Р Е
Ш Е Н
И Е
№260146 12.05.2021
г. гр.с.з.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тринадесети април две хиляди, двадесет
и първа година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
Секретар Катерина Маджова
Като разгледа
докладваното от съдията - докладчик МАВРОДИЕВА
въззивно
гражданско дело № 1128 по описа за 2021 година.
Производството е образувано по въззивна
жалба от Г.Т.П.
против Решение №
260459 от 21.12.2020г., постановено по гр.д. № 5807/2016г. по описа на Районен
съд – с.з., с което се изнася
на публична продан следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 40, разположен на втори етаж, вх.А от
жилищната сграда, находяща се в гр. с.з., бул. **********, състоящ се от: две спални, дневна,
столова, кухненски бокс, мокро помещение, баня, тоалетна и антре, със застроена
площ от 93.66 кв.м., при граници по документ за собственост: от север -
стълбищна клетка, от изток - двор, от юг - апартамент № Д-10 на ет.2, и от
запад - апартамент № Ж - 41 на ет.2, заедно с прилежащото му избено помещение № 6, със
застроена площ от 13.99 кв.м., при граници на същото по документ за
собственост: от север - коридор ПРУ, от изток - двор, от юг - мазе № 1 на aп. № А -1, и от запад - мазе № 7 на апартамент № Ж - 41, заедно с
0.742% ид.части от общите части на
сградата, както и заедно с прилежащото на апартамента и избеното помещение
право на строеж върху дворното място, който недвижим имот съгласно схема по кадастрална
карта на СГКК - с.з. представлява самостоятелен обект в сграда, и е с
идентификатор 68850.514.98.1.40, с адрес на имота: гр.с.з., бул. Св.***********,
намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор
68850.514.98, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент,
брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 93.66 кв.м., прилежащи
части: избено помещение № 6, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: 68850.514.98.1.41, 68850.514.98.1.9, 68850.514.98.1.10, под обекта:
68850.514.98.1.35, над обекта : 68850.514.98.1.45., при квоти: ½ ид.ч. за Н.С. К. и ½ ид.ч. за Г.Т.П.; осъжда се Г.Т.П. да заплати на Н.С.К. сумата в
размер на 10237.50 лв., представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на собствената й ½ идеална част от имота, за периода
22.02.2017г. до 30.11.2020г., ведно със законната лихва от 07.10.2019г., до
окончателното изплащане на сумата, като отхвърля претенцията до размера на
предявените 10 928 лв., като недоказана; осъжда се Г.Т.П. да
заплати в полза на Държавата по Бюджета на съдебната власт ДТ в размер на 2240
лв. върху ½ ид.ч. от недвижимия имот и сумата от 409.50 лв. върху
присъденото обезщетение; осъжда се Н.С.К. да заплати в
полза на Държавата по Бюджета на съдебната власт ДТ в размер на 2240 лв.
Въззивницата обжалва постановеното решение
на първоинстанционния съд като незаконосъобразно, необосновано и постановено в
нарушение на материалния и процесуалния
закон. Твърди, че въззиваемата не представила доказателства, че й била
изпратила нотариална покана за ползване на ½ идеална част от имота и с
конкретно искане за размера на месечното обезщетение, както и искане за назначаване
на експертиза, поради което била налице преклузия такова искане да се прави и
допусне в първото заседание по втората фаза на делбата. Счита, че правните
изводи на съда относно присъденото обезщетение били в противоречие с
доказателствата по делото и цитираната съдебна практика. В представената
допълнителна въззивна жалба, въззивницата Г.Т.П. заявява, че въззиваемата няма
активна процесуална легитимация да завежда такава искова претенция, тъй като не
я била поканила да осигури достъп до имота. От друга страна, въззивницата не
била пасивно процесуално легитимирана срещу нея да завежда такава искова
претенция, тъй като не въззивницата притежавала правото на ползване върху целия
имот, а това право имала майка й Е. Стоянова П.. Твърди, че въззиваемата
следвало да докаже с пълно и главно доказване в коя част от имота живее майка
й, в коя част живее тя и в коя част живеят децата й. В представената втора
допълнителна въззивна жалба, въззивницата счита, че решението е нищожно по
отношение на изнасяне на имота на публична продан. Сочи, че в приложения
нотариален акт за договор на ипотека в размер на 15 000 лв. нямало
приложено банково бордеро за плащане на посочената сума. Затова сдЕ.та била
нищожна. Нарушенията на закона се отразили на решението на първата фаза от
делбата, от там и неправилно имотът бил изнесен на публична продан. Решението
било нищожно, недопустимо, постановено при нарушение на материалния и
процесуалния закон и необосновано, тъй като приетите фактически положения били
в противоречие с материалите по делото.
