РЕШЕНИЕ
№ 4505
гр. София, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110158039 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от В. С. С.
срещу „Стик-Кредит“ АД.
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит от разстояние № 668864/05.03.2024 г. поради противоречието му
със закона. В условията на евентуалност е предявен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и
предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 27 от договора поради
противоречието му със закона, респ. поради накърняване на добрите нрави.
Ищецът В. С. С. твърди, че на 05.03.2024 г. сключил с ответното дружество
„СТИК - КРЕДИТ“ АД договор за кредит от разстояние № 668864. По силата на
договора му била предоставена в заем парична сума в размер на 350 лв. за срок от 30
дни. Уговореният размер на годишна лихва бил 36 %, а годишният процент на
разходите – 42,58 %. Сочи, че общата сума, която следвало да върне на кредитора
възлизала в размер на 360,50 лева. В чл. 17 от договора било уговорено, че договорът
следва да бъде обезпечен чрез гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ, или
чрез банкова гаранция в полза на дружеството – кредитор. Съгласно чл. 27 от
договора, потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения
кредит при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Уговорено
било неустойката да се заплаща разсрочено, заедно с погасителните вноски. Твърди се,
че ответникът начислил дължима неустойка в размер на 99 лева, тъй като ищецът не
изпълнил задължението си по чл. 17 от договора за представяне на обезпечение.
Общата сума, която следвало да върне на ответника възлизала в размер на 455 лева.
Излага съображения за недействителност на задължението за заплащане на неустойка.
Счита, че същата противоречи на закона и на добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като постига
единствено неоснователно обогатяване за кредитора. Намира, че с клаузата се стига и
до заобикаляне на закона, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
1
потребителя, кредиторът има право да начислява единствено лихва върху неплатената
сума за времето на забава. С процесната клауза се предвиждало още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Счита, че в
нарушение на закона ответникът не е включил начислената неустойка в размера на
ГПР, като по този начин действителният размер надхвърлял допустимия максимален
такъв по 19, ал. 4 ЗПК, поради което договорът е нищожен на това основание. Счита,
че договорът е нищожен и неспазване на предвидената в закова форма, както и поради
липса на действително отразен съществен елемент – размера на ГПР. Намира, че
уговорената възнаградителна лихва е в прекомерно висок размер и противоречи на
добрите нрави. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът изразява становище за неоснователност
на предявените искове. Счита, че договорът за заем е сключен съгласно изискванията
на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като не са налице сочените от ищеца пороци. Намира, че не е
налице недействителност на договора във връзка с клаузата, предвиждаща
заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение. Намира, че клаузата не
излиза извън присъщите й функции. Сочи, че неустойката не е включена при
формирането на ГПР, като излага съображения, че същата не представлява общ разход
по кредита и не следва размерът й да е включен в ГПР по кредита. Сочи, че
кредиторът имал правото и да не претендира уговорената неустойка. Намира, че не е
налице твърдяната от ищеца изначална липса на възможност за осигуряване на
поръчител, отговарящ на посочените условия. Поради тези и останалите подробно
изложени съображения моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 08.01.2025 г., като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени фактите: че ищецът и
ответникът са страни по процесния договор за потребителски кредит от разстояние №
668864/05.03.2024 г.; че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение не е
част от формирания ГПР по договора за кредит.
Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното
открито съдебно заседание от 06.03.2025 г. без възражения от страните. Ето защо и на
основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни
факти за доказано.
Същите се установяват и от приетия по делото договор за потребителски кредит
№ 6688864/05.03.2024 г., сключен между страните. Към него е приложен погасителен
план, разходен касов ордер за получена от ищеца сума, както и квитанц;ия за внесена
от него в полза на ответника сума.
По силата на сключения договор за потребителски кредит № №
6688864/05.03.2024 г. заемодателят „Стик-Кредит“ АД се е задължил да предостави на
ответника сума в размер на 350,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя в срок от 30 дни съгласно погасителен план, приложен към
договора. Видно от погасителния план, между страните била уговорена 1 фиксирана
погасителна вноски, включваща главница от 350 лева, лихва от 10,50 лева и неустойка
от 94,50 лева. Уговореният ГПР бил в размер на 42,58 %, а процентът на фиксираната
годишна лихва – 36. Дължимата сума по договора в хипотеза, при която не е осигурена
гаранция от потребителя и последният дължи неустойка, е в размер на 455 лева.
Безспорно е между страните, че главницата по договора е предоставена на
потребителя.
2
Съгласно чл. 17 от процесния договор за предоставяне на кредит,
кредитополучателят се е задължил в срок 3 дни от сключване на договора да обезпечи
кредита чрез гарант – физическо лице, което да отговаря на поставените изисквания в
общите условия. Поставено е условие, че одобрението на предложения от заемателя
поръчител се извършва единствено по преценка на кредитора. Алтернативно е дадена
възможност за учредяване на банкова гаранция в полза на кредитора в размер на
всички суми по договорите /главници, лихви, неустойки, такси и др./.
При неизпълнение на посоченото задължение е предвидено, че потребителят
дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Видно е от
погасителния план, че е начислена неустойка за целия срок на договора, възлизаща на
сумата от 94,50 лева и включена в общия размер на дълга.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит от разстояние № 668864/05.03.2024 г.,
който противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за потребителски кредит от
05.03.2024 г. по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
случая в договора е предвиден ГПР в размер на 42,58 %, като спорен между страните
е въпросът дали уговорената и начислена неустойка следва да е част от ГПР на
кредита.
Съдът намира следното: Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
3
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по
кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 27 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде
включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
сключване на сделката, дължи се ежедневно и представлява част от погасителната
вноска. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със средства в общ размер от главницата, лихвата и неустойката по
договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде
включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от
13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 42,58 %, като след
прибавяне и на уговорената неустойка за неизпълнение за задължение за представяне
на обезпечение, която сама по себе си представлява 27 % от главницата, то
действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл. 19, ал. 4
ЗПК размер.
Налага се извод, че действителният размер на уговореният в договора ГПР, след
прибавяне на дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по
закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не
кореспондира на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
4
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение
на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за потребителски кредит е основателен, поради
което следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от
2450 лева, представляваща заплатена държавна такса от 50 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 2400 лева с вкл. ДДС. От ответната страна не е
депозирано възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, поради
което този въпрос не следва да бъде обсъждан от съда.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. С., ЕГН **********
срещу „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********* иск, че договор за потребителски
кредит № 668864/05.03.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК ********* да
заплати на В. С. С., ЕГН ********** сумата от 2450 лева разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5