол за обиск /л. 9 ДП/, протокол за доброволно предаване /л. 10 ДП/,
справка за съдимост /л. 29, л. 44, л. 47 ДП, л. 9 СП/, заповед за задържане /л. 8
ДП/, способи на доказване – заключенията на назначените в досдъебното
производство ветеринарно-медицинска експертиза /л. 31-32 ДП/ и
документална експертиза /л. 40 ДП/, Оглед на местопроизшествие
/Обективиран в протокол, находящ се на л. 13-14 ДП/.
Въззивният съд намира, че при извеждане на релевантната фактическа
обстановка от районния съд не са допуснати неотстраними от въззивната
инстанция процесуални нарушения при формиране на вътрешното му
убеждение. Обсъдени са всички основни доказателствени материали, без
някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други, като не
са допуснати съществени грешки при обсъждането им. Настоящият съдебен
състав преимуществено споделя анализа на доказателствената съвкупност,
извършен от страна на проверявания съд, както и изложените мотиви кои
доказателства кредитира и кои не.
Основателно първоинстанционният съд е поставил в основата на
възприетите фактически изводи показанията на св. И.Д., в качеството му на
незаинтересовано лице - очевидец на деянието. Обективно и безпристрастно
св. Д. е изложил непосредствените си възприятия относно фактите, касаещи
времето и мястото на процесния инцидент, авторството на деянието,
осъществените от страна на обв. И. удари с ръце върху кучето, поведението на
обвиняемата: оправената към животното реплика „ай сега яж“ и конкретния
механизъм на извършване на изпълнителното деяние умъртвяване, а именно,
чрез взимането на кучето в ръце от страна на обв. И. и изхвърлянето му през
балкона от петия етаж. Законосъобразно СРС е черпил основни сведения за
инкриминираното деяние именно от тези гласни доказателствени средства,
събрани в хода на досъдебното производство, предвид факта, че св. Д. се явява
единствен пряк очевидец на случилото се, като е съобразил спецификата на
производството по реда на чл. 375 и сл. НК, спрямо общия наказателен
процес, в което принципът на непосредствеността на възприятията на
съдебния състав отстъпва пред необходимостта от разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, поради което законодателят не е предвидил
задължение за съда да разгърне в пълнота съдебното следствие и да събира
повторно доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство, а
допуска последните да бъдат ползвани при постановяване на финалния
съдебен акт, с условност, те да са събрани по процесуалния ред, предвиден в
НПК. Коментираното доказателствено средство е именно такова, събрано от
компетентен орган на досъдебното производство – разследващ полицай,
поради което се явява допустимо, а предвид липсата на данни за каквато и да
било заинтересованост на свидетеля – последните са еднопосочни и
непротиворечиви, същите обосновано са ценени от ревизирания съд.
Обсъжданите свидетелски показания дават сведения, които контролната
инстанция цени с доверие и относно последващото поведение на обв. И., а
именно: „че даже не е погледнала къде е изхвърлила кучето, а направо се е
прибрала, след което слязла пред блока, взела е трупа на кучето и го е отнесла
в посока към бл. 15“.
Последното, макар пренебрегнато от първоинстанционния съд,
Софийски градски съд намира за относимо към наказателното
4
производството, по аргументи, които предстои да бъдат изложени по - долу.
На задълбочен анализ са били подложени свидетелските показания на
св. С.С. – снети в условията на устност и непосредственост в хода на
съдебното следствие, противопоставени на тези, изложени от свидетеля в
досъдебното проиводство и приобщени от съдебния състав по реда на чл. 281,
ал. 4, вр. с ал. 1, т. 1 НПК. В проведеното съдебно заседание свидетелката се е
отрекла от изложеното в предсъдебната фаза.
Въпреки това, първоинстанционния съд е изложил подробното си и
аргументирано становище относно причините, поради които не възприема за
кредабилни показанията, изложени в хода на съдебното следствие, а дава вяра
на тези, събрани в предшестващата фаза на наказателното производство,
поради противоречието им с останалата доказателствена съвкупност.
Правилно, според настоящия състав, СРС е ценил показанията на
свидетелката от досъдебното производство, които при самостоятелен прочит
разкриват, макар и косвени, факти по повод на мястото и времето на
извършване на деяние, на обстоятелството, че обв. И. не била в общия им дом
към момент, в който полицейските служители са присъствали на адреса,
струпването на хора, непосредственото възприятие на свидетелката за
мъртвото й куче, намиращо се в кофата за отпадъци. Преценени от друга
страна, в съвкупност с останалия доказателствен материал, изложеното от св.