Моли съда да отмени изцяло решението на
първоинстанционния съд. Моли съда да приложи при нищожност и недопустимост на
решението чл.270 ГПК, както и на основание чл.269 от ГПК да се произнесе
служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната част.
Въззиваемата страна
Н.С.К., чрез адв.А.С., изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба. Излага подробни съображения
по оплакванията в жалбата. Счита същите за несъстоятелни. Твърди, че от
събраните доказателства в хода на съдебното дирене в производството по делото
във втора фаза на делбата и по-точно от приетата съдебно-техническа експертиза
по безспорен начин се установило, че процесния имот е неподеляем на реални
дялове, съобразно квотите на съделителите. От друга страна, никой от
съделителите не бил направил искане за възлагане, а и никой от тях не отговарял
на изискванията на чл.349 от ГПК за това. Намира за правилно решението на
първоинстанционния съд, имотът да бъде изнесен на публична продан на основание
чл.348 от ГПК, след като е неподеляем и не може да бъде поставен в един от
дяловете. Твърди, че не отговарят на събраните по делото доказателства
твърденията в жалбата, че не била поканила писмено жалбоподатЕ.та да й
предостави ползване на имота и да й
заплаща обезщетение, както и искането по чл.346 от ГПК не било направено
своевременно. Сочи, че писмената покана за това била инкорпорирана в исковата
молба, връчена на въззивницата на 20.02.2017г., като се иска заплащане на
обезщетение 250 лева месечно. Искането по чл.346 от ГПК било направено в
писмена форма в първото заседание след допускане на делбата. Намира, че са
налице всички основания за присъждане на обезщетение, тъй като в обясненията си
дадени по чл.176 от ГПК въззивницата потвърдила, че целият имот се ползва от
нея и семейството й.
Моли съда да остави без уважение и отхвърли
като неоснователна подадената въззивна жалба, както и да остави в сила
обжалваното решение. Претендира разноски пред въззивната инстанция.
Съдът, като
обсъди направените в жалбите оплаквания и становищата на страните, предвид събраните по делото
доказателства, намери за установено следното:
Производството е
за делба на недвижим имот, с правно основание чл. 341 и сл. ГПК, във фаза след
допускане на делбата. Предявена е претенция за присъждане на обезщетение на
основание чл. 31, ал.2 ЗС за лишаване от ползването на ½ ид. част от
съсобствения имот за периода 22.02.2017г. - 30.11.2020г. в размер на 250 лв.
месечно.
Ищцата Н.С.К.
чрез процесуалния си представител адв. С. моли съда, процесният имот като неподеляем
и тъй като никой от съделителите не е направил искане за възлагането му, да
бъде изнесен на публична продан. Моли съда да осъди ответницата да заплати
обезщетение за лишаване от правото за ползване на имота от момента на
получаване на исковата молба до 30.11.2020 г. в размер на месечния наем,
посочен в заключението на вещото лице.
Ответницата Г.Т.П.,
чрез процесуалния си представител адв. Николов взема становище, че имота не
следва да бъде изнасян на публична продан, както и не следва да заплаща
обезщетение за това, че ищцата е била лишена от ползването на собствената й
½ ид.ч. от имота.
