Р Е Ш Е Н И Е № 260491
гр.Пловдив, 05.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Румяна
Андреева гр.дело № 1611/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Постъпила
е жалба от И.Б.Б. с ЕГН **********,***, чрез адв. И.М. против решение № 1902 от 11.06.2020 г.,
постановено по гр.д. № 19351/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХIІ гр. състав, с което е признато за установено по отношение
на него, че дължи на Е.Б.С. с
ЕГН ********** *** сумата от 15 000 лв. - главница
по запис на заповед, издаден на 15.10.2010 г. с падеж на 30.11.2013 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 28.11.2016 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК с № 9218/29.11.2016 г.
и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 16106/2016 г. по описа на Районен съд –
Пловдив. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Най-общо оплакванията се свеждат до това процесният запис на заповед да е
неистински документ, тъй като не е подписан от жалбоподателя, а положеният от
негово име подпис върху документа е подправен. Излагат се твърдения записът на
заповед да съдържа различни почерци в текстовата си част, без да е ясно от кого
и кога са изпълнени и дали е антидатиран. Липсата на яснота за времето на
съставяне на менителничния ефект също води до невъзможност за проверка
спазването на сроковете по чл. 531, ал. 1 от ТЗ. Възразява се за злоупотреба
с бланков подпис /бланкова менителница/. Прави се и възражение за погасяване на
исковете по давност, като се поддържа, че подаването на заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение не прекъсва давността. Въз
основа на тези оплаквания се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго решение по същество, с което искът да се отхвърли. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Е.Б.С. оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли същата да се остави без уважение, а обжалваното решени да
се потвърди. Претендира разноски в производството.
Въззивната жалба
е подадена в предвидения от
закона срок за обжалване, изхожда от надлежна страна и е насочена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата се явява процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно правомощията
си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд
е сезиран с иск с
правно основание чл.422,
ал.1 от
ГПК във връзка с
чл.535 от ТЗ.
Видно от приложеното ч.гр.д. № 16106/2016 г. на РС – Пловдив, за вземането си
от 15 000 лв. по процесния запис на заповед издаден
на 15.10.2010 г. с падеж на 30.11.2013 г., ищецът Е.Б.С. се е снабдил
със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,
срещу която от страна на ответника И.Б.Б. е подадено
възражение по чл.414 от ГПК. Предявеният тук установителен иск е постъпил в
съда в едномесечния
срок по чл. 415 от ГПК, поради което същият е процесуално допустим.
Ищецът Е.Б.С. е основал иска си на твърдението, че на 15.10.2010г. ответникът И.Б.Б. е издал в негова полза запис на заповед за сумата от 15 000 лв., с
падеж 30.11.2013 г. Твърди се, ответникът не е извършил плащане, поради което
ищецът се е снабдил със заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК с № 9218/29.11.2016 г. и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 16106/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
С отговора на исковата молба ответникът И.Б.Б. е оспорил иска като неоснователен с възраженията, че
не е издавал процесния запис на заповед и не се е подписвал върху него, както и
че е изтекла предвидената в закона погасителна давност.
Тези
възражения са разгледани от районния съд, който с решението си е направил извод
за тяхната неоснователност и е приел, че записът на заповед е подписан от ищеца,
съдържа всички
необходими реквизити според чл. 536 ал. 1 от ТЗ, както и че не е изтекла погасителната давност.
Тъй като според нормата на чл.133 ГПК ответникът
губи възможност да направи възражения по иска след изтичането на срока за
подаване на писмен отговор на исковата молба, то съдът следва да се произнесе
само по тези въпроси, а останалите възражения , направени с въззивната жалба се
явяват преклудирани и по тях въззивният съд не следва да се произнася.
Заповедното производство по ч.гр.д. № 16106/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив
е образувано по заявление на кредитора Е.Б.С., постъпило в съда на 28.11.2016 г. Със
същото е представен в оригинал запис на
заповед, издаден на 15.10.2010г., съобразно който ответникът И.Б.Б. се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на
ищеца Е.Б.С.
сумата от 15 000 лв. /изписана цифром и словом/. Посочен е падеж на задължението - 30.11.2013 г. Документът има
наименование „запис на заповед“ и е написан изцяло на български език,
наименованието „запис на заповед“ се среща и в текста на документа. Като място на
издаване е посочено „гр.Пловдив“. В документа не е посочено място на плащане,
но по силата на разпоредбата на чл. 536 ал. 3 от ТЗ за такова следва да се
приеме мястото на издаване на записа на заповед. Документът е подписан от И.Б.,
като името и фамилията му са изписани саморъчно.
Предвид направеното в отговора на исковата молба
оспорване на подписа на ответника върху записа на заповед, пред районния съд е
назначена СГрЕ с вещо лице М.С., който е дал заключение, че подписът, положен за „ издател“ в процесния
запис на заповед е изпълнен от И.Б.Б..
Пред въззивната инстанция е прието и
заключението по назначената тройна съдебно-почеркова експертиза с вещи лица И.Ч.,
Е.Ч. и Д.К., като същите също са заявили, че подписът, положен за „издател“ в представения в
оригинал по делото запис на заповед е изпълнен от И.Б.Б..
Ето защо съдът
приема, че е налице
редовен от външна
страна запис на заповед,
с който ответникът е
поел безусловно задължение
да заплати на
ищеца сумата от 15 000
лв., като по делото не са агажирани доказателства това задължение да е
изпълнено.
Съдът намира за неоснователно и
наведеното възражение за погасяване на вземането по давност.
Съгласно
нормата на чл. 531, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ исковете по записа на заповед срещу
издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа. Посоченият в процесния
запис на заповед падеж е 30.11.2013 г, следователно давностният срок за
предявяване на иска срещу издателя изтича на 30.11.2016 г. Заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на записа на заповед е
постъпило в съда на 28.11.2016 г., преди изтичане на предвидения в закона
тригодишен давностен срок. Следва да се приеме, че доколкото съгласно чл. 422,
ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, то погасителната
давност е прекъсната именно на 28.11.2016 г.
Съдът
приема за неоснователни възраженията на ответника, направени в жалбата, че
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
погасителната давност. Разпоредбата на чл.
422, ал. 1 ГПК е императивна и гласи, че искът за съществуване на вземането се
смята предявен от момента на подаване на заявлението, когато е спазен срокът по
чл. 415, ал. 4 ГПК. Именно към тази дата настъпват материалноправните
и процесуалноправните последици от предявяване на иска, в това число и
прекъсването на погасителната давност на основание на чл. 116, б. „б“ ЗЗД.
Ето
защо съдът приема, че погасителната давност за вземането е прекъсната на 28.11.2016
г. с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. От същата дата давността е спряла да тече на
основание чл. 115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД – докато трае съдебният процес за
вземането.
По изложените мотиви съдът приема, че предявеният иск
е основателен и доказан,
поради което същият следва да се уважи. Подадената въззивна жалба е
неоснователна, поради което обжалваното решение следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно.
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят следва да бъде осъден на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата да
заплати на пълномощника на въззиваемия – адв. Я.Р. адвокатско възнаграждение в
размер на 980 лв., изчислено съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1902 от 11.06.2020 г., постановено по гр.д. №
19351/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХIІ
гр. състав.
ОСЪЖДА И.Б.Б. с ЕГН: ********** *** да заплати на адвокат Я.Х.Р., с адрес на упражняване на дейността: ***, сумата от 980 /деветстотин и
осемдесет/ лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: