Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.05.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети ноември
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ Д.
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря
Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия Д. в.гр.дело № 15820 по описа за 2017 год. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 24.11.2015 г., постановено по
гр.дело № 32975/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 66 състав, е признато за
установено по исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.370,
ал.1 ТЗ, чл.370, ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗЗД по отношение на „Р.Б.“
ЕАД, *** Ф.Ф.Г.Г.“, ЕИК: ********,
гр.София, ул.“ ********, магазин 9, му дължи в условията на пасивна солидарност
с К.М.М.-Г., ЕГН **********, с адрес-***, сумата от 2680 евро, представляваща
остатъчната главница по договор за банков кредит № 69001/ 14.04.2010 г.;
възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.06.2012 г. до 14.04.2013 г. в размер
на 649,52 евро, мораторната лихва, изтекла за периода от 05.07.2012 г. до
23.01.2014 г. в размер на 1897,46 евро и сумата от 64,04 евро- стойността на
таксата за управление на кредита, като е отхвърлен иска по чл.370 ТЗ за
разликата до пълния предявен размер от 9083,50 евро. С решението на съда е
признато за установено по исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.370, ал.1 ТЗ,
чл.370, ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗЗД, че К.М.М.-Г., ЕГН **********, с
адрес-***, му дължи сумата от 9083,50
евро, представляваща сбор от редовно изискуема главница от 2680 евро, дължима в
условията на солидарност с ЕТ“ Ф.Г.“ и предсрочно изискуемата главница по
договор за банков кредит № 69001/ 14.04.2010 г.; сумата от 1897,46 евро,
мораторната лихва, изтекла за периода от
05.07.2012 г. до 23.01.2014 г., дължима в условията на солидарност с ЕТ“ Ф.Г.“;
сумата от 649,52 евро, представляваща възнаградителната лихва изтекла за
периода от 05.06.2012 г. до 15.04.2013 г., дължима в условията на солидарност с
ЕТ“ Ф.Г.“. С решението на съда е осъден ЕТ „
Ф.Г.“, ЕИК: ********, да заплати на „ Р.Б.“ ЕАД, сумата от 858 лв.,
разноски по делото, съобразно отхвърлената част от иска по чл.430, ал.1 ТЗ- на
основание чл.78, ал.8 ГПК. С решението на съда е осъдена К.М.М.-Г., да заплати
на „Р.Б.“ ЕАД, сумата от 1216 лв., разноски по делото.
Срещу
решението на СРС, 66 с-в е постъпила въззивна жалба от Ф.О.Г.,
действащ като ЕТ „Ф.Ф.Г.“ и от К.М.М.-Г., подадена чрез пълномощника им адв.С.Д., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това
да бъде постановено решение, с което предявените установителни искове за
признаване на вземането на ищеца да бъдат отхвърлени изцяло. В жалбата се
излагат доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ищец „ Р./ България/“ЕАД,
гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Д.И. оспорва жалбата, като неоснователна. Моли жалбата
като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски Градски съд, намира
за установено от фактическа страна следното:
В настоящия случай, с петитума на исковата
молба са предявени обективно и субективно съединени установителни искове по
чл.422, ал.1 от ГПК от „ Р./ България/“ЕАД, гр.София, срещу Ф. Г., действащ като ЕТ“ Ф.Ф.Г.“ и
К.М.М.- Г., за установяване на съществуване на вземане при условията на
солидарност на следното вземане: 9083,50
евро- главница, представляваща вземане по чл.430, ал.1 от ТЗ за неплатената
част от заета сума по договор за банков кредит, вземане по чл.430, ал.2 от ТЗ
за сумата от 649,52 евро, сумата от 1897, 46 евро- вземане по чл.86, ал.1 от ЗЗД- мораторна лихва по договор за банков кредит, както и за вземане от 64,04
евро- такса за управление на договор за кредит, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК на
10.03.2014 год. по ч.гр.дело № 4091/2014 год. по описа на СРС, ІІ ГО, 66
състав.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3
от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се
връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на
спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата
молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или
правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
но недопустимо, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното
решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото,
очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Видно
от подадената от ищеца искова молба срещу ответниците, предмет на предявените
положителни установителни искове е установяване на вземането по издадената
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК на 10.03.2014 год. по ч.гр.дело № 4091/2014 год. по описа на СРС, ІІ ГО, 66
състав, срещу която е подадено възражение от ответниците, в качеството им на
длъжници. Както изрично е разпоредено в закона, искът по чл.422, ал.1 ГПК се
счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, когато е спазен едномесечният срок по чл.415, ал.1 от ГПК.
Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС – решение № 138 от
25.06.2010 г. по т.дело № 927/2009 г., ІІ т.о., решение № 102 от 09.07.2010 г.
по т.дело № 767/2009 г., І т.о., определение № 417 от 03.06.2011 г. по ч.т.дело
№ 315/2011 г., І т.о. и др., че с исковата молба по чл.422 ГПК, предявена от
кредитора – заявител в заповедното производство се цели установяване със сила
на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане, предмет на издадената
заповед за изпълнение, спрямо длъжника – ответник по иска. Предвидените от
законодателя предпоставки за предявяване на специалния установителен иск
предопределят не само предмета на делото и пределите на търсената съдебна
защита, но и страните в исковото производство. В случая, в петитума на исковата
молба, с която е сезиран съда, ясно е посочено, че се иска установяване
съществуването на вземането по отношение на ответниците по делото, за което е
издадена оспорената от тях заповед за изпълнение на парично задължение, като е
налице съответствие между обстоятелствена част и петитум.
Съгласно
задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС №
1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното
искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато
не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.
е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или
ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва
положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен
да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по
непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим,
тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно
упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно
Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната
инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по
спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет
на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието
и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на
спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл
по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз
основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е
недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите,
когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск,
който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и
въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на
първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
Отделно от изложеното,
съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на
диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил
сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на
които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да
определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на
изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните,
като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича
спорното право.
На следващо място, съдът приема, че разглеждането
на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява
отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица
обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се
индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща
фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално
субективно право.
В процесния случай, настоящият
въззивен състав, приема, че
първоинстанционният съд не е разгледал предявените искове, така както са
заявени по петитума на исковата молба, поради което е постановил недопустимо
решение.
С оглед на изложеното,
обжалваното решение следва да се обезсили изцяло на основание чл.
270, ал. 3, изр. 3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане
от друг състав на същия съд и произнасяне по действително предявените искове с исковата
молба. Новото разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвяне на
доклад по делото по чл.146 от ГПК.
Предвид
изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в
настоящото производство при спазване на чл.78 ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение от 24.11.2015 г., постановено по гр.дело №
32975/2014 г. по описа на
СРС, ІІ ГО, 66 състав.
ВРЪЩА
делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на същия съд на действително
предявените искове, съгласно мотивите на настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.