Съдът като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и
като взе предвид становищата и доводите на страните, намира за установено
следното:
С влязло в сила решение по първата фаза на делбата,
постановено по делото, съдът е допуснал съдебна делба между
Н.С.К.
и Г.Т.П., по отношение на следния
недвижим имот:
апартамент № 40, разположен на втори етаж, вх.А от жилищната сграда, находяща
се в гр. с.з., бул. **********, състоящ се от: две спални, дневна, столова,
кухненски бокс, мокро помещение, баня, тоалетна и антре, със застроена площ от
93.66 кв.м., при граници по документ за собственост: от север - стълбищна
клетка, от изток - двор, от юг - апартамент № Д-10 на ет.2, и от запад -
апартамент № Ж - 41 на ет.2, заедно с прилежащото му избено помещение № 6, със
застроена площ от 13.99 кв.м., при граници на същото по документ за
собственост: от север - коридор ПРУ, от изток - двор, от юг - мазе № 1 на aп. № А -1, и от запад - мазе №
7 на апартамент № Ж - 41, заедно с 0.742%
ид.части от общите части на сградата, както и заедно с прилежащото на
апартамента и избеното помещение право на строеж върху дворното място, който
недвижим имот съгласно схема по кадастрална карта на СГКК - с.з. представлява
самостоятелен обект в сграда, и е с идентификатор 68850.514.98.1.40, с адрес на имота: гр.с.з., бул. Св.***********,
намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор
68850.514.98, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент,
брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 93.66 кв.м., прилежащи
части: избено помещение № 6, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж: 68850.514.98.1.41, 68850.514.98.1.9, 68850.514.98.1.10, под обекта:
68850.514.98.1.35, над обекта : 68850.514.98.1.45., при квоти: ½ ид.ч. за Н.С. К., и ½ ид.ч. за Г.Т.П..
За да постанови решението
си в този смисъл районният съд е приел, че съгласно заключението по назначената СТЕ, допуснатия
до делба недвижим имот не може да бъде поделен реално, съобразно квотите на
страните, с оглед разпоредбите на чл. 40, ал.1 и чл. 203, ал.1 от ЗУТ. Пазарна
стойност на допуснатия до делба имот е в размер на 112000 лв., а пазарна наемна
стойност на ½ ид.ч. от същия в размер на 227.50 лв. месечно.
При така
описаната фактическа обстановка, съдът е счел, че не е възможно извършването на
делба, като в дял на всеки от съделителите се постави реален дял от допуснатия
до делба недвижим имот. Намерил е, че в случая делба не би могла да бъде
извършена нито по реда на чл. 352 ГПК, чрез теглене на жребий, нито по реда на
чл. 353 ГПК чрез разпределение на имота от съда, а в случая е налице единствено
хипотезата на чл. 348 от ГПК. Не са налице съпружески правоотношения между
страните, за да е налице хипотезата на чл. 349 ал.1 от ГПК, поради което имотът
следва да бъде изнесен на публична продан, при което максимално биха се
удовлетворили интересите на съделителите.
По отношение на претенциите
по сметки, съдът е намерил, че ищцата Н.С.К. е направила искане ответницата Г.П. да й заплати на
основание чл.31 ал.2 от ЗС обезщетение за лишаване от ползването на собствената
й ½ идеална част от имота, като писмената покана се съдържа в исковата молба,
връчена на ответницата на 22.02.2017г. Намерил е, че искането по чл.346 от ГПК е
направено в писмена форма в първото заседание след допускане на делбата, т.е. в
законоустановения срок и го е приел за съвместно разглеждане в първото съдебно
заседание след допускане на делбата на 7.10.2019 г. за 7 750 лева за периода от
22.02.2017г. до 22.09.2019г. по 250 лв. месечно. С протоколно определение от
15.12.2020 г., съдът е допуснал увеличение на претенцията по сметки, същата да
се счита предявена за сумата от 10928 лв. за срок до 30.11.2020 г. В съдебно
заседание от 15.12.2020 г. по реда на чл. 176 от ГПК ответницата Г.П. е заявила,
че живее в процесния апартамент с двете си деца и майка си, и че е придобила
½ ид.ч. от имота през 2015 г., чрез дарение от майка си, а последната е
запазила правото си на ползване на имота.