С. в хода на досъдебното производство допълва както хронологично, така и
логически свидетелските показания на свидетеля очевидец – Д., поради което
се явяват и косвен способ за проверка на последните.
Логически издържани са аргументите на първия съд, поради които
намира за недостоверни дадените непосредствено пред съдебния състав
показания на св. С., аргументирайки тяхното противоречие като опит за
обезпечаване на защитната теза. В подкрепа на горното е и несъобразеното от
районния съд обстоятелство, изложеното от самата С., касаещо съвместното
й съжителство с обвиняемата за период около 8 години, което неимоверно е
индиция за наличието на заинтересованост у последната.
Надлежно съобразена от първоинстанционния съд в извършения
доказателствен анализ се явява и двойствената природа на обясненията на
обвиняемата И. - едновременно като средство за защита и като
доказателствено средство. В извършения собствен прочит на последните,
настоящия състав намира за правилно и логически обосновано решението на
първия съд да ползва частично с доверие последните относно фактите, които
се явяват обезпечени и от други доказателствени източници: по повод на
времето и мястото на деянието; обстоятелството, че кучето е изяло
приготвената от нея кайма за супа и нанесените спрямо животното удари от
страна на обвиняемата, а в останалата им част да ги възприеме като елемент
от обема на правото на защита, признато на обвиняемото лице. Настоящия
състав, подобно на първоинстанционния, намира, че частта, в която
обвиняемата твърди кучето да се е „метнало през терасата“ се намира в
диаметралност с изложеното от независимия свидетел очевидец Д., който
категорично и еднопосочно описва, че обвиняемата е взела кучето на ръце и
го е изхвърлила, поради което и цени последното като израз на защитната й
позиция.
Пренебрегнати от ревизирания съд са останали свидетелските показания
на св. В.С., събрани в хода на досъдебното производство /л. 18, ДП/. От
последните се извличат сведения относно непосредствено възприетото мъртво
5
куче. Действително, в по – голямата си част коментираното доказателствено
средство е производно на свидетелските показания на св. Д., поради което и не
следва да бъде ценено в тази си част. От друга страна показанията на св. В.С.
имат спомагателно и контролно естество по отношение на показанията на
свидетеля очевидец Д..
Фактите и обстоятелствата, свързани с уведомяването на органите на
реда за случилото се, установяването и задържането на обвиняемата правилно
първият съд е извлякъл от свидетелските показания на св. А.А. и А.Н.
/полицейските служители от 05 РУ – СДВР/. Последното отново преценено
съвкупно с останалия доказателствен материал съдържа данни за
обстоятелството, че свидетелят очевидец – И.Д. и св. В.С. се намирали на
мястото на инцидента при пристигането им. От последните се черпят данни и
за факта, че трупът на кучето се е намирал в метална кофа за смет – в близост
до адреса на обвиняемата, и е бил открит след извършен обход на
прилежащата територия около посетения от тях адрес, а именно: гр. София,
кв. ****.
От приобщеният способ на доказване оглед на местопроизшествие,
обективиран в Протокол за оглед /л. 13 ДП/ се установява, че трупът на кучето
е бил изхвърлен в метална кофа за боклук, намираща се на около 40 м. от вх. Г,
втората по ред от ляво надясно и се е намирал в „неестествена поза“.
Настоящият състав споделя становището на първия съд, че огледът е изготвен
от компетентен орган на досъдебното производство, съобразно изискванията
на НПК, което го прави допустим и годен, а предвид предмета му, и относим.
Въззивният съд, за разлика от първоинстанционния такъв, има резерви
към отговора на въпроса по т. 4 от изготвената ветеринаро-медицинска
експертиза /л. 31-32 ДП/. Според настоящия състав въпросът дали деянието е
извършено с особена жестокост не може да бъде предмет на експертно
изследване, предвид това, че критерият „особена жестокост“ е въпрос на
правна и житейска оценка, изясняването на който не се нуждае от специални
знания в областта на ветеринарната медицина, а подлежи на квалификация от
органът, произнасящ се по същество по въпросите на чл. 102 НПК.
В останала си част Софийски градски съд, подобно на районния,
кредитира експертното заключение, като го намира за обосновано и
мотивирано, изготвено въз основа на научен подход, от вещи в съответната
област на науката лица, като у съда не се поражда съмнение в обективността и
безпристрастността на експерта. От последното по безспорен начин се
установява реализирането на престъпния резултат, а именно настъпилата
смърт, както и механизмът на нейното осъществяване – падане от височина,
което е в унисон с възприетото изхвърляне на кучето от 5 етаж, а по повод на
нанесените предсмъртни удари – експертното заключение е на мнение, че
наподобяват и травми получени от твърди тъпи предмети, каквито са ударите
с ръце.
Експертното заключение свидетелства още и за обстоятелството, че
предвид получените травматични увреждания, причинената смърт е била
мъчителна за животното.
Първоинстанционният съд е обсъдил и експертните изводи на
назначената видео-техническа експертиза, находяща се на л. 40-41 от ДП, от
която се черпят данни за това, че в 20:06 ч. на 03.07.2023г., лице от
предполагаем женски пол, облечено с тъмни дрехи извършва действия
наподобяващи хвърляне на обект в уличен контейнер. Експертното
6
заключение с категоричност отбелязва, че нито действията на лицето биха
могли да бъдат конкретизирани поради отдалечения план на заснемане и
ниската резолюция, нито изображението е годно за идентификационно
изследване. Макар първоинстанционният съд по същество да не е извършил
доказателствен анализ, касаещ заключението, настоящият съд ще отбележи, че
последното макар и годен способ на доказване, в процесния случай се явява
неотносим такъв, доколкото се характеризира с липса на релевантни за
предмета на доказване факти.
Констатацията за необремененото съдебно минало на обвиняемата,
първостепенният съд вярно е направил въз основа на приложената и приета по
делото като писмено доказателство, справка за съдимост, от която се
установява, че обвиняемата В. И. макар и осъждана, към датата на деянието
03.07.2023г. последната е била реабилитирана по право /към 07.02.2010г./.
Въз основа на така установената и приета фактическа обстановка,
правилно първоинстанционният съд е обосновал своите правни изводи за
извършено престъпление по чл. 325 б, ал. 2, т. 2 и т. 3, вр. ал. 1 НК от
страна на обвиняемата В. И..
По делото съгласно кредитираните показания на свидетеля очевидец –
И.Д., преценени съвкупно с обясненията на обвиняемата И., кредитирани от
двете съдебни инстанции, по безспорен начин се установява авторството на
деянието от страна на обвиняемата И., като не се съзират никакви индиции в
доказателствения материал по опровергаването на извода, в която насока
изцяло неоснователни се явяват възраженията на защитникът – адв. Т..
Прецизно и задълбочено първият съд е обсъдил изискуемите обективни
белези на престъпния състав и ги е подвел под конкретиката на установеното
поведение на обвиняемата И. досежно процесното деяние.
За съставомерността на престъплението по чл. 325 б НК, е необходимо
чрез проявена от страна на дееца жестокост към гръбначно животно, да бъде
противозаконно причинен престъпния резултат – смърт. Предвид бланкетния
характер на нормата, нейният смисъл следва да бъде изяснен с правни норми
от други закони или подзаконови нормативни актове. Правният статут на
животните и тяхната защита е предмет на два закона – Закона за защита на
животните и Закона за ветеринарномедицинската дейност.
Правилно първоинстанционният съд е обсъдил хипотезите, в които
законодателят е уредил проявите, които следва да бъдат категоризирани като
„жестокост“, в чиито обем се включват всички действия, които увреждат
здравето на животното, както и действия, които причиняват страх,
нараняване, болка, страдание, стрес или смърт на животните. – арг. чл. 7, ал. 2,
т. 2 ЗЗЖ, вр. чл. 151, т. 1 ЗВМД. В настоящия случай, безспорно със своите
действия по нанасяне на удари на животното, както и изхвърлянето му през
терасата, находяща се на пети жилищен етаж, от което падане са получени
уврежданията, несъвместими с живота, е налице „проявена жестокост“. За
прецизност следва да бъде посочено, че неправилно първоинстанционният съд
се е позовал на заключението на вещото лице от приетата ВМЕ, доколкото е
недопустимо именно то да даде отговор в тази си част. „Жестокостта“, като
обективен признак на състава на престъплението по чл. 325б НК, следва да
бъде преценена съобразно конкретното поведение на обвиняемата и доколко
проявата би могла да бъде подведена под нормите визирани в чл. 7, ал. 2, т. 2
ЗЗЖ.
7
На следващо място, като задължителен обективен признак на състава по
чл. 325б, ал. 1 НК е въздигнато изискването престъпният резултат да е
причинен „противозаконно“. Изричното въвеждане на подобно изискване
предпоставя необходимост от извършване на преценка за наличието или
липсата на хипотези, при които „умъртвяването“ би било позволено от закона.
Съгласно чл. 160, ал. 2, т. 3 ЗВМД, умъртвяването на животни се допуска при
нападение над хора от животно и при самозащита, който текст своеобразно
разгръща принципите на правния институт на неизбежната отбрана, чиято
правна регламентация е поместена в чл. 12 НК. Съгласно обясненията на
подсъдимата, кредитирани в тази си част, кучето изяло храната, която
обвиняемата е подготвяла за децата си, което обстоятелство е станало причина
за последващите й действия. Последното не попада в „извинителните“
хипотези по смисъла на чл. 160, ал. 2, т. 3 ЗВМД, поради което без съмнение се
установява наличието и на този съставомерен признак.
В постановлението, с което обвиняемата е предадена на съд, прокурорът
е инкриминирал деянието, като такова извършено по квалифицирания състав,
визиран в ал. 2 на чл. 325б НК, по т. 2 и т. 3, а именно, да е извършено с
особена жестокост и по особено мъчителен за животното начин и деянието да
е извършено на публично място.
Основателно е съображението на районният съд, че квалифициращите
признаци на престъплението са налични.
Квалифицращият признак „особена жестокост“ следва да бъде преценен
съобразно конкретно извършените действия, свързани с начина на изпълнение
на посегателството. Последните настоящият състав, както и
първоинстанционният, съзира именно в осъществения побой над животното
непосредствено преди да бъде изхвърлено. Индиция за проявената жестокост
се съдържа и в пренебрегнатата от първоинстанционния съд част от
свидетелските показания на Д. по повод на поведението на обвиняемата
непосредствено след осъществяване на механизма на деянието - същата не е
погледнала къде е изхвърлила животното, прибрала се е вкъщи, което
демонстрира отсъствие на състрадание и наличие на отмъстителност.
Споделя се и оценката на първоинстанционния съд, че останалото
последващо поведение на обвиняемата /изхвърлянето на трупа на животното в
контейнера за смет/ също представлява израз на квалифициращия
съставомерен белег на деянието „особена жестокост“, като демонстриращо
отново липсата на състрадание, коравосърдечност и стремеж към прикриване
на извършеното престъпление.
Безспорно налице е и следващият квалифициращ признак на престъпния
състав, а именно инкриминираното деяние да е извършено на публично място.
Последното с категоричност се установява от св. очевидец – И.Д., от св. В.С.,
която е възприела трупа и последиците на посегателството, както и от
обстоятелствата касаещи конкретното местоизвършване: изхвърлянето през
терасата на жилищен блок на прилежащите към блока площи, където
деянието обективно е могло да бъде възприето от неограничен брой хора.
Процесуално нарушение в ревизирания съдебен акт настоящият съд
съзря в липсата на произнасяне досежно следващият квалифициращ признак
по чл. 325б, ал. 2, т. 2 НК, а именно деянието да е извършено „по особено
мъчителен начин за животното“. В диспозитива на своето решение
първоинстанционният съд е признал обвиняемата за виновна, включително за
това, извършеното от нея да е било особено мъчително за животното.
8
Последният обаче е пропуснал да мотивира това си свое решение.
Констатираният порок е от категорията на отстраними такива, поради което и
не предпоставя връщане на производството в първоинстанционната му фаза, а
следва да бъде саниран от настоящата инстанция. В процесния случай, за
въззивния съд не съществува съмнение, че и този квалифициращ признак е
наличен, доколкото отговор на въпроса се съдържа в приетата в
производството ВМЕ, според която смъртта е била мъчителна за кучето. Нещо
повече, обстоятелството, че обвиняемата е нанасяла удари върху животното,
което съгласно приетото експертно заключение е било дребно, тежащо 4 кг,
както и че смъртта е настъпила по приетият механизъм, а именно чрез
падането от една значителна височина – 5-ти жилищен етаж, безспорно води
на извод за това настъпилата смърт да е била мъчителна за животното.
Въззивният съд е солидарен с извода на първата инстанция, че деянието
е извършено при пряк умисъл. Обв. И. е съзнавала обществената опасност на
изхвърлянето на животното през терасата, предвиждала е, че при
изхвърлянето на животното от височина на пети жилищен етаж ще последва
неговата смърт и е целяла последното.
Надлежно първоинстанционният съд е съобразил, че в рамките на своята
дейност по индивидуализация на наказанието, приложение следва да намерят
правилата на чл. 27 от ЗАНН, според които на преценка подлежат тежестта на
извършеното, подбудите за неговото извършване и други смекчаващи и
отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на
нарушителят – обвиняем в производството по глава двадесет и осма.
В настоящия случай правилно първоинстанционният съд е посочил, че
трудовата ангажираност на обвиняемата и доброто й процесуално поведение
следва да бъдат отчетени като смекчаващи отговорността обстоятелства.
Съобразил е и обстоятелството, че необремененото съдебно минало не следва
да бъде вземано предвид като смекчаващо такова, доколкото именно то е една
от предпоставките, допускащи приложението на чл. 78а НК и повторното му
отчитане би довело до неоснователна бонификация.
При тези си изводи, първоинстанционният съд е счел, че
административна глоба в размер на средния – 2500 лв. е съответен на
извършеното от обвиняемата. Последното, съобразно позицията, според която
липсват отегчаващи отговорността обстоятелства, е извод, с който настоящият
въззивен състав не би могъл да се съгласи, но не би могъл и да промени
размера на наказанието поради причини, които ще изложи по-долу.
В процесния случай извършеното е довело до причиняването на смърт
на гръбначно животно. Правната норма на чл. 325б НК не диференцира
различните прояви на жестокост с оглед на настъпилия престъпен резултат, а
предвижда както причиняването на смърт, така и причиняването на тежко или
трайно увреждане да бъдат наказуеми в едни и същи предели на наказанието
„лишаване от свобода“, следователно именно посредством
индивидуализацията на наказанието, съдът следва да отчете различния
интензитет на засягане на защитимите обществени отношения. В процесния
случай се касае за най – тежкото посегателство – причиняване на смърт, което
разкрива завишен интензитет спрямо типичното отрицателно въздействие
върху обществените отношения, които по принцип се засягат от това
престъпление, поради което явно несправедливо е определянето на наказание
в рамките на средния размер.
Инкриминирането или не на различни прояви и определянето на
9
наказания при осъществяване на тези прояви е в широк смисъл израз на
обществената оценка спрямо дадено поведение. В процесния случай
обществената оценка към проявите на жестокост към животните се
характеризира със завишена критичност, която е намерила своя обективен
израз в обстоятелството, че около месец след осъществяване на процесното
деянието, законодателят, чрез изменение на НК, е увеличил максималния
размер на предвиденото наказание лишаване от свобода – до 4 години.
Следователно, посредством механизма на законодателни промени,
непосредствено след деянието е преградена възможността спрямо
квалифицираните състави на престъплението по чл. 325б, ал. 2 НК да бъде
прилаган чл. 78а НК. Последното е индиция за завишаване на обществената
критика към подобен род прояви. Гореизложеното, настоящия състав е на
мнение, че е следвало да бъде съобразено от районния съд.
Предвид служебно констатираните отегчаващи обстоятелства,
въззивният съд е на мнение, че справедливото наказание би следвало да бъде
определено в размер към максимума, предвиден в закона. Софийски градски
съд не разполага с правомощията да измени в тази част съдебния акт,
доколкото не е сезиран със съответен протест на прокурора, респ. при
съобразяване с принципа reformacio in pejus /със забраната за влошаване
положението на обвиняемия – жалбоподател/. В тази връзка размерът на
наложената административна глоба следва да бъде оставен без изменение.
Предвид крайният изход на делото и в съответствие с разпоредбата на
чл. 189, ал. 1 НПК, законосъобразно направените по делото разноски са
оставени в тежест на обвиняемата.
В заключение, предвид резултатите от извършената цялостна служебна
проверка на обжалваното решение, съобразно изискванията на чл. 313 и чл.
314 НПК, въззивната инстанция не констатира основания за неговото
изменение или отмяна, поради което прие, че следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338
НПК, Софийски градски съд, НО, XIV-ти въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1963 от 25.04.2024 г., постановено
по н.а.х.д 16904 по описа на Софийски районен съд, НО, 135-ти състав за
2023г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10