Р Е Ш Е
Н И Е
№ 112
град Велико Търново, 11.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
гр. Велико Търново, ІХ–ти състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и седми май две хиляди и двадесета година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: Константин Калчев
при
участието на секретаря С.Ф. като разгледа докладваното от съдия Калчев адм. д. № 162/2020 г. по описа на
Административен съд – гр. Велико Търново, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по чл. 95 и следв. от Данъчно-осигурителния процесуален
кодекс (ДОПК).
Същото е образувано по жалбата на ***
Г. Г., като пълномощник на Б.Н.А., с адрес *** против Решение за отказ за
издаване на удостоверение относно приложимо законодателство №
15008834812/05.02.2020 г., издадено от орган по приходите при ТД на НАП –
Велико Търново, потвърдено с Решение по жалба срещу отказ за издаване на
документ № 32/20.02.2020 г. на зам. териториален директор на ТД на НАП – Велико
Търново. Жалбоподателят оспорва постановеният отказ за издаване на
удостоверение с възражения за неправилност и незаконосъобразност. Сочи, че в
действителност никога не е упражнявал дейността на артист-хорист като
самостоятелно заето лице, а като нает по трудово правоотношение, но по аргумент
от чл. 14 § 3 и § 4 от Регламент (ЕО)
№ 987/2009 г. под обичайна дейност следва да се разбира дейността по същество,
а не в какво качество лицето я е упражнявало в минало време. Излага доводи, че
в регламентите липсва изискване за предварително представяне на договори, а
освен това нормата на чл. 15, § 1 от посочения регламент директно разпорежда предварително
издаване на удостоверението без да се изисква каквато и да е „трансгранична
ситуация“. Навежда, че освен това в утвърдения от НАП формуляр на искането за
издаване на удостоверение не се искала информация за конкретен ангажимент в
конкретна държава-членка, а основният Регламент (ЕО) № 883/2004 г. допускал работа
едновременно в повече от една държава-членка на ЕС. Счита, че при наличието на законовите
предпоставки органите на НАП нямат право да отказват подобно удостоверение, а
само и единствено в съответствие с чл. 11, § 1 от основния регламент се
удостоверява само кое е приложимото осигурително законодателство за искащото
лице. Иска от съда да отмени оспорения отказ и да разпореди да бъде издадено
Удостоверение А1 на жалбоподателя.
Ответната страна – териториален
директор на ТД на НАП гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител ***Д.
заема становище за неоснователност на жалбата, като моли да бъде потвърден
оспорения отказ по съображенията, изложени в решението на директора на ТД на
НАП - Велико Търново и в представени писмени бележки. Претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
Съдът след като прецени
законосъобразността на оспорения акт с оглед разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ДОПК, както с оглед на заявените с жалбата основания, така и
служебно, в изпълнение на разпоредбата на чл. 168 от АПК
приема за установено следното:
Началото на производството по чл.
88 и сл. от ДОПК е
инициирано с подаване на 27.12.2019 г. на Искане за издаване на удостоверение
А1 за приложимо законодателство за самостоятелно заето лице – Б.Н.А., като
певец-хорист – лице полагащо труд без трудово правоотношение, което подлежи на
задължително осигуряване по българското законодателство, за периода 01.01.2020
г. - 31.12.2021 г. В хода на административната проверка органът по приходите е
извършил различни справки в информационната система на НАП, а от жалбоподателя
в отговор на връчено му искане са представени разпореждане на ТП на НОИ –
Плевен, трудова книжка на лицето, заповед за освобождаване от 02.09.2019 г. на
кмета на Община Плевен и писмени обяснения. Според последните жалбоподателят
понастоящем е пенсионер за придобит осигурителен стаж и възраст, като трудовият
му стаж основно е като артист-хорист в Народна опера – Плевен и Общински хор –
Плевен. След пенсионирането си жалбоподателят имал предложения да участва в
задгранични изяви в държави-членки от ЕС на различни музикални колективи като
Старозагорската опера, Пловдивската опера, Русенската опера и др., но като
условие му поставяли изискване да има издадено Удостоверение А1. Ставало въпрос
за евентуални ангажименти, които няма да са за целия двегодишен период, а само
за отделни промеждутъчни периоди, поради което не може да се изисква какъвто и
да е предварителен договор. Посочил е, че меродавна за него е разпоредбата на
чл. 4, ал. 3, т. 6 от КСО – лице, което полага труд без трудово правоотношение,
което е осигурено на друго основание през съответния месец, независимо от
размера на полученото възнаграждение.
В резултат на извършената проверка,
главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Велико Търново, офис Плевен е
постановил оспорваното в настоящото производство Решение за отказ за издаване
на удостоверение относно приложимо законодателство № 15008834812 от 05.02.2020
г. Срещу така постановения резултат е подадена жалба в предвидения за това срок
пред териториалния директор, който с Решение № 32/20.02.2020 г. /постановено
при условията на заместване поради законоустановено отсъствие на титуляра/ я е
оставил без уважение. За да постанови този резултат, административният орган е
приел, че в случая не са налице кумулативно дадените условия на чл. 12, § 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като жалбоподателят е пенсионер и няма данни
да е осъществявал дейност като самостоятелно заето лице на територията на
Република България; не е представил информация и доказателства на територията
на коя държава-членка ще полага своя труд, нито от какво естество ще е тя;
посоченият в искането срок от 24 месеца не е обвързан с действително предстояща
за осъществяване работа на територията на държава-членка на ЕС.
Решението на териториалния директор е
връчено на жалбоподателя на 21.02.2020 г. Жалбата срещу него е подадена чрез
ответника по пощата на 26.02.2020 г.
Жалбата е била адресирана до Административен съд – Плевен, който с
определение от 06.03.2020 г. я е изпратил за разглеждане на териториално
компетентния съд съгласно чл. 95, ал. 1 от ДОПК, а именно Административен съд –
Велико Търново.
В хода на съдебното дирене от страна на ответника по жалбата са представени като доказателства документите, съдържащи се в административната преписка, а от жалбоподателя е представено за сведение образец на Удостоверение А1 относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя.
При така установените факти, съдът
намира следното от правна страна:
Жалбата
е допустима като подадена от надлежна страна в законоустановения срок, след
проведено задължително обжалване по административен ред срещу акт, подлежащ на
оспорване.
Разгледана по същество е
неоснователна.
След извършената служебна проверка
съдът установи, че обжалваният акт е издаден от компетентен орган, в
предвидената за това писмена форма и при липсата на допуснати съществени
нарушения на административно производствените правила.
По отношение приложението на
материалния закон:
С цел предотвратяване едновременното
прилагане на осигурителните законодателства на повече от една държава - членка
спрямо трудово активните лица, които се движат в рамките на Общността, а така
също и за елиминирането на ситуации, при които не се прилага законодателството
на нито една от държавите - членки, със сега действащите Регламент
(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета от 29 април 2004 г. за координация на системите за
социална сигурност и Регламент (ЕО)
№ 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009
година
за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност, са въведени основните
материалноправни и процесуалноправни разпоредби в сферата на координиране на
системите за социална сигурност на държавите - членки и процедурните правила, в
т.ч. е дефиниран и смисълът, и тълкуването на много от установените понятия и
изрази. Утвърденият от регламентите принцип е да се прилага законодателството
само на една-единствена държава, като основното правило определя за приложимо
законодателството на държавата-членка, в която лицето осъществява дейност като
заето или самостоятелно заето лице – чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) №
883/2004 г. Изключенията от общото правило, при които се предвижда запазване на
приложимото законодателство на изпращащата държава, са строго ограничени и като
такива, са разписани в чл. 12 и в чл. 13, § 1 от Регламента. В настоящият
случай се твърди, че следва да бъде приложено именно изключението,
регламентирано в чл. 12, § 2 от Регламента (ЕО) № 883/2004 г., съгласно който
са въведени специални правила за самостоятелно заетите лица, които за
сравнително кратък период извършват работа на територията на друга
държава-членка. Според тази разпоредба лице, което обичайно осъществява дейност
като самостоятелно заето лице в държава-членка и което отива да осъществява
подобна дейност в друга държава-членка продължава да бъде подчинено на
законодателството на първата държава-членка, при условие, че предвиденото
времетраене на тази дейност не превишава двадесет и четири месеца. Така
посочената разпоредба на чл. 12, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета въвежда три условия, чието изпълнение е
абсолютно задължително, за да бъде приложимо законодателството на изпращащата
държава в изключение от основното правило: обичайно упражняване на дейност като
самостоятелно заето лице в изпращащата държава, подобна дейност в държавата на
временна заетост и срок на тази заетост, който да не надвишава 24 месеца. От
своя страна нормата на чл. 14, § 3 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 гласи,
че за целите на прилагането на член 12, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета, изразът „което обичайно осъществява дейност като самостоятелно заето
лице“ се отнася до лице, което обичайно извършва значителни по обхват дейности
на територията на държавата-членка, в която е установено. По-специално, това
лице трябва да е упражнявало дейността си определено време преди датата, на
която би искало да се възползва от разпоредбите на същия член, като за всеки
период, в който упражнява временна дейност в друга държава-членка, трябва да
продължи да отговаря на изискванията за упражняване на дейността си в
държавата-членка, в която е установено, за да може да я извършва и след
завръщането си.
Безспорно е установено, а и тези
констатации не са оборени от жалбоподателя, че Б.А. не е осъществявал
значителна по обхват дейност като самостоятелно заето лице на територията на
изпращащата държава. В случая не се спори, че жалбоподателят е пенсионер, като
последният му трудов договор е прекратен, считано от 03.10.2019 г. Липсват
данни същият да е осъществявал дейност като самостоятелно заето лице както
преди прекратяването на трудовия договор, така и след това до подаването на
искането за издаване на удостоверение, а и до приключване на устните състезания
по делото. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че по силата на чл.
14, § 3 и § 4 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. от значение било единствено вида
на упражняваната дейност, но не и в какво качество същата е била упражнявана
/т.е. е възможно и като заето лице по трудово правоотношение, както е в
случая/. Напротив, съгласно § 4 на горепосочена норма за целите на
прилагането на член 12, параграф 2 от основния регламент, критерият за определяне на това дали
дейността, която самостоятелно заето лице отива да упражнява в друга
държава-членка, е „подобна“ на обичайно упражняваната дейност при
самостоятелната заетост, е самото естество на дейността, а не определянето
й като дейност на заето или самостоятелно заето лице от другата държава-членка.
Тази разпоредба при съвместното й тълкуване с дефиницията за „дейност
като самостоятелно заето лице" по чл. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) №
883/2004 г. /всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за
целите на социално осигурителното законодателство на държавата-членка, в която
се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение/ води до
извода, че за да се приложи изключението на чл. 12, § 2 от основния регламент,
то лицето преди това следва да е извършвало дейност именно в качеството на
самостоятелно заето лице по смисъла на законодателството на изпращащата
държава, като ирелевантно е дали тази дейност ще бъде определена от другата
държава-членка като дейност на наето или самостоятелно заето лице. Тоест
жалбоподателят следва да е упражнявал самостоятелна трудова дейност на
територията на Република България преди да извършва работа в държавата на
временна заетост и да се е осигурявал по българското законодателство за своя
сметка поне 2 месеца, предхождащи началната дата на работата в другата
държава-членка на ЕС, като изискването за поне два месеца произтича от Решение
№А2/12.06.2009 г. на Европейския парламент и на Съвета относно прилагането
на чл. 14, ал. 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. Това безспорно не е налице.
Намеренията на жалбоподателя за бъдещо извършване на трудова дейност не
изпълняват изискванията на законодателството, а същият неправилно се е
отбелязал в подаденото искане като „лице, полагащо труд без трудово
правоотношение, което подлежи на задължително осигуряване по българското
законодателство“, независимо от качеството му на пенсионер, чиито здравни
вноски са за сметка на държавния бюджет.
След като в случая не е налице първото
кумулативно условие за прилагане разпоредбата на чл. 12, § 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 г., то е безпредметно да бъде обсъждано изпълнението на другите две
изисквания. Все пак за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да
посочи, че счита за неоснователни и останалите възражения на жалбоподателя.
Вярно е посоченото в жалбата, че съгласно чл. 15, § 1 от Регламент (ЕО) №
987/2009 г. съответното лице следва да информира по възможност
предварително компетентната институция
на държавата-членка, чието законодателство се прилага, а в искането за издаване
на удостоверение А 1 липсва графа, в която да се попълват конкретните
ангажименти на самостоятелно заетото лице в другата държава-членка. Въпреки
това следва да се отбележи, че компетентната институция в областта на
социалната сигурност не е в състояние да направи правилна преценка на фактите,
когато не разполага с информация относно държавите по полагане на труда и
продължителността на периодите на заетост на лицето в тях. От жалбоподателя при
извършената проверка, а и пред съда, не е представена информация относно
местоизпълнението на предвидените задачи и продължителността им, нито пък в
случая са налице други обстоятелства, които са били на разположение на
приходната администрация в момента на определяне на приложимото
законодателство, които са позволявали да се предвиди положението на
жалбоподателя и да се установи, че той обичайно упражнява дейност като
самостоятелно заето лице в страната и в друга държава-членка.
В обобщение съдът намира за законосъобразен изводът на органа по приходите, че към настоящия момент не са налице условията, при които лицето може да остане подчинено на българското осигурително законодателство при извършването на трудова дейност на територията на друга държава-членка. В този смисъл не е налице правна възможност за издаване на исканото от жалбоподателя удостоверение, което съгласно чл. 15, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. следва да се издаде от компетентната институция на държавата-членка, чието законодателство се прилага.
При този изход на спора в полза на
ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 /сто/ лева.
Водим от горното съдът:
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата
на Б.Н.А., с адрес ***
против Решение за отказ за издаване на удостоверение относно приложимо
законодателство № 15008834812/05.02.2020 г., издадено от орган по приходите при
ТД на НАП – Велико Търново, потвърдено с Решение по жалба срещу отказ за
издаване на документ № 32/20.02.2020 г. на зам. териториален директор на ТД на
НАП – Велико Търново.
ОСЪЖДА Б.Н.А., ЕГН **********, с адрес ***
да заплати на Териториална дирекция на Национална
агенция за приходите – гр. Велико Търново разноски по делото в размер на 100
(сто) лева.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 97 от ДОПК.