Процесуалният представител на ответницата е посочил,
че правото на ползване е предоставено на майката на ответницата, със съдебното
решение по бракоразводното дело. Съдът е направил разграничение между вещното право
на ползване, което се учредява и прекратява по реда на ЗС и облигационното право на ползване. Счел е, че бракоразводното решение поражда
облигационно право на ползване и не формира сила на присъдено нещо относно вещните
права, в т. ч. и притежаваните от другия съпруг, който на общо основание
разполага с всички способи за защитата им. Правото на ползване, възникнало с
бракоразводното решение има правно значение в отношенията между бившите съпрузи
и докато то съществува е противопоставимо на другия съпруг, относно
осъществяване на фактическата власт. Мерките относно ползването на семейното
жилище, като акт на съдебна администрация, показват сходство с разпределението
на ползването на съсобствен имот - те не са акт на правораздаване, тъй като не
признават, нито отричат материални субективни права със сила на присъдено нещо,
но се определя начин на упражняване на субективни права, като това е свързано с
различни предпоставки.
Районният съд е приел правилно, че в настоящия случай,
майката на ответницата няма вещно право на ползване върху целия имот по силата
на бракоразводното решение, а само облигационно такова, което има действие,
единствено по отношение на бившия й съпруг, но не и по отношение на ищцата. Майката
на ответницата притежава вещно право на ползване за ½ идеална част от
имота, което си е запазила при дарението на същата идеална част от
него на ответницата, с нот.акт № 162, т.5, рег.№ 10158, дело № 771/15г. на
Нотариус Д.н.. Ползването на частта на ищцата се осъществява от ответницата,
която на основание чл.31 ал.2 от ЗС дължи обезщетение на ищцата, че я ползва.
Съдът е намерил твърденията на ответницата, че ищцата
не е поискала реално да й бъде предоставено ползването, поради което не дължи
обезщетение, за неоснователно, тъй като фактическият състав на обезщетението по
чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на
общата вещ, а е достатъчно той да е отправил надлежна писмена покана за
обезщетение. В случая ищцата е направила това с исковата молба.
С тези съображения районният съд е приел искането на ищцата
за присъждане на обезщетение за лишаването й от правото на ползване на
процесния недвижим имот за периода от 22.02.2017 г. – датата на получаване на
поканата в исковата молба до 30.11.2020 г., в размер на 10237.50 лв. /45 месеца
по 227.50 лв. месечно/, а в останалата й част до претендираната сума 10928 лв. е
отхвърлил.
Съдът изцяло споделя съображенията
на Старозагорския районен съд, изложени в решението, към които препраща на
основание чл. 272 ГПК. Безспорно е установено по делото, че процесния недвижим
имот, предмет на делба е неподеляем и не са налице обстоятелства за възлагането
му в дял на някоя от страните. Още повече, че не е налице искане за възлагане
от страните. Ето защо, допуснатия до делба имот следва да бъде изнесен на
публична продан.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания, относно нищожност на договора за
ипотека, липса на плащане на посочената цена 15000 лв., проведена публична
продан на база нищожна сдЕ., които касаят въпроси, решени вече с влязлото в
сила решение по първата фаза на делбата, поради което съдът не следва да ги
обсъжда в настоящото решение. Тези въпроси вече са решени в производството по
първата фаза на делбата и не може да се пререшават отново в настоящото решение
по реалното извършване на делбата.
