Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260058/19.04.2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в открито съдебно заседание, проведено
на 24.03.2021 год, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
при секретаря
Юлия Калчева, като разгледа докладваното от съдия ДОНЧЕВА в.гр.д. № 6/2021, за
да се произнесе, взе предвид:
Срещу
решение № 260 266/03.08.2020 год по гр.д. № 1575/2017 год на Окръжен съд
Варна са предявени въззивни жалби, както следва:
1)
От Е.А.А. – гражданин на Руската федерация и В.Н.А. чрез процесуалния им представител
адв. Д.Г. – в частта, с която е прието за установено по отношение на ищцата Л.Ю.И.,
че същата е собственик на следния недвижим имот: апартамент № 1013,
представляващ имот с идентификатор 10135.2570.12.6.127 по кадастралната карта
на гр.Варна, к.к. „Св.Св.Константин и Елена”, ж.к. „Порт Палас”, ет. 10, с площ
от 96 кв.м., ведно с принадлежащото му избено помещение № 130 с площ от 3
кв.м., както и 0,445323 % ид.ч. от общите части на сградата, както и в
осъдителната част за разноските.
Доводите на въззивниците са съсредоточени върху правния
въпрос за действието на влязлото в сила решение по гр.д. № 845/2016 год на ВОС
по отношение на тях, както и върху оспорване твърденията на ищцата, че не е
подписвала пълномощното, послужило за сключване на договора за покупко-продажба
с праводателите им. Поддържат, че техните права са противопоставими на ищцата, тъй като са
придобити добросъвестно преди вписване на исковата молба за установяване на
недействителността.
По изложените в жалбата съображения, въззивниците молят
за отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което
предявеният иск бъде отхвърлен. Претендират присъждане на разноски за двете
инстанции.
В подадения отговор от Л.Ю.И. чрез процесуалния й
представител адв. Д.П. е
изразено становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на
решението. Претендира разноски за настоящата инстанция.
В частта от въззивната жалба на Е.А.А. и В.Н.А. относно решението, с
което е прието за установено по отношение на М.П., че ищцата е собственик на
процесния имот, производството е прекратено с определение на съда №
260 032/20.01.2021 год, което не е обжалвано и е влязло в сила.
2) От М.П. – гражданин на Република Армения чрез
процесуалния му представител адв. А.Х. *** – в частта, с която по отношение на
него е прието за установено, че Л.Ю.И. е собственик на процесния недвижим имот
и е осъден да предаде на собственика владението на същия, както и в
осъдителната част за разноските.
Изложени са доводи, че за ответника П. не важи
задължителната сила на решението по гр.д. № 845/2016 год на Окръжен съд Варна
поради неучастието му в това производство. Той няма качеството на правоприемник
на ответника, а е държател на основание договор за наем. Поради това силата на
присъдено нещо на осн. чл. 298 а1 и 2 от ГПК не се разпростира върху него.
В хода на
въззивното производство е представил допълнително споразумение към договора за
наем на имота, сключено на 11.03.2021 год, с нот.заверка на подписите и вписано
в Службата по вписванията с рег. № 5827/11.03.2021 год, том II, акт № 242, дело
№ 2317. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго,
с което искът срещу него бъде отхвърлен. Претендира присъждане на разноски за
двете инстанции.
В подадения отговор от Л.Ю.И. чрез процесуалния й
представител адв. Д.П. е
изразено становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на
решението.
3) Подадена е и частна жалба от Е.А.А. – гражданин на
Руската федерация и В.Н.А. чрез процесуалния им
представител адв. Д.Г. срещу определение № 260 613/22.10.2020 год по гр.д.
№ 1575/2017 год на ВОС, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е
оставено без уважение искането им за изменение на решението в частта за
разноските. Изразено е несъгласие с изводите на съда, че адвокатското
възнаграждение, присъдено с решението не е прекомерно, поради което молят със
своя съдебен акт въззивният съд да го редуцира до предвидения в Наредба №
4/2004 год минимум.
В отговора на частната жалба Л.Ю.И. чрез процесуалния й
представител адв. Д.П. е възразила, че договореният и заплатен от нея
адвокатски хонорар е дори под минималния предвиден размер в наредбата.
Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивните
жалби и частната жалба са подадени в срок от легитимирани страни и срещу
подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са процесуално допустими.
Разглеждайки ги по същество, съдът намира следното:
По иска срещу Е.А.А. и В.Н.А.:
Искът е с правно осн. чл. 124 от ГПК.
Ищцата е претендирала да бъде установено по отношение
на двамата ответници, че тя е собственик на процесния имот, придобит чрез
договор за покупко-продажба, сключен под формата на нот.акт № 73, том IV, рег.№
3796, дело № 586/11.07.2007 год.
С влязло в сила решение по гр.д. № 845/2016 год на
Окръжен съд Варна на осн. ч 42 ал.2 от ЗЗД е прогласена недействителността на
договора за покупко-продажба на същия имот, сключен с нот.акт № 167, том II,
рег.№ 4675, дело № 385/07.12.2015 год между ищцата и В.Б., гражданин на Украйна. По
делото е прието, че пълномощникът на продавачката С.С., не е имал представителна
власт за сключване на договора, и същият не е бил потвърден от нея.
Ответниците са противопоставили възражение, че са
придобили правото на собственост върху процесния имот по силата на договор за
покупко-продажба, сключен под формата на нот.акт № 42, том I, рег.№ 1576, дело
№ 29/26.05.2016 год между тях като купувачи и В. Б. като продавач.
На основание на това, че сделката е сключена преди
вписване на исковата молба за прогласяване на недействителността, както и
поради обстоятелството, че не са били страни по гр.д. № 845/2016 год на Окръжен
съд Варна, ответниците твърдят, че решението по това дело не може да им се
противопостави, както и че формираната по него сила на присъдено нещо не ги
обвързва.
Тези възражения настоящият състав намира за
неоснователни по следните мотиви:
Ответниците са последващи приобретатели на недвижимия
имот.
Влязлото
в сила решение, с което договорът между ищцата и праводателя на ответниците – В.Б. е признат за
недействителен, има за последица отричане правото на собственост на последния
върху имота.
Задължителната
сила на това решение спрямо всички произтича от нормата на чл. 297 от ГПК и
следва да бъде зачетена. Принципът, че силата на присъдено нещо важи само между
страните, не противоречи на правилото, прогласено с цитираната разпоредба.
Трети лица, които не са взели участие в делото в качеството си на страни или
помагачи, също са длъжни да зачетат силата на присъдено нещо. Това тяхно
задължение се изразява в неоспорване на факта, че между страните по делото е
постановено решение, което със сила на присъдено нещо е установило правното
положение на последните, стига то да не противоречи на претендирани от самите
тях права.
В
случая правата, които ответниците твърдят да са придобили, са
непротивопоставими срещу правото на собственост на ищцата.
Договорът между нея и праводателя на ответниците е признат
за недействителен, затова той не поражда насрещни права и задължения между
страните, които са го сключили, както и вещно-транслативен ефект по чл. 24 ал.1
от ЗЗД.
Недействителността по чл. 42 ал.2 от ЗЗД е висяща до
момента, в който сделката, сключена от представител без надлежна представителна
власт не бъде потвърдена. Когато представляваният не признае сделката и бъде
установено, че упълномощаването е нищожно, тогава тя не може да породи своите
правни последици. Лицето, което е договаряло с мнимия представител, не
придобива нито облигационни, нито вещни права по силата на договора. Ето защо, когато това лице на свой ред сключи
последващ договор за същия имот, то съгласно общия принцип, че никой не може да
прехвърли права, които не притежава, и този договор няма да породи
вещно-транслативно действие.
Продажбата на чужд имот не е недействителна, тя
обвързва страните – в случая ответниците и техния праводател, но не прехвърля
правото на собственост.
Обстоятелството дали договорът, с който ответниците се легитимират,
е сключен преди или след вписването на
исковата молба за разкриване недействителността на предхождащата сделка, би
имало значение при преценката на добросъвестността в контекста на чл. 17 ал.2
от ЗЗД, но в случая не сме изправени
пред такава хипотеза.
Ако ищецът е собственик, значи
ответникът не е, и няма
нужда вписването на иска по чл. 108 ЗС, респ. чл. 124 от ГПК да защитава
собственика - ищец от евентуално разпоредително действие на ответника, защото
то така или иначе му е непротивопоставимо. Материалноправното състояние не се
изменя от прехвърлянето - поради непротивопоставимостта на договора за
разпореждане с чужда вещ.
В заключение: Предявеният положителен
установителен иск срещу ответниците Е.А.А. и В.Н.А. е основателен. Ищцата е
собственик на процесния имот, защото договорът между нея и праводателя на
ответниците е недействителен. Недействителността по чл. 42 ал.2 от ЗЗД, макар и
висяща, след нейното съдебно установяване има за последица връщане на имота в
патримониума на ищцата, и то с обратна сила. Ответниците от своя страна не са
придобили правото на собственост, защото са договаряли с несобственик.
По иска срещу М.П.:
Искът е с правно основание чл. 108 от ЗС.
Съгласно цитираната разпоредба собственикът може да търси
своята вещ от всеки, който я владее или държи без правно основание. При това не
е необходимо ответникът да оспорва правото на собственост на ищеца, или пък да
претендира свои самостоятелни права върху вещта.
Първата предпоставка за основателност на иска е налице.
Установено е, че ищцата е титуляр на правото на собственост, по съображенията,
изложени по-горе. Ответникът е противопоставил възражение, че държи имота на
основание договор за наем, сключен на 04.10.2016 год с първите двама ответници,
за срок от 10 години. Договорът е с достоверна дата (нотариално заверен) и вписан
в Службата по вписванията с акт № 7, том
10, дело № 3422/05.10.2016 год.
По начало този договор не може да бъде противопоставен
на ищцата като собственик. Вписването му в имотния регистър охранява правата на
наемателя само в случай на прехвърляне на недвижимия имот при условията на чл.
237 ал.1 от ЗЗД, но не и при ревандикация от действителния собственик.
За да бъде основателен иска в осъдителната му част, е
необходимо ответникът да упражнява фактическата власт върху имота.
Този факт не е установен по безспорен начин в процеса.
Напротив, по реда на чл. 266 ал.2 т.2 от ГПК е представено ново доказателство,
а именно - допълнително споразумение към договора за наем на имота, сключено на
11.03.2021 год, с нот.заверка на подписите и вписано в Службата по вписванията
с рег. № 5827/11.03.2021 год, том II, акт № 242, дело № 2317. С това
допълнително споразумение страните са прекратили действието на договора за
наем, а в съдебното заседание са заявили, че въз основа на него владението е
предадено от наемателя П. на наемодателите Е. и В.А..
Това ново доказателство следва да се вземе предвид на
осн. чл. 235 ал.3 от ГПК. Макар и оспорено, то не е опровергано от насрещната
страна по отношение факта на държане на имота от ответника. При това положение
следва да се приеме, че по отношение на него искът в осъдителната му част за
предаване на владението се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен.
Съдът
е длъжен да даде защита на субективното право в онези рамки и по онзи начин,
който е поискан от ищеца, т.е. да се произнесе по заявеното основание и в
рамките на посочения от ищеца петитум. Затова в частта по иска с правно осн.
чл. 124 от ГПК срещу Е. и В.А.
съдът е постановил само установителен диспозитив, който следва да бъде
потвърден, а по отношение на ответника М.П. – решението следва да бъде
потвърдено в установителната му част по чл. 108 от ЗС, а в осъдителната част –
да бъде отменено, съответно – искът в тази част – отхвърлен.
По
частната жалба:
Съдът
е изложил мотиви в определението си по реда на чл. 248 от ГПК във връзка с размера
на присъдените разноски, поради което е приел, че частта от адвокатското
възнаграждение, възложено в тежест на ответниците не е прекомерна.
Предмет
на делото са обективно и субективно съединени искове, като ответници по иска с
правно осн. чл. 124 от ГПК са Е. и В.А.,
а по иска с правно основание чл. 108 от ЗС – ответникът М.П..
По
делото ищцата е направила разноски в общ размер 3086,66 лв, от които адвокатско
възнаграждение 2165 лв. Цената на всеки от исковете е 44 882,50 лв, поради
което минималното адвокатско възнаграждение за един иск, определено съгласно
чл. 7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 год е в размер на 1876,46 лв. Следователно,
за защитата на ищцата по двата обективно съединени иска минималното адвокатско
възнаграждение възлиза на 3752,92 лв, а тя е претендирала присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 2165 лв, които съдът е разделил по равно по всеки от
исковете.
Поради
това не е налице прекомерност на разноските, които ответниците са били осъдени
да заплатят на ищцата.
По
изложените мотиви настоящият състав намира, че частната жалба срещу
определението по чл. 248 от ГПК е неоснователна.
По
разноските:
За
настоящото производство ищцата в качеството й на въззиваема страна, не е
претендирала присъждане на разноски и не е представила доказателства за заплащането
на такива. Поради това в частта, с която е потвърдено решението по отношение на
въззивниците Е.А.А. и В.Н.А.
разноски не се присъждат.
В
частта, с която е отменено решението само в осъдителната му част по иска с
правно осн. чл. 108 от ЗД и искът в частта за предаване на владението –
отхвърлен, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на М.П. разноски в размер
на половината от претендираната сума, а именно – 112,20 лв, представляващи
заплатена държавна такса по въззивното обжалване.
Водим
от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
260 266/03.08.2020 год по гр.д. № 1575:2017 год на Окръжен съд Варна, г.о.
САМО В ЧАСТТА, с която е осъден М.П. – гражданин на Република Армения, роден на
*** год в Армения да предаде на Л.Ю.И. – гражданска на Руската федерация,
родена на *** год в гр. Москва, владението на следния недвижим имот: апартамент
№ 1013, представляващ имот с идентификатор 10135.2570.12.6.127 по кадастралната
карта на гр.Варна, к.к. „Св.Св.Константин и Елена”, ж.к. „Порт Палас”, ет. 10,
с площ от 96 кв.м., ведно с принадлежащото му избено помещение № 130 с площ от
3 кв.м., както и 0,445323 % ид.ч. от правото на строеж и 0,44532 % ид.ч. от
общите части на сградата, придобит на основание договор за покупко-продажба,
обективиран в нот.акт № 73, том 4, рег.№ 3796, дело № 586/2007 год на Нотариус
Елена Дионисова, рег.№ 190 на Нотариалната камара, с район на действие Районен
съд Варна, и вместо него
П О С Т А Н О
В И:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Л.Ю.И. –
гражданска на Руската федерация, родена на *** год в гр. Москва срещу М.П. – гражданин на Република Армения, роден
на *** год. в
Армения САМО В ЧАСТТА за предаване владението върху следния недвижим имот:
апартамент № 1013, представляващ имот с идентификатор 10135.2570.12.6.127 по
кадастралната карта на гр.Варна, к.к. „Св.Св.Константин и Елена”, ж.к. „Порт
Палас”, ет. 10, с площ от 96 кв.м., ведно с принадлежащото му избено помещение
№ 130 с площ от 3 кв.м., както и 0,445323 % ид.ч. от правото на строеж и
0,44532 % ид.ч. от общите части на сградата, придобит на основание договор за
покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 73, том 4, рег.№ 3796, дело №
586/2007 год. на
Нотариус Елена Дионисова, рег.№ 190 на Нотариалната камара, с район на действие
Районен съд Варна.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата
му част, с която е признато за установено по отношение на Е.А.А. с ЕГН **********,
В.Н.А. с ЕГН ********** и М.П. –
гражданин на Република Армения, роден на *** год., че Л.Ю.И. – гражданка на Руската
федерация, родена на *** год.,
е собственик на недвижимия имот, подробно описан по-горе.
ПОТВЪРЖДАВА определение №
260 613/22.10.2020 год по гр.д. № 1575/2017 год на ВОС, постановено по
реда на чл. 248 от ГПК.
ОСЪЖДА Л.Ю.И. – гражданка на Руската
федерация, родена на *** год.
да заплати на М.П. – гражданин на Република Армения, роден на *** год. разноски за настоящата
инстанция в размер на 112,20 лв.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБ при
наличие на предпоставките по чл.
280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.