Неоснователни
са оплакванията в последната допълнителна въззивна жалба за нищожност,
недопустимост на решението и постановено при нарушения на материалния и
процесуалния закон, тъй като тези оплаквания са голословни и неподкрепени с
никакви аргументи. Доколкото съдът има задължение да разгледа служебно
валидността на обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира, че същото
не е нищожно и е валидно, поради което следва да обсъди оплакванията за
неговата незаконосъобразност, изложени във въззивната жалби и допълнителните
въззивни жалби.
Неоснователно е
оплакването в жалбата, че въззиваемата не представила
доказателства, че изпратила нотариална покана за ползване на ½ идеална
част от имота, с конкретно искане за размера на месечното обезщетение, както и
искане за назначаване на експертиза, поради което била налице преклузия на това
искане в първото заседание по втората фаза на делбата. Както беше посочено по –
горе, налице е нарочна покана, отправена от ищцата до ответницата за заплащане
на обезщетение за лишаването й от възможността да ползва собствеността си в
размер на 250 лв. на основание чл. 31, ал.2 ЗС, която покана се съдържа в
исковата молба и е получена от ищцата на 22.02.2017г. Периодът за който се
претендира обезщетението е посочен от ищцата от 22.02.2017г. до 30.11.2020г.
е посочен в последното съдебно
заседание, като съдът е допуснал изменението на иска в последното съдебно
заседание. Искането по сметки е направено то ищцата своевременно в първото
съдебно заседание във втората фаза на делбата, поради което правилно е прието
от районния съд за разглеждане. Своевременно е направено и искането за
назначаване на съдебно – техническа експертиза, която да установи размера на
дължимото обезщетение за лишаване от ползване.
По делото е установено по безспорен начин
от самата ответница, че същата ползва целия недвижим имот, предмет на делба,
поради което не се налага доказването на това обстоятелство от ищцата. При така
установеното по делото и след като е налице покана за заплащане на обезщетение
за лишаването й от ползването на своята част от съсобствеността от страна на
ищцата, получена от ответницата, заедно с исковата молба, ответницата е тази,
която би следвало да осигури достъп на ищцата за ползване на нейната идеална
част от процесния съсобствен имот. Такива действия от страна на ответницата не
са предприети, поради което е налице фактическия състав на чл. 31, ал.2 ЗС,
общата вещ се използва изцяло само от ответницата Г.П. и същата дължи
обезщетение на Н.К. от деня на писменото поискване – 22.02.2017г. за ползата,
от която последната е лишена.
Неоснователно е
оплакването, че правните изводи на съда относно присъденото обезщетение били в
противоречие с доказателствата по делото и съдебната практика. Съгласно
Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012г.
по тълк.д.№ 7/2012г. на ОСГК на ВКС, на което въззивницата се позовава, забраната да не
се пречи на другите съсобственици е израз на общото правило за добросъвестно
упражняване на притежаваното право. Ползващият съсобственик започва да пречи, когато
друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да
знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на
претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с
него. В тази хипотеза - лишеният от възможността да ползва общата вещ според
нейното предназначение и според притежавания от него обем права съсобственик –
има съгласно чл.31 ал.2 от ЗС право да получи обезщетение. Касае се до
имуществено право, установено като коректив при настъпилото неоснователно
разместване на блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ.
Когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по
начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при
необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно
предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности – той ползва
лично по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е
ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта – чрез
непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото
семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От
значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират. Хипотезата на чл.31 ал.2 от ЗС е
частен случай на общата забрана по чл.59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно
лице за сметка на друго. Препятстването от страна на ползващия съсобственик –
макар и по силата на правомерно поведение – на възможността друг съсобственик
да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ
- нарушава забраната по ал.1 да не се пречи и поражда установеното в ал.2 на
чл.31 от ЗС – право на обезщетение. Последното е регламентирано като средството
за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ, съобразно
притежавания дял съсобственици и е компенсация срещу неправомерното ползване на
един от съсобствениците. Поради това, че не може да получи реално ползване,
съответстващо на правата му в съсобствеността – съсобственикът има право на
парично обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31
ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което
законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Равнозначно е на поканата по чл.81 ал.2 от ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този
момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато
трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Правото на
обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от
възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква когато
съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от
общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва
общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание
да се ползва. Претенцията за обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС ще е основателна
когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от
ползващия съсобственик и въпреки това той или член на неговото семейство
продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/
потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик, той или
член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща
вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например
като държи ключа/, ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание
трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ. В
настоящия случай е установено, че ответницата заедно с майка си и семейството
си ползва целия съсобствен недвижим имот и след получаване на поканата за
заплащане на обезщетение не е предоставила достъп на ищцата до имота, чрез
който последната да упражни правата си в съсобствеността. Предвид изложените
съображения съдът намира, че обжалваното решение е постановено в съответствие с посоченото Тълкувателно
решение, а оплакването във въззивната жалба за обратното е неоснователно.
Неоснователно е и оплакването в
представената допълнителна въззивна жалба на въззивницата Г.Т.П., че
въззиваемата няма активна процесуална легитимация да завежда искова претенция по
чл. 31, ал.2 ЗС, тъй като не била поканила ответницата да осигури достъп до
имота. Както беше посочено по – горе, след като ответницата е отправила покана
за обезщетение за лишаването и от ползване на своята част от съсобствения
недвижим имот, която е получена от ответницата, при положение, че имотът се
ползва изцяло от ответницата и семейството й, ответницата изпада в забава и
дължи обезщетение, ако не предложи и осигури достъп на ищцата за реално
ползване на нейната част от съсобствения недвижим имот. Това не е сторено по
делото, ответницата е продължила да ползва целия съсобствен недвижим имот и не
е осигурила достъп на ищцата за ползване на нейната част.
Оплакването на въззивницата, че ищцата не
била пасивно легитимирана срещу нея да завежда такава искова претенция, тъй
като не въззивницата притежавала правото на ползване върху целия имот, а това
право имала майка й Е. Стоянова П., също е неоснователно. Майката на
ответницата Г.П. – Е. П. е получила облигационно право на ползване на семейното
жилище – процесния съсобствен имот по силата на съдебно решение за прекратяване
на брака й с Коста Иванов Костов № 137 от 16.07.2004г. по гр.д.№ 1132/2004г. по
описа на СтРС, което има действие само по отношение на бившия съпруг и е непротивопоставимо
на трети лица. Майката на ответницата Е. П. е запазила за себе си вещото право
на ползване при извършването на дарение на 08.07.2015г. на дъщеря си, върху
своята ½ ид. част от процесния
недвижим имот. Това й право на ползване е неотносимо към отношенията между
страните по делото за делба. Ответницата дължи да осигури достъп на ищцата за
нейната ½ ид. част от съсобствения имот, независимо от правото на
ползване на имота на майка й и същата дължи обезщетение за лишаването й от ползване
на основание чл. 31, ал.2 ЗС. Неотносимо към предмета на спора е
обстоятелството, в коя част от имота живее майка й, в коя част живее ответницата,
и в коя част живеят децата й, поради което тези обстоятелства не подлежат на
доказване от ищцата.
Предвид
изложените съображения, въззивната инстанция намира, че въззивната жалба и допълнителните въззивни
жалби са неоснователни. Решението на районния съд като правилно следва да бъде
потвърдено.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, въззивницата следва да заплати на въззиваемата
направените разноски пред въззивната инстанция за възнаграждение на един
адвокат в размер на 3070 лв., съгласно
представени доказателства и списък по чл. 80 ГПК.
Водим
от горните мотиви, Окръжният съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260459 от 21.12.2020г., постановено по
гр.д. № 5807/2016г. по описа на Районен съд – с.з..
ОСЪЖДА Г.Т.П.,
ЕГН ********** *** да заплати на Н.С.К., ЕГН ********** *** сумата 3070
лв./ три хиляди и седемдесет/ лв., представляващи
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280,
ал.1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: