Присъда по дело №5497/2014 на Софийски градски съд

            МОТИВИ ПО НОХД 5497/14г. ПО ОПИСА НА СГС, НО, 10 СЪСТАВ

 

 

            От Софийска градска прокуратура  е внесен обвинителен акт по обвинението на К.Р.К. за извършено от него престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и 3 вр. с чл.115 от НК за това, че в периода от около 16.00 часа на 12.10.2013 г. до около 20.00 часа на 13.10.2013г., в апартамент №***, находящ се в гр. *****, ж. к. „Д.”, бл. ***, вх. Г, ет. 6, умишлено умъртвил Д.В. Т., ЕГН:**********, като й нанесъл множество юмручни удари и притиснал тялото й върху широка повърхност, и смъртта е настъпила вследствие на причинената съчетана черепно-мозъчна и шийна травма с данни за механична асфиксия, довели до оток на мозъка и парализа на жизненоважни мозъчни центрове на дишането и сърдечната дейност, като убийството е по особено мъчителен начин за убитата /изпитвала е значителни болки и страдания, които са продължили до загуба на съзнание при задушаването и настъпване на смърт от асфиксия, като при притискането в областта на шията жертвата е изпитвала освен силни болки, чувство за безпомощност, страх и ужас от осъзнаването на настъпващата смърт/, и деянието е извършено с особена жестокост /предвид причинените от К.К. множество травматични увреждания по главата, лицето, лигавицата на устата, шията, тялото и крайниците на пострадалата/.

            В производството пред съда подсъдимият е поискал делото да се разгледа по диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК с твърдението, че признава фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразява съгласие да не се събират доказателства за тях.

            Наследниците на Д. Т., явяваща се пострадало от престъплението лице, са упражнили правото си по чл.76 и по чл.84, ал.1 от НПК в производството пред съда. Майката на починалата – св. И.Т.Т. участва в производството с упълномощен повереник – адв. А.. А.К.К. ( малолетната дъщеря на пострадалата) участва в производството с особен представител – адв. Ц.В.. Съдът е конституирал И.Т.Т. и А.К.К. като частни обвинители в наказателното производство. Приет е за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск, както следва: за сумата от 100 000 лева от страна на И.Т.Т. и за сумата от 400 000 лева – от страна на А.К.К. чрез адв. В.. От особения представител на малолетната А.К. се претендира и изплащането на законната лихва, считано от 12.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата.

Прокурорът поддържа обвинението, така както е повдигнато и предявено на подсъдимия К.Р.К., като предлага на съда да го признае за виновен. Изразява се становище, че събраните в хода на разследването доказателства  подкрепят самопризнанията на подсъдимия, както и че от тях се установява авторството и механизма на деянието. Прокурорът пледира, че с оглед възприетия от съда ред за провеждане на съдебното следствие, не е необходимо да се анализира подробно събрания доказателствен материал. Акцентира се преди всичко върху доказателствата, обуславящи  квалифициращите признаци на  убийството да е  извършено по особено мъчителен начин за убитата Д. Т., както и да е извършено с особена жестокост. Изразява се становище, че прокуратурата не е приложила произволно посочените  квалификации, тъй като те имат своята доказателствена опора. Представителят на прокуратурата се позовава на  заключението на съдебномедицинската експертиза, за да приеме за установено, че пострадалата  Д. Т. е изпитвала непосредствено преди смъртта си значителни болки и страдания, които са продължили до загуба на съзнание в резултат на осъществено притискане в областта на шията. Предлага се на съда да приеме от  фактическа страна, че  жертвата е изпитвала силни болки, чувство за безпомощност, страх и ужас от осъзнаването на настъпващата смърт. За да възприеме квалифициращият признак – особено мъчителен начин, прокуратурата се позовава на заключението на  СМЕ относно периода на настъпването на смърт при механична асфиксия, като се твърди, че той е с продължителност от около 5 до 7 минути, но е възможно да настъпи и по-бавно при наличие на определени обстоятелства, които са били обсъдени в експертизата. Пледирането смъртта на пострадалата да е настъпила по особено мъчителен начин се аргументира и с  множеството телесни повреди, получени от пострадалата вследствие на нанесения от подсъдимия К.К. побой. Предлага се на съда да приеме за установено, че черепно-мозъчната травма е предшествала получаването на механичната асфиксия. Твърди се, че установеното кръвонасядане на дълбоката мускулатура на гърба е получено при притискане на тялото върху широка повърхност, като в този момент е възможно да е получена и шийната травма. Изразено е становище, че с оглед локализацията на травматичните увреждания е възможно деецът да е осъществил притискане на външните дихателни отвори и устата, при която е осъществена асфиксията. Твърди се, че всички установени травматични увреждания са резултат от значителни по сила удари с или върху твърди тъпи или тъпоръбести предмети, както и от притискане между такИ.предмети, както и че болките и страданията на пострадалата са продължили до изпадането й в безсъзнателно състояние.

Представителят на СГП пледира деянието да е било извършено при особена жестокост предвид многобройните удари, които подсъдимия К. е нанесъл на пострадалата и с които е причинил множеството травматични увреждания по главата, шията, снагата и крайниците на пострадалата. Твърди се, че,  за да е осъществен квалифициращият признак особена жестокост не е необходимо личността на извършителя да се отличава поначало с тази черта на характера, а единствено да я е проявил при осъществяване на деянието. Навежда се аргумента, че в конкретния случай  отношението на подсъдимия К. към пострадалата е било изразено с особена жестокост.

Прокурорът предлага анализ и на гласните доказателства, като се твърди, че от показанията на голяма част от свидетелските показания се установява, че  съвместният живот на подсъдимия  и пострадалата  бил съпътстван с побои,  които в голямата си част са били приемани мълчаливо от Д. Т.. За да предложи посочената интерпретация на доказателствата, представителят на СГП изтъква, че свидетелите многократно са възприемали  следи побои по тялото  на Д. Т. с уточнението, че самата пострадала или не е споделяла обстоятелствата, при които са й били причинени, или  е посочвала като автор  подсъдимия. Като причина за фактическата раздяла на пострадалата и подсъдимия преди деянието прокурорът изтъква именно желанието на пострадалата да се укрие от него, за да не става жертва на побой.

Прокурорът отделя специално внимание в пледоарията си на зоните, в които подсъдимия К. е нанесъл фаталните наранявания на пострадалата - главата, лицето, шията, лигавицата на устата, тялото и крайниците, за да заключи, че локализацията на травматичните увреждания показва  зловеща педантичност да бъде увредена всяка част от тялото на пострадалата, както и обективираното намерение на подсъдимия да осъществи  продължителен и особено болезнен за жертвата побой.

За да се отличи обществената опасност на деянието  и дееца, прокурорът изтъква, че от съжителството между подсъдимия и пострадалата е родено дете, което  е било в жилището към момента на извършване на  инкриминираното деяние.

Изтъква се, че от обективна страна въз основа на изготвеното по делото заключение на  комплексна тройна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза може да участва пълноценно в наказателното производство, тъй като  не страда от психично заболяване, което да се приравни към продължително и краткотрайно разстройство съзнанието, че за него не е констатирано наличие на вроден или придобит интелектуален дефицит, личностово разстройство и  към момента на извършване на деянието не е бил в състояние на физиологичен или психологичен афект. Настоява се при преценка на обществената опасност на личността на подсъдимия съдът да вземе под внимание факта, че с експертно изследване е установено, че освидетелстваният е с активен  характер, доминиращ, с високо ниво на конфликтна и агресивна готовност, импулсивен, раздразнителен, егоцентричен, отдаващ неизменно приоритет на собствените си желания. В заключение прокурорът предлага на съда да признае подсъдимия за виновен по обвинението за престъплението, за което е бил привлечен към наказателна отговорност.

Изразява се становище, че  наказанието следва да се определи при изключителен превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства, тъй като деянието се отличава с изключително висока степен на обществена опасност с оглед съставомерния общественоопА.резултат – отнемането на човешки живот. Като аргумент се изтъква, че личността на  подсъдимия се отличава също с изключително висока степен на обществена опасност и характеристичните данни за него са негативни. Поддържа се, че подсъдимият е  човек с много тежък характер, нервен и избухлив, често иницииращ скандали, прибягващ до физически саморазправи и участник в сбИ.ия. Изтъква се, че  употребата на алкохол не е била неприсъщ за него навик  и се отличава с т.нар. „лошо пиянство”. Обществената опасност на личността е изведена и въз основа на данните за съдебното минало на дееца с аргумента, че към момента на деянието подсъдимият е осъждан - четири пъти за хулиганство и един път за нанесена средна телесна повреда по хулигански подбуди и то на повече от едно лице.

От позицията,  че наказанията, наложени на подсъдимия във връзка с предходни негови осъждания, не са изпълнили целите по чл.36 от НК, се предлага в настоящото производство съдът  да наложи „лишаване от свобода” с такава продължителност на изтърпяване, която да минимализира възможността на подсъдимия да извършва други престъпления. При собствен анализ на материалния закон прокурорът изтъква, че за инкриминираното деяние са предвидени наказания „лишаване от свобода” за срок от 15 до 20 години, „доживотен затвор” и „доживотен затвор без право на замяна”. Твърди се, че при диференцирана процедура и след като фактите са признати по реда на чл. 371, т. 2 НПК, съдът  на чл.58а, ал. 2 НК следва да наложи единственото подходящо наказание за подсъдимия, а именно „доживотен затвор”, след което да го замени с „лишаване от свобода” за срок 30 години, независимо че при замяна по този ред може да се определи и по-кратък срок, а именно – 20 години „лишаване от свобода”.  Твърди се, че наказанието  следва да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим, а на осн. чл. 59 НК да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража”. По отношение на гражданските искове, се твърди, че те са доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло.

 

Особеният представител на ЧО и ГИ А.К.К. - адв. В. заявява, че поддържа изцяло изразеното от прокурора становище. От своя страна адв. В. добавя, че обвинението е доказано по несъмнен и безспорен начин, включително от разпитаните по делото свидетели, разказали за агресивното и грубо отношение на подсъдимия към пострадалата Д.В. Т.. Посочва се, че са събрани  сведения за нанесените наранявания лично от Д. Т., споделяни от нея пред свидетелите тогава, когато по нея е имало видими следи от нанесен побой, че свидетелите са възприемали и поставянето на специфичен грим с единствената цел да прикрие следите от жестоко нанесен  побой. Особеният представител се солидаризира с искането на прокурора за постановяването на осъдителна присъда с аргумента, че е налична съдебно – медицинска експертиза, сочеща категорично, че причината за смъртта на Д.В. Т. е съчетана черепно-мозъчна и шийна травма с данни за механична асфиксия, довели до отток на мозъка и парализа на жизненоважните мозъчни центрове на дишането и сърдечната дейност. Особеният представител на малолетната А.К.К. се солидаризира и със становището на прокурора, че черепно-мозъчната травма е предшествала причиняването на механичната асфиксия. Предлага се на съда да се довери на заключението на съдебномедицинските експертизи относно факта травматичните увреждания, да са били причинени на Д. Т. приживе, в сравнително кратък период от време преди настъпването на смъртта й и всички те да  са резултат от значителни по сила удари с или върху твърди тъпи или тъпоръбести предмети, както и в резултат на притискане между такИ.предмети. Особеният представител на малолетната К. посочва, че всички травматични увреждания по главата на пострадала, лицето, шията, тялото и крайниците по своя медикобиологичен характер се съпътстват от  болки и страдания, които продължават до загубата на съзнание при задушаването и настъпването на смъртта от асфиксия. Отделно от това се акцентира върху факта, че при притискане на шията жертвата изпитва освен силни болки, но също така и чувство за безпомощност, страх и ужас от осъзнаването на настъпващата смърт. На самостоятелен анализ са подложени показанията на св. В.Р.К., за да се предложи извод, че подсъдимият е съзнавал тежкото състояние на пострадалата, но категорично не е откликнал на призивите на своя брат да извика лекар. Молбата на особения представител на пострадалата е на основание чл. 45 от ЗЗД съдът да уважи  гражданския иск, като основателен. Предлага се на съда да приеме за установено, че  вредите са настъпили  в резултат на извършеното престъпно деяние от К.Р.К. и същият дължи парично обезщетение, определено по справедливост. Особеният представител заявява своето лично становище, че този  размер възлиза на  400 000 лева и поради това гражданският иск следва изцяло да се уважи.

 

Повереникът на И.Т.Т. - адв. А. моли съда да постанови съдебен акт, с който да признае подсъдимия К.Р.К. за виновен и да ангажира наказателната му отговорност по предявеното обвинение. Посочва се, че съдът е постановил определение по чл. 372, ал. 4 от НПК  в хода на диференцираната процедура и вече е изразил становище, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събрани в досъдебната фаза на процеса доказателства. При своя прочит на доказателствения материал повереникът изтъква, че всяка опредЕ.група от доказателствени източници на информация относно правнорелевантни факти кореспондира изцяло с останалите групи.

Особено внимание при пренията е отделено на  гласните доказателствени източници – на  показанията на свидетелите В.К. и В.С., които повереникът предлага да бъдат ценени като изхождащи от очевидци.

Повереникът изтъква, че е несъмнено участието на подсъдимия в побой над пострадалата Д. Т. с оглед твърденията на св. В.К., брат на подсъдимия. Предлага се на съда да приеме за несъмнено установен фактът на физическа саморазправа  над пострадалата, като се твърди, че този факт е бил признат още преди разкрИ.ето на случая в разговор между двамата братя (дееца  и св. В.К.)  и с оглед твърдението на същия свидетел, че той самият лично е възприел подутите ръце на подсъдимия. Изразява се становище, че това твърдение на свидетеля К. кореспондира с изводите на съдебномедицинската експертиза и със съдържанието на  протокол за освидетелстване на живо лице, от който се установяват наранявания по ръцете на подсъдимия. Предлага се на съда да приеме с доверие и показанията на свидетеля В.С., който според повереника  възпроизвежда факти, следващи непосредствено убийството, относими към сутрешните часове на следващия ден, когато подсъдимият заедно с малолетната си дъщеря е трябвало да напусне жилището.

Изразява се съгласие с обвинителната теза, развита в пренията от представителя на СГП, че страхът и ужасът, който е изпитвала пострадалата Д. Т. от подсъдимия, е безспорен. Наведен е доводът, че системното малтретиране на пострадалата от подсъдимия преди процесното деяние е безспорно установено на само с оглед показанията приятелките на Д. Т. - Е.Б., К.Д., Н.Р.,  с които тя  споделяла за естеството на упражнявания върху нея психически и физически тормоз, но и с оглед показанията на  свидетеля В.С.. Изложени са аргументи и за доказателственото значение на показанията, дадени от  общите приятели Й.И., на И.Н., както и на дадените от В.К. показания, че той самият изпитва страх от своя брат. Повереникът изтъква, че след като силни, възрастни мъже изпитват страх от подсъдимия, то е налице още една основателна причина да се счита, че пострадалата е изпитвала ужас от подсъдимия с оглед неговото физическо превъзходство и агресивно поведение. Предлага се на съда да приеме, че пострадалата е отишла в дома на подсъдимия поради страх и ужас за последствията, които могат да я застигнат ако откаже свиждането му с общото им дете. За да  изтъкне връзката на подсъдимия с факта на извършеното престъпление, повереникът се позовава на свидетелските показания, които според частното обвинение са потвърдени от писмените доказателства - разпечатки от мобилните оператори, удостоверяващи контакти на подсъдимия с други лица, за да търси пари от тях за  адвокатско възнаграждение. Предлага се на съда да обсъди свидетелските показания и в друг аспект – в частта, относима към възпроизвеждането на информация за състоянието на подсъдимия преди и след деянието. От тази информация, извлечена от гласните доказателства, повереникът обосновава извод за осъществяването на субективния състав на престъплението. Пледира се за относимост и на показанията, дадени от свидетелите А.Г. и А.Б., съседи на подсъдимия относно характера на даденото от подсъдимия  обяснение пред тях за причините на смъртта, оценено от повереника като неадекватно. Предлага се на съда да съпостави тези показания с показанията на полицейските служители, посетили местопроизшествието, веднага след обаждането на тел. „112” – свидетелите В.К., А.З. и Д.Д..

Специално внимание се отделя в пледоарията на експертното заключение на ТЕ на съдържанието на оптичния носител, предоставен от тел. 112, както и на  обаждането от страна на подсъдимия с искане да се осигури екип за спешна медицинска помощ.

Повереникът изразява становище, че писмените и гласните доказателства са  изцяло в корелация с установеното при оглед на местопроизшествие, фотоалбума към него, при оглед на труп, а така също и със съдебномедицинските експертизи. Предлага се на съда да се довери на причината  за смъртта на пострадалата, така, както е установена със заключението на СМЕ, както и на заключението на СПЕ относно особеностите, характерни за психичния профил на подсъдимия. При собствена оценка на СПЕ повереникът посочва, че липсва основателна причина да се приеме, че при извършване  на деянието подсъдимият е изпаднал в силно раздразнение, предизвикано от пострадалата с тежка обида.

Повереникът категорично възразява срещу възможността евентуална изневяра на пострадалата да се третира като легитимно основание за приложението на привилегирования състав на чл.118 от НК, от една страна, защото според повереника такова поведение не е доказано и твърденията на самия подсъдим, на брат му и  на свидетеля С., които са възпроизвели в показанията си опА.ията на дееца  нямат доказателствена обезпеченост и от друга страна, защото извличането на информация от скайп-профила на пострадалата  не кореспондира с показанията на свидетелите, нейни приятелки, че раздялата й с подсъдимия не е в резултат на  изневяра, а се дължи на  системен физически тормоз от страна на подсъдимия. Изразява се становище, че дори и да е била осъществена от пострадалата връзка  с друг мъж, тя би била абсолютно резонна, тъй като след м. август 2013г. Д. Т. е била във фактическа раздяла с подсъдимия. Повереникът в заключение предлага на съда да приеме за установено, че пострадалата  недвусмислено  показала, че не желае да живее с подсъдимия  и само страхът я е завел в „Д.” на 12.10.2013г.,  което е коствало живота й. С изложените доводи повереникът предлага на съда да изключи наличието на  изискуемите от закона  медицински и юридически критерии за наличието на  силно раздразнение по смисъла на чл. 118 от НК, както и факта, ако изобщо подсъдимият е бил в състояние на раздразнение, то да е било предизвикано от пострадалата. Предлага се, ако все пак съдът приеме за установено, че подсъдимият е извършил деянието в състояние на раздразнение, да приеме също така, че неговият източник е егоизмът, коравосърдечието и желанието на подсъдимия изцяло да доминира в отношенията му с пострадалата.  

Отделно от всичко изложено, повереникът изтъква естеството на  психичния статус на подсъдимия и информацията, която той дава за естеството на мотивите, от които деецът  е бил воден да извърши  инкриминираното деяние. Повереникът предлага своя отговор, като изтъква, че иначе трудно разбираемата злоба и ненавист на подсъдимия към майката на детето му, всъщност намира  логично обяснение в неспособността му да приеме факта на неизбежното разрушаване на връзката между него и Д. Т.. Като допълнителен аргумент се изтъква значението на доказателствата за реакцията на подсъдимия при запознаване с историята в скайп профила на пострадалата.

Повереникът на ЧО изтъква, че пострадалата окончателно е напуснала дома на подсъдимия през месец август, когато той се е опитал пиян да  я отведе извън ***** с автомобила си. Изтъкват се данни за „лошо пиянство” на подсъдимия, както и че в по посочения повод подсъдимият е  претърпял ПТП, за което спрямо него е постановена присъда. Намерението на пострадалата трайно да напусне подсъдимия  и да прекрати фактическото си съжителство с него според повереника на ЧО е обективирано от факта, че пострадалата след този случай  е живяла последователно един месец при своя приятелка, след това при майка си и накрая  се принудила да потърси жилище под наем. Повереникът акцентира върху факта, че твърде дълго време преди деянието подсъдимият и пострадалата  не са били заедно и поради това той  се опитвал всячески да я примами в жилището си под предлог, че иска  да види детето или да даде му дрешки, които уж били изпратени от неговата майка. Съгласно изразеното от повереника становище точно такъв е  последният случай. Анализират се показанията на В.К., за да се обоснове извод, че братът на подсъдимия не твърди да е носил дрешки на малката А.К. и поради това е налице  сериозна индикация, макар и при липсващо  обвинение за това, че деянието е и предумишлено. На отделно обсъждане се подлагат доказателствата, които според повереника сочат, че подсъдимият е нанесъл жесток побой на пострадалата в присъствието на общото им малолетно дете. На тази основа се обосновава извод, че този факт илюстрира  волева и емоционална неустойчивост.

От повереника се цитира и съдебна практика, свързана с приложението на инкриминираните квалифициращи признаци, за да се заключи, че деянието е било извършено от подсъдимия по особено мъчителен начин, както и при особена жестокост.

Молбата  на повереника е съдът да ангажира наказателната отговорност на подсъдимия по предявеното обвинение и при определяне на наказанието, като  съобрази изцяло искането на прокурора. Излагат се подробни аргументи защо повереникът счита, че адекватното наказание за този вид престъпление и за дееца в конкретния случай  е доживотен затвор, което с оглед проведената диференцирана процедура следва да се замени при условията на чл.58а, ал.2 от НК.

При съдебните прения се предлага съдът да уважи изцяло гражданския иск, предявен  от майката на убитата Д. Т., тъй като причинените й неимуществени вреди представляват  пряка и непосредствена последица от деянието на подсъдимия и са свързани със загубата на единствената  й дъщеря. Предлага се на съда да приеме, че ГИ е основателен именно в претендирания размер, тъй като е съобразен  с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, а също така и със  съдебната практика.

 

Защитата на подсъдимия, осъществена от адв. Р., възразява срещу интерпретацията, предложена от държавното и частното обвинение относно личността на подсъдимия. Изразява се несъгласие той да бъде преценяван като изключително садистичен тип. Твърди се, че фактите по делото следва да бъдат преценени извън емоцията и излишния драматизъм, тъй като  К.К. и Д. Т. са се познавали и са поддържали отношения в продължителен период от време преди деянието - имали са три годишна връзка, от която е родено и тяхното малолетно дете. Защитата предлага на съда да приеме, че поради характеровите особености на двамата, фактическото им съжителство се е развило  доста бурно със съответните емоции, раздели, събирания. Твърди се, че в тази бурно протичаща връзка пострадалата Д. Т. е  установила отношения и с друго лице, а именно със свидетеля П.Т.. Предлага се на съда да приеме като доказателства в тази насока заключението на  техническата експертиза за естеството на проведените контакти от пострадалата в  системата но скайп, за което според защитата е останала следа в изследваното ВД – преносим компютър. Предлага се съдът да съпостави заключението на експертизата със  свидетелските показания и в частност с показанията  на Н.Р.. Посочва се, че свидетелката е била  близка приятелка на Д. Т. и е потвърдила  наличието на връзка между нея  и друго лице, различно от подсъдимия. Защитата твърди, че подсъдимият е бил изненадан от посочената информация, относима към личния живот на Д. Т. и именно поради това спонтанно е потърсил обяснение от майката на детето си и от  жената, с която живее във фактическо съжителство.

Защитата подчертава, че констатациите на съда не следва да се основават на предположения, изградени от факти, предхождащи деянието и поради това  никой освен подсъдимият и  пострадалата не е могъл  да каже каква е била темата на техния  разговор, състоял се при последната им среща на инкриминираната дата и доколко този разговор основателно или неоснователно е предизвикал раздразнението на подсъдимия.

Защитата се съгласява с факта, че този разговор с неустановено съдържание е приключил с нанесен побой от страна на подсъдимия върху пострадалата, но същевременно подчертава, че тя е отвръщала на ударите. В тази насока се предлага на съда да обсъди  приобщените по делото медицински документи, касаещи подсъдимия, в които са отразени  негови наранявания по части от тялото с локализация, която изключва самонараняване или друг повод, извън случилия се побой между двамата. Защитата изразява  съжаление за настъпилия съставомерен общественоопА.резултат, свързан със смъртта на Д. Т. с оглед бъдещето на нейната  невръстна дъщеря и страданията на нейните близки, но подчертава, че подсъдимият също е от този кръг лица, които ще преживяват загубата на пострадалата.

От правна страна защитата пледира съдът да прецени точната правна квалификация на деянието, като навежда аргументи, че възприетата във внесения обвинителен акт по смисъла на чл. 116 и предл. 2 и предл. 3 на т. 6 на ал. 1 от НК е неправилна.  Защитата подчертава, че доказателствената съвкупност обосновава извод, че смъртта на Д. Т. е настъпила в следствие на стремеж на подсъдимия да й причини само и единствено телесна повреда. В тази връзка се изтъкват изявления на частното обвинение в посочения смисъл с оглед признанието на подсъдимия пред негови съседи и близки : „Да, бих я”. Отделно от това се изтъква, че именно за побой, а не за причиняване на смърт е изложена фактическа обстановка във внесения обвинителен акт. Защитата на подсъдимия черпи основания за прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление и от съдържанието на съдебномедицинските експертизи с оглед липсата на мастна емболия в областите, за които обвинението твърди,  че подсъдимият е душил пострадалата. При собствена оценка на СМЕ защитата посочва, че  е категорично  доказана липсата на мастна емболия, а такава се получава като логична последица от силен натиск на тялото. Навеждат се доводи, че не се констатира счупване на кости по лицето на пострадалата. Изразява се категорично несъгласие с позицията на частното обвинение за садистични наклонности на подсъдимия, изразени в нанасянето на удари в  областта на главата до постигането на претендирания от обвинението общественоопА. резултат. Защитата изисква от съда да отговори, ако подсъдимият е нанесъл с претендираното от обвинението ожесточение и интензивност удари в областта на главата на пострадалата,  защо няма констатирани счупвания на която и да е изключително деликатна кост в лицевата област. Защитата предлага своя отговор на този въпрос, като изтъква, че единственият възможен извод е за поредния побой между подсъдимия и пострадалата, свързан със стремежа на К.К. от субективна страна да нанесе телесна повреда.

Защитата отделя внимание и на доказателственото значение  на съдебнопсихиатричната експертиза на подсъдимия, за да заключи, че и той, както   всеки човек може да реагира по специфичен за него начин в опредЕ.ситуация. Защитата изтъква, че характерна особеност за подсъдимия е сравнително по-ниският праг на търпимост, себелюбие, както и наличието на  по-висока конфликтна готовност. Защитата моли съдът да приеме като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство фактът, че подсъдимият е  узнал за изневярата на Д. Т. с един от неговите собствени приятели.

Възразява се срещу аргументите на повереника да изведе умисъл за причиняване на смърт въз основа на отправена от подсъдимия реплика със съдържание „Остави я, ще се оправи”. Предлага се друга интерпретация на този факт, а именно, че  ако подсъдимият е искал да убие Д. Т. и ако е знаел, че нанесеният от него побой ще причини инкриминираните  непоправими последици, той е нямало да се обърне с цитираната реплика към свидетелите, а щял да уведоми съответните служби точно така, както е направил на другия ден.

Изразява се категорично несъгласие и с довода на частното обвинение, че пострадалата, водена  от страх от подсъдимия, е преминала цяла ***** с детето, за да отиде в семейното им жилище. В тази насока се излага аргумент за липсващи  данни по делото да са предприемани каквито и да е мерки по съответен ред за закрила на физическата цялост на Д. Т.. Приема се, че макар и пострадалата да е била от  категорията лица, защитени по смисъла на ЗЗДН, не се е възползвала от законовата възможност да получи закрила, а е продължила по своя воля бурната си връзка с подсъдимия.

Защитата настоява да получи отговор от съда защо при щателните изследвания на подсъдимия  и пострадалата органите на досъдебното производство не са констатирали наличие на психотропни вещества, алкохол или каквито и да било други химически съставки. Навежда се, че употребата на алкохол не се установява на инкриминираната дата за подсъдимия,  а единствено по отношение на  пострадалата. Защитата настоява съда да анализира протокола за оглед на местопроизшествие в семейното жилище и да установи, че в същото жилище не е констатирано от службите наличие на алкохолни напитки. Самостоятелно направеният извод от страна на защитата е, че  пострадалата, идвайки в семейното жилище в „Д.”, е била в състояние след употреба на алкохол. В тази връзка защитата настоява за отговор от страна на съда за качествата, с които се отличава и личността на пострадалата.

При собствена интерпретация на съдебно-медицинските изследвания защитата посочва, че не е изяснено по експертен път дали смъртта на пострадала е настъпила от механична асфиксия или от отток на мозъка. Акцентира се върху разбирането, че са установени  две различни причини за настъпване на смъртта, както и че наличието на механична асфиксия, която евентуално според СМЕ е самостоятелна причина за смъртта, не кореспондира с гласните доказателства, които дори и частното обвинение приема с доверие, а именно – с показанията на  свидетеля В.К., брат на подсъдимия.

В заключение защитата  отправя своето искане към съда да обсъди всички доказателства по делото, да ги прецени в тяхната правна съвкупност и  да приеме за установено, че в  конкретния случай са касае за престъпление по смисъла на чл. 124, ал. 1 НК.  Предлага се съдът да признае подсъдимият за невиновен по предявеното му и поддържано от прокуратурата обвинение по чл. 116 вр. чл. 115, да го признае за виновен по ал. 1 на чл. 124 НК, като му наложи съответното наказание по предвидения в процесуален ред, избран от защитата за разглеждане на делото в съдебната му фаза.

Относно гражданските искове, защитата предоставя  на решението на  съда, без да се ангажира с конкретни искания.

 

Повереникът на И.Т. - адв. А. в реплика изтъква, че е естествено защитата да изтъква всички обстоятелства, които могат да смекчат положението на  подсъдимия, но изразява категорично несъгласие с предложената правна квалификация на деянието по чл.124, ал.1 от НК ( за причинена смърт по непредпазливост вследствие на умишлено причинена телесна повреда). Излага се аргумента, че за субективната страна на деянието безспорно се извличат данни от  обективните действия на дееца. Становището на повереника е, че обективните действия на подсъдимия не сочат на умисъл за причиняване на телесно увреждане, тъй като те се характеризират с множество силни удари по  жизнено важна част на човешкото тяло като главата и шията, с притискане на пострадалата с цел да спре притока на кислород към тялото. Повереникът изтъква, че цялостната преценка на описаните действия, изключва подсъдимият да  е целял само и единствено причиняването на телесна повреда.  Подчертава се, че ако е вярна тезата, че подсъдимият не е желаел смъртта на пострадалата, а само е  целял причиняване на телесно увреждане, е щял своевременно да потърси медицинска помощ, както многократно го е подтиквал брат му. Повереникът посочва, че вместо да предприеме такИ.действия, подсъдимият е напуснал апартамента си, чудел се къде да отиде и дори свидетелят С. му предлагал къщата на своята майка, за да остави пострадалата  24 часа сама.

Към изложените доводи от защитата се репликира, че наличието на алкохол в кръвта пострадалата е пренебрежимо малко - 0.25  промила и да се твърди, че към момента на инкриминираното деяние едва ли не тя е била пияна, а той трезвен, според повереника е некоректно, защото неговите изследвания са направени 24 часа по-късно, т.е. към момента на деянието какво е поел не се знае и за нещо друго няма никакви доказателства.

По повод наведените от защитата доводи повереникът отново се спира на доказателствата, събрани с показанията на св. Н.Р. и ТЕ, за да подчертае, че интимни отношения не могат да се установяват с компютърно технически експертизи.

Репликират се и аргументите на защитата, че липсва доказателствена обезпеченост за страха, който е изпитвала пострадалата. Повереникът се позовава на гласните доказателства, за да приеме за установено, че  няма какво друго да пострадалата  в дома на подсъдимия в ж.к. „Д.” освен този страх.

 

Подсъдимият К.К. ( в своя лична защита) посочва, че не желае да добави нищо към казаното от страните. В последната си дума подсъдимият заявява, че съжалява за случилото се и друго не може да добави към това.

            Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото поотделно и в съвкупност, намира за установено следното.

 

           ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА

 

Подсъдимият К.Р.К. с ЕГН **********  е български гражданин, роден на *** ***, със средно образование, неженен, по професия: монтажник, с постоянен адрес: гр.*****, ж. к. „Д.” №***, вх.*, ет. *, ап. ***. Към момента на деянието е осъждан четири пъти за хулиганство. Подсъдимият е осъждан и за кражба.  

Подсъдимият е признал по реда на чл.371, т.2 от НПК описаните в обвинителния акт факти, а именно че пострадалата Д.В. Т. се познавала с него от около три години преди деянието. Още в началото на тяхната връзка тя споделяла, че той е с много тежък характер, нервен и избухлив, често вдигал скандали, а също така, че й нанася  побои. Сред своите познати подс. К. също бил известен с това, че инициирал и участвал в сбИ.ия, както и че имал „лошо пиянство”. Въпреки това двамата заживели съвместно, без сключен граждански брак в жилището на подсъдимия на адрес гр. *****, ж. к. „Д.”, бл. ***, вх. Г, ет. *, ап. ***. Д. Т. забременяла и на *** г. родила общото им дете А.К.К., но това обстоятелство не променило отношението на подсъдимия  към нея, дори напротив - подс. К. станал още по-агресивен и по-груб. Д. Т. споделяла при срещи с майка си - свидетелката И.Т.Т., че подс. К. е опА. и тя не може да го напусне, тъй като я бил заплашил, че ще я убие, ако направи това. На св. И.Т., както и на други свидетели /Б., Д., Н., Р., Д./, Д. Т. също споделяла страховете си, а и същите виждали често наранявания по тялото и лицето й, за които пострадалата обяснявала, че са причинени от подс. К..

На неустановена дата през месец август 2013 г., една вечер подс. К. се прибрал у дома си и казал на Д. Т. да приготвя багажа си, защото тръгват за морето с бебето. Тъй като бил употребил алкохол, Д. Т. се разплакала и отказала да тръгне, като успяла да вземе детето, а подс. К. потеглил сам и същата вечер катастрофирал с автомобила си. След този инцидент Д. Т. се преместила да живее временно в жилище на приятелката си - св. Н.Р.Р., като целта била да се скрие и подс. К. и той да не може да я намери. Д. Т. останала около месец в жилището на св. Р., след което св. И.Т. наела квартира в кв. „******”, в която отишла да живее заедно с дъщеря си и нейното дете. Д. Т. не казвала адреса на новото си жилище  на подс. К., защото се страхувала да не я нападне, но през няколко дни посещавала жилището му заедно с детето им, за да може той да го вижда.

На 12.10.2013 г. /събота/ Д. Т. споделила с майка си, че след разговор в „Скайп” с подс. К. е разбрала, че от Кипър ще се върне св. В.Р.К., брат на последния, който ще носи дрехи за детето, изпратени от майката на обвиняемия - св. Ц.В.Ш., която също работела в Кипър. По тази причина Д. Т. взела такси от жилището си и заедно с детето около 15:30 часа потеглила към жилището на подс. К., където пристигнала около 16:00 часа. След пристигането си в ж.к. „Д.” Д. Т. отишла в жилището на подсъдимия на адрес гр. *****, ж.к. „Д.”, бл. ***, вх. Г, ет. 6, ап. ***.  Между нея и подс. К. възникнал скандал, тъй като смятал, че тя му изневерява. Скандалът прераснал в нанасянето на побой, при който подс. К. с ожесточение и ярост нанесъл множество юмручни удари в областта на главата, лицето, тялото и крайниците на пострадалата, като ударите били с такава сила, че дори причинили наранявания в областта на пръстите на ръцете му, дланите и горната им повърхност. От нанесения побой, приживе Д. Т. получила закрита черепно-мозъчна травма със субдурален и субарахноидален кръвоизливи, чието развитие продължило в по- продължителен период от време от порядъка на няколко до десетки минути. Също така подс. К. притискал тялото на пострадалата върху широка повърхност и тя получила шийната травма. Подсъдимият продължил да притиска гръдния кош на пострадалата, нейните  външни дихателни отвори и устата, което допълнително довело до асфиксия.

В резултат  на получените от побоя наранявания Д. Т. починала, но преди това същата изпитвала значителни болки и страдания. Тя  била в състояние да преработва емоционално състоянието, в което е била поставена до загубата на съзнание при задушаването и да осъзнава настъпването на смърт от асфиксия.

На 13.10.2013 г., около 20:00-20:30 ч„ свидетелите А.Г.Г. и А.К.Б. се прибирали у дома си на адрес гр. *****, ж.к. „Д.”, бл. ***, вх. Г, когато на етажната площадка на ет. * видели подс. К., който бил заедно с детето си и изглеждал видимо разстроен. Попитали го какво е станало, при което последният отговорил „Д. е починала”, а на въпроса дали той я е набил отговорил „Да. Бих я!”. След този разговор подс. К. съобщил на тел. 112 за случилото си и в жилището на свид. Г. изчакал пристигането на служителите на полицията и Центъра за спешна медицинска помощ (ЦСМП).

На местопрестъплението била изпратена дежурна група от СДВР, а лекар от ЦСМП констатирал настъпилата преди пристигането му в 20:55 часа смърт на Д. Т.. За времето от 01:31 до 05:30 часа на 14.10.2013г. бил извършен оглед, а трупът бил транспортиран в КСМД при УМБАЛ „Александровска” ЕАД за извършване на аутопсия.

От извършеното освидетелстване на подс. К., както и от назначената СМЕ, били установени кръвонасядания по външно- страничната повърхност на дясната му лакътна става, вътрешно - страничната повърхност на дясната предмишница, увреждания на тръбните повърхности на двете длани, които отговарят по време да са получени при осъществяване на инкриминираното деяние. В хода на досъдебното производство била назначена СМЕ на трупа на пострадалата, в  заключението на която било отразено, че установените охлузвания и кръвонасядания по гръбната повърхност на двете ръце на подсъдимия, са локализирани в области, които добре отговарят на получаване на уврежданията при свити в юмрук длани. Посочва се, че за получаване на охлузванията е необходимо нанасяне на удари в области върху твърда подложка, каквито са и анатомичните особености на главата и лицето.

При извършената СМЕ на трупа на Д. Т. били  установени закрита черепно-мозъчна и лицева травма, травма на шията и шийния отдел на гръбначния стълб, кръвонасядания на гърба, горните и долните крайници, охлузвания и рана на долните крайници. По експертен път било установено, че причината за смъртта е съчетаната черепно-мозъчна и шийна травма с данни за механична асфиксия, довели до парализа на жизненоважните мозъчни центрове на дишането и сърдечната дейност. Установените телесни увреждания били резултат от удари с или върху тъпи предмети, като травматичните увреждания в областта на шията били  резултат от притискане с такИ.предмети.

От заключението на допълнителната СМЕ в хода на досъдебното производство било установено,  че времето, за което настъпва смърт от механична асфиксия е около 5-7 минути, но е възможно да настъпи и по-бавно при наличие на определени обстоятелства, посочени в експертното изследване. Черепно-мозъчната травма  предшествала получаването на механичната асфиксия. Установеното кръвонасядане на дълбоката мускулатура на гърба било получено при притискане на тялото върху широка повърхност, като в този момент било възможно получаването  и на  шийната травма. Било установено, че действието на притискане на тялото върху широка повърхност е възможен механизъм на  притискане на  външните дихателни отвори и устата на пострадалата, респективно, че е възможен механизъм на осъществяване на  асфиксията.

Сред кръга на признатите от подсъдимия по чл.371, т. 2 от НПК факти е и този, че описаните в обвинителния акт травматични увреждания са резултат от значителни по сила удари с или върху твърди тъпи или тъпоръбести предмети, както и от притискане между такИ.предмети, че травматичните увреждания по главата, лицето, лигавицата на устата, шията, тялото и крайниците  по своя медико - биологичен характер са причинили значителни болки и страдания на Д. Т., които са продължили до загубата на съзнание при задушаването и настъпването на смърт от асфиксия. От подсъдимия  е признат и фактът, че в резултат на осъщественото  притискане в областта на шията жертвата е изпитвала освен силни болки, но също така  чувство за безпомощност, страх и ужас от осъзнаването на настъпващата смърт.

Признанието на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК включва и твърдението в обвинителния акт, че към момента на извършване на деянието не е бил в състояние на физиологичен или патологичен афект. В тази насока обвинението се позовало на изготвената комплексна тройна съдебно­психиатрична и психологична експертиза, заключаваща, че подс. К. не страда от психично заболяване, което може да се приравни към продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието, че няма вроден или придобит интелектуален дефицит, както и че не страда от  личностово разстройство. Сред признатите факти са констатациите на вещите лица относно характера на подсъдимия, като активен, доминиращ, с високо ниво на конфликтна и агресивна готовност, импулсивен, раздразнителен, егоцентричен, отдаващ неизменно приоритет на собствените си желания.

            Извън признанието на подсъдимия е осъждането му с присъда, влязла в сила към момента на деянието и за престъпление по чл.131, ал.1, т.4 вр. с чл.129, ал.2 вр. с ал. 1 от НК ( за нанесени средни телесни повреди на повече от едно лице по хулигански подбуди) на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца (л.21, СП, СГС).

 

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА

 

Съгласно задължителните указания по т. 4 от ТР № 1 от 06.04.2009г. по т.д. № 1/2008г., ОСНК на ВКС и с оглед утвърдения  в чл.31, ал.2 от КРБ принцип, възпроизведен в чл.116, ал.1 от НПК, за недопустимост обвинението и присъдата да се основават само на направено самопризнание, процедурата по чл. 371, т.2 от НПК е приложима единствено при наличието на надлежно събрани в досъдебното производство доказателства, подкрепящи описаните факти. Следователно към момента на постановяване на определение по чл.372, ал.4 от НПК доказателствата от досъдебното производство ведно с валидно направено самопризнание по чл.371, т.2 от НПК следва да са достатъчно убедителни, за да  потвърдят по несъмнен начин фактите, на които се позовава прокурорът.

Настоящият състав на съда счита, че в първоинстанционното производство подсъдимият е направил валидно изявление по чл.371, т.2 от НПК, тъй като е признал изложените факти в тяхната цялост и поддържа изявленията си дори и  след като са му разяснени последиците по чл.372, ал.1 от НПК. Съдът подчертава, че изявлението на подсъдимия за признанието на фактите, е абсолютно необходима предпоставка за провеждането на диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК. Тя обаче не е достатъчна, за да се премине по този ред на разглеждане на съдебното производство. Съдът следа да упражни правомощието си за  преценка дали е налична и другата предвидена в закона предпоставка – да е налице  съответствие на самопризнанията със съдържанието на доказателствения материал.

Съдът постанови определение по чл.372, ал.4 от НПК, тъй като намери, че описаните в обвинителния акт факти се подкрепят по изискуемия от чл. 303, ал.2 от НПК начин от доказателствения материал по делото.

Независимо, че съдът е приел делото да бъде разгледано в предвидената в закона диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК, той дължи доказателствен анализ в мотивите към присъдата по следните съображения.

На първо място аргументи в тази насока се извличат от основния принцип на чл.121, ал. 4 от КРБ, че актовете на правораздаването се мотивират. Единственото допустимо отклонение от този принцип е не дали, а кога трябва да се изложат мотиви. Така общото правило, че мотивите се излагат към момента на постановяване на съответния акт, намира изключение в предвидените в закона случаи ( т. напр. чл.308 от НПК). На практика сроковете по чл.308 от НПК са валидни и при  мотивиране на актовете, които не се обжалват (протестират) отделно от присъдата. Случаят с определението по чл.372, ал.4 от НПК е точно такъв. Съдът не дължи аргументи в подкрепа на своите констатации за съответствие на направеното самопризнание със съдържанието на доказателствения материал  към момента на произнасянето си по чл. 372, ал.4 от НПК и това определение не подлежи на инстанционен контрол отделно от присъдата. Следователно  съдът следва да огласи съображенията си за постановяването му с мотивите към крайния съдебен акт.

На второ място, задължението на съда да мотивира отговорите на въпросите по чл.301, ал.1, т.1 и 2 от НПК в случаите на проведена диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК произтича и от необходимостта да изрази опредЕ.позиция относно възможни противоречия между доказателствените  източници и дали ако се  констатират такива, те създават сериозни съмнения относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние. Този довод отново произтича от задължителното за съдилищата тълкуване по т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт на ОСНК на ВКС съгласно изложеното в мотивите към него.

Съдът намира, че в конкретния случай преди да се анализират доказателствата, събрани в досъдебното производство, следва предварително да се постави и друг въпрос: дали е допустимо в процедура по съкратено съдебно следствие да се събират  доказателства в съдебното производство. Съдебната практика е имала вече възможност да се произнесе по този въпрос с решение, в което е аргументирано становището, че събирането на доказателства в съдебното производство е допустимо и при съкратено съдебно следствие ( т. напр. Р № 57 /01.02.2012г. по Н.Д. 18/2012г. на ІІІ Н.О. на ВКС). Това становище се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав. Разпоредбите на НПК и тълкуването с ТР № 1 от 06.04.2009г. по т.д. № 1/2008г., ОСНК на ВКС не създават пречка  да се събират доказателства, свързани с приложимия материален закон, доколкото ограничението, което се коментира в т.8 от цитирания тълкувателен акт на ВКС, се отнася само до фактите, а не до правото. Отделно от това е допустимо и събирането на доказателства, но само на такива, с които могат да се проверяват признатите от подсъдимия факти, не  и такива, с които се установяват нови факти, останали извън обхвата на самопризанието по чл. 371, т.2 от НПК. Настоящият съдебен състав счита, че е допустимо  и събирането на доказателства във връзка с приетия  за съвместно разглеждане граждански иск, след като тази процесуална дейност не  води до затрудняване на наказателното производство и до отлагане на  неговото разглеждане, нито е свързана с установяването на нови факти.

Хронологично съдът намира, че следва да обсъди на първо място писмените доказателства и писмените доказателствени средства, доколкото по-голямата част от тях са били проведени в неотложен порядък, т.е.  в момент, най – близък до инкриминираната дата и доколкото те са отправна точка на по-големия обем от експертизите. Отделно от това доказателствата, събрани с протоколи, удостоверяващи проведени процесуално-следствени действия съгласно чл.127 от НПК, могат да бъдат интерпретирани и във връзка с точната преценка за достоверност на гласните доказателства.

 

Специално внимание следва да се отдели на доказателствата, свързани с правния статус на подсъдимия към момента на деянието.  

Съдът констатира, че съгласно наличните по делото писмени  доказателства, относими към правния статус на подсъдимия, макар и да не са  били известни на прокуратурата поради липсата на инициатИ.да се изиска актуално свидетелство за съдимост към момента на внасянето на обвинителен акт,  подсъдимият към 13.10.2013г. е със  статус на осъждано на ЛОС лице и то по критериите на чл.29, ал.1, б.”а” от НК. Извод в тази насока се обосновава от изисканото от разпоредително заседание на съда свидетелство за съдимост (л.20 и сл. от СП). На л. 21 от СП, СГС е приложен бюлетин за съдимост, в който е отразено осъждане на подсъдимия за тежко умишлено престъпление ( такова по чл.131, ал.1 т.4 вр. с чл.129, ал.2 вр. с ал.1 от НК – за причинена средна телесна повреда по хулигански подбуди на повече от едно лице) на лишаване от свобода за срок от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА с постановено изпълнение при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип с присъда на СРС, НО, 107 състав по НОХД 2711/2010г. от 05.11.2012г., изм. с решение № 1138/10.10.2013г., на СГС, НО, ХІ състав, влязла в законна сила на 10.10.2013г., т.е. само два дни преди да започне изпълнение на престъплението, за което се провежда настоящото наказателно производство. В действителност  посоченият бюлетин за съдимост, съгласно отразеното в самия него, е бил изготвен на 17.12.2013г., а изисканото в досъдебното производство свидетелство за съдимост е от 14.10.2013г. (л.145-л.149, том 1 от ДП), т.е. преди актуализацията. Всъщност това е единственото свидетелство за съдимост, изискано в ДП и поради това извън вниманието на прокуратурата при липсваща инициатИ.да се проверят данните за съдимост към момента на окончателното конструиране на обвинителната теза и при упражняване на правомощието по чл.246 от НПК, е останал актуалният правен статус на К.К. към момента на деянието, а именно като рецидивист по смисъла на чл.29, ал.1, б.”а” от НК. С оглед изложеното и след като убийството на Д. Т. е деяние, представляващо опА. рецидив, към момента на внасянето на обвинителен акт са били налице основания за приложението на още един квалифициращ признак, а именно  на този по чл.116, ал.1, т.12 от НК. При липсващо обвинение  обаче настоящият състав на съда може да обсъжда  този признак само и единствено на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства. Съдът не разполага и с правомощията да укаже на прокуратурата какво обвинение са повдигне и поддържа съгласно конституционно закрепените й правомощия по чл.127, т. 3 от КРБ. С оглед изложеното констатираният пропуск не се преценява от настоящия съдебен състав като основание за прекратяване на съдебното производство.

В скоба следва да се посочи, че изменение на обвинението по чл.287 от НПК е сред кръга от правомощията на прокурора, които той е недопустимо да упражни в хода на диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК, когато е направено самопризнание по чл.371, т.2 от НПК. И това е така, тъй като производството се развИ.само въз основа на признатите факти, а изменение на обвинението е свързано с конструиране на обвинителна теза по нови факти, срещу които подсъдимият не се е защитавал в досъдебното производство. Отделно от това,  ако се съберат доказателства за приложимия материален закон, то те могат да бъдат отразени в правната квалификация на деянието при постановяване на крайния съдебен акт само ако не се касае за по-тежко наказуемо престъпление или ако не се отегчава положението на подсъдимия съобразно зададените фактически и юридически параметри на внесения обвинителен акт. В настоящия случай, разкрИ.ето на нови доказателства, сочещи за наличието на още един квалифициращ признак по чл.116, ал.1 т.12 от НК, макар й да е относимо към приложимия материален закон, не може да доведе до осъждане и по този текст от закона, тъй като на подсъдимия не е било повдигнато надлежно обвинение за това в досъдебното производство и защото този признак отсъства във внесения обвинителен акт. Съдът също не може служебно да го приложи, защото такова действие на съда  би довело до недопустимо влошаване положението на подсъдимия, като го постави в положение на процесуална изненада да се защитава и срещу  квалифициращ признак на чл.116, ал.1 от НК ( деянието да е било извършено при опА. рецидив), по който той не е могъл да организира защитата си  в подготвителната фаза на процеса.

В светлината на изложеното и след като прокурорът може хипотетично (ако прецени, че са налице основанията за това  и при собствен прочит на доказателствения материал) да упражни правомощията си по чл.287 от НПК само, ако делото бъде разгледано по общия ред, настоящият съдебен състав се занима с въпроса дали предоставянето на такава процесуална възможност на прокурора е  задължение на съда с аргумент, че интересите на правосъдието изискват това. Съдът обсъди въпроса дали отсъствието на такава процесуална възможност в диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК в хипотезата на направено самопризнание по чл.371, т.2 от НПК се явява самостоятелно основание за отказ да бъде проведена противно на исканията на защитата на подсъдимия.

Настоящият съдебен състав намира, че след като е направено валидно самопризнание от подсъдимия, което категорично се подкрепя от събраните доказателства, съдът  не може да откаже провеждането на диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК. Законът не поставя изискване за изпълнението и на други условия, включително и на такова, свързано с интересите на правосъдието, както следва да се окачестви пропускът на обвинението в досъдебното производство своевременно да събере доказателства за актуалния правен статус на подсъдимия и невъзможността да поправи този пропуск при поисканата от защитата процедура в съдебната фаза на наказателния процес. В този смисъл ВКС е имал възможност да се произнесе ( т. напр. Р № 324 от 01.10.2008г. по Н.Д. 294/2008г., ІІІ Н.О. на ВКС) и няма причина и настоящият съдебен състав да се отклони от тази съдебна практика. Може само да се заключи, че в конкретния случай защитата на подсъдимия е била проведена изключително ефективно и пълноценно и не може да бъде упреквана  за това, че се възползва от пропуск, допуснат от органите на досъдебното производство.

Съдът е воден от разбирането, че няма пречка да се обсъждат и събират всички доказателства, относими към материалния закон (бюлетините, удостоверяващи съдебното минало на подсъдимия са точно такова доказателство). Ето защо настоящият съдебен състав счете, че е  необходимо да бъдат изследвани всички обстоятелства, чрез които да се установи каква е обществената опасност на деянието  и дееца, както и възможностите за поправянето на подсъдимия. Съдебното минало на подсъдимия, обстоятелствата, при които е било извършено изпълнението на престъпната дейност са сред този кръг обстоятелства и ако те разкриват и други квалифициращи признаци на престъплението, за които не  е предявено съответно обвинение, съдът не може да ги отмине с мълчание, напротив -  длъжен  е да ги съобрази на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства.

 Съдът обсъди предварително изложените по-горе въпроси, за да очертае кръга от доказателствата, на които е допустимо да се основават  изводите от фактическа страна, както и за да обоснове изобщо необходимостта от доказателствен анализ, доколкото в съдебната практика на САС този въпрос е решен противоречиво.

 

В досъдебното производство са били събрани писмени доказателства, съставени са  и протоколи, удостоверяващи проведени процесуално-следствени действия. За част от тях е необходимо да се извърши сравнителен анализ и с изготвените заключения на експертизи, доколкото в резултат на така проведените действия са били намерени и иззети ВД, а те от своя страна са били обект на последващи ПСД. Друга част от протоколите и иззетите с тях ВД следва да бъдат обсъдени поотделно с оглед особеното им доказателствено значение за основните факти по чл.102 от НПК:

І. протокол за оглед на местопроизшествие  от 14.10.2013г. – ап.***, в ж.к. „Д., бл.***  – л.47 – л.50, том 1 – обект на оглед е било жилище, находящо се в гр. *****, ж.к. „Д.”  и при това процесуално-следствено действие са били иззети веществени доказателства и биологични следи, както следва: ОБЕКТ № 1 – биологични следи, запечатани с картон № 0017867- кафеникава материя, иззета от парапет на междинна площадка между ет. 2 и 3 във вх.Г, бл.***, ж.к. „Д.” (жилищния блок и вход на подсъдимия); ОБЕКТ №2 биологични следи, запечатани с картон № 0017736-кафеникава материя, иззета от петно с неправилна форма, открито на пода на етажната площадка на ет. 6 в същия вход и блок.

Вещи, иззети от ап. ***, ет.6, вх. Г, бл.*** в ж.к. „Д.” са  ОБЕКТ №3 –запечатан с картон № 0017627 – пръстен с бял метал с 1 бр. прозрачен камък, иззет от трети пръст от лявата ръка на трупа на Д. Т.;  ОБЕКТ № 4, както условно били обозначени иззети веществени доказателства, с които бил увит трупа на пострадалата, а именно: чаршаф, олекотена оранжева и зЕ.завивка, два броя хавлиени сини кърпи, запечатани в картон А 169040; ОБЕКТ № 5 – биологични следи, запечатани с картон № 0017625, иззети от кафеникава материя, открита във вид на пръски от таблата на леглото, върху което е бил открит трупа на пострадалата, намираща се върху източната стена на стаята; ОБЕКТ № 6 – лист с ръкописен текст, запечатан с картон  № А169039,  открит най-горе вдясно от секционен шкаф, находящ се вдясно от входната врата на стаята, в която е открит трупа на пострадалата; ОБЕКТ № 7, представляващи 4 бр. карти – памет, открити в метална кутия, съдържаща се в ***** чанта върху горен десен рафт - 1 бр. карта – памет „multimedia card 32 mb, 1 бр. карта – памет „Panasonic” 32 mb, 1 бр. карта – памет „ Sandisk  - 12 mb  и карта памет “Sony” – 2 GB, запечатани с картон  № А 170168; ОБЕКТ № 8 – пластики на сим-карти – 3 бр. B- connect, подробно описани по номера в протокола, 1 бр. сим – карта  на М-тел, подробно описана в протокола, както и 1 бр. сим-карта без име, но с подробно посочен номер, сим-карта на Globul с подробно цитиран в протокола номер, открита в чекмедже на бюрото,  всички запечатани в картон  № А 170166; ОБЕКТ № 9, представляващ компютър с надпис „bevod”, със сиво – черен панел, запечатан с картон картон серия и номер А  169038; ОБЕКТ № 10, представляващ пепелник с множество угарки с кафяв и бял филтър, иззет от бюро в спалнята и запечатан в картон серия А, № 170169.

От кухня в жилището на подсъдимия, разположена в западна посока  и представляваща помещение без врати, били открити и иззети следните биологични следи и ВД: 1 бр. мобилен телефон в изключено положение „Самсунг” с IMEI - 35175104379832 и съдържащи се в него сим-карта на Globul и карта памет „ Тошиба” – 4 GB, описани  иззети като ОБЕКТ № 11, запечатани с    картон серия А 170164; 1 бр. угарка с кафяв филтър, иззета от пепелник в помещение, обособено като всекидневна към кухнята  и запечатана като ОБЕКТ № 12 в плик за биологични следи серия № 0017628; от друг пепелник, открит в кухненското помещение били открити и иззети част от пура, 3 бр. угарки с кафяв филтър и 1 бр. угарка с бял филтър, като изброените вещи били описани в протокола като ОБЕКТ № 13 и били запечатани с  картон серия А 170163. В протокола за оглед било отбелязано и изземването на дактилоскопна следа от каса на входна врата в хола. След приключване на огледа апартаментът бил заключен от 5 бр. секретни ключове и 1 бр. касов ключ, открити от разследващите върху холна маса в хола. Ключовете били запечатани като ОБЕКТ № 14 с картон серия А 170165.

Всички иззети ВД били запечатани с ЧВП № 058 НЕКД.

При оглед на апартамента в ж.к. „Д.” в килер били открити и чифт боксови ръкавици, които не били иззети като ВД, но са описани в протокола. В тази връзка следва да се отбележи, че съхраняването на боксови ръкавици в жилището на подсъдимия, макар и тези вещи да не са пряко относими към главния факт, внася допълнителен щрих в обстановката, представляваща едновременно жилище на подсъдимия и място на извършване на престъплението. Очевиден е интересът на подсъдимия към дейности, свързани с физически сблъсък при наличието на боксови ръкавици в жилището му. Още повече, този детайл не  е изолиран от останалия доказателствен материал доколкото самостоятелно извод в тази насока може да се обоснове и от факта на причинена от подсъдимия средна телесна повреда по хулигански подбуди на повече от едно лице, за което той е бил осъден с присъда на СРС, НО, 107 състав по НОХД 2711/2010г. от 05.11.2012г., изм. с решение № 1138/10.10.2013г., на СГС, НО, ХІ състав, влязла в законна сила на 10.10.2013г.

Съдът намира, че описаните в протокол за оглед ВД са били приобщени с годно писмено доказателствено средство, какъвто е протоколът за оглед на местопроизшествие. Действието е било извършено в присъствието на посочените в него две поемни лица- М.Х. и П.Т. с начало на действието от 01.31 часа до 05.30 часа, т.е. в нощните часове на денонощието. Съдът намира, че е налице изключението по чл.156, ал.4 от НПК действието да се извърши през нощта с оглед данните, че случаят не търпи отлагане. Индикацията, че в жилището, обект на оглед, се намира труп, в съвкупна преценка с подадените данни от система „112” за насилствено отнемане на човешки живот, дават основание да се приеме, че провеждането на действието  при условията на спешност и в нощните часове на денонощието е било оправдано от опасността да бъдат унищожени или изменени  важни веществени доказателства, от значение за делото.   

В протокола за оглед не  е отразено присъствието на лице, включено в кръга на живущите в този апартамент. Такова изискване обаче не може по аналогия да се съблюдава от предписанията на чл.162 от НПК, валидни само в случаите на проведено претърсване и изземване.

Съдът се занима с въпроса дали изземването на описаните в протокола за оглед ВД е валидно, след като действието е извършено в жилището на подсъдимия, без предварително разрешение или последващо одобрение  и след като поначало жилището на всеки един български гражданин се ползва с неприкосновеност. Съдът намира, че правилно разследващите органи са отдали приоритет на друг принцип – на този по чл.13 от НПК, който изисква прокурорът и разследващите органи в пределите на своята компетентност да вземат всички мерки, за да осигурят разкрИ.ето на обективната истина. Важно е да се посочи, че протоколът за оглед, проведен в жилището на подсъдимия,  инкорпорира в себе си и друго действие – оглед на трупа на пострадалата. При оглед на труп, действието по арг. от чл.157, ал.1 от НПК се извършва по възможност на мястото, където той е открит, а по арг. от чл.155, ал.1 от НПК оглед може да се извършва и в помещения, какъвто е настоящият случай.

Няма съмнение, че с действието, извършено в жилището на подсъдимия в ж.к. „Д.”, е била засегната неговата лична правна сфера, както и че са отсъствали лицата, които живеят на посочения адрес. В конкретния случай обаче  това обстоятелство не може да се разглежда като пропуск на прокуратурата да проведе претърсване и изземване вместо оглед. Законовото основание за претърсване, посочено в чл.160 от НПК, е издирването на лице или труп, т.е. на ВД, чието местонахождение там не е предварително известно. Настоящият случай не е такъв. Местонахождението на трупа на пострадалата е било предварително известно въз основа на подадения сигнал от система „112”, поради което правилно разследващите органи са пристъпили към оглед на мястото, където се е намирал и каквато възможност е предвидена в разпоредбата на чл.157, ал.1 от НПК. Освен посоченото в самия протокол за оглед е отразено, че към момента на провеждането му достъпът до жилището не е бил ограничен, нито е бил осигурен насилствено от органите на досъдебното производство. Аргументи в тази насока съдът черпи от съдържанието на самия протокол, в който е отбелязано, че двете входни врати са свободно отворени към началото на процесуално-следственото действие и по тях не се констатират следи от насилие. От съдържанието на разговорите, установени от система „112”, е видно, че самият подсъдим е инициирал проверка по случая, т.е. оказаното от него съдействие към момента на провеждане на оглед е предоставено доброволно. Съдът намира, че при тази хипотеза предварително разрешение или последващо одобрение на действието от съд не се изисква. Аналогичен е случаят на подаден сигнал за извършено престъпление против собствеността, при който авторът на сигнала предоставя доброволно достъп на правоохранителните органи до помещенията за надлежната му проверка. Именно по този начин е било инициирано разследването и в настоящия случай.

Към протокола за оглед  бил изготвен и фотоалбум (л.51-л.61, том 1 от ДП).

Специално внимание следва да се отдели на фактите, които се установяват от протокола за оглед, проведен във вход „Г” на бл.***  и апартамента на подсъдимия в същия вход на ет. 6. Към момента на огледа входните врати на ап.*** (жилището на подсъдимия) са били отворени свободно (вътрешната е била отворена на дясно и към вътрешното  помещение). По вратите не са били открити видими следи от насилие. В протокола е удостоверено, че трупът на пострадалата е открит в края на „L” – образен коридор в спалня, намираща се в юго-западната част на апартамента върху легло, обвит с олекотена оранжева завивка. Към момента на открИ.ето на трупа на пострадалата главата била закрита с бял чаршаф, върху който било удостоверено, че се визуализира червеникава материя. В протокола било отразено, че под оранжевата завивка, трупът е завит с олекотена зЕ.завивка, а под нея са били открити две сини хавлиени кърпи. Върху трупа е била открита бяла тениска, вдигната в гръдната област, зацапана отпред с кафеникава материя в областта на лявото рамо. Трупът е бил открит в черен панталон и лилаво бельо. Към датата на провеждане на действието, т.е. към 14.10.2013г. по трупа били констатирани послесмъртни лилави петна, които при натиск не избледняват.

Съдът подлага на отделно обсъждане значението на част от иззетите по-горе ВД в съпоставка с останалите доказателства.

1. Такова отделно обсъждане се налага по отношение на открития във всекидневната към кухненското помещение ( на маса пред дИ.) 1 бр. мобилен телефон в изключено положение „Самсунг” с IMEI - 35175104379832 и съдържащи се в него сим-карта на Globul и карта памет „ Тошиба” – 4 GB. Съгласно отразеното по-горе това ВД е описано и иззето като ОБЕКТ № 11. Съдът намира, че ВД е било собственост на пострадалата Д. Т. и това е именно мобилният телефон, ползван от нея към инкриминирания период. Основание за такъв извод дават писмените доказателства, събрани чрез мобилни оператори в том 3 от ДП, подробно обсъдени в т. VІІ ( писмени доказателствени средства  от мотивите към присъдата –л.29 от мотивите). Видно от фабричния номер на телефона, подробно цитиран по-горе и посочен конкретно в протокол за оглед на местопроизшествие (л.49, том 1  от ДП), същият съвпада с фабричния номер на апарата, с който е засечено използването на издадената на името на Д. Т. сим-карта ( л. 64, л. 67, том 3 от ДП). Следователно въз основа на посоченото ВД може да се формира и друг категоричен извод, че пострадалата е пребивавала в неустановен период от време преди деянието в апартамента на подсъдимия, че този престой е бил съпътстван и със словесна  комуникация, доколкото се съдържат данни за престой. ВД№ 11 ( собственият мобилен телефон на пострадалата) е било открито в помещение, различно от това, в което по-късно е открит трупът. Факт е, че телефонът не се е намирал в дрехите на трупа, бил е изваден на маса във всекидневната и е открит върху маса до дИ., намиращ се там. С оглед изложеното съдът приема за установено, че ескалирането на конфликта е станало постепенно.

Последният отразен от мобилния оператор разговор с телефона на пострадалата датира от 04.10.2013г., като комуникацията е била проведена с телефонният номер на св. И.Т. ( последният е идентифициран в протокол за разпит на свидетел от 15.10.2013г. – л.79, том 1 от ДП и съвпада напълно с отразеното в справка, предоставена от „К.Б.” АД –л.67, том 3 от ДП).  Следователно в момента, в който Д. Т. е дошла, подсъдимият е бил там  и поради това следва да се приеме, че не е съществувала необходимост  да го търси по телефона. Особено значение следва да се отдаде на обстоятелството, че при оглед на местопроизшествие телефонът на пострадалата е бил в открит изключено състояние. Липсват доказателства дали то е свързано с конкретни действия на подсъдимия, за  да лиши  Д. Т. от възможност за комуникация или пък  изключването е настъпило към момента на деянието или малко по-късно поради липсващ заряд на батерията например. Това обстоятелство няма как да бъде изяснено и в съдебното производство, тъй като е следвало да се установи в неотложен порядък и касае актуалното състояние на опредЕ.вещ към точно определен момент. Съдът констатира пропуск на разследващия орган при открИ.е на изключения телефон да се отрази дали е технически възможно да бъде включен и дали съдържа достатъчен заряд на батерията за такова действие. Но дори и да се приеме най-благоприятното за подсъдимия фактическо положение, а именно – че телефонът на пострадалата е бил изключен неволно  или че не  е сторено предумишлено от подсъдимия с цел да я лиши от комуникация, то пак в подкрепа на обвинителната теза остава обстоятелството, че той е открит в помещение, различно от мястото, където по-късно е бил открит трупа. Така или иначе с оглед деформацията в облеклото на пострадалата и интензитета, с който подсъдимият е накърнил нейната телесна неприкосновеност, за него следва да е било несъмнено ясно, че тя към момента на деянието на практика не може да  потърси помощ от никого, най-малкото защото се намира в чуждо жилище сама с него и най– вече,  поради огромното превъзходство във физическата сила на подсъдимия. Съдът приема за установено, че в такава ситуация пострадалата  е била във фактическа невъзможност да излезе от спалнята, за да отиде във всекидневната, където се е намирал нейния мобилен апарат и да телефонира за помощ на когото и да било.

По-ясна индикация за момента, в който е бил изключен мобилният телефон на пострадалата, носят показанията на св. К.Г. (л.128, л.129, том 1 от ДП) в съпоставка с писмените доказателства от мобилни оператори (л.61 –л.71, том 3 от ДП), от които се установява, че на 13.10.2013г. И.Т. вече е издирвала своята дъщеря и Г. е разбрала от самия подсъдим, че Т. е разтревожена, тъй като не може да осъществи контакт с дъщеря си, поради факта, че мобилният апарат на Д. Т. е изключен. Всъщност тази част от показанията на св.Г. позволяват да се заключи, че апаратът на пострадалата със сигурност  е бил изключен още в сутрешните часове на 13.10.2013г.

 

ІІ. Протокол за оглед на труп  – л.62-л.63, том 1 от ДП.

От съдържанието на протокола е видно, че посоченото ПСД било проведено  в аутопсионна зала на КСМД. Обект на огледа е трупът на Д. Т.. Иззети били следните веществени доказателства: биологични - от поднокътно вещество, запечатано в хартиен плик с картон серия А № 159264, косми от главата на трупа, запечатани с картон серия А 159269; дрехи от трупа, запечатани в чувал с картон серия А 159265, синджирче от трупа, запечатано в полиетиленов лик с картон серия А 170314. Всички иззети ВД били  запечатани с ЧВП 041, НЕКД – СДВР.

Действието било извършено в присъствието на поемните  лица: Д. Х.А.  и Б. П.Г., а след експертното изследване проба от суха кръв върху марлен носител, иззета от трупа на пострадалата, била върната за съхранение при служител в сектор 01 О”ПКП”-СДВР с приемо-предавателен протокол  от 16.10.2013г. на ВД –л.30, том 3 от ДП.

 

ІІІ. Протокол за освидетелстване (л.64 - л.66, том 1 от ДП).

Освидетелстван е подсъдимият К., при което са иззети следните веществени доказателства: ацетонови обтривки от лява и дясна ръка, запечатани в плик с номер  № 001641, 1 бр. памучна блуза ( суичър), с качулка и джоб с цип, на който  е отбелязан надпис „Adidas”, запечатан с картон серия А, № 153403, 1 бр. долнище  на анцуг, запечатано с картон серия А № 153402, 1 бр. чифт черни маратонки с картон серия А 169037; 1 чифт черни боксерки с картон серия А 170357; 1 чифт черни чорапи, запечатани с картон серия А  170159, 1 бр. мобилен телефон марка „Нокия”  ведно със сим-карта на  Globul с изписано лого– ОБЕКТ 1, запечатан с картон серия А № 170161; 1 бр. блистер с надпис „Валидол” -  ОБЕКТ 2, запечатан  с картон серия  А  170160, 1 бр. часовник, марка „Касио” с черна каишка - ОБЕКТ № 3, запечатан   с картон серия А  169007.  Всички описани ВД са били запечатани с СП 058 НЕКД-СДВР.

Действието било извършено в съгласно изискванията на процесуалния закон в присъствието на поемните лица: М.Х. и П.Т., избрани в съответствие с изискванията на чл.158, ал.2 от НПК и след предварително изразено писмено съгласие на  подсъдимия да бъде освидетелстван. Към протокола за оглед бил изготвен и фотоалбум, приложен на л.67 – л.74, том 1 от ДП.

 

ІV. Протокол за оглед на веществени доказателства ( л.75, том 1 от ДП).

Това процесуално-следствено действие било проведено с участието на поемните лица Б. Б. З. и М. Р. Й.. Предмет на огледа е ВД   е обект, иззет при оглед на местопроизшествие под № *, а именно – лист с ръкописен текст, запечатан с картон  № А169039,  открит най-горе вдясно от секционен шкаф, находящ се вдясно от входната врата на стаята, т.е. в помещението, в което е бил установен  трупът на пострадалата.

Съдът намира, че съдържанието на ръкописния текст, открит в едно и също помещение с трупа на пострадалата, се отличава със  значима информационна стойност за отношенията между подсъдимия  и пострадалата. С предвидените в НПК доказателствени способи не е установено кога и как този ръкописен текст е попаднал в жилището на подсъдимия. Несъмнено е обаче авторството на текста, поради факта, че е бил изпълнен с почерка на пострадалата, установено с почеркова експертиза, изготвена от вещите лица  Л.К.Г. - ОЕКД – СДВР и П. А. Т. - ОЕКД – СДВР. Заключението се приема за компетентно, убедително  и добросъвестно, тъй като обект № 6, иззет като ВД с  протокол за оглед на местопроизшествие от 14.10.2013г. в ж.к. „Д.” е бил съпоставен със  сравнителен материал от заявления  за издаване на документ за самоличност, подадени в органите на МВР от пострадалата. Експертното изследване е заключило, че  текстът и на двата съпоставени обекта е изпълнен  от едно и също лице. (л.110-л.112, том 2 от ДП).

 Установена е по несъмнен начин и дадената от пострадалата оценка за отношенията й с подсъдимия и перспективите пред нея. В тази връзка съдът се позовава на части от ръкописния текст, иззет като ВД,  както следва” Ти за мен си едно коравосърдечно нещо……..” Отразено е подчертаване и задебеляване на текста „ нещо”.

Съдът изгради своите изводи за предхождащите деянието отношения между подсъдимия и пострадалата и от други части от  ръкописния текст, иззет като ВД, които са със следното съдържание: „ невярвах, че найстина не ти пука за мен мислех че поне малко ме обичаш. Как можа да се държиж така с мен и да ме оставиш без една цигара немога да живея повече така да треперя всеки път да не ме пребиеш да живея в страх със всяко едно мое движение и постъпка да не те разгневя да..” (Текстът се цитира от съда с наличните в него пунктуационни и правописни грешки).  В протокола за оглед на ВД е отразено, че текстът продължава със следното съдържание: „ се държиш с мен като със отпадък да ме оставяш сама”, отразено е задраскване и продължение на текста: „ за щяло и нещяло просто аз нейскам такъв живот. Аз се промених заради ТЕБ, а ти ще се промениш ли заради мен? ….( никога)”.

Съдът при собствен анализ на ръкописния текст приема за установено, че е емоционално наситен с негативни чувства на разочарование, обида, отчуждение и страх – факт, който може да се изведе самостоятелно и от наличието на подчертавания и задебелявания на отделни част от съдържанието му. Самият факт, че в ХХІ век – период на бурно развитие на информационни технологии пострадалата, като автор на посланието, предпочита да го отправи по такъв необичаен начин - с писмена бележка, сочи, че тя не се е надявала на диалог, че не е очаквала ответен отговор и че не е имала н.. Актът на отправено послание е бил едностранен и сочи за изявление, направено в отсъствието на неговия адресат, което е убедителен аргумент според настоящия съдебен състав и за друго обстоятелство, а именно, че пострадалата е изпитвала страх да заяви позицията си в очите на подсъдимия, че е изпитвала страх от неговата реакция.

Съдът приема за установено, че ръкописният текст е бил съставен от пострадалата на неустановена дата преди инкриминирания период, доколкото самото му изготвяне изисква специфична обстановка, при която тя би могла да  остане сама, за да осмисли и излее безпрепятствено своите чувства, обстановка, при която да разполага и с време да го изпълни, още повече, че в самия текст се твърди, че тя е оставена „сама” и е адресиран до лице, което се държи с нея, като с „отпадък”. При последното си посещение в дома на подсъдимия обаче очакванията на пострадалата не са били да остане сама, доколкото е била уведомена, че ще присъства и В. К., като поводът да го посети е бил свързан с уверението на К.К., че тя ще  получи дрешки от неговия брат за малолетното им дете - А., закупени от майката на подсъдимия в Кипър. Данните по делото – намерените при оглед на местопроизшествие ВД - част от пура, множеството угарки в откритите пепелници и то с различен цвят филтър, усвоеният от  пострадалата страстен навик да употребява цигари, установено самостоятелно и от изписания от  ръкописен текст, коментиран по горе,  навеждат, че  в апартамента през инкриминирания период  са присъствали повече от един пушач, т.е. повече от едно лице, най-малкото поради факта на  различни предпочитания към вида и марката цигари, угарки от които са били открити в пепелници в жилището. Този факт в съпоставка с показанията на свидетеля В.К.  сочи, че и подсъдимият също не е имал намерение точно в този момент да остави пострадалата сама, поради което съдът приема за установено, че  тя на 12.10.2013г.  практически не е имала възможност да съставя каквито и да било ръкописни текстове, нито е имала повод в този момент да съпреживява каквато и да е самота. Посочените обстоятелства самостоятелно обуславят извод, че бележката, иззета като ВД № 6 при протокол за оглед на местопроизшествие, е била съставена от пострадалата не на 12.10.2013г., а в  период, предхождащ инкриминирания.

По делото липсват каквито и да данни друго лице, различно от подсъдимия, да е имало трайно агресивно поведение към пострадалата, за да бъде идентифицирано като вероятен адресат на обръщението в текста, изпълнен в иззетото ВД под № 6 при оглед на местопроизшествие, поради което съдът приема за установено, че посланието в него е било предназначено именно за подсъдимия К.К.. Аргумент в тази насока се извлича  и от факта, че описаното ВД е било открито именно в дома на подсъдимия, както и от факта, че Д. Т. не е случайна позната в неговия живот, а жена, с която той е имал три годишна връзка и която е майка на детето му.

Мястото на открИ.е на иззетия ръкописен текст – грижливо прибран в най-горната част от секционен шкаф, находящ се вдясно от входната врата на спалнята, където по ирония на обстоятелствата по-късно е открит трупа на Д. Т., изключват тя самата приживе да  го е оставила там. Фактът, че посланието в него е адресирано до друго лице с явно изразеното очакване да бъде прочетено, осмислено и да провокира диалог, макар и  с предварително изразено съмнение, че това „ никога” ( цит. от ръкописа) няма да се случи, позволява да бъде формиран извод за друг факт, а именно, че съставителят на ръкописа е очаквал и е искал той все пак да бъде намерен от лицето, до което адресиран.  При това положение е абсурдно съставителят на документа сам да го остави на място, където  трудно и само случайно може да бъде намерен при евентуална рутинна поддръжка на домакинството, а именно – в най-горната част на секционен шкаф в спалнята.  Този факт отделно от всичко изложено обосновава извод, че съставянето на ръкописния текст е било съпроводено и с  оставянето му на общодостъпно място, за да бъде открит от неговия адресат, че е последвало открИ.ето му от лицето, за което се отнася съдържанието на ръкописа, т.е. от подсъдимия, а също така и че ВД  № 6 касае  отминал етап от развоя на отношенията между пострадалата и  подсъдимия, при който до знанието на К.К. вече е било сведено взетото от Д. Т. решение да прекрати връзката си с него.

 Несъмнен факт е, че мястото на открИ.е трупа и коментираното до тук веществено доказателство е именно жилището, което обичайно е било обитавано преди всичко от подсъдимия, че пострадалата към момента на деянието е била примамена да отиде там под предлог, че ще вземе подаръци за своето дете. Несъмнен факт е, че към момента на деянието останалите лица, които могат да се свържат с жилището, в което е открит трупът на пострадалата, са майката на подсъдимия и неговият брат, за които е установено, че постоянно са пребивавали в Кипър и не са били свързани с поддържане на домакинството там. Ето защо съдът ( по метода на изключването  на други вероятни  възможности) прие за установено, че лицето, до което е бил адресиран цитираният ръкописен текст, е било подсъдимият, че авторът на текста е искал той да бъде намерен, както  и ръкописната бележка е била открита от К.К.. Подсъдимият се явява единственият постоянно обитаващ посоченото жилище, т.е. той е лицето, което се свързва мястото на съхранение на ВД,  той  е именно лицето, което  е разполагало с постоянен достъп до всички вещи в жилището  и е бил ангажиран почти  самостоятелно с поддръжка на домакинството, особено към инкриминирания период. Въз основа на тези факти съдът счете, че подсъдимият е бил запознат с посланието на пострадалата, изразено в ръкописния текст да прекрати връзката си с него. Мястото на съхранение в най-горната част на секционен шкаф изключва обичаен достъп дори и на лица от общото му домакинство. Поставянето на една вещ на по-трудно достъпно място и то  в спалня, а не във всекидневна, е факт, който самостоятелно сочи за нежеланието на лицето, което я съхранява, да бъде случайно възприета от други лица, които могат по една или друга причина да пребивават в жилището. От друга страна фактът на грижливото съхранение на ВД към момента на извършване на инкриминираното деяние сочи, че за подсъдимия въпросът за раздялата му с майката на неговото дете все още не е бил приключен с окончателно взето решение, че тази раздяла е  представлявала проблем, който го държи в конфликтна готовност и който към 12.10.2013г. за него все още не е бил субективно разрешен.

 С оглед изложеното съдът приема за установено, че прекъсването на връзката между подсъдимия и пострадалата датира преди деянието по инициатИ.на пострадалата, както  и че това решение е било взето едностранно от нея, без да се изисква или да се изчаква съгласието на подсъдимия.

 

 

V. Протокол за претърсване и изземване  с предварително разрешение (определение на съда – л.78, том 1 от ДП) (л.76, л.77, том 1 от ДП). Процесуално-следственото действие  е проведено  в жилището на подсъдимия (ап.***, в ж.к. „Д., бл.***) на 13.11.2013г.  в присъствието на неговата майка - Ц.Ш..  В резултат на посоченото действие по разследването от секция в спалнята са иззети следните веществени доказателства: 3 броя лични карти, издадени на името на лицата: С. Д. Г., А.Х.М. и М. П. М. и СУМПС, издадено на името на И.К.Ц.. Всички документи за самоличност са били запечатани в плик с картон, серия А 169134 и СП 021 НЕКД-СДВР. На същия рафт били  намерени и иззети  два листа: 1) лист хартия 12 см и бележник с дата 23 март 2005г. (сряда) с ръкописен текст и до него –2) изрязана хартия с ръкописен текст. Двата листа били  запечатани с картон серия  А 16 9137 и СП 021, НЕКД-СДВР. На същия рафт била  намерена книжка с меки корици  с надпис СДВР, телефонен указател на  08 РУ-СДВР, пост 1, ръкописен текст по някои от страниците. Между последната страница и задната корица бил намерен и иззет лист А4  с изписан на машина  ЕГН, а в горната част – изписан текст на ръка „ РЕГ. № 21065 27.06.2007г.”. Описаните ВД са били запечатани в картон серия А 169145 и СП 021, НЕКД-СДВР. На същия рафт бил намерен протокол за предупреждение от 10.10.2012г. от мл. РИ А. Д.а – 08 РУ –СДВР, на лист А4 – разпореждане по НОХД №2711/2010г. от 17.06.2010г., два броя съобщения до К.К. от СРС. Всички вещи били запечатани с картон серия А 169144, СП 021, НЕКД СДВР.

            Процесуално-следственото действие  било извършено съгласно изискванията на процесуалния закон, с предварително дадено разрешение от съда и в присъствието на поемните лица  А.К. Б. и С.В.Т..

            От постъпилата от СДВР справка във връзка с данните за самоличност на лицата, чиито документи са били открити и иззети от дома на подсъдимия, е видно, че те са били декларирани като откраднати или изгубени, с изключение на СУМПС, издадено на името на И.Ц., което към настоящия момент е невалидно поради изтичане на срока за валидност, посочен в него ( л.51, л.52, том 3 от ДП).

            Не е включен в предмета на доказване въпросът кога и как иззетите документи за самоличност на различни лица са се оказали у подсъдимия. Останалите описани документи обаче сочат, че подсъдимият е бил информиран относно факта на образуваното наказателно производство пред СРС под №2711/2010г. Няма съмнение, че то се свързва преди всичко с личността на подсъдимия и несъмнено документацията по него се явява част от  личните вещи на подсъдимия. Фактът на изземването й именно от секционния шкаф, върху който при оглед от 14.10.2013г. е било открито и ВД №6, обосновава извод, че това място е представлявало „лична територия” на подсъдимия в ползваното от него жилище, в която обичайно са се съхранявали негови лични вещи.

VІ. Протокол за изземване на образци за сравнително изследване –л.134, том 1 от ДП, иззети от подс. К. – поднокътно съдържимо от лява и дясна ръка, запечатано с картон серия № 0018515 и СП 058 НЕКД-СДВР. Така иззетите ВД са били ползвани за нуждите на назначените в хода на досъдебното производство експертни изследвания.

 VІІ. В отделна  група писмени доказателства следва да бъдат включени отговорите на запитвания към мобилни оператори  за клетките, от които са били проведени разговори  от номера ********** и ********** – л.57, том 3 от ДП, запитване за собствеността на абонатни номера – л.58, том 3 от ДП. В резлутат на получените отговори е установено, че посочените номера  не са били от мрежата на МТЕЛ –л.68, том 3 от ДП, а от отговора, относим към  номера ********** и ********** – л.59, том 3 от ДП, л.60 от том 3 на ДП, че посочените номера  не са от мрежата на МТЕЛ и Виваком – л.61, том 3 от ДП.

 

Въз основа на писмените доказателства, събрани чрез запитвания към мобилни оператори, е установено, че номер ********** е бил ползван от  пострадалата, а номер ********** – от  подс. К. (л.64-л.67, том 3 от ДП). И двата номера са били от номерационното пространство на „К.Б.” ЕАД ( л.64, том3  от ДП).

От отговор, приложен на л.69, том 3 от ДП  от „К.Б.“ЕАД са установени и номерата, ползвани от св. Х.С., Й.И., П.Т., Н. Г., К.К., С.Н.. Това писмено доказателство кореспондира и с отговор на МТЕЛ – л.71, том 3 от ДП, както и с  отговор Виваком –л.73, том 3  от ДП.

На отделно обсъждане следва да се подложат фактите, които се установяват от съдържанието на предоставените  от мобилните оператори писмени доказателства за лицата, с които подсъдимият и пострадалата са поддържали комуникация към инкриминирания период.

Относимата към мобилната комуникация на подсъдимия справка е приложена на л.54, л.66, том 3 от ДП. От нея в съпоставка с допълнително изисканата информация за регистрираните абонати на съответните мобилни номера ( л.69-л.71, том 3 от ДП), се установява, че в 18:43:31 сек. и по-късно в 19:25:05 сек. подсъдимият на 12.10.2013г. ( датата, на която е започнало изпълнението на престъплението) е осъществил разговор със своя брат – св. В.К. чрез ползвания от последния тел. номер *******, като последният разговор е с продължителност 15 секунди. И двата разговора са  били инициирани от В. К., отбелязано със знак „1” в справката. От съдържанието на същата разпечатка е видно, че подсъдимият е бил последователно търсен по мобилния си телефон и от св. Пл. Т. (  от номер ********** в 19:30 минути  и 56 секунди). Следващият проведен разговор с подсъдимия датира от около един час по-късно  в 20 часа,  34 минути и  26 секунди с неустановено по делото лице, чиито мобилен номер завършва на „623”. В следващите часове подсъдимият е бил интензивно търсен от различни лица, както следва: от Н. Л. ( последният е ползвал телефон, чиито номера завършват на „ 248” –л.73, том 3 от ДП, от Р.Г., ползващ мобилен телефон, регистриран на името на Г. Я., род. ***г., чиито номер, завършва на „ 359”  - л.71, том 3 от ДП, л.98, том 1 от ДП, от Т.П. с телефон, чиито номера завършват на „989” (л.71, том 3 от ДП).

При съпоставка на разпечатката от телефонни разговори, засечени от оператора с мобилния телефон на подсъдимия, е видно, че св. К.Г. активно е търсила подсъдимия преди деянието ( на 12.10.2013г. в 16 часа, 30 минути и седем секунди – л.65, том 3, а по своя инициатИ.К.Г. търсила последователно подсъдимия и след деянието – на 13.10.2013г. в 10:34:46 часа, както и след това – в 10:52:28 часа. Съдът въз основа на посочените разпечатки в съчетан анализ с показанията на други свидетели по делото приема за установено, че подсъдимият поначало е имал навика да „кликва” с телефона си, а след това да го набират свидетелите ( т.напр. от показанията на св. С. –л.99, том 1  от ДП). С оглед изложеното и повечето от проведените разговори съгласно справката за мобилната комуникация на подсъдимия са входящи. Това обстоятелство разрешава противоречието между отразеното в справките за проведените разговори от телефона на подсъдимия , в които разговорите  с Г. са отбелязани с „ 1”, т.е., че подсъдимият е бил търсен от Г. и нейното твърдение, че е инициатор на обаждането от  13.10.2013г. е подсъдимият, а не тя. Съдът прие с доверие показанията на св. Г., тъй като не се  установява конкретен повод да го търси тя точно сутринта в неделния ден на 13.10.2013г. Без съмнение за достоверност следва да се приеме твърдението на Г., че е била изключително близка с подсъдимия, че дълги години са били семейни приятели с него, още повече, че единственото дете на пострадалата, родено от връзката й с подсъдимия, е било наречено по думите на Г. – „А.”, т.е. на името на името на бившия съпруг на Г. – А.. Посочените обстоятелства са индикация за съда, че К.Г. е поддържала трайно близки отношения с подсъдимия, поради което е обяснима и проявената от нея отзивчивост.  (л.128, л.129, том 1 от ДП).

Категорично потвърден от справката, относима към мобилната комуникация на подсъдимия с други лица, е фактът, че К.К. е бил издирван от майката на пострадалата – И.Т. и на 13.10.2013г. такова повикване към неговия мобилен телефон е отбелязано в 11:13:21 часа –л.66, том 3 от ДП, а отделно от това – св. Г. е отбелязала в показанията си, че е станала свидетел на обаждането от страна на И.Т. при срещата си с подсъдимия в ж.к. „Н.” на 13.10.2013г. (л.128, л.129, том 1 от ДП). Няма съмнение, че към момента на комуникацията си с Г. на 13.10.2013г. подсъдимият вече е бил в ж.к. „Н.”, тъй като именно в клетка на мобилния оператор, разположена в този квартал, е бил обслужен инициираният към него разговор от майката на пострадалата.

Съдът намира, че формалното изброяване на останалите доказателствата – гласни, експертни заключения и писмени, няма да илюстрира убедително начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съдебния състав да признае подсъдимия за виновен в престъплението, за което е бил обвинен. Следва само да се уточни, е съдът цени като достоверни и добросъвестни показанията на разпитаните в досъдебното производство свидетели и особено –показанията на св. В.К., Вл. С., К.Д., Е.Б., Н. Р., И.Н., И.Д. и К.Г.. Като частично достоверни се приемат единствено показанията на св. Ц.Ш. – майка на подсъдимия, с оглед липсата на данни за побоищата, от които е страдала Д. Т. и обяснимото желание на майката да затаи факти и обстоятелства, с които може да отегчи положението на своя син. Неотносими към предмета на доказване са показанията на св. А. (л.120, том 1 от ДП),  М. М. (л.122, том 1 от ДП), както и показанията на св. И.Ц. ( л.127, том 1  от ДП). Достоверни са показанията на св. А. Г. – съсед на подсъдимия относно съдържанието на преразказа от страна на подсъдимия за случилото се с пострадалата при срещата на този свидетел и подсъдимия  в ж.к. „Д.” около 20:30 часа на 13.10.2013г. Не са достоверни изцяло фактите, които се съдържат в този преразказ, доколкото влизат в противоречие с останалия доказателствен материал и доколкото са били изложени от подсъдимия пред неговия съсед в първия възможен момент след разкрИ.ето на трупа при наличието на интерес още тогава да упражни правото си на защита.  

Поради факта, че основният мотив за извършване на престъплението, се явява виждането на подсъдимия за начина, по който следва окончателно да приключи неговата връзка с пострадалата, поради факта, че тази връзка не е била в константно състояние, а се е развивала динамично във времето съобразно характеровите особености на дееца и неговата жертва,  анализът на доказателствата следва да бъде подчинен преди всичко на хронологията на събитията и относимостта на всяко едно от тях към определен фрагмент от тази хронология. Съдът намира, че именно при този подход може да се осъществи съпоставката на доказателствата и да се установи дали те влизат в противоречие помежду си с оглед начина, по който се отнасят до главните и контролните факти. Освен посоченото, именно при този подход може да се установи спецификата на изпълнителното деяние на престъплението, да се проследят причините, поради които се е стигнало до извършването му и дали в генезиса на конфликта, довел до умъртвяването на пострадалата, стоят и  други общественоопасни склонности или деяния на подсъдимия или съпричиняващи фактори, изводими от поведението на пострадалата.

·         

На първо място следва да бъдат обсъдени главните факти по чл.102, т.1 от НПК – осъществен ли е състав на престъпление,  участвал ли е подсъдимият в него. Настоящият съдебен състав счита, че отговорът и на двата въпроса е категорично положителен до степента, изискуема по чл. 303, ал.2 от НПК.

Съдът намира, че е несъмнен фактът на извършено престъпление против личността на Д. Т., свързано с умъртвяването й, поради което хронологично следва на първо място да бъдат обсъдени доказателствата, относими към факта на насилствено причинена смърт, към механизма на умъртвяване, към периода от време на настъпване на смъртта, причините за нея, към  наличието или липсата на инкриминираните от обвинението квалифициращи признаци  да е настъпила по особено мъчителен начин или с особена жестокост.

Висока е доказателствената стойност на СМЕ   и биологични експертизи на ВД. От тях се установява по изискуемия от закона категоричен и несъмнен начин, че смъртта на пострадалата е насилствена, а не болестна. В тази връзка са относими предварително заключение на СМЕ на труп, СМЕ на труп и голяма част от биологичните експертизи на ВД.

Още с предварителното заключение на СМЕ на труп № 775/2013г. се установява, че причината за смъртта на Д. Т. не е болестна, тъй като  се дължи на съчетана черепно-мозъчна травма и травма на шията, изразяваща се в травматичен кръвоизлив под мозъчните обвивки и оток на мозъка, довела до парализа на жизнено важни мозъчни центрове на дишане и сърдечна дейност (л.7, том 2 от ДП).

Доказателства за насилствено причинена смърт са всички протоколи, удостоверяващи действия по разследването, при които обект е бил трупът на пострадалата с явни следи от обилно кръвотечение от различни части от него. Излив на кръв от тялото на пострадалата, сочещо самостоятелно за травмиращо насилие, е установено и от множество биологични експертизи на веществени доказателства, при част от които е изследвана и кръвно-груповата принадлежност на откритата човешка кръв.

 ТакИ.експертизи са:

·        биологична експертиза, изготвена от ВЛ И.К. - ОЕКД – СДВР , при която е бил съставен протокол 384 – Б/2013г. (л.76, л.77, том 2 от ДП) с обект на изследване  -  марлен тампон с кафеникава материя сериен номер № 0017625- обект № 5 от протокол за оглед на местопроизшествие (л.47-л.50, том 1 от ДП). Касае се за ОБЕКТ № 5 – биологични следи, запечатани с картон № 0017625, иззети от кафеникава материя, открита във вид на пръски от таблата на леглото, върху което е бил открит трупа на пострадалата, намираща се върху източната стена на спалнята в жилището на подсъдимия. При експертното изследване върху този обект е било  доказано наличие на кръв, която не е била изследвана за кръвно – групова принадлежност, поради евентуалната необходимост да послужи  за друго по-специфично изследване;

·        биологична експертиза, изготвена от ВЛ В. М. - ОЕКД – СДВР по протокол № 398-Б/2013г.(л.100-л.102, том 2 от ДП), при която  са били изследвани обекти, описани преди това в протокол за оглед на местопроизшествие – 14.10.2013г, както следва:  –долен чаршаф –обект № 1 (с опредЕ. кръвно-групова принадлежност - В (алфа), хавлиена кърпа – обект № 2, без възможност да се конкретизира кръвно-групова принадлежност, хавлиена кърпа – обект № 3 (с  установена  кръвно-групова принадлежност В ( алфа). При съпоставка със заключението на съдебно-медицинска експертиза на труп № 775/2013г. (л.2 –л.4, том 2 от ДП) се установява, че пострадалата е имала същата кръвно-групова принадлежност. И за трите изброени обекта от 1 до 3 е било категорично установено, че кръвта е с човешки произход. По обект № 4 (олекотена завивка) и по обект № 5 ( олекотена завивка)  не е било извършено определяне на видова и кръвно-групова принадлежност поради малкото й количество и вероятната необходимост да бъдат подложени на друго специфично изследване;

·          биологична експертиза на веществени доказателства, изготвена от вещите лица Г. С.С. - НИКК - МВР, ЦЕКИИ и И.М. М. - НИКК - МВР, ЦЕКИИ ( л.60-л.63, том 2 от ДП), при която  са били изследвани иззети от трупа на пострадалата синджирче и плочка от бял метал – обекти 1 и 2, иззет от трупа на пострадалата  е и пръстен от бял метал с прозрачен камък - обект № 3 поднокътно съдържимо от лява и дясна ръка на подсъдимия, съхранено в две парчета марля – обект № 4, нокътни изрезки, иззети от Д. Т. - обект № 5, поднокътно вещество, иззето  от Д. Т.  - обект № 6 и марля с кафеникава материя – суха кръв, иззета от трупа на Д. Т. –обект № 7. С посочената експертиза категорично е установено, че по обект № 1 – синджир и обект № 5 – ноктени изрезки се доказва кръв, обект № 7 – суха кръв от трупа е бил предаден за ДНК анализ, без за бъде изследван. По останалите ВД не е било доказано наличието на кръв;

·         биологична експертиза, изготвена от ВЛ И.К. - ОЕКД – СДВР - протокол № 394-Б/2013г. (л.84, л.85, том 2 от ДП) са били изследвани дрехи, иззети от трупа на пострадалата – обекти 1, 2 и 3. По обект  1 ( тениска)  и 2 (панталон с ластик) е било  доказано наличие на кръв от кръвна група В /алфа/, която съвпада с кръвно-груповата принадлежност на пострадалата, установена със съдебно-медицинска експертиза на труп № 775/2013г. (л.2 –л.4, том 2 от ДП, по обект № 3 – бикини – не е било доказано наличие на кръв.

Заключението на съдебно-медицинска експертиза на труп № 775/2013г. (л.2 –л.4, том 2 от ДП) следва да бъде обсъдено и в други  аспекти: от него се изяснява степента на развитие на костната и мускулна система на пострадалата – въпрос от значение за обективните възможности за съпротИ.- висок ръст  - 1,80 см, приблизително еднакъв с ръста на подсъдимия. Следва да се приеме, че при данните за нейното телосложение, Д. Т. е била с развита костна и мускулна система на ниво, над средното с оглед нейния пол. С оглед изложеното съдът приема, че пострадалата е разполагала с  обективните възможности – млада възраст, клинично здраве, добре развити органи и системи, за да окаже  съпротива. Налице са категорични данни за оказана от нея съпротива, установени въз основа на протокол за освидетелстване на подсъдимия. Нивото на тази съпротИ.обаче не е могло обективно да преодолее степента на засягане на телесната й неприкосновеност от страна на подсъдимия, която е значителна, при наличието на безспорно  физическо превъзходство над нея, още повече с данни, че подсъдимият е имал особени склонности към физически стълкновения с оглед съдебното му минало и съдържанието на гласните доказателства - показанията на св. В.Т. ( свидетелят е разказал за сбИ.е на подсъдимия в нощен клуб, довело до изхвърлянето му като клиент от там), М.А. ( л.102, том 1 от ДП),  Р.Г. (л.98, том 1 от ДП), както и с оглед данните за особен интерес на подсъдимия  към силови дейности и спорт с оглед съхраняваните в дома му боксови ръкавици.

Следва да се обсъди и въпросът какви са били основните поражения по тялото на пострадалата и какви са били те за подсъдимия. Необходимост в тази насока произтича на първо място от необходимостта да се установи степента на физическото превъзходство на подсъдимия и на второ място, за да се даде отговор на поставения от защитата въпрос: защо няма констатирани счупвания на която и да е изключително деликатна кост в лицевата област на пострадалата и дали отрицателният  отговор навежда, че  подсъдимият не е нанесъл удари с претендираното от обвинението ожесточение и интензивност в областта на главата на пострадалата и не е искал причиняване на смъртта й, а само и единствено причиняването на телесна повреда.

СМЕ на труп действително е установила здрави лицеви кости на трупа, но отделно от това  е установила значителни поражения по меките тъкани на лицето, а именно: червеникави точковидни кръвоизливи под конюнктивите на двете очни ябълки, оточни и морави клепачи на дясното око, включително до дясно слепоочие, дясна скула и дясна лицева половина, оточни и кръвонаседнати клепачи на ляво око, зацапани с кръв носни отвърстия, оточни устни, език, прехапан между зъбите, кръвонасядания по лигвицата да долната устна, кръвонасядания на брадичката и по ръба на долната челюст, вдясно. Видно от изброените увреждания е, че същите са многобройни и са локализирани в различни части на лицето. Изливът на кръв от меките тъкани е бил значителен видно от зацапванията от кръв по чаршафа, с който е била увита главата на пострадалата, както и с оглед обилното зацапване от кръв по лицето й – касае се за факти, установени по убедителен начин при първоначалния оглед на трупа в жилището на подсъдимия, проведен на 14.10.2013 г.

Съдът намира, че именно липсата на счупвания по костите – не само в областите, сочени от защитата ( лицевите кости), но така и липсата на счупвания по дългите кости на крайниците, в областта на  шести и седми шийни прешлени, наличието на здрави кости на гръбначен стълб и гръден кош са все факти, които разкриват посоката на вложените от подсъдимия усилия, а именно  към бързото поразяване на по – уязвими органи и системи, каквато костната система не е. От естеството на телесните увреждания, причинени на Д. Т., може да се изведе целта на подсъдимия – да постигне бързо и сигурно  летален изход от побоя, да унижи жертвата, да я накара да страда, като й причини интензивна физическа болка (източниците на болка са били многобройни), да демонстрира пред нея и пред себе си физическа  сила, а чрез тази демонстрация -  чувство за превъзходството над  жертвата. За постигането  на тази цел счупването на кости не е било задължително необходимо. Съдът приема за установено, че в преследването на съставомерната, общественоопасна цел подсъдимият е действал с ясното съзнание, че превъзхожда физически жертвата и че набавянето на допълнителни средства за засилване на ефекта от увреждането – с нож или  твърди, тъпи предмети не е необходимо. Преднамерената демонстрация на физическа сила от страна на подсъдимия с нанасянето на юмручни удари следва да се преценява като илюстрация на желанието, от което  е бил воден  подсъдимият - да покаже, че доминира  и да я унизи. Концентрация на усилията му към области от тялото на жертвата, в които дори и един удар може да бъде фатален ( особено шията, в която област при евенуално прераздразване на блуждаещ нерв, може да настъпи бърза рефлекторна смърт – от заключение на допълнителна СМЕ – л.25, том 2 от ДП) и големият брой на ударите в тези области и значителната сила, с която са били нанесени, е  индикация, че подсъдимият е целял именно настъпването на смърт. Не се установява хаотично  нанасяне на удари, част от тях цЕ.сочено и методично са били нанесени и в областта на крайниците, т.е. в части от тялото, в които не функционират жизнено важни органи и системи, но от този факт не може да се черпят доводи, че подсъдимият не е искал да причини смърт. 

Голяма част от пораженията по тялото на пострадалата действително са били концентрирани в областта на меките тъкани на предмишницата й, лакътна става, гръбна повърхност на дясна ръка, дланни кости, дясна подбедрица и  ляво бедро. Наистина, от СМЕ е установено, че те самостоятелно не могат да причинят смърт, но несъмнено сочат, че са били съпътствани от болка и страдания. Съдът намира, че поначало намерението на подсъдимия да причини болка и страдания чрез лека или средна телесна повреда, не изключва намерението му да причини смърт и обратното. В конкретния случай се установява, че той е целял причиняването на  болка и страдания на пострадалата в последните минути от живота й, а едновременно с това - и  фактическото отнемане на живот. Така следва да се оценява  естеството на пораженията по тялото на пострадалата, които са локализирани почти без изключение по цялото й тяло.  Съвкупната преценка на изложените по-горе обстоятелства  сочат за методична последователност в действията на подсъдимия, при които болката и страданията на пострадалата ( включително чрез удари по крайниците й, но също така и в областта на лицето и главата) са целен от него резултат, но далеч не са били единственият общественоопА. резултат, доколкото нападението му не е било прекратено с тяхното причиняване, а напротив – те са се оказали само прелюдия в реализирането на основния замисъл на побоя  - причиняването на смърт. Извод в тази насока се обосновава от наличието на закрита черепно-мозъчна и лицева травма, свързана с кръвонасядане в меките черепни обвивки, субдурален, и субарахноидален кръвоизлив, кръв в мозъчните стомахчета, оток на мозъка и белите дробове, обилно кръваносядане на меките тъкани на лицето. Травмата в областта на шията и в шийния отдел на гръбначния стълб на пострадалата е самостоятелно сочена причина в експертизата за настъпването на смърт, отделно от закритата черепно-мозъчна травма. И в тази област обаче пораженията се изразяват в кръвонасядане на меките тъкани и липсват данни за счупени елементи от гръбначния стълб. От факта на причиняване на две отделни застрашаващи живота травми, последователно една след друга, съдът обосновава извод, че подсъдимият е искал да бъде абсолютно сигурен, че ще настъпи смърт в резултат на нанесения от него побой. Същият  е съзнавал, че жертвата е физически здрава, висока, добре сложена млада жена, че поразява организъм, който поначало не е засегнат от тежки соматични заболявания, т.е. че поначало възможностите за възстановяване на такъв организъм са значително по-големи. Изначалното добро физическо здраве на пострадалата преди да й бъдат нанесени инкриминираните травматични увреждания, е установено по несъмнен начин от СМЕ на труп и с оглед данните за дългогодишната й връзка с подсъдимия несъмнено и  той  е бил запознат с факта на  доброто общо психо-физическо състояние на своята жертва.  В тази връзка фактът на причиняването на повече от едно застрашаващо живота увреждане и то в най-уязвимите области от тялото сочи несъмнено, че целта на побоя над пострадалата на инкриминираната дата е била постигането на летален изход като сигурен, целен от подсъдимия общественоопА. резултат. Не следва да се пренебрегва освен локализацията на ударите и техният брой. Въз основа на тези данни съдът приема за установено, че подсъдимият е целял жертвата да изпита силни болки и страдания, унижение, чувство за безизходица, да изживее ужаса от настъпващата смърт, както  и да изживее своята безпомощност да се противопостави на агресията.

В инициираното от подсъдимия физическо стълкновение е несъмнено, че същият е бил воден и от желанието да избегне по-висока степен на пораженията върху  ръцете си,  които неизбежно е приел да си самопричини от факта на използването им за нанасянето на удари.  В тази връзка на наведения от защитата довод следва да се отговори, че поначало счупването на кост, било то в областта на лицето или на крайниците, изисква значително по-големи усилия от страна на нападателя, отколкото се изисква за фаталното поразяване на меки тъкани в човешкото тяло, какъвто е настоящият случай. Самият подсъдим в резултат на извършеното от него деяние от оказаната съпротИ.е понесъл  точковидни охлузвания над дясна лакътна става – вътрешно и външно-странична повърхност, червеникаво кръвонасядане по външно-странична повърхност на дясна предмишница. Допълнителната СМЕ на пострадалата ( л.18-л.29, том 2 от ДП) е изключила само и единствено описаните двойни ивици на кръвонасядане в областта на долните крайници на жертвата да са били резултат от удар с предмет с ограничено напречно сечение, т.е. от юмрук, доколкото възможният механизъм на причиняването им е чрез притискане на тялото върху предмети с ограничена повърхност върху тялото. За травматичните увреждания обаче в областта на лицето и главата  на пострадалата липсва какъвто и да е медицински критерий да бъде изключено причиняването им с юмрук.

В областта на лицето и главата на подсъдимия не е била открита нито една макар и незначителна травма от защитни действия на жертвата. Този извод на съда се основава на заключение на СМЕ  от ВЛ Д.Н., което е заключило, че линейното нараняване в близост до вътрешния край на дясната вежда, напречно разположеният линеен белег в срединната линия над дясната вежда около 2 см и сивкавият белег на брадичката вляво са все белези със значителна  давност, несъизмерима с отдалечеността от инкриминирания период (над една година). Това обстоятелство е основание да се изключи  възможността така констатираните белези да бъдат свързани с датата на деянието. Следователно интензитетът на оказаната от пострадалата съпротива, независимо, че се касае за добре сложена, висока, млада жена, е бил незначителен и абсолютно недостатъчен, за да доведе до сигурна защита срещу оказаното срещу нея насилие или пък да създаде каквато и да е заплаха за живота и здравето на подсъдимия.

За останалите увреждания по тялото на подсъдимия, констатирани в протокол за освидетелстване, между които: оточна дясна длан по гръбната й повърхност, включително до гривнената става, нараняване по стави от втори до пети пръст на дясна ръка между преддланна кост и първи фаланги, мораво – червеникаво кръвонаседната кожа в областта на отока, косо нараняване между втора и трета фаланга  на дясната ръка, червеникаво охлузване по лява ръка в областта между първи и втори пръст, оточен втори пръст на лявата ръка, нараняване между първа и втора фаланга на лявата ръка, точковидно охлузване по трети пръст на лявата ръка и всички останали увреждания, описани подробно в протокола в областта на ръцете, изобщо не може да се приеме, че са причинени от жертвата. Локализацията им не е на място, до което да се изключва възможност за досег от самия подсъдим, нито са в участък от тялото му, с който той да не може да извършва съзнателни телодвижения, като въздейства пряко  с този участък върху други повърхности чрез инициален контакт. Отделно от това– естеството на пораженията, които е претърпял подсъдимият -  предимно в областта на пръстите и дланите по двете му ръце,  кореспондира с обвинителната теза, че си ги и е самопричинил с факта на нанесените от него удари в различни части от тялото на пострадалата, използвайки собствените си ръце, свити в юмрук като удряща повърхност с действието на твърд, тъп предмет. От СМЕ е установено, че уврежданията по гръбните повърхности на двете длани  на подсъдимия е резултат от действието на твърди тъпи предмети с равна контактуваща повърхност и могат да се получат по механизма на силни множествени удари (л.15,  том 2 от ДП). Механизмът на нанасяне на удари от страна на подсъдимия – със свита в юмрук ръка, всъщност дава отговор на поставения от защитата въпрос защо все пак по трупа не са открити счупени кости. От съпоставката на СМЕ на труп и протокол за освидетелстване на подсъдимия и заключение на СМЕ ( л.10-л.15, том 2 от ДП) е видно, че дори и с фаталното засягане на меки тъкани от тялото на пострадалата подсъдимият доста интензивно си е самопричинил отоци, охлузвания и други поражения по собствените си ръце. Дори и за поразяването на меки тъкани използваната от него сила е била значителна, а ударите са били множествени. 

Така на зададения въпрос на защитата съдът отговаря: Противодействието между желанието на подсъдимия да използва свитите си в юмрук ръце за нападение към жертвата и неговия вроден, напълно естествен инстинкт за самосъхранение, дава логичен отговор защо ударите не са били силни до степен да причинят и счупване на кост, било то лицева, било то дълга кост от крайник на жертвата. Отговорът на постановения от защитата въпрос се свързва именно с естеството на използваната от подсъдимия  удряща повърхност – части от собственото му тяло, с факта, че така или иначе  си е самопричинил болки и страдания, дори с увреждането на меки тъкани от органи и системи на пострадалата.  Съдът приема за установено, че макар и да са незначителни уврежданията, които подсъдимият си е самопричинил в резултат на побоя в сравнение с причинените на неговата жертва, все пак те са оказали задържащ ефект при задаване на конкретния интензитет на ударите, който е логично да не бъде  достатъчно висок, за да доведе и до счупването на кост. При един удар с юмрук в черепната кост на пострадалата е спорна възможността дали счупването на кост няма да  засегне именно юмрука на подсъдимия, а не черепната кост на жертвата, която е изключително здрава масивна част от костната система в човешкото тяло. Човешката ръка обаче е със сложна костна  структура, включваща  различни по-малки костни фрагменти и сложни ставни връзки, поради което  принципно костната тъкан в тази част от тялото е по-уязвима от костната тъкан на черепната основа. При това положение съдът приема за установено, че  въздържането на подсъдимия да счупи и лицевите кости на пострадалата не е израз на милост, състрадание и жалост към жертвата, а е резултат от действието на неговия естествен инстинкт за самосъхранение.

 Фактът на причиняване на смърт от подсъдимия чрез нанесени от него юмручни удари е описан на стр. 2 от внесения обвинителен акт, респективно – този факт е включен в самопризнанието по чл.371, т.2 от НПК и е установен убедително от заключението на СМЕ на труп, особено в съпоставката му с протокол за освидетелстване на подсъдимия  ( л.64 – л.66, том 1 от ДП) и заключение на СМЕ, която е изследвала физическия статус на подсъдимия. На практика тези заключения подкрепят убедително достоверността на дадените от св. В.К. свидетелски показания. В синхрон със същия механизъм на причиняване на смърт – чрез нанасянето на юмручни удари са  и отговорите по т. 4 от заключение на СМЕ на пострадалата ( л.27, л. 28, том 2 от ДП), които са установили, че отоците  и кръвонасяданията по ръцете на подсъдимия могат да бъдат получени при нанасяне на удар с юмрук по човешко тяло, особено в участъци с подлежащи костни структури – глава, лицеви кости  и крайници. Съдът приема това заключение за компетентно и въз основа на него обосновава своя извод, че получаването на уврежданията по ръцете на подсъдимия е било възможно само ако дланите му са били свити в юмрук и само ако са нанесени  в области с твърда подложка. Такива повърхности са именно лицето и главата на пострадалата. 

От значение за преценка на механизма на причиняване на смърт е и отговорът на експертизата за давността на уврежданията в областта на дланите на подсъдимия, която отговаря да са получени в рамките на часове до денонощие преди проведеното освидетелстване на подсъдимия от 13.10.2013г.

Въз основа на изложения по-горе анализ механизмът на причиняване на смърт, възприет от обвинението, се споделя и от настоящия съдебен състав.

 

Специално внимание следва да се отдели на заключението на допълнителна СМЕ, която е имала за задача да установи колко време след нараняванията в областта на черепа и шията е починала Д. Т., дали смъртта е настъпила по особено мъчителен начин, изключва ли се като възможен механизмът на причиняване на смърт от удари с юмруци, какъв е възможният механизъм на получаване на уврежданията по ръцете на подс. К. и дали тези увреждания кореспондират  с тези, които са констатирани по тялото на Д. Т. (л.17-л.29, том 2 от ДП).

Съдът приема заключението като компетентно и добросъвестно изготвено. То е отговорило изчерпателно на посочените въпроси доколкото това е възможно на базата на обективно съществуващите медицински критерии.  

Част от отговорите следва да бъдат обсъдени и в съчетан анализ с останалия доказателствен материал. Т. напр. такава необходимост произтича от липсата на очевидци на конкретни  действия по нанасяне на удари. В тази връзка установяването на продължителността на нападението е важен въпрос и неговият отговор може да се извлече именно съвкупната преценка на доказателствата.

Съдът приема за установено, че побоят над пострадалата е започнал в неустановен следобеден час на 12.10.2013г. в присъствието на нейното дете. Точните поражения, които са й били причинени в този момент, не са установени, поради факта, че той е близък до периода, в който е било довършено престъплението - делят го часове и в тази връзка по конкретни данни въз основа на медицински критерии не могат да бъдат извлечени. Факт е обаче, че при пристигането на св. В. К. на 12.10.2013г. около 18:30 часа в ж.к. „Д.”, той не е бил допуснат до жилището и подсъдимият го е пресрещнал от вратата, за да му възложи задачи за изпълнение, с което на практика се освободил от неговото присъствие  за известен период от време. Посочените данни са самостоятелно основание да се приеме, че подсъдимият е имал причина да крие обстановката в жилището  от своя брат. Същевременно с оглед естеството на дадените от подсъдимия нареждания, той се е освободил и от присъствието на малкото дете в жилището за период от време, продължаващ приблизително един астрономичен час. Първоначалното намерение на подсъдимия да скрие от останалите свидетели стореното на пострадалата до този момент, се обективира и от факта, че към момента на завръщането на В. К. в жилището около 19:30 часа на 12.10.2013г.  вратата на хола - точно там, където е било тялото на пострадалата, е била затворена и свидетелят е възприел това положение като необичайно. Фактът, че подсъдимият по-късно допуснал брат си да види тялото на пострадалата, не променя извода за първоначалните му намерения да отстрани присъствието на други лица при фактическото изпълнение на престъплението, още повече, че моментът, в който св. В. К. видял Д. Т. на дИ.в хола, съвпада с позицията на подсъдимия да представи себе си като жертва на изневяра. На базата на изложеното и възприетата позиция на подсъдимия да се изживява като жертва и да изиска съчувствие към себе си, съгласието в един  по-късен момент да  допусне брат си в хола и да разкрие пред него стореното с Д. Т. до този момент намира своето логично обяснение.  Изявената външна позиция на подсъдимия очевидно е била свързана с търсенето на някакво нравствено оправдание за стореното, поради което може да се приеме, че му е дала по-голяма свобода да сподели за случилото се със своя брат. Ето защо съдът намира, че не се касае за вътрешни противоречия в показанията на св. В. К., а за убедително изложена фактически достоверна обстановка.

За да установи приблизително точния момент на причиняване на ЧМТ и шийната травма, съдът съпостави заключението на СМЕ с писмените доказателства ( в частност – с данните за проведени телефонни разговори от мобилния телефон, ползван от подсъдимия), а отделно от  това съдът извърши съпоставка на това заключение   с  гласните доказателства ( показанията на св. В.К. и Вл. С., св. П.А. – л.100, том 1 от ДП, св. С.Н. – л.101, том 1 от ДП). При обсъждането на писмените доказателства съдът се води преди всичко от  разбирането, че поначало провеждането на телефонен разговор изключва извършването на телодвиженията, необходими за постигането на инкриминираните телесни увреждания, доколкото в една или друга степен такава дейност отклонява психо-физическата активност на подсъдимия в друга посока. Разпечатката, свързана с проведените от Д. Т. разговори на 12.10.2013г., не разкрива никаква информационна стойност с оглед извеждането на продължителността на побоя, доколкото последният отразен в нея разговор датира от 04.10.2013г. и е бил проведен с нейната майка. Тази доказателствена непълнота обаче може да се отстрани при проучване на приложената по делото справка, изготвена от „К.Б.“ ЕАД, относима към проведените разговори от мобилния апарат на подсъдимия. От нея е видно, че последователно в 17:17:08 часа  подсъдимият е бил потърсен от св. А., като последният е ползвал номер, завършващ на „ 961” – л.65, том 3 от ДП, л.100, том 1 от ДП, а по- късно в 18:22:50 часа и в 18:30:32 часа – от св. С.Н., като последният е ползвал телефон, завършващ с цифрите ”838” – л.101, том 1 от ДП, л.65, том 3 от ДП. И двамата свидетели, без данни да се познават и независимо един от друг, са посочили в своите показания в досъдебното производство, че подсъдимият бързал, че е бил припрян и давал знак, че иска бързо да приключи разговорите. Тези данни дават основание да се приеме, че по същото време се е развивал тежкият конфликт с пострадалата, макар и без ясна индикация дали все още е бил само на словесно ниво. Единственият свидетел, сочещ за свободно и спокойно проведен с подсъдимия разговор в късните следобедни часове, е св. Й.И., която е разказала в досъдебното производство, че поводът  е бил тривиален и е бил свързан с доставка на мокет (л.103, том 1 от ДП). В съпоставка с приложената по делото справка е видно, че разговорът със св. И. се е състоял в  16:59:18 часа ( л.65, том 3 от ДП). Изложеното налага сравнителен анализ и с показанията на св. И.Т. (майка на пострадалата), дадени от нея на 14.10.2013г. (л.82, л.84, том 1 от ДП). Така съдът обосновава извод, че пострадалата е излязла от дома си с детето си около 15.30 часа на 12.10.2013г. и е пристигнала в ж.к. „Д.” не по-рано от около 16.00 часа.

С оглед изложеното обосновано в обвинителния акт е възприето от фактическа страна, че  началото на конфликта между подсъдимия   и пострадалата е от  неустановен час след 16.00 часа на 12.10.2013г. Изисканата от „К.Б.” ЕАД справка съдържа информация и за друга съществена за делото комуникация. Въз основа на нея се установява, че на 12.10.2013г. подсъдимият е провел разговор в  18:43:31 секунди със своя брат В.К., а по-късно, почти след един час - в 19:25:05 секунди подсъдимият отново е  осъществил разговор със същото лице чрез ползвания от свидетеля тел. номер *******. Касае се за двата разговора, за които споменава в показанията си св. В.К.. Така в съпоставка с дадените от св. В.К. показания съдът приема за установено, че от 18:43:31 секунди до 19:25:05 секунди се очертава интервал от време, началото на който съвпада с пристигането на св. В. К. ***, а краят - с обаждането на подсъдимия към В. К. с нареждане да се качи с детето в апартамента. В самият интервал от време от показанията на св. К. става ясно, че е разхождал по указание на подсъдимия детето му в кв. „Д.” с детска количка, т.е. в този период от време св. К. не е бил допуснат от своя брат в жилището, където вече е започнало изпълнението на престъплението. Макар и св. К. да свидетелства, че подсъдимият не му е дал никакви обяснения кое налага внезапното извеждане на детето от дома, съдът приема за установено, че причината за това е била ясна. Настоящият състав на съда счита, че в посочения период от време, продължаващ приблизително един час, подсъдимият цЕ.сочено се е освободил от присъствието на други лица в апартамента, в който живее, с оглед отстраняването на спънки при изпълнение на престъплението. Няма съмнение, че в този момент на 12.10.2013г. подсъдимият е останал сам в жилището си с пострадалата, както и че при завръщането на В. К. около 19.30 часа в апартамента свидетелят е бил смутен на първо място от състоянието на пострадалата, описано подробно в неговите показания и на второ място– от състоянието на ръцете на подсъдимия (подути). Така въз основа на съчетания анализ на справката, предоставена от „К.Б.” ЕАД и гласните доказателства съдът прие за установено, че началото на побоя над пострадалата следва да се фиксира  от неустановен с точност час на  12.10.2013г. след 16.00 часа. Съдът приема за установено, че със сигурност побоят  е продължил много интензивно в периода от 18:43:31 секунди до 19:25:05 секунди, когато св. К. без обяснения е бил натирен от подсъдимия да разхожда във вечерните часове малолетното дете на подсъдимия по улиците в кв. „Д.”.  На фона на редките срещи между двамата братя и почти постоянното отсъствие на В. К. извън пределите на РБ, съдът намира, че отпращането му още от входната врата, при това, с ангажимент да се грижи за малолетното дете на подсъдимия, което вижда за втори път в живота си ( ако се изключат контактите в „скайп“), е повече от необичайно. Този факт е смущаващ, озадачаващ и кореспондира напълно с обвинителната теза, че единствената възможна причина да подобно поведение, е подсъдимият да извърши престъплението, в което е бил обвинен, вземайки мерки да не бъде  обезпокояван или възпрепятстван в тази своя престъпна дейност от никого.

 В тази част от изложението се налага съдът да съпостави показанията на св. В.К., от една страна, с друга група гласни доказателства: показанията на св. А.Г. и св. К., от друга страна. В първата група доказателствата са преки, тъй като свидетелят В. К. възпроизвежда факти, които е  възприел лично. Във втората група доказателствата, относими към случилото се на 12-13.10.2013г., те  са производни, доколкото, макар и добросъвестно, свидетелите Г. и К. възпроизвеждат факти, които са им били преразказани от подсъдимия около 20:30 часа и в по-късен час на 13.10.2013г. Противоречията в едната и другата група се свеждат до следните факти: нанасян ли е побой над пострадалата след 19:30 часа по време на присъствието на В. К. *** – около полунощ ( от втората група доказателства) или тя вече е била с видими травматични увреждания към 19:30 часа, т.е. побоят е нанесен в неустановен час преди това (от показанията на св. К.), прекратено ли е било нападението по време на престоя на В. К. в жилището ( от показанията на св. В. К.) или побоят  е бил нанесен еднократно и в тези часове на денонощието, в които В. К. е бил там ( от втората група доказателства), по време на престоя си В. К. оттеглял ли се е, за да спи ( от показанията на св. К. и Г. за версията на подсъдимия), или през цялото време е стоял буден ( от показанията на самия В.К.). При разрешаването на противоречията в гласните доказателства по посочените въпроси съдът категорично даде вяра на разказа на св. В. К. по следните съображения:

От медицинска гледна точка  побоят над Д. Т., довел до ЧМТ,  е продължил поне десетки минути. В съпоставка на СМЕ с гласните доказателства се установява, че той е продължил най-малко около един час   и е бил нанесен през различни интервали от време, в които пострадалата е останала сама с подсъдимия в една от стаите на жилището в ж.к. „Д.”.  Съдът приема за установено, че нападението на подсъдимия над неговата жертва е било прекъсвано във времето, като необходимостта от прекъсванията  се свързва с времето на престоя на свидетели по делото в неговия апартамент ( св. В.К. и Вл. С.), т.е. с моменти, в които те са наблюдавали подсъдимия,  а и с моменти, в които той очевидно се е въздържал да малтретира пострадалата пред тях. По отношение на времето на прекратяване на побоя в периода след 21.00 часа на 12.10.2013г. до 02.00 часа на 13.10.2013г. показанията на св. В. К. са подкрепени убедително и категорично и от разказа на св. Вл. С. от ДП ( л.89, л.90, том 1 ). Нито св. К., нито св. С. твърдят  да са се отнасяли в дълбок сън, до степен напълно да изключат съзнателното си присъствие в жилището на подсъдимия. Напротив, св. С. твърди, че леко задремвал  след полунощ, но  щом усетил това свое състояние, започнал да припира св. В. К. да тръгват към летището. От своя страна св. В. К. е описал изключително подробно емоционалния шок, в който е изпаднал, като видял пострадалата и особено, след като същата била преместена самостоятелно от подсъдимия от хола в спалнята, страха и ужаса си и изобщо - ред причини, поради които не му  е дошло и на ум да спи. Една такава съществена причина, препятстваща всякакви възможности за здрав сън, се явяват и усилията, положени  именно от страна на св.  В. К., да се грижи за малкото дете на подсъдимия, което продължавало да е неспокойно дори към 02.00 часа на 13.10.2013г. Това е друг факт, за който показанията на св. В. К. са в корелация с разказа на св. Вл. С. и няма причина да бъдат приети с недоверие и от съда.    

Доколкото престоят на свидетелите в дома на подсъдимия е продължил до около 02.00 часа на 13.10.2013г. и пред тях той не е нанасял удари на пострадалата, съдът приема за установено, че черепно-мозъчната травма, както и основните травми по крайниците на Д. Т. са й били причинени преди това, т.е.  – до около 19.30 часа – точно този момент, който се свързва с пристигането на св. К. в жилището на подсъдимия. Установено е, че в периода от около 19.30 часа до около 02.00 часа на 13.10.2013г. св. К.  неизменно е останал в жилището на подсъдимия и няма причина съдът да не му се довери, за да приеме, че в негово присъствие  пострадалата не е била телесно малтретирана. Няма причина съдът да не се довери и на св. Вл. С., че постоянно е наблюдавал след идването си в ж.к. „Д.” присъствието на подсъдимия, включително – до 02.00 часа на 13.10.2013г. В тази връзка достоверността на преразказа в показанията на св. К. за фактите, така, както са били  представени от подсъдимия, е компрометирана дори само от твърденията на  очевидците на събитията около полунощ между 12 и 13.10.2013г. – В. К. и Вл. С., които  самостоятелно един от друг, без да поддържат някакъв свой личен интерес от изхода на делото, са посочили, че  точно по това време на денонощието нищо съществено не се е случило.

Ето защо съдът намира, че една от основните застрашаващи живота на пострадалата травми – черепно-мозъчната е била факт още към 19.30 часа на 12.10.2013г., а  не към полунощ между 12-13.10.2013г., както е преразказал версията на подсъдимия св. К. в своите показания в досъдебното производство.

Съдът намира, че агонията на пострадалата от факта на причинената ЧМТ е продължила с часове и много преди подсъдимият да нанесе и  шийната травма. Такава възможност не се изключва и от заключението на СМЕ. Извод в тази насока се обосновава от констатацията в  СМЕ, че смърт при този вид травма не настъпва така бързо, както при шийната травма. Съдът приема с доверие показанията на св. В. К., че последователно след пристигането си от около 19.30 часа на 12.10.2013г. до 02.00 часа на 13.10.2013г., когато тръгнал със св. С. ***, той поне два пъти отишъл да види  пострадалата и непосредствено преди окончателно да напусне апартамента  е  възприел все още съществуващи признаци на живот ( дишане и мърдане на жертвата с ръце под одеалото). Изключено е да се приеме, че пострадалата е имала реална възможност да се движи, да потърси помощ и дори да напусне жилището на подсъдимия. Аргумент за извод в тази посока е и заключение на  биологична експертиза, изготвена от ВЛ И.К. - ОЕКД – СДВР, във връзка с която  е бил съставен протокол  381-Б/2013г.- л.68, л.69, том 2 от ДП. Обекти на изследване са били два броя марлени тампона с кафеникава материя серийни номера № 0017736 и № 0017867 – обект 1 и 2 от протокол за оглед на местопроизшествие (л.47-л.50, том 1 от ДП)  и  по тях не е било доказано наличие на кръв. Касае се за обекти, както следва: ОБЕКТ № 1 – биологични следи, запечатани с картон № 0017867- кафеникава материя, иззета от парапет на междинна площадка между ет. 2 и 3 във вх.Г, бл.***, ж.к. „Д.” (жилищния блок и вход на подсъдимия); ОБЕКТ №2 биологични следи, запечатани с картон № 0017736-кафеникава материя, иззета от петно с неправилна форма, открито на пода на етажната площадка на ет. 6 в същия вход и блок. Въз основа на това заключение може категорично да се приеме, че липсват каквито и да е обективни данни пострадалата в процеса на травмирането от порядъка на около едно денонощие да е напускала жилището на подсъдимия, респективно – да се е завръщала в него. Това обстоятелство именно кореспондира с липсата на биологични следи от кръв, оставени от нея по повърхностни от общите части на входа и блока, където се е намирал апартамента на подсъдимия  и който всъщност представлява място на извършване на престъплението.  С оглед изложеното съдът приема с доверие твърдението на В. К., че именно поради това настоявал да се извика медицински екип за оказване на помощ. Наред с изложеното свидетелят е разказал, че е възприел подутото лице на пострадалата още  към 19.30 часа. Описанието на отоците кореспондира със заключението на СМЕ за подобна симптоматика при ЧМТ, свързана с развитието на вътрешни кръвоизливи, поради което съдът счита, че към този момент  нанесената ЧМТ на пострадалата е била факт, както и че  в продължение на часове след това - до причиняването на шийната травма на 13.10.2013г. тя е агонизирала от причинените болки и страдания, обусловени включително  от постепенно развиващите се кръвоизливи в меките черепни обвивки, както  и от увеличаващия се натиск и травмиращото налягане на  излива от кръв върху тъкани в мозъка.

СМЕ (л.10-л.15, том 2 от ДП) е от съществено значение с констатацията си, че всички кръвонасядания и отоци по тялото на пострадалата са били причинени прижизнено, т.е. преди настъпването на необратими изменения  в кората на мозъка и преди спирането на сърдечната дейност. Следователно пострадалата е изживяла болките и страданията, съпътстващи всяка една травма.

Важно е уточнението, че времето за реакция на организма с образуването на оток в областта на лицето, гърба и седалището, обективно изисква известна продължителност от няколко до десетки минути и това е било съпроводено с болезнен процес, който пострадалата е осъзнавала и преживявала. С експертното изследване е установено, че прижизнено на пострадалата  е била причинена и черепно-мозъчната травма, а развитието на кръвоизливите, свързани с нея, също от медицинска гледна точка е било съпроводено с изминаването на определен период време. Обективно необходимото време за реакция на организма на пострадалата от нанесените травми по всички области на тялото й, което се изисква въз основа на медицински критерии, обосновава по категоричен и несъмнен начин извод, че смъртта на Д. Т. от причинената ЧМТ не би могла да настъпи мигновено, още повече с оглед заключението на експертизата, че относително по-бърза смърт настъпва при механична асфиксия ( от 5 до 7 минути). В конкретния случай обаче причиняването на черепно-мозъчната травма предшества по време механичната асфиксия, с оглед на което няма съмнение, че пострадалата е преживявала болките и страданията си във време, не по-малко от десетки минути, а от свидетелските показания е видно, че всъщност страданията й са продължили с часове. Съдът отчита обстоятелството, че по – висока степен на конкретика за продължителността на побоя самостоятелно от заключението на СМЕ не може да се извлече с оглед липсата на обективно съществуващи медицински критерии, въз основа на които да се установи дали са съществували прекъсвания при нанасянето на травматичните увреждания. Експертизата обаче е конкретизирала своя отговор до изискуем „сравнително кратък“ период от време на получаване на уврежданията преди настъпването на смъртта, т.е. в рамките на едно денонощие. В този смисъл заключението на СМЕ не влиза в противоречие със съдържанието на гласните доказателства.

Съпоставката на СМЕ на пострадалата ( л.25 и сл., том 2 от ДП) и гласните доказателства е от съществено значение за установяване и на приблизително точния момент на причиняване на шийната травма.

 Поради факта, че естеството на шийната травма е свързано с бързо настъпваща смърт (съгласно СМЕ от пет до седем минути, но при пълна хипоксия), т.е. - много по-бързо в сравнение с действието на ЧМТ, а пострадалата към 02.00 часа на 13.10.2013г. все още е давала признаци на живот, установено от показанията на св. В. К., съдът приема от фактическа страна, че шийната травма е била причинена от подсъдимия след този период от време до неустановен час до около 20.00 часа на 13.10.2013г. Налице е доказателствена непълнота за точния момент на причиняване на шийната травма в посочения интервал от време, като само следва да се подчертае, че след 02.00 часа на 13.10.2013г. никой от свидетелите по делото не  е видял повече пострадалата жива, нито подсъдимият е упражнил правото си да даде обяснения за точния момент на причиняване на шийната травма до момента на открИ.ето на трупа. Всъщност индиректно пред полицейските служители А. З. (л.118, том 1 от ДП) и пред св. Д.Д. (л.***, том 1 от ДП) подсъдимият твърдял, че побоят над пострадалата е бил нанесен еднократно – към 03.30 часа на 13.10.2013г. Тази част от показанията на свидетели възпроизвеждат обяснения на подсъдимия, поради което в същата част те не могат да бъдат ползвани като източник на доказателства. Процесуалният ред за събирането на гласни доказателства чрез обяснения на подсъдимия  е точно определен и не може да бъде заобикалян с възпроизвеждане на твърдения, които подсъдимият е дал пред полицейските служители. С изложените аргументи съдът приема за установено, че  с предвидените способи в НПК не може да се установи точният час на нанасянето на шийната травма след 02.00 часа на 13.10.2013г. Със сигурност обаче може да се заключи, че в обедните часове на 13.10.2013г. подсъдимият е бил в ж.к. „Д.” и отивайки към дома си, е бил забелязан от св. Пл. Т. ( от показанията на св. Т. и св. Г.). Св. Г. е разказала, че се  е грижела за малката А. в личния си автомобил, паркиран в близост до жилищния блок на подсъдимия под предлог, че той отива да вземе дрехи на детето си от там. Отделно от това, около 20.30 часа  на същата дата  подсъдимият  е бил в ж.к. „Д.”, когато е бил забелязан и  от св. А.Г.. Със сигурност може да се заключи, че в периода след 02.00 часа до 20.30 часа на 13.10.2013г. жилището на подсъдимия  е било освободено от присъствието на членове на неговото семейство и на практика никой друг, освен него не е имал достъп до апартамента. Изключение прави  присъствието на малката А.К.,  която обаче с оглед малолетната си възраст и липса на свидетелска годност не би могла да представлява заплаха за  разкрИ.е на подсъдимия като автор на престъплението  и същият е имал достатъчен жизнен и социален опит, за да прецени това обстоятелство. От времето на причиняване на шийната травма следва да се изключи само престоят на подсъдимия с неговото дете в къща, собственост на св. С. *** което е бил забелязан от свидетели по делото на друго място. Съчетаният анализ на дадените от К. Г. и Вл. С. показания дава възможност да се фиксира приблизително точно кога е бил осъществен престоят на подсъдимия в ж.к. „Н.“ на 13.10.2013г. От свидетелските показания на Вл. С. е  видно, че от около 05.00 – 06.00 часа сутринта на 13.10.2013г. до  около 19.00 часа на същия ден му е известно, че къщата в „Н.” е била на разположение на подсъдимия, без самият С. да е бил ангажиран лично с присъствие там.  Затова от посочения интервал време да се изключи период от около десетки минути в обедните часове на 13.10.2013г., когато подсъдимият отново е посетил жилището си в ж.к. „Д.”, докато св. Г. го изчаква наблизо в личния си автомобил ( от съчетания анализ на св. Г. и св.Пл. Т.), както и обективно необходимото време за неговото придвижване от ж.к. „Н.”*** и обратно в обедните часове на 13.10.2013г. с автомобила на св. Г. или  с такси след 19.00 часа на 13.10.2013г., когато след настоятелна покана от страна на В.. С. е освободил дадения му подслон в ж.к. „Н.“. В останалото време обаче – от 02.00 до около 05-06.00 часа на 13.10.2013г.,  за около 15-20  минути в обедните часове на 13.10.2013г. както и от около 19.30 часа до сигнализирането на св. Г. и система „112” ( около  20:30 часа) е категорично установено, че подсъдимият е пребивавал на местопрестъплението – в своето жилище, където е бил открит и трупът на пострадалата ( в този смисъл са отбелязванията в информационната система на „112” за постъпването на сигнала – л.79, СП). Отделно от това е установено, че никой друг не е имал достъп до местопрестъплението  в посочения период от време.

Съдът изключва възможността шийната травма на пострадалата да е била причинена преди тръгването на В. К. към летището с оглед твърдението на свидетеля, че към този момент той лично се е уверил, че Д. Т. все още е жива. В съпоставка с факта, че  нападението от страна на подсъдимия  е било прекъснато още около 19.30 часа на 12.10.2013г. съдът намира, че причиняването на шийна травма, съпроводена с механична асфиксия преди 02.00 часа на 13.10.2013г., т.е. към 19.30 часа,  не би могло да кореспондира с все още съществуващите  признаци на живот, в които св. К. се е уверил преди да си тръгне. Както съдът посочи, медицинските критерии изключват при механична асфиксия смъртта да настъпи часове по-късно след причиняването й. В този случай леталният изход  от насилието настъпва само след броени минути, а В. К. е свидетел на липсващо физическо стълкновение в продължение на часове, докато пострадалата вече агонизира в безпомощно състояние. Въз основа на изложеното, съдът възприема категоричното становище, че подсъдимият е възобновил отново нападението над пострадалата в неустановен час след 02.00 часа на 13.10.2013г. до около 20.30 часа, като в края на посочения период  за първи път сигнализирал своя съсед А. Г. и оператор от система „112“. Сигналът обаче не е за оказване на животоспасяваща дейност от медицински екип, а тъкмо напротив – за факта на настъпила смърт. Следователно от обективно извършените действия на подсъдимия може да се заключи неговото знание, че в момента на сигнализирането на компетентните институции по случая, медицинска помощ вече е абсолютно безпредметна и ненужна.

Настоящият съдебен състав счита, че причиняването на инкриминираната шийна травма е сторено от подсъдимия с  една, единствена цел – да ускори  и без това настъпващата смърт. Констатациите на съда за времето на причиняване на шийната травма –часове след ЧМТ  и фактът, че пострадалата е била все още жива към момента на получаване и на механичната асфиксия, се опират и на заключението на СМЕ, което самостоятелно по медицински критерии не изключва възможността да е имало прекъсвания по време на нанасяне на отделните травми на главата и шията (л.26, том 2 от ДП).

Така експертното изследване дава отговор и на въпроса, поставен от защитата каква всъщност е била причината за смъртта при наличието на две животозастрашаващи травми. Ясно е, че с оглед даденото  заключение смъртта е настъпила броени минути след шийната травма. Това обстоятелство обаче  съвсем не изключва  опасността за живота на пострадалата, произтичаща от ЧМТ. Тази травма също, макар и по-бавно, от порядъка на часове след насилието, неизбежно е обуславяла смърт, но само при наличието на обективно необходимия период от време за развитие на клиничната картина, което явно подсъдимият не е искал да изчака. Въз основа на същото заключение  на СМЕ съдът приема за установено, че са се осъществили и признатите от подсъдимия факти по чл.371, т.2 от НПК да е причинил на пострадалата кръвонасядане на дълбоката мускулатура на гърба чрез притискане на тялото  върху широка повърхност, съпътствано с притискане на външните дихателни отвори на устата и шията при асфиксията. Едновременното притискане на два различни участъка от тялото на пострадалата, пряко свързани с дихателната дейност ( шия и външни дихателни отвори) изключва възможността от еднократно изблъскване или притискане на тялото, съпътствано от  непредпазливо причиняване на смъртта. Така към аргументите на л.50 –л.53, л.78 от мотивите, че подсъдимият е искал да умъртви пострадалата, следва да се добави фактът на възобновяване на нападението му над нея часове след причиняването на ЧМТ и то с увреждащи действия, които също самостоятелно водят до летален изход, при това с изключителна бързина.  Въз основа на обективните находки, открити при оглед на труп и изследвани по-късно със съответни експертизи съдът приема за установено, че подсъдимият е подновил  действията на нападение над пострадалата с увреждане, водещо самостоятелно до смърт, независимо от всичко, което е било сторено с нея  до този момент. Възобновяването на нападението след 02.00 часа на 13.10.2013г. обаче  се откроява с една особено важна отличителна характеристика. За разлика от действията, с които се причинява ЧМТ, то е било насочено към нов тип увреждане, което причинява  бърза смърт и което  я причинява не с удари, характерни при моментно избухване под напора на раздразнение, за каквито твърди защитата, а с действия на притискане на точно определени телесни повърхности, без изключение - пряко свързани с дихателната дейност и то с изключителна по интензитет сила.

Признатият от подсъдимия факт за причиняването на смърт по особено мъчителен начин също  намира доказателствена опора в заключение на СМЕ (л.27, том 2  от ДП). От тази част на заключението е видно, че всички установени травматични увреждания, открити по трупа на пострадалата,  са  резултат от значителни по сила удари с или върху твърди тъпи или тъпоръбести предмети, както  и от притискане между такива предмети. Касае се за „продължително” и „силно” притискане върху по-голяма повърхност до степен върху гърба на жертвата да се отрази отпечатък, съответстващ на релефа на дреха. Експертизата е категорична, че травматичните увреждания са били съпътствани със значителни болки и страдания, които са продължили с часове. Те са били още по-мъчителни към момента на причиняване на механичната асфиксия, когато се били локализирани и в други жизнено-важни органи и системи, които поначало не са били засегнати с първата травма – черепно-мозъчната, поради което съдът приема за установено, че степента на страданията на пострадалата в неустановен момент след 02.00 часа на 13.10.2013г. е станала  изключително висока, тъй като е била обусловена от допълнителен източник на  чувство за безпомощност, страх и ужас.

Съобразно особеностите на конкретния случай, следва да се отбележи, че пострадалата е била грижовна майка. Тя е съзнавала, че докато агонизира, малката А. е оставена  без пълноценна родителска грижа и че  детето би могло да възприеме нейното състояние. Пострадалата е могла да осъзнае каква травма би изживяло детето, ако види майка си в състоянието, в което се е намирала след нанасянето на инкриминираната ЧМТ. В подкрепа на този извод следва да се преценява и естествената човешка реакция на В.К. да положи всички усилия да прикрива личицето на малкото момиченце, за да не възприеме то своята майка. Съдът, като съобрази, че все пак В. К. е останал в апартамента на брат си по изключение и за кратко, както и че по принцип не е бил обвързан с родителска грижа към А.К., счита, че опасността детето да получи тежка психична травма, изводима от състоянието на неговата майка, е била съпреживявана още по-тежко от самата жертва.

С оглед изложеното съдът счита,  че самостоятелното действие на родителския инстинкт на пострадалата към момента на деянието е  допълнителна индикация за ужаса, който е изпитвала от положението, в което се намира.  От показанията на св. В. К. се установява, че признаците на живот при пострадалата към 02.00 часа на 13.10.2013г. са били ограничени до дишане и размърдване на ръцете, не се споменава обаче за опит от нейна страна да отчлени звук и словесно да поиска помощ. С оглед изложеното съдът приема за установено, че  настъпилите травмиращи последици от ЧМТ дори и  преди механичната асфиксия, самостоятелно са довели до изключително висока степен на безпомощност. Следва да се приеме, че по време на асфиксията, пострадалата е била приведена от подсъдимия в още по-тежко състояние. И това е така, тъй като в конкретния случай не се касае за бърза, рефлекторна смърт, настъпила чрез прераздразване на блуждаещия нерв на шията, а за по – продължителна асфиксия, която обективно е била установена поради наличието на силно изразени морфологични признаци на такъв тип увреждане. Установено е в конкретния случай, че асфиксията е била съпроводена не с удари, характерни за моментно раздразнение, а с притискането на гръдния кош, установено от наличието на точковидни кръвонасядания по дълбоката мускулатура на гърба, оток на мозъка и белите дробове, кръвоизливи под плевралните листове, прехапване на езика между зъбите.

С оглед изложеното съдът счита, че са налице категорични доказателства, подкрепящи направеното самопризнание на подсъдимия за причинена смърт по особено мъчителен за жертвата начин.

             Един от основните спорни въпроси между страните е отнесен до наличието или липсата на осъществен субективен състав на престъплението, за което подсъдимият е привлечен към наказателна отговорност.

             Настоящият съдебен състав не споделя защитната теза, че подсъдимият е искал само да набие пострадалата, но не и да отнеме живота й. Аргументи в тази насока съдът черпи от гласните доказателства за емоционалното състояние на подсъдимия към момента на извършване на деянието, обсъдено на л. 61-63  от мотивите, категоричният му отказ, макар  и при двукратно напомняне от страна на св. В. К., че следва да се извика екип на медицинска помощ, отказът на подсъдимия да стори това въпреки ясната индикация, че такава е необходима, въздействието към св. К. да се въздържа и той да сигнализира за помощ при ясно съзнание за страха, който подсъдимият провокира у своя брат. Съдът приема за достоверни твърденията на св. В.К., че  внушенията на по-големия му брат, са били възприемани с висока доза на респект и дори със страх с оглед изявленията му, че всичко, което е казал в досъдебното производство, не би могъл да го повтори в присъствието на подсъдимия, тъй като го „плаши” и „не желае да има проблеми с него”. Само в скоба следва да се посочи, че и кореспонденията в „скайп” между двамата братя, отразена при техническа експертиза на преносимия компютър на подсъдимия, сочи размяна на най-общи думи, повечето от тях, свързани с тяхната майка. Не може да се отмине без внимание и фактът, че св. В.К. е избягвал да остава в жилището в ж.к. „Д.” с брат си, особено за по-дълъг период от време и дори  и при последното си пребиваване в България през м. септември и октомври 2013г. е останал там по необходимост и само броени часове с оглед късния полет от летище *****. През останалото време обаче – за повече от месец, е установено, че В. К. е пребивавал в с. *****, Плевенско. Почти постоянното отсъствие на В. К. *** е категорично потвърдено от показанията  и на независимия свидетел –Р.Г., който е държал квартално кафене в района на ж.к. „Д.“ в близост до блока на подсъдимия, респективно – познавал е живущите в района, постоянните клиенти, включително и подсъдимия. Същият свидетел посочва, че не само че не познава В.К., но дори не знаел, че подсъдимият има брат. (л.98, том 1 от ДП). Все в същия смисъл са и показанията на съседка на семейството – св. В.А., която е разказала, че почти всички членове на семейството пребивават в Кипър, а подсъдимият е останал на практика сам. Ето защо съдът приема с доверие показанията на св. В.К. и неговата оценка за способността на подсъдимия със самото си присъствие да внушава страх, доколкото тази оценка не е декларативна, а се потвърждава и от системните и цЕ.сочени усилия на В. К. да се отдели от присъствието на своя брат, потвърждава се и от липсата на способност да изразява несъгласие с едно или друго негово решение на подсъдимия или да му противоречи.

Свеждането на умисъла на подсъдимия само до причиняването на телесна повреда категорично се изключва и от факта на допълнително травмиране тялото на пострадалата с механична асфиксия след освобождаването на мястото на престъплението от присъствието на св. К. и С. след 02.00 часа на 13.10.2013г., когато подсъдимият е останал отново сам в жилището си с нея и тяхното общо дете. Съображенията за тази фактология и за точния момент на причиняването на механичната асфиксия са изложени подробно от съда на л.   46, 47   от мотивите и съдът не намира за необходимо да ти преповтаря. Следва само да се отбележи, че фактът на многократното прекъсване на побоя по една или друга причина – пристигането и изпращането на посетители в жилището на подсъдимия, както и неговата комуникация с тях в продължение на часове, докато едновременно с това се приготвя скара и се пържат картофи на фона на  напълно безпомощното състояние на пострадалата още след ЧМТ, при което тя е била във фактическа невъзможност да оказва съпротива или сама да потърси помощ, е самостоятелна индикация, че подсъдимият е действал със съзнанието, че изпълнява категорично взето решение да отнеме живота й, от което няма връщане назад.

Логически във връзка с изложеното възниква и въпросът: какви са били мотивите на подсъдимия да причини две, а не само една животозастрашаваща травма, изяснява ли се от обстоятелствата по делото защо първо е нанесена ЧМТ, а часове след нея – шийната.

Несъмнен факт е, че към 02.00 часа сутринта, когато свидетелите Вл. С. и В. К. са напуснали апартамента на подсъдимия, пострадалата при наличието на причинена вече тежка черепно-мозъчна травма все още е давала известни признаци на живот. Съдът приема, че единствено възможният мотив за възобновяване на нападението над нея часове след причиняването на черепно-мозъчна травма, е нежеланието на подсъдимия да чака повече настъпването на желаната от него смърт. Прекъсването и възобновяването на нападението над пострадалата в интервали, които продължават с часове, е аргумент, че подсъдимият не е действал в резултат на моментно раздразнение, а напротив – с висока доза  хладнокръвие, като последователно е преследвал именно постигането на съставомерния общественоопА. резултат. Ако се приеме тезата на защитата, че подсъдимият е искал само да  понабие пострадалата, както се е случвало и друг път и то под напора на предизвикано от нея раздразнение, то не би съществувала необходимост от подновяване на побоя над нея методично във всеки един удобен за него момент, между  интервали, свързани с категорично прекратяване на агресията. Към момента на причиняване  на механичната асфиксия ( след 02.00 часа на 13.10.2013г.)  пострадалата е била напълно безпомощна, обездвижена, некомуникираща, до степен да не може да отчлени словесно звук в резултат на агонията от черепно-мозъчната травма, установено категорично от заключенията на експертизите и показанията на св. В. К..  Затова за съда е непонятно как в това състояние тя би могла да предизвика раздразнение с конкретна дума или действие. Отделно от това в периода от причиняване на ЧМТ до механичната асфиксия  ( след  19.30 на 12.10.2013г. до неустановен час след 02.00 часа на 13.10.2013г.), продължил с часове, подсъдимият е имал достатъчна възможност да обмисли всички доводи „за“ и „против“ извършване на престъплението, което също изключва да е действал в състояние на моментно раздразнение. Именно наличието на интервали от време, продължаващи цели часове между отделните изблици на агресия, в които подсъдимият приготвя храна за своите гости, говори с тях, „марширува“ из кухнята, дават основание на съда да приеме, че не се касае за  моментно избухване на подсъдимия по един или друг повод, а за продължително методично телесно малтретиране, което логично е довело до смъртта на пострадалата.  

Не може да оправдае методичната агресия,  която се констатира в настоящия случай и която е била изразена „на порции”, в продължителен период от време от порядъка на едно денонощие, с аргумента, че подсъдимият е искал да причини само телесна повреда и по други съображения: Ако умисълът на подсъдимия е бил ограничен до настъпването на този общественоопА. резултат, то побоят е следвало да бъде прекратен с настъпването именно на този резултат. Нищо подобно не се наблюдава в настоящия случай, доколкото краят на побоя се очертава не с причиняването на поредната телесна повреда, а с инкриминираната шийна травма, абсолютно несъвместима с живота. Следва да се приеме за установено, че едва постигнатият резултат от шийната травма –бързо настъпилата смърт - е довел до окончателното прекратяване на нападението. Основание за такъв категоричен извод дава именно заключението на СМЕ, че всички констатирани увреждания са причинени прижизнено, докато пострадалата все още е била жива и е могла да изживее болките и страданията, свързани с тях. Отделно от това,  ако умисълът на подсъдимия е обхващал само причиняването на телесна повреда, както се твърди от защитата, не би съществувала необходимост К.К.  да се освобождава от присъствието на общото му  дете с пострадалата във всеки един момент, когато възниква обективна възможност за това- веднъж с помощта на В. К., втори път – с помощта на К.Г..  Настоящият съдебен състав счита, че ако подсъдимият е искал само да причини телесна повреда на Д. Т., а не смърт, при очевидна опасност за живота й, поне не би възпрял своя брат да извика медицински екип. И най-после, ако подсъдимият не е искал настъпването на смърт, то не би имало необходимост да причинява допълнително и констатираната със СМЕ шийна травма, която за разлика от черепно-мозъчната води до сигурен и бърз летален изход, тъй като смъртта настъпва не за часове, а за минути. Съдът приема за установено, че посегателството в тази изключително уязвима част от човешкото тяло ( шията на пострадалата) с установения по делото интензитет, изводим от травмите на гръбната мускулатура и от механизма на травмиране ( не с еднократно нанесени удари в шията, било то с юмрук или по друг начин, а с продължително притискане на тялото върху твърда подложка) самостоятелно изключва ограничаването на умисъла само до причиняването на телесна повреда. На базата на изложените обстоятелства репликата, отправена от подсъдимия към св. В.К., на която се позовава защитата: „Нищо и няма! Ще се оправи“ разкрива точния смисъл и значение, вложен от подсъдимия в нея. Съдът приема за установено, че единствената цел на тази реплика е била да въздейства  възпиращо спрямо св. В.К. при опита му да изрази  гражданската си  позиция на загриженост от факта, че едно човешко същество агонизира и следва спешно да бъде сигнализиран медицински екип. Изключва се възможността  подсъдимият наистина да е вярвал или да е  искал пострадалата да се „оправи“ поради обективните данни по делото, че не е прекратил своята агресия с причиняването на черепно-мозъчна травма, при която Д. Т. все още продължение на  часове е давала признаци на живот. Напротив, обективните данни, установени от съчетания анализ на СМЕ на труп, СМЕ относно механизма на деянието  и показанията на св. В.К. и Вл. С. сочат, че, след 02.00 часа на 13.10.2013г. подсъдимият  е осуетил възможността пострадалата своевременно – още на 12.10.2013г. да получи медицинска помощ по инициатива на своя брат – св. В.К.. Посочените обстоятелства следва да се ценят като съзнателно положени от подсъдимия  категорични и цЕ.сочени усилия пострадалата да развие очакваните усложнения от причинената ЧМТ, свързани с умъртвяване. Отделно от това целта да се причини смърт е обективирана с ускоряването й  до минути след акт на насилие, водещ самостоятелно до същия общественоопА. резултат.

·         

ДОКАЗАТЕЛСТВАТА, СЛЕДВА ДА БЪДАТ ОБСЪДЕНИ, ЗА ДА СЕ ДАДЕ ОТГОВОР И НА СЛЕДНИТЕ ВЪПРОСИ: за особеностите в  личността на подсъдимия и пострадалата и обстоятелствата, при които са били формирани,  доказателства, за  предхождащите деянието отношения между подсъдимия  и пострадалата, за конкретния повод конфликтът да ескалира точно на 12.10.2013г., мотивите на пострадалата да отиде на мястото, където е било извършено престъплението на инкриминираната дата, мотивите, от които е бил воден подсъдимият, за да пристъпи към отнемането на живот именно на 12.10.2013г., съпътстващата деянието емоционална и рационална оценка на подсъдимия към случилото се и обстоятелствата, при които е било формирано решение от негова страна за отнемане на живот.

Отговорът на посочените въпроси  е относим и към дължимата от съда преценка дали е бил осъществен квалифициращият признак умъртвяването на пострадалата да е било извършено при особена жестокост, какви са фактите, обхванати от умисъла. Същите отговори имат пряко и решаващо значение и за изясняването на допълнително поставени от страните спорни въпроси: от защитата - налице ли е съпричиняващо резултата предхождащо деянието неправомерно поведение на пострадалата; от повереника на ЧО И.Т.– извършено ли е деянието предумишлено.

За особеностите в личността на участниците в конфликта и обстоятелствата, при които са били формирани. Представляват ли те съпричиняващ фактор при настъпването на общественоопасния резултат.

На първо място от значение за преценка на обществената опасност на деянието и дееца са  фактите, свързани с  физическия и здравословния статус на участниците в конфликта.

Един от отделните въпроси, които съдът следва да изясни,  доколкото отговорът е инкорпориран в отговорите на формулираните по-горе въпроси, е какво е било общото психо - физическо състояние на пострадалата непосредствено преди деянието. Съдът приема за установено, че това състояние  е било добро, пострадалата е била висока, здрава, млада жена, без констатирани соматични заболявания, установено от протокол за оглед на труп. Видно от обект № 6, обсъден на стр. 25, л.26 от мотивите към присъдата, в своята връзка с подсъдимия пострадалата е изпитвала неудовлетворение и  страх, страдала е от спомени за системни унижения и побои, изпитвала е неверие, че тази връзка може да претърпи обрат в положителна посока на хармония, разбирателство и подкрепа, проявила е достатъчна сила на характера, да се отдели в самостоятелно домакинство.  

От заключение на СХЕ № 615/2013г. е установено, че пострадалата преди деянието не е била повлияна от алкалоиди, от опиеви и синтетични наркотични вещества (л.5, том 2 от ДП). От заключение на СМЕ № А-651/2013г. е установено, че в кръвта й към момента на изземването на проба от трупа (14.10.2013г.)  се е съдържало незначително количество етилов алкохол – 0,25 промила на хиляда – (л.6, том 2 от ДП). Съдът като обсъди заключенията на посочените експертизи в съпоставка с протокол за оглед на местопроизшествие  и оглед на труп, намира, че те са изготвени компетентно и добросъвестно и се основават на ВД – проби от кръв, които са били иззети по предвидения в закона процесуален ред.

На доброто общо състояние на пострадалата съответства изключително доброто общо състояние и на подсъдимия. От СМЕ, която е имала за цел да изследва именно подсъдимия, ( л.10-л.15, том 2 от ДП) е установено, че същият е клинично здрав, без данни за каквито и да е хронични заболявания, както и че липсват данни за  употреба на наркотици или медикаменти – л.12, том 2 от ДП. Следователно, не са съществували пречки от медицинско естество, които да възпрепятстват подсъдимия да извърши деянието, както  и да придаде необходимата сила на части от своето тяло при нанасянето на удари и при притискане на повърхности от тялото на пострадалата, довели до нейната смърт.

От СПЕ, с която  е бил освидетелстван подсъдимият, е установено, че той не страда от вроден или придобит интелектуален дефицит, не са открити данни за разстройство на личността и е бил с нормално функциониращи когнитивни процеси. Не се установява системна алкохолна злоупотреба за подсъдимия, същият е употребявал алкохол битово, а  в отделни случаи – в ексецисивни количества, водещо до дезадаптивни поведенчески актове. Особеностите в психическия профил на подсъдимия се състоят в подчертано  изразен егоцентризъм, поставяне на личните желания и нужди над всичко останало, повишена конфликтна готовност. Тези данни намират конкретно потвърждение в свидетелските показания, т.напр. – данните, че подсъдимият, е възприемал присъствието и грижите на пострадалата като даденост, при която са били важни само и изключително неговите удобства, докато нейните собствени потребности или нуждите на детето  са без значение. Така следва да се преценяват показанията на свидетелите, в които се съобщава, че подсъдимият  системно  гонел Д. Т. от дома си, като я принуждавал да излиза от там и с общото им дете с мотива да не му „пречат“ ( от показанията на св. К.Д. и И.Т. л.81, том 1 от ДП).

Важно е да се посочи, че нито в свидетелските показания, нито в СПЕ са налични  данни за физиологичен афект към момента на деянието. Напротив, доказателствата сочат,че подсъдимият е действал с висока доза хладнокръвие, изводимо от съдържанието на свидетелските показания, дадени от В. К. и Вл. С.. Неадекватните реакции на подсъдимия, свързани с объркване, са били наблюдавани от свидетели часове след извършеното деяние (Вл. С., А.Г., св. К., К. Г.), не и преди деянието. Доколкото данни за объркване и противоречиви и смущаващи решения са били наблюдавани от К. Г. и Вл. С. в инкриминирания период, може да се заключи, че те по никакъв начин не са били свързани с колебания дали да бъде извършено престъплението, а как да бъдат понесени последствията, свързани с изпълнението на родителските задължения от тук нататък.

 

На второ място, за да се установи дали деянието и  личността на дееца се характеризират с висока степен на опасност, следва да бъдат обсъдени доказателствата, съдържащи фактически данни за бита и социална среда на подсъдимия преди деянието, както и в противовес - доказателствата за личността на пострадалата.

 

Данните относно личността на подсъдимия

Данни, свързани с обективираното от него отношение към постадалата преди деянието

Информация в тази насока се извлича преди всичко от гласните доказателства в съвкупна преценка с данните за съдебното му минало, съдържащи се в бюлетините за съдимост.

От показанията на св. В.Т., Е.Б. се установява,  че подсъдимият  е нанасял системно побой над майката на детето си ( от показанията на свидетелите  Е.Б.,  И. Н., Н.Р., К.Д.), че е  бил егоцентричен, конфликтен и с повишена готовност да реагира с физическа агресия ( от заключението на СПЕ, от показанията на св. В.К., от показанията на В.Т.), че е имал т.нар. „лошо“ пиянство ( от показанията на св. Р.Г. – съдържател на заведение в ж.к. „Д.“, посещавано от подсъдимия –л.98, том 1 от ДП, от показанията на св. К.Д.). Независимо от данните и за „лошо“ пиянство обаче съдът прие за установено, че се касае за характерова особеност на подсъдимия с оглед наличните свидетелски показания, дадени от св. К.Д., че пострадалата е била пребИ.а жестоко дори и в моменти, в които подсъдимият не е бил повлиян от алкохол.

Мнимо е противоречието на тази група доказателства с показанията на св. Ш. – майката на подсъдимия, която е възприела позицията, че не знае какви са били отношенията му с Д. Т. и дори че бил щастлив от връзката си с нея. (л.86, том 1 от ДП). Видно е, че св. Ш. не е коментирала такава оценка обаче от  гледната точка на Д. Т., което е обяснимо с оглед интереса си да посочи само добри характеристични данни за своя син.

От съвкупната преценка на доказателствата може да се заключи, че подсъдимият е давал ясен знак на пострадалата, че не би могъл да понесе или да приеме по никакъв начин евентуално прекратяване на тяхната връзка. И към инкриминирания период този въпрос не е имал приемливо и за двамата решение  с оглед значението на ВД № 6 ( л.25, л.26 от мотивите), обосновано от факта, че това писмено послание на пострадалата не е било изхвърлено като ненужна вещ, а е било грижливо съхранявано от неговия адресат, както и с оглед словесните закани за убийство за убийство, отправени към пострадалата, с предупреждение, че могат да станат реалност, ако тя го напусне и  за които са разказали част от свидетелите. В същата насока следва  да се преценяват   показанията на св. И.Т., че дори и след отделянето на пострадалата в самостоятелно домакинство, подсъдимият продължавал да  я търси и да изисква да го посещава „през седмица – две“ и твърденията на същата свидетелка, че е възприела разговор между пострадалата и подсъдимия на 08.10.2013г., в който той настоявал тя да се върне при него (л.29, стр.2, том 1 от ДП). Фактът, че подсъдимия към инкриминирания период ни най-малко не е считал, че връзката му с пострадалата е приключила, независимо от нейните лични намерения за това, се обосновава и от факта, че на 11.10.2013г. в профила си във „Фейсбук“ все още е държал снимки на Д. Т., както и снимки на малката си дъщеричка. Това обстоятелство е установено по категоричен начин от показанията на св. М.А. (л.102, том 1 от ДП). Очевиден е фактът, че подсъдимият не е криел факта на създадената от него връзка с Д. Т., напротив – афиширал е в социалното пространство този факт и търсел в него подкрепа, доколкото  същото обстоятелство например е било изтъквано по други водени срещу него наказателни производства, за да бъде смекчена наказателната му отговорност (НОХД 2711/2010 г. на СРС, НО, 107 състав).

Изложените обстоятелства разкриват една характерна особеност в мотивацията на подсъдимия да извърши престъплението, свързана с категорична, безусловна и безапелационна позиция, че Д. Т. не може да води живот извън тяхната връзка, още повече с друг мъж. Съдът намира, че обстоятелствата сочат и за специфична за подсъдимия негативна реакция срещу ситуациите на отчуждение. Извод в тази насока  намира косвено потвърждение в БДС данни за подсъдимия, служебно известни на съда, от които е видно, че самият подсъдим е бил дете само на осем, почти  девет години, когато е починал неговият биологичен баща – Р. К. – първият съпруг на майка му Цв. Ш.. СПЕ по делото не е изследвала наличието на получени травми от смъртта на единия родител на подсъдимия, дали и този факт е повлиял при формиране на неговата личност. По делото са налични и данни за осакатено женско присъствие в живота на подсъдимия, установено въз основа на свидетелските показания: един от най-близките му приятели – св. Вл.С. съобщава, че „ преди това не го бях виждал с жена” (л.  116, том 1 от ДП), от показанията на св. М.А., че когато на 11.10.2013г. видял в профила на подсъдимия във Фейсбук снимки на жена и дете, това било „нещо ново“. (л.102, стр.1, том 1 от ДП), от съчетания анализ на кореспонденцията на подсъдимия в „скайп“ и показанията на св. И.Т., че в живота на подсъдимия е имало и предходна връзка, но поради някакъв проблем той не е могъл да има дете. (л.79, стр.2, том 1  от ДП). В материалите по делото не е бил изследван въпросът дали спрямо неустановеното лице „С.”, коментирано в хронологията от съобщения на „скайп” от пострадалата, подсъдимият също е имал трайно насилническо поведение, но с оглед установената по делото доказателствена тежест, следва да се приеме, че не е било така и в тази връзка не се извличат допълнителни отрицателни характеристични данни за подсъдимия.

Извод за обстановката на отчуждение около подсъдимия се обосновава и от   показанията на съседи в ж.к. „Д.“, т. напр. от показанията на св. В.А. – л.114, том 1 от ДП, която  посочва, че и майката на подсъдимия (към инкриминирания период) от дълги години не живее с него, а в чужбина, че съседите не знаят нищо за биологичния баща на подсъдимия Р. К., тъй като неговата майка  живее с втория си съпруг. Това са фактите, които св. В. А. е разказала за семейството  на подсъдимия, като е заключила че в ж.к. „Д.“ „остана само К.“. Както се установи, присъствието на подсъдимия е било цЕ.сочено избягвано и от неговия брат. На практика в инкриминирания период подсъдимият е живеел напълно сам. СПЕ не е изследвала дали и как тези лични семейни въпроси са се отразили върху мисленето на подсъдимия, но е факт, че възприетото от него осъждащо поведение към Д. Т. ( негова приятелка и майка на детето му), не се установява в аналогична ситуация спрямо неговата собствена майка, която също към инкриминирания период е съжителствала с втори съпруг. В тази ситуация обаче подсъдимият  е в друга роля – в тази на детето, неговата гледна точка е друга, на човек, който очаква подкрепа от майката и жената – от отсъстващата майка (включително и с пари), а не гледната точка на човека, от когото се очаква подкрепа за майката и жената (в отношенията му с Д. Т.). Съдът обсъжда изложеното, не за да изведе наличието на смекчаващо отговорността обстоятелство, а за да подчертае, че сблъсъкът с трудности в живота на подсъдимия  е факт, но той не може  да е оправдание за възприемането на обществено неприемливо поведение, още повече, ако то е свързано с отнемането на човешки живот.  Факт е, че в сходна житейска ситуация на тази, в която е бил подсъдимият К.К., неговият брат В.К. е възприел коренно различен модел на поведение, без да загуби способността да изразява чувствителност към потребностите на друг човешки индивид, в т.ч. и към потребностите на самия подсъдим, дори и към лица, които вижда за втори път в живота си – малката А.К. и пострадалата от престъплението.  

Съдът при собствена преценка на всички изложени по-горе доказателства намира, че неадекватното насилническо поведение на подсъдимия спрямо пострадалата преди деянието, несъмнено е свързано и с някакво неудовлетворение, свързано с поведение на пострадалата, касаещо поддържането на домакинството, с нейни черти от характера, но също така и с някаква негова лична неизследвана по делото семейна драма и с психична травма, която е проектирала върху личността на пострадалата вече съществуващи у него страхове. Съдът намира, че тази проекция е производна на извършено дълбоко психично потискане на съществуващ вече проблем. Съдът намира, че,  оценени от тази гледна точка, свидетелските показания на Вл. С., М.А. и В.А., хвърлят светлина върху корена на силния  егоцентризъм, развит от подсъдимия, като негова характерова особеност, доколкото тази особеност се е явява на пръв поглед необяснима девиация в поведението на психично здрав човек, но може да се разглежда и като непълноценен защитен отговор на неговата психика срещу опасността да остане отново напълно сам. Аргумент за този извод съдът черпи  и от показанията на св. А.Г. (л.104, том 1  от ДП), както и от показанията на А.Б. (л.117, том 1 от ДП), които съдържат данни, че са видели съседа си К.К. на 13.10.2013г. , когато смъртта на пострадалата е факт, че в този момент подсъдимият очевидно не е бил щастлив, напротив - бил е много „притеснен“. Съдът приема с доверие показанията на свидетелите за така изразеното отношение на подсъдимия към настъпилата смърт, с уточнението, че се касае за последващо деянието отрезвяване и осмисляне на последиците от стореното от гледна точка на неговия егоцентризъм  и през призмата на предстоящата  защита, т.е. - изцяло от гледна точка на неговото собствено бъдеще, а не от жалост към жертвата.

Информация за предхождащите деянието отношения между пострадалата и подсъдимия носят и показанията на св. И.Т.. Съдът ги обсъди отделно от останалите гласни доказателства, тъй като в тях се съдържат  и позитивни характеристични данни за връзката на пострадалата и подсъдимия, а именно, че пострадалата е била „влюбена”, че е искала силно да му роди дете, че преди раждането това дете е било силно желано и от подсъдимия, още повече на фона на предходна негова връзка, от която той не е могъл да има дете (л.79, л.80, том 1  от ДП). Съдът  взе предвид, че тези данни се излагат от човека, чиито страдания от загубата на пострадалата понастоящем са най-тежко съпреживявани, доколкото са напълно осъзнати ( в противовес с възможностите на малката А.К. точно сега да оцени при малолетната си възраст какво точно се е случило с нейната майка и какви ще бъдат последиците за нея). Съдът съобрази и факта, че силното желание на пострадалата да започне връзка с подсъдимия е потвърдено и от показанията на нейната приятелка – Е. Б.– л.91, том 1 от ДП).Ето защо съдът подложи показанията на св. И.Т. на особено внимание и ги съпостави с останалия доказателствен материал. Твърдението на св. И.Т., че пострадалата по някакъв свой начин, поне за известен период от време е била силно привързана към подсъдимия е подкрепено и от показанията на св. И.Д. (сравнително неутрален свидетел, макар и от близкия приятелски кръг на пострадалата). Последният е посочил в показанията си, че действията на насилие към пострадалата датирали още в началото на връзката й с подсъдимия и поради това свидетелят лично многократно я съветвал да го напусне. Приемат се като добросъвестни твърденията му, че той лично останал с впечатлението, че никакви съвети нямат значение, защото независимо от всичко и въпреки всичко пострадалата родила дете на подсъдимия. Така от съчетания анализ на дадените от И.Д. и И.Т. показания може да се заключи, че характерова особеност на пострадалата е била да взема решенията в живота си изключително самостоятелно, без да се влияе от оценката на трети лица.

При съпоставка на дадените от св. И.Т. показания в друга посока – с останалите по-емоционално ангажирани свидетели – приятелките на пострадалата – се установява следното. За разлика от показанията на св. Н.Р., И. Н., К.Д. и др., които почти не са имали личен контакт с подсъдимия и лично с тях той не е влизал в тежък конфликт, това обстоятелство не може да се отнесе до И.Т.. Съдът приема с доверие нейните твърдения, че един, единствен път подсъдимият влязъл в бурен словесен скандал и със св. И.Т., но тази агресия е приключила с размяна на реплики и впоследствие подновили контактите си заради бъдещето на пострадалата и внучето на И.Т.. Всички гласни доказателства обаче са напълно еднопосочни, че по отношение на пострадалата побоищата и скандалите от страна на подсъдимия не са били изолиран случай, а многобройни, както и че са били извършвани системно и методично, почти без изключение при всяка тяхна среща, цЕ.сочено, за да бъде пострадалата унизена и мотивирана сама да се отдели от останалите членове на обществото, било то заради загрозения си външен вид в резултат на следи от травми по лицето, било то под заплаха, че може да бита отново, ако не изпълнява нарежданията на подсъдимия. Несъмнен е фактът, че подсъдимият във връзката с пострадалата искал да упражнява контрол върху  всяко едно действие в личния й живот, особено при контактите й с други лица. Показанията на св. Д., Н. и Р. са в синхрон за посоченото състояние на връзката между подсъдимия и пострадалата преди деянието с твърденията си, че кореспонденцията на пострадалата е била проследявана от подсъдимия във Фейсбук ( от показанията на св. Д.), че я е третирал като затворничка в апартамента си в ж.к. „Д.” ( от показанията на св.- Д. – л.92, стр.2, том 1 от ДП, както и от показанията на св. И. Н. - л.94, том 1  от ДП). Съдът приема с доверие и показанията  на св. Е. Б., която е разказала в досъдебното производство, че подсъдимият е блокирал сим-картата на Д. Т. и че е изразявал несъгласие  с контактите на пострадалата с други хора ( л.91, том 1 от ДП). Въз основа на изложеното съдът намира, че изолираният случай на словесно посегателство по отношение И.Т. от страна на подсъдимия парадоксално кореспондира не със защитната, а именно с обвинителната теза. И това е така, доколкото се установява особеният личен мотив на подсъдимия да контролира по всички  възможни начини живота на пострадалата, особено със специфичните за него знания и умения, свързани със способност да надделява във физически сблъсък. С уточнението, че подсъдимият е положил усилия точно с посочените методи за задържи в  живота си една жена – със системни унижения, побои и насаждането на страх, че може да се случи и нещо по-лошо,  и фактът, че този начин е „работел” доста дълго време – в продължение на години, разкрива изключителна степен на социална и житейска незрялост на подсъдимия, а до известна степен и огромното натрупване на инертност и страх у пострадалата да не направи „поредната „грешка”, с която да причини страдания  и на своите близки. В тази връзка висока информационна стойност съдържат показанията на св. Р. от ДП, че пострадалата се  е страхувала окончателно да прекрати отношенията с подсъдимия, за да не започне да търси мястото, където живее под наем и за да не пребие хората, които й оказват помощ (том 1, л.95, стр.2, края на първи абзац от ДП). В същия смисъл информационна стойност носят и показанията на св. И., която е разказала в ДП, че пострадалата споделяла, че ще се случи нещо лошо, ако напусне подсъдимия. С оглед изложеното според настоящия съдебен състав никак не са били случайни усилията на подсъдимия в продължилата с години връзка между него и пострадалата да „смачка” психиката и физиката й, доколкото при цялостната преценка на гласните доказателства се установява житейската му позиция, че именно така  си осигурява средство за контрол над нея, както и гаранции, че няма да остане отново сам.

Специфичният мотив на подсъдимия словесният или физическият сблъсък, да се ползват като средство за контрол над живота над друго лице, в конкретния случай – това лице е пострадалата,  определено е липсвал в отношенията между него и  нейната възрастната майка, поради което логично в комуникация му с И.Т. избухването се явява инцидентно и е само плод на конкретна ситуация, специфично възприета от подсъдимия съобразно  характеровите му особености и жизнения му опит ( доколкото поводът е бил разбирането на подсъдимия, че майката на пострадалата е задължена да осигурява  средства за неговото дете, без да си дава трезва преценка, че изисква друг да сподели неговата собствена отговорност за това).

Детайлният синхрон между показанията на св. И.Т. с показанията на другите свидетелки ( Д., Н., Р. и Б.) в изграждането на една пълна, цялостна картина, без вътрешни противоречия, на фона на която се е развил генезисът на престъплението, мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че показанията на св. И. Т. са изключително добросъвестни и добронамерени въпреки преживяната от нея тежка загуба. Въз основа на тях съдът приема за установено, че пострадалата по своя воля е продължила да поддържа отношенията си с подсъдимия, че последният, макар и за кратко, наистина е показвал някакви индикации за промяна във връзка с раждането на детето им, потвърдено самостоятелно и с показанията на св.И. Н. ( л.93, стр.2, ред 14, 15, том 1 от ДП). Несъмнено е установен фактът, че се касае за кратък епизод в отношенията на подсъдимия и пострадалата, след който той  се е върнал към  утвърдения, привичен за него модел на поведение да упражнява контрол не чрез грижа, а чрез насилие и дори да използва правото си на родителски контакт като допълнително появило се, ново средство за вмешателство и управление на  личния живот, който води пострадалата.

Ето защо съдът приема, че отговор на въпроса за начина, по който подсъдимият е бил възприеман от обкръжението си, се извежда преди всичко от обсъденото ВД № 6 ( стр. 25 и сл.  от мотивите), както и от показанията на свидетелите В.Т., Е. Б. и И. Н. (те са характеризирали подсъдимия, като дистанциран от родителските си задължения и като трайно агресивен към пострадалата).Т. напр. от показанията на св. Б. се установява, че подсъдимият не е присъствал дори на прощапулника на единственото си дете ( л.91, том 1 от ДП), доколкото пострадалата е възприемала трайно неговото присъствие като риск за здравето и живота си, както и за телесната неприкосновеност на нейните близки. Посочените факти, дават основание да се приеме, че първоначалните позитивни нагласи на подсъдимия във връзка с раждането на детето му  са били абсолютно изчерпани с осъзнаването на факта, че родителските права се съпътстват неизменно и с родителски отговорности, задължения и изпитания.  Ето защо дадените от св. И.Т. относително добри характеристични данни за връзката на подсъдимия и пострадалата нямат особена тежест в преценката на обществената опасност на дееца.

 

 

Данни за личността на подсъдимия, обективирани в изразеното от него отношение към жертвата към момента на извършване на деянието

За отговор на въпроса как е изглеждал подсъдимият през погледа на своето обкръжение към момента на деянието, информативно значение имат показанията на св. В.К., който е разказал, че дори и на фона на случилото се с пострадалата на 12.10.2013г. не е могъл да отличи някаква по-специфична реакция от  своя брат. Съдът заключава, че  смущаващото безмълвно присъствие на Д. Т. в жилището на подсъдимия, с видими травми по лицето и тежко здравословно състояние, при натрапваща се  безпомощност, при която и за лице без специални знания в областта на медицината би станало ясно, че тялото й е опасно травмирано и че спешно се нуждае от медицинска помощ, не е въздействало по никакъв начин върху емоционалното състояние на подсъдимия. Основание за такъв извод дава твърдението на св. К. за състоянието на пострадалата, в момента, в който я видял за първи път на 12.10.2013г. – лежаща на дИ.в хола, с подуто лице, с едно отворено око. Естествената реакция на св. В. К. е изразена красноречиво с думите, че му е станало лошо и се обърнал, като взел и малкото дете да не гледа. Естествена човешка реакция е било и предложението на св. К. да се извика екип на спешна медицинска помощ. Предложението е било отправено повторно  тогава, когато подсъдимият преместил пострадалата от дИ.а в хола на легло в спалнята. Естествен израз на човещина е било поведението на В. К. да държи през цялото това време малкото дете така, че да не гледа своята майка, естествена е била неговата емоция на ужас от външния вид на пострадалата. Нито една от описаните по-горе  нормални човешки реакции обаче,  не може да се свърже с подсъдимия. Липсва доказателствена основа за такъв извод. Важно е уточнението на св. В. К.,  че подсъдимият по принцип бил „сопнат“ и това негово състояние не е възприемано като необичайно. Категоричен е бил и отказът на подсъдимия при наличието на двукратно отправена към него покана да бъде извикан медицински екип с думите „Нищо и няма! Ще се оправи“.  Въз основа на изложеното съдът формира извод, че подсъдимият е възприемал хладнокръвно, безотговорно и без жалост състоянието на пострадалата, без стореното с нея до пристигането на В. К. да е станало причина да пробуди човешко отношение на съчувствие, самокритичност или разкаяние. Съдът приема за установено, че обществената опасност на личността на подсъдимия в този момент е била изключително висока и поради това, че с внушението на страх и застрашаваща околните агресия, с което той е въздействал на големи, силни мъже, в т.ч – на своя брат, той на практика е възпрял и  останалите присъстващи в апартамента му да окажат помощ на пострадалата или да изразят нормално човешко съчувствие към болките и страданията, които Д. Т. е изживявала тогава. Показателни в тази насока са признанията на В. К. „Аз имам страх от брат си……Беше ми неприятно…..Лично аз не смеех да се обадя на бърза помощ…..Аз не можех да стоя в този апартамент. Чувствах се много зле и исках да тръгна…“. Видно от гласните доказателства, нищо подобно от тези чисто човешки чувства не е намерило отклик у  подсъдимия. Потиснато от чувство на страх остава и неописуемото отвращение на В. К. от състоянието на пострадалата до степен да предизвика у него физиологичен дискомфорт, изразяващ се в гадене, призляване, панически ужас и желание да се измъкне час по скоро от жилището в ж.к. „Д.“, като  потърси алтернативно решение за пътуване към летището. Така при  съпоставката на едната реакция – на В. К. с другата реакция – от страна на подсъдимия степента на опасност на личността на дееца придобива още по-високи  измерения и дава основание на съда да приеме, че деянието е било извършено от подсъдимия при особена жестокост. На фона на съчувствието, отвращението от видимите следи на травмите и страха на В. К. изпъкват още повече хладнокръвието, безразличието, егоцентризма на подсъдимия, откроява се дори арогантност с нюанс на съпреживяване от негова страна, че жертвата в ситуацията е не Д. Т., а той самият - като жертва на  изневяра.

В светлината на изложеното настоящият съдебен състав намира, че начинът, по който подсъдимият е оценил стореното от самия него пред свидетелите, разкрива изключително тежка деформация на ценностната му система, деформация, при която опасността за живота на пострадалата не е имала никакво значение, ако той самият субективно се чувства застрашен от тежка обида, каквато може да бъде изневярата. Следва да се посочи, че особените страхове на подсъдимия, че пострадалата може да му изневери, индиректно разкриват ниската оценка, която той е имал за себе си, изводима от знанието, че пострадалата няма реална причина да чувства необходимост от него поради наличието на конкретни специфични негови качества или предимства на тяхната връзка и на неговата личност въобще пред други житейски възможности, които могат хипотетично да се разкрият пред нея. Тази ниска самооценка всъщност кореспондира напълно с факта, че подсъдимият не е представлявал нито материална, нито морална опора на пострадалата в техните взаимоотношения, нещо повече - от показанията на свидетелите е установено, че при всички трудности в живота на пострадалата, свързани с осигуряването на подслон и препитание за нея и детето й, той е представлявал за нея  непосилна емоционална тежест. Така напр. от показанията на И.Т. и приятелките на пострадалата се установи, че тя редовно отделяла средства, време и усилия, за да посещава апартамента му в ж.к. „Д.”, да води там детето му, да оправи домакинството му и да получи поредната „порция” телесни повреди. Така установените факти, що се отнася до материалната обезпеченост на връзката между подсъдимия и пострадалата, не се опровергават от свидетеля на защитата – Цв. Ш., доколкото и от нейните показания се установява, че подсъдимият е ползвал тяхното семейно жилище в „Д.” и че не е имал постоянни доходи, като е разчитал изключително много на парите, които тя изпраща от Кипър.

Съдът намира, че в основата на извършеното престъпление стои чувството за малоценност, от което е страдал подсъдимия, изводимо негативната оценка за системната липса на парични средства, изводимо и от неспособност да намери адекватна реализация на специалните  умения, които притежава да надделява във физически сблъсък в комбинация с превъзходно физическо здраве.  Факт, установен от показанията на св. Г., Г. и С., е, че към момента на деянието и непосредствено след това подсъдимият отново не е разполагал с парични средства, поради което дори храната на детето е била закупена от други лица, а неговата издръжка е била поета на 13.10.2013г.  почти изцяло от св. С.. Тези данни кореспондират и със съдържанието на съобщенията, разменени между подсъдимия  и пострадалата на 11.10.2011г. на „скайп“, установено с ТЕ. В тях се коментират неудачи от неизплатено възнаграждение.  На фона на така събраните доказателства отношението на подсъдимия към имуществените затруднения на пострадалата, обективирано с изразни средства като  „нещастница“ и „боклук“, съдът оценява като проекция на неговото собствено чувство за малоценност, производно от необходимостта физически здрав мъж на тридесет   и три години да получава парична и битова помощ от други лица, включително и от своята майка, потвърдено с нейните показания в досъдебното производство. От гласните доказателства е установено, че подсъдимият и към инкриминираната дата  е търсел парични суми в заем – първо от св. С. (л.99, том 1 от ДП),  а след това – от св. Г.. Следователно, дори и изпратените от Цв. Ш. средства не са били достатъчни, за да му дадат чувство на осигуреност.

Данни за личността на подсъдимия, извлечени въз основа на неговите прояви с други членове на обществото

Ако бъдат проследени гласните доказателства, се установява, че участието на подсъдимия в побоища, е неизменна част не само от личния му живот с пострадалата, но и в общуването му с други членове на обществото.

Не следва да бъде пренебрегван и фактът на особената склонност на подсъдимия да участва в побоища  и да оцелява в тях, установен абсолютно еднопосочно в свидетелските показания. С оглед съдебното минало на подсъдимия, в което се констатират и други драстични посегателства срещу телесната неприкосновеност на други лица, съдът приема,  че деянието е било обусловено не толкова от конкретното стечение на обстоятелствата, както твърди защитата, колкото от действието на изключително деформиран, дълбоко вкоренен в характера на подсъдимия модел на поведение. Касае се за модел, при който не се обмислят предварително последствията, усложненията и трудностите, в които подсъдимият сам се въвлича с едно или друго свое решение, както и за дълбоко вкоренено в мисленето на подсъдимия разбиране, че проблемите се разрешават и самочувствието се създава преди всичко с употреба на физическа сила и с демонстрация на физическо надмощие. Основание за такъв извод дават не малка част от гласните доказателства: т. напр. показанията на св. М.А. (л.102, том 1  от ДП), от които е видно, че е познавал подсъдимия от 20 години преди деянието като побойник, който сам инициира сбИ.ия, от показанията на св. В.Т., на когото пострадалата споделила, че подсъдимият сам предизвикал сбИ.е в заведение, след което бил изхвърлен от охраната ( л.85, том  1 от ДП).

Отделно от това, на съда са служебно известни и мотивите на СГС, ХІ въззивен състав за изменението на присъда на СРС, НО, 107 състав по НОХД 2711/2010г. с решение по ВНОХД 1797/2013г., от които е видно, че подсъдимият  - пак в ж.к. „Д.” - на 21.12.2008г. с минимални усилия – няколко юмручни удара, е успял много бързо да причини средни телесни повреди на двама млади мъже, като тяхното числено превъзходство очевидно е било абсолютно без никакво значение. По ирония на обстоятелствата в този съдебен акт като смекчаващо отговорността обстоятелство е отчетен фактът, че подсъдимият е създал семейство с пострадалата от престъплението, за което е привлечен към отговорност в настоящото производство. Но така или иначе са несъмнени особените умения на подсъдимия да борави с юмручни удари, създадения навик да ги нанася именно в лицето на жертвата, какъвто е бил и случаят с пострадалите по НОХД 2711/2010г. и изобщо способността му да надделява във физически сблъсък. В светлината на изложеното е очевидно, че образователната и професионална занемареност, производна и от семейната среда  на подсъдимия, е довела до липсата на способност  той да презентира тези свои умения по един приемлив за обществото начин – т. напр. в областта на професионалния спорт, към какъвто той очевидно е имал интерес поради факта на съхраняваните в дома му боксови ръкавици, в охранителна дейност или чрез реализация във военни мисии. Съдът намира, че в тази връзка е налице самостоятелно съществуващ фактор, който стои в генезиса на извършеното престъпление, който следва да се прибави към семейната изолация на подсъдимия, както и към приковаването на социалните му контакти и интереси в обсега на един софийски квартал и уличните сбИ.ия там. Очевидно е, че в такава ситуация особените умения на подсъдимия да се бие и да надделява във физически сблъсък се превръщат не в сила, а в слабост, доколкото се касае за умения, развиващи се без житейски опит, без наличието на пълноценна семейна  и социална подкрепа, без следа от пълноценна възпитателна и образователна дейност, без чувство за отговорност, без поставена обществено значима цел и при липсата на способност за личен контрол.

 

Доказателства, относими към преценка на обществената опасност на подсъдимия от гледна точка на начина, по който е осъществявал родителските си функции, свързани с раждането на А.К.

Установява се, че поначало подсъдимият е бил дистанциран от обгрижването на детето си ( от показанията на св. В.Т., Е. Б.). Въз основа на съвкупната преценка на събрания доказателствен материал може да се заключи, че в поведението на подсъдимия преди, по време  и след деянието се откроява при  фрапираща  липса на  коректив от факта на роденото от съжителството му с пострадалата  дете, липсващ коректив от действащ  родителски инстинкт или  коректив от чувство за отговорност, което поначало се  изисквало от него  като баща на малката А. да вземе именно  тези решения, които обезпечават интересите на детето. Допълнителен щрих в общата картина внася обстоятелството, че преди деянието той не е обезпечавал доходи на семейството си, пострадалата е търсила начин да закупи нова количка на детето си в замяна на счупената вече, но е споделяла на свидетели, че той не е уведомяван за тези нужди, тъй като поначало и е дал знак, че не се интересува нито от потребностите на майката, нито от потребностите на детето си ( от показанията на св. Н. –л.33, л.34, том 1 от ДП). Характеристика за личността на подсъдимия може да бъде изведена  и поведението на подсъдимия към момента на деянието с оглед  начина, по който той  се е освободил от присъствието на детето си, подлагайки го на изключителен битов дискомфорт, като е заставил своя брат ( св. В.К.) да го разхожда с изцапано личице и дрешки в количка в  кв. „Д.“, т.е. извън жилищна среда   преди или по време на  изпълнението на престъплението, във вечерните часове  в средата на м. октомври. Това обстоятелство е установено от съчетания анализ на дадените от В. К. и Пл. Т. свидетелски показания. Аргумент за липсата на адекватно мислене, насочено към интересите на детето, е и фактът  на пренасянето му   след деянието от едно жилище в друго, в малките часове на денонощието, без дрешки, в момент, в който то има нужда от здрав сън и при очевидната липса на опит в дейността по обгрижването му - факти, изводими от показанията на св. К.Г. и В.С.. От показанията на св. С. се установява, че временният подслон, който е осигурил на подсъдимия в студените дни на октомври е къща в ж.к. „Н.”, без възможности за постоянно отопление и  без удобства, тъй като поначало това жилище е имало стаи, които не се обитават постоянно. Свидетелят е разказал още, че багажът на подсъдимия бил разхвърлян и детето не е имало храна.

Не е установено с предвидените в НПК доказателствени способи дали  втората инкриминирана несъвместима с живота травма ( шийната) е била нанесена от подсъдимия на пострадалата в присъствието на тяхното момиченце, след 02.00 часа ( в нощните часове на денонощието на 13.10.2013г.), когато жилището му е било освободено от св. В.С. и В.К. поради предстоящо пътуване на св. К. *** след 02.00 часа през нощта) до напускането му около 05-06.00 часа на същата дата, или в обедните часове на 13.10.2013г., когато подсъдимият се върнал в жилището си сам, за да вземе дрешки на детето, или след 19.30 часа на 13.10.2013г. , когато отново е бил в жилището си с малката А.К. –непосредствено преди да сигнализира система „112”. Но дори и да се приеме най-благоприятното за подсъдимия фактическо обстоятелство – че е извършил инкриминираната механична асфиксия в отсъствието на малката си дъщеричка в обедните часове на 13.10.2013г., когато тя не е била в апартамента, пак остава непреодоляна опасността, пред която е било изправено детето часове наред - почти едно денонощие да пребивава на едно място в един апартамент с агонизиращата си майка или с нейния труп. По думите на Вл. С. около 21.00 часа на 12.10.2013г.  малкото дете е ходело свободно в жилището, не е имало кой да го приспи, а към 02.00 часа сутринта на следващия ден то все още ходело свободно в хола и не е искало да заспи - л.89, стр.2, том 1 от ДП. Установено е от показанията на същия свидетел, че  това дете е било разнасяно от подсъдимия и в ранните часове на денонощието в 05.00 часа на 13.10.2013г. от ж.к. „Д.“ до другия край на града – в ж.к. „Н.“.  В тази връзка информация се извлича от разказа на св. С., че именно тогава подсъдимият слязъл пред жилищния си блок в ж.к. „Д.“ с детето и с настояване свидетелят да откара с личния си автомобил, за  да пренощува на друг адрес. Така от съвкупната преценка на дадените от св. В.К. и Вл. С. показания ведно с останалите доказателства за мястото и обстоятелствата на настъпилата смърт, се обосновава извод, че през инкриминирания период подсъдимият на практика е оставил без пълноценна  родителска грижа своето малолетно дете, от една страна, като   е допуснал то свободно да се движи в жилище, без сам той лично да упражнява надзор над него ( по думите на горепосочените свидетели подсъдимият бил ангажиран изцяло със себе си, употребявал бира, хранел се със св. В. К., по думите на св. С. – „марширувал“ из апартамента) и на второ място, като е привел в безпомощно състояние единствения човек, на когото това дете е могло да разчита към този момент- неговата майка. Единственият посетител в апартамента, за когото изобщо се установява, да е положил някаква грижа за детето в инкриминирания период, е бил св. В.К., който е разказал в ДП, че се е  опитвал да го приспи след пристигането на св. Вл. С. ( по думите на С. – към 21.00 часа на 12.10.2013г.), но очевидно детето е останало неспокойно до малките нощни часове на 13.10.2013г. и на практика  е страдало от отсъстващата грижа на своята майка.  Подсъдимият обаче е бил напълно наясно с обстоятелството, че В.К. пребивава по изключение в апартамента в ж.к. „Д.“ и заминаването му извън страната предстои след броени часове, поради което е бил наясно, че и на него не би могъл да разчита за помощ в дългосрочен план.

Ето защо съдът приема за установено, че подсъдимият с поведението си към момента на  деянието е създал огромна опасност за психо-физическото здраве на своето дете, доколкото е допускал то да  присъства в апартамента към момента на довършване на престъплението, а по данните, съдържащите в показанията на св. С., може да се заключи, че то е било будно, неспокойно и свободно се е движело в жилището и преди това – след началото на изпълнение на престъплението.  В тази ситуация дори и хипотетичната възможност то да е  станало  неволен свидетел на действията на своя баща и за това, което той е сторил на неговата майка след 02.00 часа на 13.10.2013г., разкрива особена жестокост в поведението на подсъдимия, доколкото дори присъствието на неговата собствена малка дъщеричка, неспокойствието на малкото дете, не му е въздействало възпиращо да ускори настъпващата смърт на пострадалата с нанасянето на шийна травма. С факта на  извършеното престъпление подсъдимият е пренебрегнал интересите на собствената си дъщеря и в по-дългосрочна перспектива, като е я е лишил завинаги от възможността  да израсне с грижите на своята майка. Вярно е, че биологичната връзка между майка и дете, не е гаранция сама по себе си за грижовност на родителя. В конкретния случай обаче по делото са налични свидетелски показания ( т.напр. показанията на св. Е. Б., К.Д., П.Т.), от които е видно, че пострадалата е била изключително добра майка, че е била привързана към своето дете и съобразно възможностите си е полагала грижи за него. Ето защо съдът преценява изключително в негативен план проявеният от подсъдимия егоцентризъм да пренебрегне  последствията от деянието  за бъдещето на собственото си  дете, като не се е въздържал да довърши престъплението в момент, в който то е наблизо и непосредствено се нуждае от грижите на своята майка. Подсъдимият е пренебрегнал напълно значението на обстоятелството, че неизбежно с факта на извършване на престъплението лишава завинаги детето си от възможността да израсне с пълноценна родителска грижа – както от страна на неговата майка, така и с грижата, която той самият дължи като негов баща.

Същевременно от показанията на св. В.К., Вл. С., К. Г. и В. Т. е видно, че подсъдимият не е имал никакъв опит в обгрижването на собственото си дете било то в битов план, било то с емоционално присъствие или с адекватен родителски контакт. Същият непосредствено след деянието е демонстрирал невъзможност да организира сам бита си, както и да поеме сам отговорност за собствения си живот, като е изисквал от други лица да му дават пари, да му осигуряват подслон и превоз с личните си автомобили, т. напр. - св. Вл. С. и св. К.Г.. Описаното от тези свидетели поведение е в корелация и с показанията и на други свидетели. Може да се заключи, че подсъдимият поначало  е изпитвал трудности с набавянето на издръжка за себе си и семейството си - т. напр. от показанията на св. С., който е разказал, че след кликване от страна на подсъдимия, е  трябвало той  да го набира, за да поеме св. С. таксуването на разговора. Следователно може да се заключи, че подсъдимият поначало  трудно е финансирал мобилната си комуникация. Според св. Ш. е разчитал и на изпратените от нея парични средства. От показанията на св. Р.Г. -  съдържател на заведение в ж.к. „Д.“ е видно, че редовно е предоставял заеми на подсъдимия, включително и на инкриминираната дата, като последният- в размер на 20 лева не му бил върнат. По същото време подсъдимият търсел заеми и от други лица – в този смисъл са показанията на св. С.. (л.99, том 1 от ДП). От показанията на св. Вл. С. се установява, че на 13.10.2013г. и за да се освободи най-после от присъствието на подсъдимия  бил принуден да му даде сумата от 50 лева, за да може последният  сам да си ангажира такси от ж.к. „Н.“***.

Съдът намира, че цялостната преценка на личността на подсъдимия сочи за  висока степен на незрялост, абсурдна за лице, което е навършило тридесет и три годишна възраст и за което се очаква да носи отговорност пред обществото и като родител. Особено показателни в тази насока са гласните доказателства: на първо място твърденията на св. В.К., от които се установява, че след 18:30 часа е отишъл в ж.к. „Д.“, където е бил посрещнат  от подсъдимия на входната врата, но дори не е влязъл в жилището, а е бил заставен веднага да изведе „малката“ на разходка. Изложеното дава основание за извод, че подсъдимият е планирал деянието в момент, в който детето би могло да бъде фактически отделено от своята майка. На второ място показателен  е разказът на св. К.Г., от който се установява, че след деянието подсъдимият е  пренощувал на адрес в ж.к. „Н.“, без да осигури елементарно обгрижване на детето, което е оставил без майка. Така следва да се преценяват показанията на св. Г., че на следващия ден преди обедните часове се е срещнала с подсъдимия в ж.к. „Н.“ и че дрехите на детето не са били облечени правилно, че е било изцапано. Все в същата посока следва да се преценяват последващите действия, разказани от Г. – фактът, че му е осигурила превоз с личния си автомобил до ж.к. „Д.“, че я е оставил да чака с малкото дете в автомобила си доста продължителен период от време, че подсъдимият по-късно донесъл в автомобила  й „огромен“ плик с дрехи, без да е наясно обаче какво точно е нужно за неговия бит. В тази част нейните показания са подкрепени от показанията на Пл. Т., който е разказал в ДП, че тъкмо в обедните часове на 13.10.2013г. видял подсъдимия сам в ж.к. „Д.”. Действията на подсъдимия след деянието съдът преценява като хаотични и неадекватни с оглед обстоятелството, че Г. свидетелства, че в сутрешните часове на 13.10.2013г. подсъдимият е извършвал подготовка за пренасянето на допълнителен багаж в ж.к. „Н.“, при положение, че приблизително по същото време подсъдимият е бил предупреден от приятеля си Вл. С., че в „Н.“ не може да остане за по-дълго време и още на 13.10.2013г. следва да освободи жилището там. ( от показанията на св. С. – л.90, том 1 от ДП). Към всичко изложено следва да се прибави и обстоятелството, че с малкото взети непосредствено преди деянието пари  в заем от св. Г.  подсъдимият е черпил брат си и св. С. с бира и скара, а за детето си не е имал съхранени никакви парични средства, което наложило да бъде хранено след извършване на престъплението с кисели млека, закупени от св. С..

 

 

Доказателства относно личността на пострадалата: Съдът приема за установено, че преди деянието пострадалата е живеела свой труден в битов план и  неосигурен в имуществено отношение живот. Факт е, че същата не е била жилищно осигурена  и в продължение на години обслужвала домакинството в апартамента на подсъдимия. Не се установява пострадалата да е имала особени интереси извън своя бит или някакви амбиции, свързани с квалификация или образование.

Разпечатката от проведените с нейния телефон разговори в инкриминирания период и преди това притежава информационна стойност, като разкрива изключително нисък интензитет на телефонната й комуникация, особено непосредствено преди деянието. Последният разговор на пострадалата преди деянието датира от 04.10.2013г., почти осем дена преди инкриминирания период и е бил воден с нейната майка – И.Т.. Личността на пострадалата е обрисувана детайлно в показанията на свидетелките Е. Б., Н.Р., К.Д., И. Н. - нейни приятелки. Въз основа на посочените гласни доказателства се установява, че Д. Т. не е разполагала с постоянна работа, не е притежавала собствено жилище, поради което след раздялата си с подсъдимия се принудила да се изнесе от неговия апартамент и да живее в жилище под наем заедно със своята майка.

Доказателствата сочат, че пострадалата изключително самостоятелно е вземала важните решения в живота си, без да се   съобразява със съвети дори на лица от най-близкото си обкръжение. В тази връзка критична нотка се долавя в показанията на св. И.Д., който твърди, че пострадалата не се е вслушала в съвета му своевременно да се раздели с подсъдимия, като дори му родила дете, след което свидетелят спрял да я съветва изобщо за каквото и да е. Особено критични в тази насока са показанията на св. В.Т. ( баща на пострадалата), който е посочил, че Д. Т. много рядко или почти никога не споделяла проблемите си с него и той научавал за случващото се предимно от И.Т.. В.Т. е разказал още, че много рядко е виждал дъщеря си, последният път - почти месец преди инкриминираната дата, че е виждал подсъдимия точно три пъти на фона на продължилата му връзка с неговата дъщеря от близо три години. С оглед всичко изложено  се обосновава извод, че контактът между Д. Т. и нейния баща е бил изключително непълноценен. Така, ако може да се направи паралелна съпоставка с миналото на подсъдимия, е видно, че личността на пострадалата също  е била формирана на фона на непълноценна, дистанцирана семейна връзка. От показанията на св. В.Т. може да се заключи, че той е имал съвсем бегла представа за личния живот на своята дъщеря. Следователно, в конкретния случай връзката на пострадалата  с нейния баща, аналогично на подсъдимия ( в живота на когото липсва присъствието на биологичния баща) следва да се отличи с висока степен на отчуждение, доколкото В.Т. нито е настоявал да разбере повече, нито неговата дъщеря  е поемала инициатива да го направи съпричастен към проблемите си .

Интензитетът на системно нанасяния побой над пострадалата и нейната търпимост към тази агресия са факти, установени с показанията на св. К.Д., И. Н., Н.Р. и Е. Б.. Следи от травми били забелязвани от свидетелките именно по лицето на пострадалата, точно там, където е била удряна и при последната й фатална среща с подсъдимия. Установена е системност на побоите за малки и незначителни поводи или при всяко дръзване на пострадалата да отстоява свое мнение. Установен е начинът, по който подсъдимият се обръщал към пострадалата в присъствието на други лица, а именно с думите „нещастница“ и „боклук“. Всички описани обстоятелства в пълен синхрон са описани и в прощалното писмо на пострадалата, открито при оглед на местопроизшествие в дома на подсъдимия, доколкото в него фигурират почти същите твърдения, а именно, че е била наричана „ отпадък“ и че се е страхувала да не го разгневи с всяко свое действие или дума. Въз основа на показанията на К.Д. е установен и конкретният случай, при който е надделяло решението на пострадалата да напусне подсъдимия, както и моментът, в който се е случило това, а именно – опитът му да отведе нея и малкото им дете пиян с превозното си средство на море - случай, при който катастрофирал по-късно. Този случай е описан и във внесения обвинителен акт, той също е сред признатите факти по чл.371, т.2 от НПК и намира доказателствена опора именно в показанията на св. Д., както и в показанията на св. Н.Р. (л.95, том 1 от ДП). Необходима е самостоятелната преценка на факта на ПТП с участието на подсъдимия в момент, в който именно по изрично настояване на пострадалата тя и А.К. не са пътували  в катастрофиралия автомобил. Въз основа на този фрагмент  от миналото на пострадалата може се заключи, че поначало Д. Т. е изживявала страдания и от необходимостта постоянно да реагира в рискови за нея и детето ситуации, за да опазва както собственото си здраве и живот, така и живота и здравето на своето дете. Така в генезиса на извършеното престъпление следва да се постави и преодоляването на наслоилата се инертност в живота на пострадалата, на опА.ията й че няма сама да се справи с издръжката на отделно домакинство. Посочените обстоятелства съдът съпоставя с дързостта й все пак в един момент да заживее в самостоятелно домакинство, отделно от подсъдимия. Настоящият състав на съда намира, че Н.та, с която пострадалата е започнала връзката си с подсъдимия, чисто физическото привличане на Д. Т. към него ( според св. И.  Т. дъщеря й била „влюбена”), желанието да му роди дете, към момента на деянието са  отминал епизод в мотивацията й да се среща с него. Частично отминал епизод обаче е била и проявяваната все още от пострадалата инертност  и страх, че следва да  угоди  на подсъдимия, ако иска да си спести по-големи неприятности. На фона на така изяснените обстоятелства решението й към инкриминирания период да посети отново жилището на подсъдимия намира своето логично обяснение.

 

Доказателства, относими към особеностите във връзката между подсъдимия  и пострадалата и генезиса на престъплението.

Информация в тази насока дават показанията на св. В.Т., И.Д., а също така и разказът на свидетелките  Н.Р., К.Д., не на последно по значение място – и  емоционално наситеното ръкописно обръщение, открито и иззето при оглед на местопроизшествие като ВД № 6.

Особеностите на конкретния случай се свързват с неконтролируеми изблици на ревност от страна на подсъдимия, установени с показания на свидетели по делото ( т. напр. от показанията на св. И. Н.), с факта, че пострадалата след раздялата си с подсъдимия поддържала комуникация и със св. Пл. Т., установено с показанията на св. Н.Р. (л.95, том 1 от ДП), както и с показанията на св. И.Д. –( л.96 том 1 от ДП). От показанията на св. Н. категорично са установени отправени от подсъдимия  закани за убийство към пострадалата преди деянието, в случай, че тя установи връзка с друг мъж (л.94, том 1 от ДП). Към генезиса на престъпната дейност се отнася и близката към момента на деянието перспектива подсъдимият да загуби всички лостове за контрол върху живота на Д. Т. и липсата на субективни качества да приеме този факт с нужната житейска зрялост.

 

По спорните въпроси

С оглед наведените от защитата доводи за неморално поведение на пострадалата и довода, че то е отключило донякъде оправдано  реакцията на подсъдимия, съдът намира, че следва да се проследи генезисът на конфликта, приключил със смъртта на пострадалата и от тази гледна точка.

Споделя се довода на защитата,  че след като пострадалата се изнесла от жилището на подсъдимия ( около средата на 2013г.), контактите му  с нея и тяхното общо дете били ограничени. В кореспонденцията си пострадалата, установена въз основа на предоставена от „К.Б.“  ЕАД справка е установено, че Д. Т. почти не е използвала мобилния си телефон. Последният регистриран от нейния телефон разговор е от 04.10.2013г. с телефона на И.Т., а с телефона, ползван от Пл. Т., изобщо не са били регистрирани разговори. Много по-активна е била комуникацията на пострадалата през „Скайп” и това обстоятелство и изяснено основно с протокол за техническа експертиза на преносим компютър, предаден доброволно за нуждите на разследването от Вл. С. ( л.139-л.141, том 2 от ДП), изготвена от Р. В.Б. - НИКК - МВР, ЦЕКИ, при която са били записани данни на  приложен по делото  оптичен носител. Една от основните форми на кореспонденция, ползвана от пострадалата, е била и чрез профила и във Фейсбук, установено със свидетелските показания ( т.напр. от показанията на св. К.Д. – л.92, том 1 от ДП).

Съдът обсъди и   изготвената от М. М. - НИКК - МВР, ЦЕКИИ с  компютърно-техническа експертиза (л.116-л.121, том 2 от ДП) по протокол, с която е  снета информацията от твърдия диск на персонален компютър, иззет от дома на подсъдимия  върху оптичен носител. От това заключение е установено, че Д. Т.  е ползвала “ user name” – “deg_bg1987”, но последната история на съобщенията, датира от 24.01.2011г. Оставена е следа подсъдимият да е ползвал “user name”„velko1982”, като последните съобщения датират също от края на 2011г. С оглед изложеното съдът прие, че стационарният компютър, иззет от дома на подсъдимия, не е съдържал актуална към инкриминирания период информация за кореспонденцията на подсъдимия и пострадалата, както и на тяхната кореспонденция  с трети лица.

Споделя се довода на защитата, че към инкриминирания период Д. Т. и св. Т. са поддържали връзка помежду си, установено от показанията на св. Р. – л.95, том 1 от ДП. Обоснован е доводът на защитата, че пострадалата е имала известни планове в личния си живот, свързани с Пл. Т. през инкриминирания период, тъй като това обстоятелство е установено и от показанията на И. Д., на когото присъствието на Т.  ( познат като приятел на подсъдимия) на прощапулника на малката А. в отсъствието на нейния баща се сторило „странно”. (л.96, стр.2, том 1  от ДП). Установено е, че И. Д. е именно сред свидетелите, които са от близкия кръг на пострадалата, тъй като е мъжът, с когото И. Н. – приятелка на Д. Т., e живяла тогава във фактическо съжителство. Следователно с оглед твърдението за наличието на по-близки отношения между пострадалата и св. Т. в сравнение с обичайните отношения на  обикновени общи познати той  не може  да бъде упрекнат, че обслужва интересите на защитата на подсъдимия. Този свидетел обаче е по-малко емоционално съпричастен от приятелките на пострадалата, което обуславя и по – неутралната и дори по-критична  позиция в неговите показания, от една страна поради отказа на пострадалата да се вслуша своевременно в съвета му да се раздели с подсъдимия преди да му роди дете и втори път, поради начина, по който е организирала семейния празник на детето си.  В съпоставка с неговите показания е видно, че присъствието на св. Т. на близък семеен празник – като отбелязването на детски прощапулник, не е упоменато в показанията на самата И. Н. и К.Д..

В подкрепа на факта за наличието на някакви лични планове на пострадалата, свързани със св. Т. е и изложеното и използвано умалително име от св. Т. по отношение на пострадалата – „Д.”, както и   наличието на определени изградени у него впечатления за нейния бит. Те  са от такова естество, че да предполагат по-чести контакти и наблюдения, а именно – за това  какъв мобилен телефон използва пострадалата, как по принцип се грижи за детето си („ не бях забелязал А. мръсна, в смисъл, че Д. винаги я поддържаше чиста”), за това кога се е изнесла от дома на подсъдимия. Информация в посочения смисъл се съдържа именно в показанията на св. Т. от 27.12.2013г. –л.111, том 1 от ДП. 

Обоснован е доводът на представителите на частното обвинение, че самостоятелната преценка на  гласните доказателства не установява твърдения за нищо повече от обичайна размяна на реплики между пострадалата и св. Т. доколкото последният съобщава за „общи приказки” в системата на Скайп. (л.111, том 1  от ДП). Доколкото обаче се касае до факти, отнасящи до личния живот, е обяснимо нежеланието на св. Т. да коментира нещо повече при разпит в досъдебното производство. Фактът на по-близките му отношения с пострадалата обаче може да се изведе при  прегледа на хронологията в „скайп”, снета на оптичен носител – ВД по делото чрез компютърно-техническа експертиза, съдържаща информация за писмената кореспонденция между пострадалата и св. Т. на 11.10.2013г., при която тя е ползвала “user name” – “ deg_bg1987” и “display name” – “bonbonka” , а св. Т. е ползвал “user name” – “ plamen.todorov54” и “display name” – „plamen todorov”. По начало частното обвинение не оспорва цитираното в показанията на св. С. писмено съобщение, коментирано от подсъдимия като изхождащо от пострадалата: „ Кажи на майка ти, че скоро ще си има снаха и ще си има внуче”.  Съдът, след като се запозна със съдържанието оптичния носител и на информацията, снета на него с техническа експертиза  от преносимия компютър на подсъдимия, констатира, че писмената кореспонденция  от “user name” – “deg_bg1987”  с „user name” – “ plamen.todorov54”  от 11.10.2013г.  съдържа изпратени изходящи съобщения, в които се коментират факти, свързани с интимната физиология на пострадалата – кога е дошъл месечния й цикъл, кога и как ще си купи тампони ( при оглед на труп в тялото на пострадалата действително е открит дамски тампон), обръщение на пострадалата към „user name” “plamen.todorov54”     със съдържание „ stana li slun4ice” с отразен отговор  от „user name” “plamen.todorov54”  - „toku shto”. Констатират се още изпратени от постралата съобщения към П.Т. със следното съдържание: „eeee za tova dove4rera 6te te gu6kam”, „mama kakvo pravi”, „kaji i 4e 6te si ima skoro vreme dve vnu4eta”, i edna snaxa”, „ama gledai da ne polu4i infarkt”. При преглед на продължилата кореспонденция се констатира отговор от     „user name” – “plamen.todorov54”  със съдържание:”ot kogo ot choveka koito takovam” и реплика на пострадалата „HEHE emi da”. Размяната на реплики между пострадалата и Пл. Т. съдържа още и реплики от страна на св. Т.: „sladka si”, „mnogo te obicham” и отговор на пострадалата: „i az teb” и също така от страна на пострадалата: „papkai az te 4akam” и отговор от Пл. Т.: „iskash da doida li”   и още „ne e li malko na chesto” с отговор на пострадалата” ne”, „nikak daje”. В кореспондецията на пострадалата с Пл. Т. се обсъжда от негова страна, че  при срещите им „malkata nemi preche „ и при настояване на 11.10.2013г. Пл. Т. да отиде при нея, е отразен отговор” emi aide kum 21 to sa e i 34”. Това съобщение  е изпратено точно на 11.10.2013г. в 19:34:36 ч.

С оглед изложеното, съдът приема за установено, че показанията на св. Вл. С. за точните съобщения, цитирани от подсъдимия от профила на пострадалата в „скайп” на 12.10.2013г. вечерта, когато е негов гост в ж.к. „Д.“, докато пострадалата агонизира в съседна стая, са добросъвестни и достоверни. Отделни части от разменените съобщения са били предмет на коментар от страна на подсъдимия в присъствието на св. С., като  повод да се съмнява в изневяра. Като изхождащи от пострадалата, тези реплики са потвърдени със заключението на компютърно – техническата  експертиза относно историята на съобщенията, пренесена върху оптичен носител – ВД по делото.

Отговорът на въпроса на защитата дали наистина се е стигнало до отношения от интимен характер между пострадалата и св. Т. е без всякакво значение, поради което е безпредметно  и съдът да отговаря на довода на повереника, че интимният характер на връзката между двама души не може да се установява с компютърно-техническа експертиза. Несъмнен е обаче интимният характер на разменените съобщения между пострадалата и св. Т. към 11.10.2013г., както и че подсъдимият е узнал за осъществила се среща между двамата в нейната квартира на 11.10.2013г. след 21.00 часа.  Без всякакво съмнение от оглед тяхното съдържание се  илюстрира достатъчно красноречиво желанието на пострадалата да започне връзка с друг мъж, независимо дали това фактически се е случило до този момент или не, независимо от това дали тя е вярвала, че ще се случи.

 С компютърно-техническа експертиза е снета информацията и за размяна на съобщения между “user name” – “deg_bg1987”, ползван от пострадалата с “display name” – “bonbonka” и “user name” – „velko1982” и “display name” – „к0CËTО”, ползван от подсъдимия. Съдържащата се информация кореспондира напълно показанията на свидетелите за несходства в характерите между пострадалата и подсъдимия,  проявили се в кореспонденция в системата на „Скайп” още от 2011г. Така например следва да се преценяват изпратени съобщения от страна на пострадалата с ползвания от нея „ user name” , адресирани към “user name” – „velko1982” и “display name” – „к0CËTО” през август 2011г. със следното съдържание: „moje li da si tolkova dolen 4ovek”, „ne se”, „prai na ydaren”, „vidqx ti sms-a ot silviq predi da zaminesh na 19-ti mili4ko sega priklu4ix mnogo sum 6tastliva samo mi e mu4no 4e ne mojax da te izpratq”, „kakvo 6te kajesh za tova”, „nemojesh da ni vurti6 i dvete”, az ti kazax da obi4am te no nqma da turpq da se gavri6 s men”,” sum tupa i te obi4am e za tva se vurnax”, kazax ti edin milion, „puti ako nemojesh da q prejalish”, „mi kaji i da se razdelim kato priqteli”…………” da i se obadish i da i go kajesh pred men oba4e”.

Съдържанието на цитираните съобщения също е красноречиво, доколкото в тях се обсъжда връзка на подсъдимия с лице на име „С.”,

Пак в същия период от време от името на “user name”, ползван от подсъдимия, е наличен отговор със следното съдържание :” misli si kakvoto iska6”, „neme interesuva” и след това: „dobre”, „6te go kaja” с последвал отговор на пострадалата:” i az te bi4am mnogooo telence takova”.

Кореспонденцията е красноречива за бурно протекла връзка, в която съмненията за изневяра между подсъдимия  и пострадалата са били взаимни в различни периоди от нея. Така или иначе към 11.10.2013г. е без съмнение охладняването на пострадалата към подсъдимия, видно от  съдържанието на разменените съобщения между тях на посочената дата. Установяват се съмненията на пострадалата, че подсъдимият подменя паролите й във „Фейсбук” и в личния й профил в „abv.bg”, желанието да му потърси сметка за това. Отделно от това при  размяната на съобщения между пострадалата и подсъдимия в „скайп” на тази дата се коментират тривиални детайли от ежедневието им и прозира дори скука. Цялата тази кореспонденция се е развила в контраст с ясно изразените очаквания на Д. Т. на същата дата за развитието на ново начало в личния й живот, свързано със св. Пл. Т., илюстрирани от разменените съобщения с това лице в „скайп” на същата дата и на фона на положените от нея усилия да се „измъкне” от наблюдението на подсъдимия, да подмени профила си във Фейсбук с „ user”, който му е непознат, да редуцира контактите си с него и в крайна сметка – да заживее живот, който няма нищо общо с него. Тази част от информацията, извлечена от преносимия компютър на подсъдимия с ТЕ кореспондира и с голяма част от показанията на свидетелите (т. напр. – с показанията на св. Д., която твърди, че била предупредена от Д. Т. какво да пише във Фейсбук с уточнението, че кореспонденцията й се чете от подсъдимия).

Съдът прие за установено, че подсъдимият не е извършил деянието в състояние на раздразнение, а в резултат на хладнокръвно взето решение да отнеме живота на пострадалата. Несъмнен факт, извлечен от гласните доказателства ( св. К.Д., И. Н.), че и преди деянието пострадалата била заплашвана многократно, че ако напусне подсъдимия, още повече ако създаде връзка с друг мъж, ще бъде убита (от показанията на св. Д. - л.92, стр.2, 10 ред, том 1  от ДП, от показанията на св. Н. – л.94, стр.1, том 1 от ДП).

Съдът намира, че  по-фриволното поведение на Д. Т. с Пл. Т., изразено в тяхната кореспонденция в „скайп” на 11.10.2013г., макар и неправилно отречено от частното обвинение, в никакъв случай не следва да бъде оценявано като съпричиняващ деянието общественоопА. резултат, противно на исканията на защитата. И това е така, тъй като цивилизационният избор предполага съществуването на лична свобода за всеки човек сам да прецени по какъв начин ще води личния си живот, още повече, когато той касае  интимните му отношения с друго лице, изградени на принципа на доброволното съгласие и взаимност и ако с поведението си не застрашава общественозначими ценности, като правото на живот,  правото на телесна и полова неприкосновеност. Обществено приемливото поведение в случая се дефинира от правовия ред и моралните стандарти, които са изисквали, в т.ч. и от подсъдимия, проявата на разум и мъжество  да бъде зачетена волята на пострадалата да се дистанцира от връзката си с него, да заживее в отделно домакинство от него и в никакъв случай той да не налага с физическа сила едно или друго свое принципно разбиране за съдържанието на нейните  права и задължения  в създалите се взаимоотношения между тях, нито с оглед тяхното минало, нито  с оглед неговите собствени планове за тяхното бъдеще.

Съдът приема за установено, че подсъдимият е узнал за водената от пострадалата кореспонденция с Пл. Т. на 12.10.2013г. в неустановен час, но във всички случаи – преди да планира нейното посещение в  ж.к. „Д.”. Изключено е подсъдимият да е узнал по-рано за връзката на пострадалата с Пл. Т., поради факта, че агресията му  е била отключена именно от факта на проведена от нея кореспонденция по „скайп”, която датира от вечерните часове на предходния ден. От съдържанието на изпратените съобщения между К.К. и пострадалата на 11.10.2013г. по „скайп” е видно, че коментарите са спокойни и се отнасят до тяхното дете, както  и до дейности от обичайното им ежедневие.  В този момент няма никаква индикация подсъдимият да е потърсил сметка на пострадалата за някакви нейни контакти с трети лица, нито да я е поканил да го посети на следващия ден. Аргумент за такъв извод е и съдържанието на разменените между пострадалата и подсъдимия  съобщения от 11.10.2013г. , в които няма никаква индикация, че тя трябва да го посети на следващия ден. С оглед категоричните данни по делото, че подсъдимият по принцип бързо акумулира гняв при наличието на дразнител, съдът изключва възможността  да е  узнал за кореспонденцията на пострадалата преди 12.10.2013г., без да даде външен израз на тази емоция. Затова  съдът приема за установено, че  проникването на подсъдимия в профила на пострадалата в „скайп” е било извършено в неустановен час на 12.10.2013г. и че именно тогава това обстоятелство е отключило изпълнението на вече принципно взетото решение да умъртви Д. Т.. Предходно отправените закани от страна на подсъдимия към пострадалата, че ще бъде убита, ако прекрати връзката си с него, кореспондират именно с извод за наличието на такова принципно взето от него решение.

 Съдът приема за установено, че подсъдимият е планирал предварително срещата си с нея в апартамента си в ж.к. „Д.“ с проявената хитрост да я подмами под предлог, че ще получи подаръци за тяхното дете чрез В. К. – факт, категорично потвърден от показанията на св. И.Т.. Съществуването на самия повод обаче е отречено в показанията на св. В. К.. Макар и в приложеното към ТЕ ВД –оптичен носител да липсва следа за комуникация между подсъдимия  и пострадалата комуникация по „скайп“ на 12.10.2013г. е несъмнено ясно, че такава се е състояла и че в нея подсъдимият не е посочил истинската причина, поради която е поискал среща с нея. И това е така, тъй като не е достоверно „работещата формула” жертвата да бъде изкарана от изградената от нея защитена среда, да е била поредната закана за убийство, макар и отправена словесно.

 Настоящият съдебен състав счита, че подсъдимият по неустановен начин на 12.10.2013г. е успял да проникне в профила на пострадалата в „скайп” и да прочете цитираните по-горе съобщения, разменени между нея и Пл. Т.. Фактът, че той е имал достъп до тази информация  е установен по категоричен начин от показанията на св. Вл. С., потвърдени с протокол за доброволно предаване на преносимия компютър на подсъдимия, забравен от него в къщата на св. С. в ж.к. „Н.” на 13.10.2013г., както и от показанията на св. В. К.. Възможностите за достъп на подсъдимия до личната кореспонденция на пострадалата са потвърдени и от показанията на св. Д., която е разказала за негов навик да проследява комуникацията на  пострадалата с други лица. Такава възможност е установена и от съдържанието на ТЕ, изготвена от ВЛ Р. В.Б. с оглед снетата кореспонденция на пострадалата от 11.10.2013г., съдържаща нейни съобщения, в които е изразила съмнения при последните си разговори, както с  подсъдимия, така и със св. Т.  в „скайп”, че К.К. може да има нещо общо с подмяната на паролите й за достъп до личните й профили във Фейсбук и „аbv”.  Установени са и мотивите за подобни действия на проследяване от подсъдимия. Те намират основание в  съпоставката на гласните доказателства, които са еднопосочни относно вижданията на подсъдимия, че пострадалата трябва да живее в абсолютна социална изолация в дома му (т. напр. от показанията на св. Н. –л.94, стр.1, том 1 от ДП). Св. Д. е посочила в показанията си, че пострадалата била „затворничка” – л.92, стр.2, том 1 от ДП, св. И. Н. е цитирала буквално оплакванията на пострадалата: „ не ми дава да излизам от вкъщи” – л.94, стр.1, том 1 от ДП).  

В заключение съдът счита, че узнаването от страна на подсъдимия именно на 12.10.2013г. за водената на 11.10.2013г. от пострадалата кореспонденция по „скайп” със св. П.Т. намира своето логично обяснение в демонстрирания до момента от него интерес към нейните контакти с трети лица, обусловен от неговите собствени виждания, че тя няма правото да прекратява тяхната връзка и че той има правото да контролира изпълнението на това нейно задължение. Узнаването на тази кореспонденция е в корелация с всички обстоятелства, установени от обсъдените по-горе доказателства, че подсъдимият е имал и техническите познания да борави достатъчно грамотно с електронни програми за социални контакти, ползвани от пострадалата, както и да „разбива” поставените от нея кодове за достъп. Съдът приема, че от тук нататък изпълнението на вече отправените закани, че ще я убие, след като наложените от него правила са недопустимо прекрачени, е било въпрос на часове. Не следва да се отмине без коментар и обстоятелството, че датата на кореспонденцията в „скайп”, отключила фатално агресията на подсъдимия, е от 11.10.2013г., а изпълнението на престъплението е започнало на следващия ден – 12.10.2013г.  Така, изключително краткият период от време между едното събитие и другото самостоятелно навежда, че в отношенията си с пострадалата подсъдимият е имал установен редовен, неотклонен и регулярно осъществяван контрол, при който всеки опит за „отклонение“ на пострадалата е бил „санкциониран” с поредния побой.

На плоскостта на всичко изложено доводите на защитата, че подсъдимият е изпаднал в  състояние на раздразнение по смисъла на чл.118 от НК след узнаването на кореспонденцията на пострадалата, не е основателен. Не е обосновано становището, че раздразнение, още повече „силно раздразнение” по смисъла на чл.124, ал.2 от НК е  било движещата сила  в извършването на престъплението. В конкретния случай обективните данни по делото сочат, че раздразнението на подсъдимия от узнаването на личните планове на пострадалата, свързани с друг мъж, е останало в един предхождащ деянието момент на 12.10.2013г. и в нейно отсъствие. Изключено е узнаването да е настъпило внезапно по време на нейния престой в апартамента на подсъдимия, поради факта на положени от него усилия предварително да бъде мотивирана да дойде в жилището му, под предлог, че ще получи подаръци. Такава хитрост, сочеща за неотклонно преследвана цел, не би била необходима, ако подсъдимият не е искал на „всяка цена” нейното присъствие на местопрестъплението. Налице са и данни за избирателното изтрИ.е на неговата кореспонденция с пострадалата в хронологията на съобщенията в „скайп” от 12.10.2011г., тъй като за размяната на такива от тази дата на оптичния носител – ВД към изготвената ТЕ няма никаква следа. Доколкото липсват и регистрации за проведени  телефонни разговори на същата или предходна дата между подсъдимия и пострадалата, доколкото подсъдимият не е знаел новият й профил във „Фейсбук”, а разговор все пак се е състоял предвид категоричните показания на св. И.Т., съдът приема за установено, че  съобщенията са били разменени именно в „скайп” на 12.10.2013г., както твърди майката на пострадалата (л.79, том 1 от ДП). Отделно от това, И.Т. е съобщила в ДП доста съществени подробности за пристигането на св. В. К. в гр. *****  точно същия ден, т.е. на 12.10.2013г., потвърдени независимо от нея от показанията на самия св. В.К.. Такива подробности, свързани с близкото обкръжение на подсъдимия, майката на пострадалата не е имало как самостоятелно да узнае, при положение, че не е поддържала лични контакти, нито с подсъдимия, нито с членове от неговото семейство. Следователно, единствено възможният извод е, че размяна на съобщения по „скайп” на 12.10.2013г.  между подсъдимия  и пострадалата се е състояла, както твърди И. Т. и че при разговор с пострадалата е разбрала за непосредствено предстоящите й планове да посети подсъдимия с тяхното дете. Единствено възможният извод е, че тези съобщения са били допълнително изтрити от хронологията на „скайп” от подсъдимия и  това обстоятелство също е част от начина, по който е било замислено и планирано извършеното от него престъпление.

Съдът приема за установено, че прочитайки кореспонденцията на Д. Т. чрез проникване в профила й в „скайп” на 12.10.2013г., подсъдимият е изживял някаква своя психична травма, макар и за кратко, травма от това, че е бил отхвърлен или за това, че се е почувствал излъган, от това, че е бил засегнат неговия егоцентризъм във виждането си, че не е бил справедливо оценен от Д. Т. и травма от възмущение за проявената от нея „дързост” да се отклони  от императивно наложените от самия него правила в тяхната връзка, страх, че е загубил контрол над нейния  и своя живот и объркване относно възможните последици, страх, че ще остане отново сам. Тези движещи поведението му мотиви не са били определящи едномоментно  и постоянно в процеса на изпълнение на престъплението, развили са се в динамика, като в началото на изпълнение на престъплението са били водещи яростта, гнева, жестокостта и егоцентризма, а в края на инкриминирания период вече е определящо предимно объркването и страха.

Последното е особено очевидно  доминиращо емоционално състояние на подсъдимия на 13.10.2013г., когато се опитва за първи път да обгрижва детето си, да му пали печката в къщата в „Н.”, да му търси дрешки и храна най-вече с помощта на свидетелите Г. и С., да излага свои вътрешно противоречиви версии пред оператора на „112” за настъпилата смърт. Съдът счита обаче, че към момента на деянието,  не раздразнението от истинската или предполагаемата изневяра на пострадалата е било водещо за подсъдимия. Водещо е било неговото хладнокръвие. Неговите съмнения в изневяра, независимо от факта дали  е имало такава или не, към момента на деянието не са били източник на раздразнение, а в основата на дълбоко осмислен мотив за начина, по който следва да намери разрешение създалата се ситуация – такова, каквото многократно е предупреждавал пострадалата, че ще се случи – разрешение чрез нейното убийство.

Основание за извод, че подсъдимият  е взел хладнокръвно  решението си да убие пострадалата са многобройните закани за убийство, отправени преди деянието и ясното послание в тях какво поведение се изисква от пострадалата, за да не се реализират. Фактът, че планираната агресия  е била отключена по  конкретен повод, възникнал на 12.10.2013г., се обосновава  именно от съдържанието на изпратените съобщения между него и пострадалата на 11.10.2013г. по „скайп”, при които коментарите между тях са спокойни и се отнасят до тяхното дете, както  и до дейности от обичайното им ежедневие. Основание за такъв извод дават и показанията на св. Г., която потвърждава факта на случайната си среща с подсъдимия на 12.10.2013г. в обедните часове на деня в ж.к. „Д.”,  както и факта, че е бил „притеснен”, но по конкретен повод, който макар и да няма нищо общо с пострадалата, но е имал косвено значение за бъдещата перспектива да продължи да контролира нейния живот. Ролята на тези притеснения съдът ще коментира отделно (л. 87, л.88 от мотивите), поради което не е необходимо да бъдат преповтаряни и тук.

Важно е да се посочи, че в разпечатката за проведени телефонни разговори с мобилния апарат и сим-карта, ползвана от пострадалата преди деянието, не се съдържа нито един регистриран разговор, проведен между нея и  мобилния телефон на св. Пл. Т., което кореспондира с показанията на св. Д., че Д. Т.  поначало се е стараела да бъде предпазлива и именно в такава насока отправяла предупреждения към приятелките си, когато я търсят във Фейсбук. В тази връзка посоченото писмено доказателство, предоставено от „К.Б.” ЕАД, относимо към комуникацията с мобилния телефон на пострадалата  или с мобилния телефон на подсъдимия  няма особена доказателствена стойност.

От съдържанието на разпечатка за проведени разговори със сим-карта, ползвана от подсъдимия, е видно, че подсъдимият  е бил потърсен по мобилния си телефон от св. Пл. Т. (  от номер ********** в 19:30 минути  и 56 секунди на 12.10.2013г.). По думите на самия Т. поводът за този разговор е била тяхна уговорка Т. да му намери парфюм и подсъдимият в разговора е  бил адекватен и спокоен. Възниква въпросът, ако подсъдимият наистина е вярвал в твърдяната изневяра, извършена от пострадалата със св. Т., дали е  напълно достоверно в момента, в който я смазва от бой ( към времето на провеждане на разговора с Т. ЧМТ, причинена на пострадалата вече е била факт), да обсъжда по телефона с вероятния си конкурент само доставката на парфюми. Поради синхроничното развитие на посочените обстоятелства успоредно във времето съдът не дава вяра на тази част от показанията на св. Т. за съдържанието на проведения с подсъдимия разговор, още повече с  оглед изразената вече от Т. индикация, че не желае да коментира в дълбочина отношенията си с пострадалата. Съдът приема за установено, че твърдението на свидетеля, че са си говорили с подсъдимия точно за доставка на парфюми не може да бъде проверено с конкретни доказателствени способи, предвидени в НПК, още повече, че и подсъдимият е упражнил правото си да не дава обяснения. Такава информация не се съдържа и в показанията на св. В. К., макар е да е установено,  точно в този период от време, когато подсъдимият и св. Т. са провеждали разговор помежду си по мобилните си телефони – в 19:30:56 часа, В. К. е бил в жилището на подсъдимия и  е занимавал неговото дете. Затова съдът приема за установено, че липсват конкретни данни подсъдимият да е обсъждал със св. Т. или да е изисквал обяснения от него за някаква по-специална  съпричастност на последния към личния живот на Д. Т.. Няма и категорични доказателства, че на 12.10.2013г. двамата са обсъждали доставка на парфюми. Несъмнен факт е обаче, че при данни за съпричастност на Пл. Т. в определени по-близки отношения с пострадалата, за които несъмнено е узнал подсъдимият, цялата ярост е засегнала само и единствено телесната неприкосновеност на пострадалата, въпреки че подсъдимият е имал възможност да въвлече във физическа саморазправа и св. Т.. Основание за такъв извод се извличат от показанията на самия Т., който е разказал в разпита си от 27.12.2013г. (л.111, том 1 от ДП), че на следващия ден – 13.10.2013г. в обедните часове на деня е видял подсъдимия  случайно в кв. „Д.“ и  последният го отминал само с думите „бързам”. В тази част показанията на св. Т. са потвърдени убедително от показанията на св. К.Г., която не е имала нищо общо със създалата се ситуация, но твърди, че синхронично във времето в обедните часове на 13.10.2013г. изчаквала в личния си автомобил, паркиран в ж.к. „Д.” подсъдимия, занимавайки неговото детенце, за да може той да му донесе дрешки. В този смисъл тя е потвърдила пребиваването на подсъдимия в ж.к. „Д.” по същото време, а косвено по този начин е потвърдила и разказа на св. Пл. Т.. В тази връзка възниква въпросът как следва да се преценява източникът на твърдяното от защитата силно раздразнение по смисъла на чл.124, ал.2 от НПК ( чл.118 от НК), след като е установено, че подсъдимият е отминал св. Т. ( евентуалният партньор на пострадалата), който е не по-малко съпричастен към факта на евентуалната изневяра на пострадалата, само с думите „бързам“. Позицията на защитата не кореспондира с  едно много съществено обстоятелство – защо на 13.10.2013г. подсъдимият се е изправил така флагрантно срещу  обичайната си природа, демонстрирана от него до този момент, като не е бил ни  най-малко враждебен към Т. и просто го е отминал, без какъвто и да е опит да изясни кореспонденцията му  с пострадалата по информационната система на „скайп“, отключила повода за убийство. Без съмнение към 13.10.2013г. подсъдимият е знаел вече за съдържанието на тази кореспонденция. С оглед дързостта, с която подсъдимият е бил способен да нападне случайни мъже в ж.к. „Д.“, установено с влязла в сила на 10.10.2013г. присъда по НОХД 2711/2010г. на СРС, НО, 107 състав, съдът напълно изключва възможността  в този момент  подсъдимият да е  изпитвал страх от физическа саморазправа със св. Т.. Отказът от физическо стълкновение дори и при незначителен повод за това  на фона на свидетелските показания, също не е бил привичен за него. Отговорът на поставените по-горе въпроси отново следва да се свърже с факта, че подсъдимият е изживявал към инкриминирания период евентуалната изневяра на пострадалата, не толкова емоционално, колкото рационално, че е търсил „кардинално” решение на проблема от позицията на разбирането, че е без значение дали новият интимен партньор на пострадалата е Т. или някой друг, а фактът, че тя е проявила дързостта да направи собствен избор, в който подсъдимият няма място. На тази плоскост и при все, че за твърдяната от подсъдимия изневяра са необходими две лица, а не едно, контрастът между проявената от подсъдимия ярост към пострадалата и странното безразличие към св. Т., може да намери разумно обяснение само и единствено ако се свърже с факта на добре обмислено, планирано и хладнокръвно взето решение за отнемането на живота на Д. Т..

Отделен аргумент за същия извод съдът черпи и от показанията на полицейския служител В.К., че версията на подсъдимия за разразилия се скандал се свързва с отказ на пострадалата да му осигурява родителски контакт с тяхното общо дете (л.110, том 1 от ДП). Съдът поддържа позицията си, че изявленията на подсъдимия пред полицейските служители по същество са негови обяснения и не могат да му бъдат противопоставени по ред причини – едната от тях е, че когато ги е дал, не е имал процесуално качество на обвиняем. Няма пречка обаче показанията на св. К. да бъдат ползвани като източник на доказателства само относно контролни факти, които не са свързани с факта на извършеното престъпление или неговото авторство. В конкретния случай интерпретацията на повода подсъдимият да се скара с Д. Т., така, както е възпроизведена от св. К., е именно контролен факт, който няма самостоятелен принос към изясняване на въпросите по чл.102, т.1 от НПК. След като обсъди по същество твърденията на св. К., съдът констатира, че  само часове след шумните възгласи на подсъдимия пред Вл. С., че Д. Т. си има любовник, няма нито дума за извършена от нея изневяра, нито едно оплакване за нейно развратно поведение. Обяснението за поредния скандал е друго и то е свързано с упражняването на родителските права над малката А.К.. Всъщност точно в тази част показанията на св. К. и св. И. Т. – на свидетели, които нямат никакви допирни точки помежду си,  са в абсолютен синхрон, доколкото и св. Т. ( брат на пострадалата) е посочил за непреодолими противоречия между подсъдимия и пострадалата, свързани с липсата на обективна възможност за  родителски контакт от негова страна с  детето в периодите, в които пострадалата пребивава във взетото от нея жилище под наем. (л.130, стр.2, том 1 от ДП).  На  базата на обсъдените доказателства съдът извежда още един допълнителен аргумент, че макар и подсъдимият да е узнал на 12.10.2013г., че пострадалата е поддържала отношения с друг мъж, дълбоката причина да отнеме живота й е друга и тя се свързва с трайна несъвместимост на характерите между двамата, в която отказът на пострадалата да се подчини на волята на подсъдимия е преминал критичното ниво на категоричност и дързост.

Всички доказателства по делото сочат, че в основата на взетото решение от страна на пострадалата да се раздели с подсъдимия и да заживее в отделно домакинство е било само и единствено неговото поведение, изразяващо се в системно унижение и физически тормоз. Връзката на пострадалата със св. Т., независимо от факта дали е била интимна или пострадалата само е давала индикации, че може да стане и такава, се е явила постфактум и е следствие, а не причина за обтегнатите й отношения с подсъдимия. Освен посоченото, нейното решение да заживее самостоятелно е било оглА.о пред него и е било реализирано в период, значително предхождащ инкриминирания. Доводи в тази насока се извличат от момента на съставяне на ръкописния текст – ВД № 6, иззет при протокол за оглед ( те са изложени подробно на л. 25, л.26 от мотивите) и не е необходимо съдът да ги преповтаря,  а така също и от показанията на св. И.Т. и на свидетеля Г. ( л.104, том 1 от ДП). Особено висока доказателствена стойност имат показанията на св. Г. за приблизителния момент, в който пострадалата трайно е напуснала жилището на подсъдимия, доколкото същият не е емоционално съпричастен към случилото се, като съсед на подсъдимия в ж.к. „Д.”. А.  Г. е заявил в показанията си от ДП, че пострадалата е напуснала подсъдимия  „няколко месеца преди случката”.

На тази плоскост всички твърдения за наличието на определени морални задължения на пострадалата към запазването на връзката й с подсъдимия към инкриминирания период не намират обективно конкретни основания,  особено на фона на всичко преживяно от нея и факта, че подсъдимият още в началото на тяхната връзка е отказал да сключи граждански брак с нея, установено точно от това доказателство, на което защитата се позовава - кореспонденцията в „скайп“, извлечена от преносимия компютър на подсъдимия, както  и на фона на факта, че пострадалата вече се е изнесла от жилището му. Съдът намира, че и подсъдимият е бил наясно с тази оценка на обстоятелствата. В светлината на изложеното, възгласите, отправени от подсъдимия  пред свидетелите В. К. и Вл. С. в деня на престъплението, че Д. Т. е „мастия“ и че има „любовник“ съдът преценява само като предварително обмислена поза, която е целяла околните да възприемат подсъдимия като жертва и която да му даде основание в буквалния и преносния смисъл „да си развърже ръцете“.  В действителност обаче в комуникацията си с Пл. Т. подсъдимият не се е изживявал като жертва на изневяра, което означава всъщност, че  е станал жертва само и единствено на собствената си житейска незрялост, в която поведението му се предопределя от  безапелационно и неконтролируемо желание да доминира над пострадалата. Съдът намира, че субективната преценка на подсъдимия за естеството на отношенията между пострадалата с друг мъж,  демонстрираната пред В. К. и Вл. С. обида от евентуална изневяра, е била поводът, отключил замисъла да извърши убийство точно в този момент. Решението на подсъдимия обаче, че  при едно такова евентуално отклонение на пострадалата, ще последва именно убийство, а не нещо друго, не е било взето на 12.10.2013г., то е било взето много по-рано, било е обмислено предварително, в спокойна обстановка и най-важното – това решение е било  сведено до знанието на пострадалата, било е „аргументирано” убедително с отправени словесни заплахи и  със системни тежки побоища за по-незначителни провинения според класификацията на ценностите, с която е боравел подсъдимият – защо не е почистена кухнята ( от показанията на св. Н.Р. –л.95, стр.1 , том 1 от ДП, защо приятелка й е дошла на гости ( от показанията на св. Н. - л.93, стр.2 от том 1 на ДП)  и др. За наличието на такива заплахи, свързани с убийство, системно отправяни към пострадалата, може да се заключи именно от показанията на св.Д. и Н.. Особена доказателствена стойност в тази насока имат показанията на св. И. - л.103, том 1 от ДП, за която дори не може да се твърди, че е била от близкия кръг познати на пострадалата, тъй като  посочва в разпита си, че след 2012г. почти не  е общувала нито с  нея, нито с подсъдимия.

 

Така въпросът за изневярата на пострадалата и връзката на такова евентуално настъпило „прегрешение” с факта на извършеното престъпление логично   води и до следващите  спорни въпроси, поставени не от защитата, а  от частното обвинение: страхът ли е завел пострадалата в дома на подсъдимия на 12.10.2013г.  и дали  престъплението е извършено  с предумисъл.

 

Относно спорния въпрос между страните: какви са били мотивите на пострадалата да отиде в дома на подсъдимия на 12.10.2013г. съдът намира за установено следното.

Съдът не споделя довода на частното обвинение, че пострадалата е отишла в дома на подсъдимия, само и единствено защото се  е страхувала от него. Установено е от свидетелските показания ( св. И. Д., И.Т.), че пострадалата изключително самостоятелно е вземала решенията в живота си, независимо от отправяните към нея съвети и е проявявала силен характер във всеки случай, доколкото е вярвала, че може да се справи сама с всички трудности. Споделя се довода на защитата, че отношенията между Д. Т. и подсъдимия са били сложни и към 12.10.2013г. поведението на пострадалата  все още е била диктувано от вътрешни противоречия. Обичайната, за нея  предпазливост да се дистанцира, да се старае да укрива контактите си с други лица и точния адрес на който живее, според настоящия съдебен състав не е била  продиктувана само от страх, но и  от увереност, че въпреки всичко ще се справи с яростта на подсъдимия. Какви са нейните лични мотиви за това са друг въпрос. Съдът намира, че субективното намерение на пострадалата да прекрати връзката си с подсъдимия се били обективирани в кореспонденцията й в „скайп” месеци преди деянието. Т. напр. в “chat message” от 08.04.2013г. с ползвания от нея “user name” – “deg_bg1987” пострадалата е изпратила на абонат с ‘user name” – “ karoto251” съобщения със следното съдържание: „i mislq 4e e kraino vreme”, da namerish”, nqkoi svoboden mig i za men”, ne samo za maimunata”. Очевидно към този момент от живота на пострадалата друг мъж няма, а подсъдимият неудовлетворително и охарактеризиран като „maimunata”.  От друга страна от кореспонденцията на подсъдимия в неговия скайп профил, в който същият е ползвал “user name” – “velko1982”  е видно, че пострадалата в средата на 2011г. е влязла в живота му доста активно и дори агресивно при наличието на съществуваща вече негова връзка с друга жена с името „С.”, като Д. Т. е изисквала в нейно присъствие подсъдимият  да потвърди в телефонен разговор с тази жена, че следва да се „ разделят като приятели”.

Аргумент, че пострадалата във всеки един момент е имала вътрешната увереност, че ще се справи, е и фактът, че въпреки системния физически тормоз, тя  в нито един момент не се е укрила напълно от подсъдимия, напротив, установено е категорично, че на 08.10.2013г. – само няколко дни преди престъплението подсъдимият все пак е посетил пострадалата в жилището и в кв. „******”, потвърдено от разказа на св. И.Т., с което се установява, че все пак той е знаел къде е нейният адрес. Всичко изложено дава основание да се заключи, че и след като се е отделила в самостоятелно домакинство, пострадалата  е продължила да поддържа отношенията си с подсъдимия във всеки един момент от тяхната връзка въпреки побоищата и до самата си смърт не е пресякла изцяло  контакта му  с общото им дете. От информационната хронология на „скайп”, извлечена от преносимия компютър на подсъдимия, се установява дори, че пострадалата  редовно е информирала подсъдимия какво се случва с детето им–дали си играе, как реагира на филмчета, дали е изкъпано. С оглед изложеното съдът приема за установено, че пострадалата е отишла на 12.10.2013г. в жилището на подсъдимия и водена и от чувство за отговорност, че следва да осигури контакт на малката А.К. с нейния баща, както и от увереност, че ще се справи с трудностите, които могат да възникнат при тази последна нейна среща с подсъдимия.  

Особено впечатление прави фактът, че подсъдимият на 13.10.2013г. донесъл по думите на Г. „огромен плик с дрехи” в автомобила й, когато целта на пътуването от ж.к. „Н.” до ж.к. „Д.” била именно да се вземат дрехи на детето. (л. 128, л.129, том 1 от ДП). Държането на голям обем дрехи на детето в ж.к. „Д.” при положение, че по същото време пострадалата се е установила ( от месеци) в отделно домакинство, е самостоятелна индикация за намерение на пострадалата да остава при необходимост там и за по-продължителен период от време, не за часове, а за дни, както и индикация, че все още към инкриминирания период тя е  била готова да носи своята отговорност за бащата на детето си, включително като го обгрижва и като му помага в домакинството. В този смисъл са и показанията на св. И.Т.  от 15.10.2013г., която е разказала в ДП, че при своите посещения в жилището на подсъдимия, пострадалата  е перяла дрехите и е чистела дома на подсъдимия, но след това се е прибирала у дома си. Факт е, че пострадалата  приела едновременно неудобствата да живее под наем, свързано с допълнителен разход на парични средства,  вместо в жилището на подсъдимия и едновременно с това го е посещавала понякога за няколко дни и през непродължителни интервали от време. Т. напр. последното й посещение преди деянието датира от период от няколко дни - на 08.10.2013г. (от показанията на  св. Д.) преди деянието.

Ето защо съдът счита, че в  никакъв случай не може да се твърди, че пострадалата е била „слаба” психически жена, или че действията й са били продиктувани само от страх. Напротив, съдът счита, че с отказа си да тръгне с подсъдимия  на път с личния му автомобил, когато вижда, че е пиян, с дързостта да измъкне детето им от ръцете му в такъв момент, с дързостта да се изнесе от жилището му, да напише ръкописния текст, открит и иззет по-късно като ВД № 6 и най-после - дързостта въпреки това „прощално” писмо и  очакваната опасната реакция на К.К., все пак да продължава да се среща с него дават друга характеристика на нейния профил. В същата посока следва да се преценява факта, че  Д. Т.  е започнала връзка с друг мъж въпреки отправените закани за убийство от подсъдимия. От всички изложени по-горе  факти еднопосочно може да се заключи, че във връзката си с подсъдимия тя е проявявала едновременно силен характер и търпимост, гняв и самостоятелност, от една страна, отстъпчивост  и чувство за отговорност, от друга страна.  Съдът констатира, че подсъдимият, за да извърши деянието,  е бил наясно с тези противоречия в характера й и е спекулирал особено много с отговорността към детето й и със своето правото да изисква  родителски контакт с малката А.К.. Съдът намира, че именно тези особености и противоречия  в характера на пострадалата, с които подсъдимият е бил наясно, са му дали възможност да я малтретира и едновременно с това да осъзнае,  че той няма да успее по никакъв начин в дългосрочен план и трайно да я подчини на своята воля. Така логично се обосновава извод, че към момента на прекрачване на поставената от подсъдимия граница на търпимост (съмнението, че изневярата от нейна страна е станала факт), на фона на  трайно негативната  й оценка към самия него,  единствената алтернатива за подсъдимия съобразно неговия жизнен опит,  приоритети и възприет модел от ценности е била физическото „унищожение на дразнителя”, свързано с отнемането на живот. Несъмнено подсъдимият се е запознал и с друга част от кореспонденцията на пострадалата в „скайп”, в която тя го нарича „маймуна”. Така, съдът намира, че  в контекста на хронологията на събитията точно в този момент е добил ясна представа, че пострадалата вече е изградила трайно негативна оценка към него,  поради което  нейното ново увлечение към св. Пл. Т. е следствие, а не причина за прекратяване на връзката й с него.

В заключение съдът намира, че успешното планиране и изпълнение на престъплението е станало възможно, тъй като  подсъдимият е бил наясно с противоречията в характера на пострадалата, както и с противоречивите чувства, които могат да я доведат  в обсега на неговото физическо надмощие.   

 

Относно възражението на повереника на И.Т. за предумисъл.

Съдът напълно се съгласява с доводите на частното обвинение за наличието и на този квалифициращ признак, макар и да липсва съответно обвинение в тази насока във внесения обвинителен акт.

Съществен отключващ агресията фактор в конкретния случай се явява  и  ярко изразеният егоцентризъм, като характерова особеност на подсъдимия. Тази особеност в съвкупна преценка с изложените по-горе обстоятелства, които са съпътствали личния живот на подсъдимия, са предопределили пропуските в изграждането на неговата личност, е пряко свързана и с данните за планиране на престъплението – на времето и мястото на извършването му, с планиране и на евентуално възможни пречки.

 

Конкретният повод за отключване агресията му на инкриминираната дата и мотивите за престъплението са обсъдени на л. 76, л.77 от изложението.  Подсъдимият обаче е пристъпил хладнокръвно към съставяне на план, както е пристъпил и веднага към неговото изпълнение.

Основна индикация за реализирането и на този квалифициращ признак (отчетено само на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства поради липсата на съответно обвинение за това) е съвпадението на инкриминираната дата с ред обстоятелства, които самостоятелно са дали знак на подсъдимия, че за да осъществи успешно престъплението, трябва да побърза.

Едното от тях е мимолетната, очертала се на момента възможност да използва присъствието на своя брат св. В.К., за да се освободи поне за малко от излишното присъствие на собственото си дете. Факт е, че пострадалата е била поканена от подсъдимия в ден и часово време, в което подсъдимият  е знаел, че в гр. ***** точно в същия период от време ще пребивава  и неговият брат – В.К.. Неслучайно е пресрещането на св. К. на входната врата от подсъдимия в апартамента им в ж.к. „Д.“ малко след 18:30 часа на 12.10.2013г., недопускането на В. К. да влезе в самото жилище  и заставянето му да изведе детето извън апартамента  с указания да го разхожда в квартала без обяснение какво налага това, без никаква нужда за самото дете,  във вечерните часове на денонощието и без ясна визия до кога и как следва да продължи тази „принудителна“ разходка. Този фрагмент от разказа на св. В.К. кореспондира със съдържанието на свидетелските показания, дадени от св. К.Д. и И.Т., която са посочили пред разследващия орган  в досъдебното производство, че им е  бил известен навика на подсъдимия да гони от жилището си лицата, които му пречат, без за него да имат каквото й да е значение техните лични потребности и отговорностите му към тях. Изключително смущаващ е фактът, че сред този кръг лица, спрямо които подсъдимият подчертано и системно е демонстрирал липсата на отговорност, е и неговото собствено дете – А.К.К..

Съдът приема за установено, че подсъдимият е знаел много добре за отзивчивостта на своя брат, макар и да не са поддържали близка връзка с него. Доводи за подчертана скрупульозност в действията на В.К. и изобщо в отношението му към подсъдимия съдът черпи от факта, че самият К. се е възползвал от всякаква възможност да освободи жилището в ж.к. „Д.”, да живее и работи в Кипър, при редките си посещения в ***** – да остава за кратък период от време в града и за повече от месец - в с. *****, Плевенско, при свои баба и дядо, като се лиши от удобствата на големия град с аргумента, че е искал подсъдимият и Д. Т. да са „самостоятелни“. Не може да се пренебрегне фактът, че св. В. К. е проявил загриженост да не отегчи с присъствието и пострадалата точно в инкриминирания период, когато тя не живее в едно общо домакинство с подсъдимия. Следователно, или подсъдимият е криел за раздялата си с нея, или св. К. е използвал това обстоятелство като предлог да поддържа по-дистанцирани отношения със своя брат. Особено съществен е фактът, че на фона на продължилата близо три години връзка между подсъдимия и пострадалата, В. К. е видял визуално приятелката на своя брат за първи път едва на 03.09.2013г., т.е. около един месец преди нейната насилствена смърт. Несъмнено, посочените факти разкриват на фона на силно изразената чувствителност на В. К. към потребностите на подсъдимия и доста висока степен на отчуждение от него, което намира своето логично обяснение в твърдението на В. К., че изпитва страх (л.87, том 1, стр.2, последен ред). Особено внимание следва да се отдаде на обстоятелството, че този страх е провокиран у друг голям и здрав мъж с несъмнено по-голяма физическа сила от пострадалата.

Съдът приема за установено, че подсъдимият е взел  предварително решение да извърши престъплението на 12 срещу 13.10.2013г. предвид естеството на отношенията си със своя брат и знаейки, че последният няма да му откаже, му е дал съответни нареждания да го освободи от присъствието на малолетното дете, като го разхожда около блока. Ако наистина подсъдимият е искал да види детето си, с какъвто мотив подмамил пострадалата да дойде отново в дома му, то не би използвал очерталата се пред него възможност да го „изкара“  от жилището си, поверено на В. К..  Точно обратното -знаейки, че последният случайно пребивава в гр. *****, пренебрегвайки значението на факта, че по принцип св. К. не е ангажиран с отглеждането на малката А.К. и без някаква видима пречка подсъдимият сам да разходи детето си, той го предал на В. К. още на входната врата.  Информационна стойност носят и показанията на св. П.Т., дадени от него на 27.12.2013г. ( л.111, том 1  от ДП), от които се установява, че е видял В.К. да разхожда детето на подсъдимия и то било необичайно изцапано. Подобен „жест” от страна на подсъдимия към детето му и към собствения му брат, заставен да го изведе още на прага на жилището,  според настоящия съдебен състав не дава никакви основания да се приеме, че подсъдимият наистина е изпитвал нужда от родителски контакт с малката си дъщеричка. Посочените обстоятелства дават основание да се приеме, че желанието на подсъдимия да упражни  родителските си права не е било действителната причина на 12.10.2013г. да настоява за среща с пострадалата – нейната майка.

Данни за предумисъл в действията на подсъдимия се извеждат от показанията на св. И.Т. (л.83, л.84, том 1 от ДП), потвърдени от разказа на св. К.Д. (л.92, том 1 от ДП), че пострадалата е следвало точно при последното фатално за нея посещение в ж.к. „Д.” да вземе дрешки за детето, изпратени от майката на подсъдимия. Нищо подобно не се установява от показанията на св. В.К., поради което съдът приема, че  подсъдимият изцяло е спекулирал с обичайното очакване на една грижовна майка да получи подаръци за своето дете, знаейки предварително, че такива подаръци няма. Съдът приема за установено, че пострадалата е била такава майка и въз основа на разказа на св. Пл. Т. от 27.12.2013г., който е разказал, че детето винаги било поддържано чисто.

Показанията на св. Ш. не дават основание за извод, че на инкриминираната дата подсъдимият е разполагал с подаръци, изпратени от Кипър за своето дете, независимо от категоричното й твърдение, че и при последното пристигане на В. К. в България изпратила дрешки за своята внучка. И това е така поради една съществена подробност, изведена при самостоятелния анализ на дадените от В. К. показания, а именно, че престоят му в България при последното му посещение е бил продължителен, тъй като останал след пристигането си от Кипър за  повече от месец в с. *****, Плевенско, както и че  видял „снаха“ си ( пострадалата) за първи път на 03.09.2013г., когато  е пристигнал в ***** и втори път – на 12.10.2013г., точно броени часове преди да отпътува отново за Кипър. Следователно, показанията на св. Ш. и в тази част се открояват с мнимо противоречие от останалите гласни доказателства. Съдът приема, че ако наистина поводът за среща на 12.10.2013г. между подсъдимия и пострадалата  са били изпратени от Ш. подаръци, то той вече се е състоял през м. септември – с пристигането на В. К. от Кипър. Няма никаква логика В. К. да занесе подаръците в с. *****, да ги задържи цял месец там, за да ги донесе на брат си непосредствено преди да отпътува отново за Кипър. На второ място от показанията на св. И.Т. се установява, че още на 08.10.2011г. подсъдимият е донесъл лично подаръци на детето в жилището на пострадалата в кв. „******“. Дори и да са били изпратените от св. Ш., остава без отговор въпросът какви други подаръци е желаел подсъдимият да даде само няколко дни по-късно. Ако се приеме, че подсъдимият на 08.10.2013г. не е дал в ж.к. „******” изпратените от св. Ш. подаръци, тогава остава без отговор въпросът, защо ги е задържал у себе си, след като вече е имал възможност да ги предаде. С оглед изложеното съдът счита, че единствената цел на подсъдимия да изтъкне пред пострадалата довода, че ако дойде, ще получи подаръци за тяхното дете, се е свеждала до това, да  я мотивира да се отдели от защитена за нея среда и да остане на негово разположение на място, което е изцяло под негов контрол и в което Д. Т. на практика не би могла да се надява на помощ.  

Друго обстоятелство, обуславящо самостоятелно необходимост подсъдимият да побърза,  е предстоящото му влизане в местата за лишаване от свобода за изпълнение на влязлата срещу него присъда на СРС с наложено наказание „една година и шест месеца лишаване от свобода“ при строг режим.

Преди деянието срещу подсъдимия са постановени  четири съдебни акта за хулиганство, както и един – за престъпление против собствеността. Най-голяма относителна тежест обаче има осъждането на подсъдимия, останало извън вниманието на обвинението, за тежко умишлено престъпление ( такова по чл.131, ал.1 т.4 вр. с чл.129, ал.2 вр. с ал.1 от НК ) – за причинена средна телесна повреда по хулигански подбуди на повече от едно лице) на лишаване от свобода за срок от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА с постановено изпълнение при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип с присъда на СРС, НО, 107 състав по НОХД 2711/2010г. от 05.11.2012г., изм. с решение № 1138/10.10.2013г., на СГС, НО, ХІ състав, влязла в законна сила на 10.10.2013г, само два дена преди да започне изпълнението на убийството, за което подсъдимият е подведен под отговорност по настоящото наказателно производство. Несъмнено подсъдимият е бил запознат с факта на воденото срещу него наказателно производство с оглед съдържанието на допълнително иззетите при претърсване и изземване документи от неговото жилище,  проведено след предварително разрешение на съдия в присъствието на неговата майка – Ц.Ш.. Съдът счита, че подсъдимият напълно е разбирал последиците, които може да има  осъждането от 10.10.2013г. за неговата връзка с пострадалата и с оглед съдържанието на част от гласните доказателства. Несъмнени са били  опитите на подсъдимия непосредствено преди деянието да установи връзка с лице, от което би могъл  получи компетентен правен съвет, в частност с адв. С. чрез призовкаря на СГС – св. М.М.Г.. (л.97, том 1 от ДП). В съчетан анализ с предоставената от „К.Б.” ЕАД справка ( л.65, том 3 от ДП), разказът на св. Г. установява, че на 12.10.2013г. към нея  е била отправена молба от подсъдимия да я свърже с адв. С. във връзка с някакъв случай, който касае сбИ.е с хора от квартала. Именно за деяние, извършено в ж.к. „Д.” 2, се отнася осъждането по НОХД  2711/2010г. с присъда на СРС, НО, 107 състав, в какъвто смисъл е и информацията, извлечена от приложения по делото бюлетин за съдимост – л.21, СГС). Св. Г. посочва, че при срещата подсъдимият е бил „притеснен” и „нервен” . Настоящият съдебен състав приема с доверие нейните показания. Датата на описания от св. Г. случай е именно 12.10.2013г. около обяд с оглед направеното от нея уточнение, че е върнала обаждането към подсъдимия още същия ден, по повод обаждане на адв. С. около един час след нейната среща с подсъдимия, за да потвърди, че адв. С. ще го потърси. От приложената по делото справка за проведени с картата на подсъдимия разговори е видно, че наистина  е регистриран такъв в 18:18:13 часа с ползвания от св. Г. мобилен телефон, завършващ с цифрите „ 139” (л.65, том 3 от ДП). В показанията си в ДП тя е потвърдила, че именно това е проведеният с подсъдимия разговор. Само броени минути по-късно е обаждането от страна на  неговия брат В. К. ( в 18:43:31 часа), когато е станало ясно, че подсъдимият ще може да разчита на него, за да остане сам с пострадалата в дома си. Всичко изложено по-горе навежда, че предстоящото влизане на подсъдимия в местата за лишаване от свобода във връзка с влязла в сила присъда е бил обективен факт, че този факт му е бил известен, карал го е да се чувства „нервен” и „притеснен” ( според св. Г.). Съдът счете, че проблемът, пред който подсъдимият е бил изправен с факта на осъждането по НОХД  2711/2010г. с присъда на СРС, НО, 107 състав на ефективно изтърпяване на „лишаване от свобода”, е  друг аргумент за предумисъл, свързан със знанието на подсъдимия  към момента на деянието, че в близка перспектива ще бъде изолиран от останалите членове на обществото за доста продължителен период от време от година и шест месеца. Несъмнено подсъдимият е знаел, че тази изолация ще засегне и личните му отношения пострадалата, както и че ще го изправи пред огромна, непреодолима за него доза на изпитание в личния му живот, при нищожна перспектива да  задържи до себе си майката на своето дете и най-вече при нищожна вероятност да запази контрола си върху нейния живот, най-малко – за периода на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. Несъмнено подсъдимият с узнаването за кореспонденцията на пострадалата с Пл. Т. по „скайп” е разбрал, че поставената от самия него точка на търпимост точно в този момент е прекрачена. Едновременно с това от цялостната преценка на доказателствата, относими към предхождащите деянието факти, е видно, че той е  искал „ на всяка цена” да запази този контрол с оглед цялостното му поведение, предхождащо деянието, установено със свидетелските показания.  Ето защо съдът счита, че фактът на осъждането на  подсъдимия от м. октомври 2013г. хвърля допълнителна светлина върху мотивите, от които подсъдимият е бил воден при изпълнение на престъплението. Деянието  илюстрира начин на мислене, абсолютно непригоден за моралните устои  на обществото и правовия ред. Съдебното минало на подсъдимия е допълнителен аргумент, че  с оглед предстоящата към инкриминирания период изолация на подсъдимия в местата за лишаване от свобода, както и с оглед факта на грижливо съхраняваното от него писмено послание, обсъдено на л. 25 и сл. от мотивите като ВД № 6,  иззето с протокол за оглед на местопроизшествие, той е знаел какви са намеренията на пострадалата – за възможността да изживее живота си без него. При това положение въпросът за фактическата раздяла с нея не е бил приключен с някакво приемливо и за подсъдимия решение.  С оглед изложеното съдът счита, че подсъдимият е бил поставен в ситуация да направи избор: дали да приеме свободата на Д. Т. да живее живот, който той не би могъл да контролира или да отнеме живота й изобщо, след като не би могъл да го контролира. С факта на изпълнение на престъплението е ясно в каква посока е бил изборът на подсъдимия. В такава ситуация е бил без всякакво значение отговорът на въпроса дали Д. Т. е имала намерение да изневерява на подсъдимия, дали е поддържала връзка с П.Т. или отношенията им са били само приятелски. За подсъдимия е било пределно ясно, че дори и това да не е така, в близка перспектива  и в период на изолация в местата за лишаване от свобода, той не би могъл да проследява лично всяко движение или постъпка на пострадалата. На тази плоскост взетото от него решение Д. Т. да бъде лишена от живот намира своето логично обяснение, доколкото на практика го е освободило от наложената от самия него потребност да контролира поведението  и контактите й, освободило го е и  от страха, че тя  може да го замени с друг мъж, от когото да получи това, което очевидно е липсвало във връзката й с него – хармония, разбирателство, чувство за сигурност и спокойствие.  

 В тази посока намира отговор  и въпросът на защитата защо при толкова много побои инкриминираният да не е поредният от тях, без умисъл да се причини смърт. Така или иначе съдът намира, че съвпадението на момента, в който се причинява смърт на жената, за която подсъдимият е знаел, че не би могъл повече да контролира личния й живот, с момента на предстоящото привеждане в изпълнение на влязла в сила присъда, не е случайно. Не е случаен и фактът, че подсъдимият при създалия се за него проблем е реагирал по единствено възможния начин, по който до момента го е правил и е знаел да го прави – като инициира физическа агресия и побой, като за пореден път не се е възползвал от шанса  да прояви разум, чувство за отговорност, житейска зрялост и  мъжество. 

Парадоксално, но именно с употребата на физическа сила, насочена към отнемането на човешки живот,  съдът приема, че подсъдимият е демонстрирал най-вече слабост на характера, чувство за малоценност, ревност и липсата на мъжество да приеме свободната воля на друг човешки индивид, както  и да се съобрази с нея. В подкрепа на този извод са и показанията на св. И. Н., от които е видно, че подсъдимият е страдал от системни изблици на ревност, че  е обезобразявал при побоища пострадалата именно в областта на лицето, „ за да не може да се покаже навън”. ( л.33, л.34, том 1 от ДП).

 

Аргументи за наличието на преумишлено извършено деяние по смисъла по чл.116, ал.1, т.12 от НК се извлича и от предварително обмислената от подсъдимия защитна теза, свързана с признание на очевидните факти на нанесен побой, но и с демонстрация на изненада от настъпилото влошаване в здравето на пострадалата и най-вече – изненада от факта на последвалата смърт. Особено показателен е разказът на св. С., който посочва, че независимо от видимото объркване на подсъдимия на 12 и 13.10.2013г.  в нито един момент не е пропуснал да отговори уклончиво на въпроса къде е „Д.” и какво е всъщност действителното й състояние.

Изумление, стъписване и изненада от настъпилата смърт подсъдимият е изразил пред св. А.Г.. Съдът цени показанията на този свидетел като добросъвестни и достоверни. Те са потвърдени от заключението на техническа експертиза, изслушано в производството пред съда относно съдържанието на оптичния носител, предоставен от система „112”. (л.76-л.84, СГС). Именно пред св. Г. подсъдимият е твърдял, че е узнал за настъпилата смърт на пострадалата едва на 13.10.2013г., когато се е завърнал с детето си в жилището в ж.к. „Д.”. От съчетания анализ на дадените от св. Г., св. С. показания, както и данните за точното време, в което подсъдимият е сигнализирал тел.”112” е установено, че св. Г. е видял съседа си К.К. на 13.10.2013г., около 20:30 часа, обаждането към система „112” е от 20:34 часа, както и че от ж.к. „Н.” подсъдимият си е тръгнал в неустановен с точност час след 19.00 часа. (л.90, том 1 от ДП). Същата версия на изненада от настъпилия летален изход е била последователно отстоявана от подсъдимия и при личното му обаждане в система „112”, обобщена в твърдението, че се е скарал с пострадалата, излязъл от дома си и като се върнал, изненадващо за самия него я намира починала. Объркването на подсъдимия в този разговор с оператора на „112” е очевидно, тъй като на зададен въпрос: „Как се казва?” ( т.е. жертвата) подсъдимият отговаря „ И ако може някой да дойде. Ми не знам и аз как?” (л.78, СГС).  Тезата за нанесен еднократно побой, в резултат на раздразнение, без подсъдимият от субективна страна да е бил наясно с уврежданията, е била лансирана от подсъдимия  веднага след сигнализирането на полицейски екип  и е била поддържана не само пред неговия съсед –св. Г., но също така и пред св. В.К. ( полицай от първи сектор – О”ПКП”- СДВР – л.110, том 1 от ДП). Всичко изложено мотивира настоящия съдебен състав да приеме за установено, че подсъдимият с оглед предстоящата развръзка на отношенията му с пострадалата, при нейния отказ да се върне постоянно да живее с него и при невъзможност същият от тук нататък да контролира начина й на живот, е планирал не само мястото  и времето на извършване на престъплението, но и в известен смисъл - процеса на събиране на доказателства с оглед частичното му оневиняване в едно бъдещо наказателно производство. Този план дава логично обяснение защо подсъдимият внезапно е напуснал жилището си в ж.к. „Д.” около 05.00 часа сутринта (установено от показанията на св. С.), защо е продължил престоя си в къщата на св. С. в ж.к. „Н.” в максимално допустим период от време, доколкото по инициатива на С. все пак се е завърнал в „Д.” именно на 13.10.2013г. след 19.00 часа , но само след категорично и изрично настояване на същия свидетел да напусне веднага временно предоставения му подслон. Съдът намира, че частичното признание на подсъдимия в досъдебното производство пред св. К. и св. Г. (само и единствено относно нанесения побой) е било свързано с допустимите последици, които подсъдимият тогава е преценил, че  готов да приеме с такава степен на самокритичност – едно евентуално наложено наказание, но в контекста на една значително смекчена наказателна отговорност и в пределите, които са очертани от  привилегирован състав на престъплението, в което е обвинен.

В заключение, настоящият съдебен състав се съгласява по изложените по  горе аргументи с доводите на повереника на ЧО И.Т., че в конкретния случай са налице данни и за предумишлено убийство.

По спорният въпрос между страните защо все пак на 12.10.2013г. пострадалата  отишла отново в дома на подсъдимия, съдът намира за установено следното.

Отговорът е еднозначен и той е свързан с чувството на отговорност на пострадалата да осигури контакт на своето дете с неговия баща. Споделя се и довода на повереника, че пострадалата е била подмамена от възможността да получи подаръци за своето дете, както и че принципно се е стараела да изпълнява нарежданията на подсъдимия, за да е сигурна, че няма да настъпят по-тежки последствия за нея. Приема се, като въздействащ поведението й фактор и страхът на пострадалата подсъдимият да не нападне хората, които я подкрепят, в това число и нейната майка. В никакъв случай не се споделя довода на защитата, че се касае за спонтанно проявено желание на пострадалата отново да види подсъдимия и да изживее отново ужаса на поредната  „порция” побой. Видно е, че цялостната преценка на действията на пострадалата преди деянието ги разкриват като насочени към постигане на някакъв поне временно приемлив баланс до постигането на окончателно разрешение за съдбата на връзката й с подсъдимия.

 

Доказателства, относими към  авторството на деянието

 

Следва да се подчертае, че сред признатите факти по чл.371, т.2 от НПК са  участието на подсъдимия не само в причиняването на ЧМТ, но и в инкриминираната шийна травма, свързана с механична асфиксия. В този смисъл предварителните данни, по които са работили ораните на полицията – за кратко сбИ.е и за нанясане на няколко удара не кореспондират с обективните находки относно интензитета и естеството на действията, които се изискват, за да се получат процесните травматични увреждания. Само с няколко по-леки удара няма как да се получи ЧМТ до степен да доведе до смърт. Механизмът, по който е причинена шийната травма, изобщо изключва удари, тъй като е свързан с действия на силно притискане върху твърда подложка.

Така признатите факти са  подкрепени от протоколите, описани подробно на л. 19-л.24  от мотивите, от гласните доказателства – показанията на св. В. К., Вл. С., а косвено и от аудиозаписа, останал в система „112”, от съдържанието на ТЕ, с която той е изследван, както и частично от показанията на свидетелите А.Г. и полицейските служители - В.К., А. З. (л.118, том 1 от ДП), Д.Д. ( л.***, том 1 от ДП).

Относими към авторството на деянието са протокол за оглед на местопроизшествие и доказателствата, че именно жилището, в което е бил открит трупа на пострадалата,  е постоянен адрес по местоживеене на подсъдимия. В подкрепа на извода за авторството на деянието по отношение на подсъдимия е и ДНК – експертиза, с която  по категоричен начин са идентифицирали и самоличността на пострадалата и подсъдимия. С ДНК експертиза л.55-л.59, том 2 от ДП, изготвена от ВЛ И.Ч. - НИКК - МВР, ЦЕКИ е бил съставен протокол за изследването на  поднокътно съдържимо на Д. Т.. Изводът на вещото лице е бил категоричен, че изследваният биологичен материал е на лице от женски пол и съвпада напълно с ДНК профила на пострадалата. Вторият обект на изследване с ДНК е бил биологичен материал по синджир от бял метал, за който също е установено пълно съвпадение с ДНК профила на Д. Т.. От изследвания биологичен материал от поднокътно съдържимо, иззето от подсъдимия, е установено, че напълно съвпада с профила на К.Р.К.. Обект на ДНК –експертиза е бил иззет при оглед на труп синджир от бял метал. ( л.63, том 1 от ДП). В резултат на изследването е установено, че биологичните следи по него съвпадат  с ДНК профила на трупа, както и че  поднокътно съдържимо, иззето от подсъдимия, съвпада с това на К.К..

Изключително съществено е доказателственото значение за установяване на участието на подсъдимия в престъплението е заключението на СМЕ, изготвена по поставена задача за естеството  на травматичните увреждания по части от неговото тяло - главата, торса и крайниците, относно механизма на причиняването им и тяхната давност (л.10 –л.15, том 2 от ДП). С факта на засягане на меки тъкани от тялото на пострадалата подсъдимият си е  самопричинил отоци, охлузвания и други поражения по собствените си ръце. Тези поражения са установени в посоченото експертно изследване, както и с констатациите в протокол за освидетелстване на подсъдимия, съставен съгласно процесуалните правила, предвидени в НПК. Ето защо  съдът приема, че отговорите в експертизата се основават на обективно събрани данни по делото, поради което са дадени компетентно и добросъвестно.  Именно с посочената експертиза е изяснен механизмът  на нанасяне на удари от страна на подсъдимия– със свита в юмрук ръка. Този механизъм обаче, травмите по ръката на подсъдимия и давността на причиняването им всъщност дават отговор и на въпроса за авторството на деянието. Отделно от всичко изложено, участието на подсъдимия в престъплението чрез умишлено нанесени юмручни удари е потвърдено косвено и от показанията на свидетелите В. К. и Вл. С.. Макар и да не са били очевидци на травмиращи действия на насилие от страна на подсъдимия по време на престоя си в неговото жилище, несъмнено е, че те са възприели състоянието на неговите ръце в периода от около 19.30 часа на 110.2013г. ( за  В. К.) и към  21.00 часа на същата дата ( Вл. С.). В. К. е възприел и  присъствието на пострадалата в жилището на подсъдимия по същото време, както  и нейното тежко състояние, изключващо възможността да се придвижва и дори да словесно да комуникира. Несъмнено е, че към този момент други лица не са имали достъп до апартамента, където по-късно при оглед е открит трупът на пострадалата. Съдът счита, че е напълно е изключено участието на В. К. и Вл. С. в престъплението, доколкото не се установява какъвто и да е мотив от тяхна страна за постигането на съставомерния общественоопА. резултат.

На отделно обсъждане подлежи заключението на биологична експертиза, изготвена от ВЛ И.К. - ОЕКД – СДВР - протокол № 396-Б/2013г.  (л.92-л.94, том 2 от ДП), при която са  били изследван обекти, както следва: обект № 1 - 1 бр. чифт черни маратонки с картон серия А 169037. Този обект е бил  преопакован след експертното изследване в картон серия и номер А 163262, обект № 2 – 1 бр. часовник , ОБЕКТ № 3  с картон серия А  169007, преопакован след изследването с картон серия и номер  А 0143753, обект № 3 - 1 чифт черни чорапи, запечатани с картон серия А  170159 и  преопаковани след изследването с картон номер и серия  – А 0143754, обект № 4 - 1 чифт черни боксерки с картон серия А 170357,  преопаковани след изследването с картон серия и номер  А 0143755, обект № 5 - 1 бр. памучна блуза (суичър), запечатан с картон серия А, № 153403 и  преопакован след изследването с картон номер   163263, обект № 6 - 1 бр. долнище  на анцуг, запечатано с картон серия А № 153402, преопакован след изследването в картон, серия  и номер  А 163264. Касае се за иззетите с протокол за освидетелстване на подсъдимия негови лични вещи и дрехи. По всички обекти не е било доказано наличие на кръв.  Същият довод може да се отнесе и до значението на изготвената  от ВЛ И.К. - ОЕКД – СДВР експертиза -  протокол № 359 Б/2014 ( л.146 –л.147, том 2 от ДП), при която  е била изследвана като обект зЕ. спортна чанта с червени ремъци. По този обект не е било доказано  наличие на кръв или на други видими биологични следи. Съдът, като съпостави това заключение с останалия доказателствен материал, намира, че се касае за спортната чанта, в която е бил съхраняван преносимия компютър на подсъдимия – „IBM Lenovo”, предадена като ВД от Вл. С.. В този смисъл са и показанията на св. С. в протокол за разпит от 17.09.2014г. –л.132, том 2 от ДП.

Липсата на кръв по дрехите и личните вещи на подсъдимия обаче не е основание за оправдаването му по предявеното обвинение. Аргумент в тази насока съдът черпи от наличието на изобилие от доказателства, че именно той е пребивавал с пострадалата в жилището, където по-късно е бил открит трупът й на 12-13.10.2013г. Информация в тази насока се извлича пряко  - от  показанията на свидетелите В. К. и Вл. С., от ВД – ключове, иззети при оглед от жилището на подсъдимия и косвено -  от напълно изключената възможност за достъп на други лица до местопрестъплението през инкриминирания период, установена от показанията на св. Ц.Ш. и съседите на подсъдимия в ж.к. „Д.“ ( т.напр. – от показанията на св. В. А., А.Г.).

 Относими към хипотезата на частично липсваща доказателствена обезпеченост на обвинителната теза в случаите на проведено съкратено съдебно следствие са указанията по т. 4 от ТР №1 /06.04.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС, съгласно които не се изисква всички събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието по чл.371, т.2 от НПК. Необходимо е събраните доказателства да са достатъчни по критериите на чл.303 ал.2 от НПК. Такъв е именно и настоящият случай при цялостна преценка на доказателствената съвкупност.

Не може да се пренебрегне  и фактът, че в периода от 02.00 часа до около 05.00-06.00 часа на 13.10.2013г. подсъдимият е разполагал с достатъчна възможност, обезпечена и с необходимото време, за да се преоблече, както и да заличи следи от престъплението –биологични следи от кръвта от пострадалата от облеклото си или от използваните от него части от тялото ( свитата в юмрук ръка) за нанасяне на удари. Тази обективно същестувала възможност кореспондира с факта, че не се доказва кръв по части от облеклото му и по личните му вещи, установени и иззети с протокол за освидетелстване.

В обобщение съдът намира, че в конкретния случай не е налице единственото възможното основание за отказ да се проведе диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК, предвидено в т. 4 от ТР № 1 от 06.04.2009г. по т.д. № 1/2008г., ОСНК на ВКС, доколкото липсват съществени противоречия или непълноти в доказателствения материал, още повече такива, които да създават сериозни съмнения относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние. На въпроса дали самопризнанието на подсъдимия по чл.371,  т.2 от НПК се подкрепя категорично от събраните доказателства, следва да се даде положителен отговор. В такъв случай настоящият съдебен състав счита, че съдът е длъжен да проведе предвидената в закона диференцирана процедура и не разполага с възможност с аргументи, че интересите на правосъдието изискват това, да откаже този ред за разглеждане на делото като пристъпи процедурата по общия ред.

 

 

ОТ ПРАВНА СТРАНА

 

 

С оглед установените факти по делото и събраните доказателства съдът приема за установено, че от обективна и субективна страна подсъдимият К.К. е осъществил състав на престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и 3 вр. с чл.115 от НК за това, че в периода от около 16.00 часа на 12.10.2013 г. до около 20.00 часа на 13.10.2013г., в апартамент №***, находящ се в гр. *****, ж. к. „Д.”, бл. ***, вх. *, ет. *, умишлено умъртвил Д.В. Т., ЕГН:**********, като й нанесъл множество юмручни удари и притиснал тялото й върху широка повърхност, и смъртта е настъпила вследствие на причинената съчетана черепно-мозъчна и шийна травма с данни за механична асфиксия, довели до оток на мозъка и парализа на жизненоважни мозъчни центрове на дишането и сърдечната дейност, като убийството е по особено мъчителен начин за убитата /изпитвала е значителни болки и страдания, които са продължили до загуба на съзнание при задушаването и настъпване на смърт от асфиксия, като при притискането в областта на шията жертвата е изпитвала освен силни болки, чувство за безпомощност, страх и ужас от осъзнаването на настъпващата смърт/, и деянието е извършено с особена жестокост /предвид причинените от К.К. множество травматични увреждания по главата, лицето, лигавицата на устата, шията, тялото и крайниците на пострадалата/.

Подсъдимият  е причинил две несъвместими с живота травми. Съдът  не споделя довода на защитата, че не е установено от коя травма всъщност е настъпила смъртта. Всъщност в самия обвинителен акт е посочено, че болките и страданията на Д. Т. са продължили до загубата на съзнание при задушаването и настъпването на смърт от асфиксия. Следователно настъпването на смърт като пряка последица от механичната асфиксия независимо, че е съществувала и друга животозастрашаваща травма ( черепно-мозъчната травма) е елемент от признатите факти по чл.371, т.2 от НПК. Съдът при собствена преценка на материалите по делото намира, че смъртта е настъпила непосредствено от шийната травма и в тази насока доказателствата кореспондират със съдържанието на признанието. От обективна страна това е така, тъй като механичната асфиксия е получена прижизнено, което означава, че към момента на причиняването й не е било изминало обективно необходимото време, за да може да се развие травматичния процес от черепно – мозъчната травма до степен самостоятелно да доведе до смърт. Съдът намира, че смъртта е била сигурен неизбежен общественоопА. резултат и от ЧМТ. Той евентуално би могъл да бъде избегнат само в случай, че на пострадалата е била оказана компетентна и спешна медицинска помощ. Но именно защото подсъдимият е направил всичко зависещо от него пострадалата да не получи такава, настъпването на смърт самостоятелно от ЧМТ е било въпрос на време, ако не е била причинена шийната травма. С оглед изложеното съдът намира, че подсъдимият  е целял настъпването на смърт, а не на телесна повреда. Съдът счита, че от обективна страна  животозастрашаващите травми, самостоятелно водещи до смърт, са били две, а не една. Не се споделя довода на защитата, че смъртта е настъпила в неустановен момент от ЧМТ, както и че липсват данни за механична асфиксия поради липсата на мастна емболия в областите, за които обвинението твърди,  че подсъдимият е душил пострадалата. Вярно е, че в приложените по делото заключения на СМЕ действително не се коментира настъпила мастна емболия. Ноторно известен факт е обаче, че симптомите на мастна емболия се появяват от един до три дни след травматичното нараняване при действащи жизнени процеси в организма. В конкретния случай се установява, че смъртта е настъпила най-много до десетки минути след шийната травма, поради което логично изискуемото време за развитието на мастна емболия е било крайно недостатъчно.

От обективна страна действията,  във връзка с които смъртта се явява пряка и непосредствена последица, са извършени от подсъдимия и участието му в изпълнение на престъплението е несъмнено.

Относно квалифициращите признаци на престъплението:

От правна страна е реализиран признакът смъртта да е настъпила по особено мъчителен за жертвата начин. На пострадалата са причинени изключителни по своя характер, качество и обем болки и страдания в резултат на нанесените й множество силни удари в жизнено важни части на човешкото тяло. Несъмнено е установено, че смъртта на пострадалата не е настъпила веднага. Напротив, тя се предхожда от  множество удари, болката от които пострадалата е изпитала в пълно съзнание едновременно с ужаса от продължително умъртвяване.  За да бъде квалифицирано умъртвяването като особено мъчително за жертвата, е от значение интензитетът на предсмъртните мъки, както и фактът дали жертвата е била в съзнание и е могла да изпита болките и страданията, както и ужаса от настъпващата смърт. Множеството травматични увреждания по тялото на пострадалата сочат и за множественост на ударите, т.е. за оказано върху нея продължително и интензивно въздействие. Вярно е, че свидетелите по делото, пребивавали през инкриминирания период като гости в дома на подсъдимия  ( В. К. и Вл. С.), не разказват да са чули писъци, стенания или викове за помощ. Това обстоятелство обаче кореспондира с обвинителната, а не със защитната теза, тъй като в тяхно присъствие не е било извършвано травматично посегателство, а нивото на безпомощност на жертвата към момента, в който В. К. е довел малката А. в жилището на подсъдимия-19.30 часа на 12.10.2013г. и когато вече е имал възможност да възприеме случващото се там, е било критично. В подкрепа на такъв извод следва да се преценява фактът, че присъствието на пострадалата не е било отбелязано с никаква двигателна или словесна активност от нейна страна, тя не е могла самостоятелно да извършва никакви телодвижения, било то – да се изправи или да ходи, което е наложило именно подсъдимият да вдигне тялото й и да го премести от хола в спалнята. Установено е, че още около 19.30 часа пострадалата не  е могла да отчлени словесно думи  и въпреки нееднократното приближаване на В. К. до нея, за да се увери, че тя все пак ще се оправи, той не е доловил викове или зов за помощ, а само дихателни движения. С оглед изложеното съдът счита, че  в конкретния случай степента на  болките и страданията, които е изживяла пострадалата при предсмъртните си мъки могат да бъдат изведени самостоятелно от заключението на съдебно-медицинските експертизи. Съдът отчете спецификата на настоящия случай, при който  е видно, че периодът на изживяване на предсмъртните мъки  е бил продължителен, особено на фона на техния интензитет – те са продължили часове, а вероятно и едно денонощие. Освен телесни, мъките на пострадалата са били и психически, доколкото тя е била жива към момента на причиняване на всички инкриминирани телесни увреждания и  е изпитвала страдания от чувствата на обреченост и безпомощност. Д. Т. е осъзнавала, както страх и ужас от настъпващата смърт, така и ужасът и безпокойството на родител, който не знае какво се случва паралелно във времето с нейното дете, както и притеснението, че то възприема или  може да възприеме нейното състояние.

Мъчителната смърт  на пострадалата е обусловена и от особената, по-специфична характеристика на асфиксията в настоящия случай. СМЕ е заключила, че са налице ясно изразени морфологични признаци  на механичната асфиксия, които се получават, когато тя протича по-продължително. В конкретния случай тя не  е настъпила рефлекторно, а изключително в резултат на притискане на гръдния кош по такъв начин, че пострадалата да не може да извършва дихателни движения. Смъртта от асфиксия настъпва от 5-7 минути при пълното лишаване на мозъчното кръвообращение от кислород (хипоксия). В настоящия случай обаче – при асфиксия в резултат на притискане на гръдния кош, смъртта настъпва по-бавно, тъй като не е имало  данни по същото време да са били напълно запушени и дихателните отвори на пострадалата. Следователно болките и страданията на пострадалата са продължили по-дълго време от минимално необходимото време за настъпване на смърт при механична асфиксия.

Поначало удушването като способ за лишаване на жертвата от живот е  израз не само на особените предсмъртни мъки на жертвата, но също така и на жестокостта на дееца. В съдебната практика е трайно установено разбирането, че една и съща травма може да е едновременно да доведе до мъчителна смърт, а от друга страна да показва и особена жестокост на дееца.  ( т. напр. Р 153 / 20.03.1978г. по Н.Д. 111/78 г. на І Н.О на ВС, Решение № 368 от 23.07.1979 г. по н. д. № 211/79 г., ІІ н. о. на ВС). Такава травма в случая е шийната.

Затова съдът приема за установено, че деянието от обективна страна е извършено с особена жестокост. Броят на ударите, тяхната сила, начинът на извършване на деянието, поведението на подсъдимия по време на умъртвяването и след  това сочат за жестокост, бруталност, безпощадност и ярост, изразени с пълно съзнание за изключителното  му физическо превъзходство над жертвата.  Несъмнено изложените обстоятелства, с които се отличава настоящият случай, обосновава от правна страна  наличието на квалифициращ признак по чл.116, ал.1, т. 6, пр.3 от НК.

Особената жестокост е налице като квалифициращ елемент на убийството, тъй като от  съдебномедицинската експертиза и  от оглед на труп, са установени такива телесни увреждания, които могат да причинени само при  проявена изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност и коравосърдечие. Съдът споделя правните аргументи, изнесени от повереника на ЧО – И.Т., че особената жестокост е външна характеристика на убийството и по своя интензитет надхвърля необходимото за причиняване на смърт, като  сочи за допълнително субективно отношение на дееца към жертвата. Надхвърлянето на достатъчната за постигане на съставомерния резултат сила е обусловено преди всичко от интензитета на травмиране. Ако ударите са нанесени с изключителна сила, жестокостта като квалифициращ признак е налице. Така посоченото разбиране за правната характеристика на особената жестокост намира своето основание в редица решения, постановени в съдебната практика на ВС и ВКС, както следва: Р № 86 от 11.02.1970 г. по н. д. № 1/70 г., ІІ Н. О. на ВС, Решение № 455 от 31.10.2012 г. по Н. Д. № 1449/2012 г., ІІІ, Н. О. на ВКС и мн. др.)

 В конкретния случай притискането на гръдния кош на пострадалата е било толкова силно и продължително, че е довело дори до кръвонасядания и оток на дълбоката мускулатура на гърба – л.26, том 2 от ДП). Следователно употребената от подсъдимия сила е била значително над необходимата, за да постигне нейното умъртвяване. Основен аргумент за надхвърлянето на обективно необходимата сила, за да се причини смърт, се обосновава от интензитета, от локализацията, от броя на нанесените удари, от които са останали следи от травми върху трупа на пострадалата. Те са надхвърлили обективно необходимите усилия, за да бъде причинена смърт. За такъв извод съдът черпи аргументи и от факта на причиняване на повече от една животозастрашаваща травма и от факта, че последната е именно механичната асфиксия. С нея или без нея смъртта е била неизбежна. Въпреки това подсъдимият е прибегнал и то след продължително прекратяване на нападението, към допълнително и много мъчително травмиране, самостоятелно водещо до смърт.

В  Решение № 431 от 15.08.1970 г. по н. д. № 373/70 г., ІІ Н. О. на ВС се приема, че основният белег, по който следва да се преценява дали едно убийство е извършено с особена жестокост, е начинът, по който е осъществено изпълнителното деяние, като наред с него следва да се вземат пред вид предхождащото и последващото поведение на дееца, а така също в характеристичните данни за личността му. В конкретния случай е видно, че поведението, съпътстващо извършване на деянието, се характеризира с безпощадност и ярост. За да е налице  този квалифициращ признак, следва деецът да е извършил  деянието брутално. Това отношение е било изразено от подсъдимия както към момента на извършване на съответните действия на увреждане, така и в промеждутъците от време, изминали между причиняването на ЧМТ и шийната травма. Подсъдимият не е проявил никаква милост към пострадалата, не е бил трогнат от нейното тежко състояние, не е откликнал на многократното подканване от В. К. да извикат спешна медицинска помощ. Видимото състояние на безпомощност на пострадалата ( извършваща само леки дихателни движения след ЧМТ и движения с ръце) не е сломило  ожесточението  и яростта, с която подсъдимият е нанесъл изключително голям брой силни удари. Жестокостта на подсъдимия е намерила израз и в  липсата на какъвто и да е възпиращ ефект от липсата на действия на съпротива от страна на жертвата. Интензивността на силата, с която са били нанесени  ударите и техният брой е изцяло неоправдана от евентуално съществуваща по отношение на подсъдимия заплаха. Било е поругано  човешкото достойнство на пострадалата с действия на грубост и брутална сила, с които лицето й  е било буквално деформирано от тежък оток на меките тъкани, както и с увреждане на левия клепач. Обезобразяването на лицето на една жена, която едновременно с това е майка на единственото дете на подсъдимия, е още по-шокиращо с оглед установеното при оглед състояние на трупа, при наличие на  обилен излив на кръв от меките тъкани върху лицето и главата й. Броят на ударите, тяхната сила, начинът на извършване на деянието, поведението на подсъдимия К. по време  на умъртвяването, а  и след  това, с постоянно отправените закани, че никога няма да види детето си, че жертвата е „мастия”,  сочат за жестокост, бруталност, безпощадност и ярост, изразени с пълно съзнание, че се постига демонстрация на физическа сила над нея, на превъзходство, на  безпощадност. Цялостното поведение на подсъдимия, установено от доказателствата, се  откроява с липса на жалост към  болките и страданията, които подсъдимият с действията си е причинил.

В заключение съдът счита, че е доказателствено обезпечено самопризнанието на подсъдимия, че причиняването на смърт е било извършено при особена жестокост. Налице са правните характеристики на жестокостта.

На базата на цитираното от повереника на ЧО И.Т. Решение № № 257/1968 г. по н.д. 132/1968г. на Първо наказателно отделение на Върховния съд и на базата на фактите по делото може да се изведе и наличието на безпомощно състояние на пострадалата към момента на причиняване на втората настъпила по време животозастращаваща травма - механичната асфиксия. Няма съмнение, че точно към момента на фактическото отнемане на живота на Д. Т. поначало е била изключена възможността жертвата да се защитава. Въпреки това подсъдимият с изключителна сила е започнал да притиска  гръдния кош, което самостоятелно е препятствало  извършването на дихателни движения и е довело до по-продължителна асфиксия.  Агонията на пострадалата след нанесената черепно-мозъчна травма и пораженията върху общото й психо-физическо състояние от обективна страна са свеждали признаците на оставащия в нея живот до дихателна дейност и леки размърдвания на ръцете. Настоящият съдебен състав счита, че такова ниво на психо-физическа активност дори е по-ниско от общоизвестните случаи на безпомощно състояние, каквито се наблюдават, когато например жертвата е дете, престарял човек или е в сънно състояние. Така спецификата на конкретните обстоятелства, при които една от животозастрашаващите травми е нанесена продължителен период от време след първата, на фона на  значително напреднал процес на настъпилите усложнения от ЧМТ, когато жертвата на престъплението е била в безпомощно състояние, деянието на подсъдимия е несъставомерно по квалифициращия признак на чл.116, ал.1, т.5 от НК, но е укоримо в много по-висока степен. 

            От правна страна са реализирани и квалифициращи признаци на чл.116, ал.1 от НК, за които не е било предявено съответно обвинение. Наличието им се основава частично на събрани доказателства в съдебното производство, относими към приложимия материален закон и частично на самостоятелния анализ на наличните доказателства, събрани в досъдебното производство, така, както са преценени от настоящия съдебен състав.

            Съдът намира, че престъплението, към което е привлечен към отговорност подсъдимият К.К. представлява опА. рецидив по смисъла на чл.116, ал.1, т.12 от НК в хипотезата на рецидивната престъпност, очертана в разпоредбата на чл.29, ал.1, б.“а“ от НК. Подробни доводи в тази насока са изложени на л.17 и сл. от мотивите и липсва необходимост те да преповтаряни и в тази част на изложението. Следва само да се отбележи, че съдебният акт, обуславящ рецидивна престъпност, е влязъл в сила само два дни преди подсъдимият да пристъпи към изпълнение на престъплението, за което понастоящем е привлечен към наказателна отговорност.  

            От обективна и субективна страна подсъдимият  е извършил деянието предумишлено ( квалифициращ признак на убийството по чл.116, ал.1, т.9 от НК, но поради липсата на съответно обвинение, съдът ще цени това обстоятелство само като отегчаващо отговорността обстоятелство.  Съдът счита, че подсъдимият е взел предварително решение при какви условия следва да причини смърт ( от показанията на св. И.Т., К.Д., И. Н.). Поставените от подсъдимия условия са били свързани с факта на евентуално настъпило необратимо прекрачване на поставеното от самия него ниво на търпимост, което би настъпило при  реална перспектива пострадалата да го напусне и да прекрати връзката си с него, още повече ако започне връзка с друг мъж. От обективна страна е установено, че към инкриминирания период подсъдимият е живеел в апартамента си сам, пострадалата е поддържала самостоятелно домакинство на друг адрес, отказала е да се върне при него на 08.10.2011г. и в този смисъл перспективата тя да продължи да живее отделно от него е била съвсем реална. Считано от сравнително от кратък период от време, изминал  преди деянието, пострадалата действително е поддържала връзка и със св.  Пл. Т. (установено от показанията на св. Н.Р.). Без значение е фактът дали тази връзка е била интимна. Важно е, че всички факти, които подсъдимият е узнал или е имал възможност да осмисли към 12.10.2013г., са сочели  за реална възможност връзката между пострадалата и Пл. Т. да прерасне в такава, доколкото пострадалата е поддържала с Пл. Т. при размяната на съобщения с него фриволен тон, споделяла е състоянието на интимната си физиология, както и че го очаква да я посети в новото й жилище, където тя е живеела под наем с майка си, за да го „гушка“ („eeee za tova dove4rera 6te te gu6kam”). Затова съдът счита, че в момента, в който подсъдимият е преценил субективно, че предварително поставените от него условия за убийството на пострадалата са изпълнени, т.е. че няма никакъв шанс тя да се завърне повече при него, за да подновят връзката си в съпружеско  фактическо съжителство в едно общо домакинство, било то поради неин категоричен отказ да го направи или поради субективната преценка за допълнително съществуваща центробежна сила, свързана с нейното увлечение към друг мъж, той е пристъпил хладнокръвно към предварително взетото от него решение да я умъртви. Допълнителен аргумент за планиране на престъплението е неизбежната и предстояща изолация на подсъдимия в местата за лишаване от свобода с оглед изпълнението на влязла на 10.10.2013г. присъда на СРС, НО, 107 състав ( само два дни преди подсъдимият да пристъпи към изпълнение на престъплението), с която му  е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца при строг режим. Съдът намира, че деянието  е било планирано, като подсъдимият е имал възможност да обмисли предварително всички доводи „за“ или „против“ изпълнението на взетото от него решение, свързани с точния момент  и мястото на изпълнение на престъплението, с мотивирането на пострадалата на „всяка цена“ да дойде в жилището му на 12.10.2013г., като напусне  защитената  среда на новия си дом и остане  „на разположение“ по същото време, в което и свидетелят В. К. (брат на подсъдимия) също по изключение ще пребивава в *****. Несъмнен факт е, че първата животозастрашаваща травма – черепно-мозъчната е била причинена именно в момент, в който подсъдимият е останал сам с пострадалата в жилището си, като е взел мерки детето му да бъде изведено от В. К. точно в този момент. Същевременно с избора на мястото на извършване на престъплението подсъдимият е бил наясно, че вероятността пострадалата да получи помощ е напълно нищожна. Тя се е намирала в неговия дом, В.К. преди да се качи в апартамента на подсъдимия му  е телефонирал, установено и от справката, предоставена от „К.Б.“ ЕАД и е поддържал негласно изискванията на подсъдимия да не бъде обезпокояван излишно в семейното им жилище, т.е. напълно изключена е била вероятността някой от членовете на семейството на подсъдимия, съсед или друго лице да му попречи случайно и внезапно или изобщо – да се намеси. От показанията пак на св. В.К. е установено, че подсъдимият винаги заключвал жилището си, поради което възможността пострадалата да избяга от там също е била напълно изключена. В подкрепа на този извод съдът ще цитира част от показанията на св. В.К., относими към навиците на подсъдимия „Преди В. дойде К. да види как е Д.. Видях, че същият заключи входната врата на жилището. Той винаги заключва вратата като се прибере“. (том 1 от ДП, л.87, стр.2, първи и втори ред от долу нагоре). Не  е случаен фактът и на изключване на мобилния телефон на пострадалата, който е бил в това състояние още преди края на инкриминирания период – със сигурност в сутрешните часове на 13.10.2013г. и преди да бъде констатирана смъртта на Д. Т.. Това обстоятелство е категорично се установява при съчетан анализ на показанията на св. И.Т. и К.Г..

Настоящият съдебен състав счита, че е неслучаен и изборът на начина, по който подсъдимият е искал да причини смърт. Въпреки данните за объркване, свързани с последващото поведение на подсъдимия, в нито един момент, той не е твърдял, че е очаквал смъртта на пострадалата. Напротив, цЕ.сочено е отстоявана позицията на изненада от настъпилите усложнения, свързани с настъпилата смърт ( особено пред св. А.Г.) и действително, ако тази позиция принципно бъде приета с доверие от съда, тя  значително би смекчила неговото положение, доколкото се навежда довод за непредпазливо причиняване не смъртта. Индицията за предварително планирана линия на защита е производна от контрастиращото на фона на обърканите действия по обгрижване на малката А.К., в последователността си твърдение, че подсъдимият вижда с изненада пострадалата мъртва за първи път, завръщайки се на 13.10.2013г. в ж.к. „Д.“, без предварително да е възприел предсмъртните й мъки. При последователното отстояване на тезата, че  подсъдимият е искал само да набие пострадалата,  не е  случайно, че първата животозастрашаваща травма е черепно-мозъчната, а не шийната, не е случаен и фактът, че тя не е причинена с посечна рана, с топор, тесла или със събаряне на тялото върху терена, а именно с юмручни удари – насочени по различни части на тялото, не е случаен фактът, че е била съпътствана и с удари  по крайниците на пострадалата.  Несъмнено общата картина сочи за нанесен над пострадалата побой. Касае се все за увреждания в области от тялото, при които самостоятелно не може да бъде причинена смърт, за множественост на ударите, които също поотделно не биха могли да бързо и едномоментно веднага да доведат до летален изход. Вероятно, ако подсъдимият беше спрял до тук, хипотетично, ако беше извикал спешна медицинска помощ или ако беше оставил В. К. да сигнализира медицински екип, но въпреки положените усилия животът на пострадалата не е бил спА., можеше да се говори за умишлено причинена телесна повреда, с  която по непредпазливост е била причинена смърт. Но именно защото подсъдимият не е спрял до тук, защото е изчаквал цели часове настъпване влошаването на клиничната картина от  ЧМТ, а тя не е настъпвала достатъчно бързо; защото е направил всичко възможно Д. Т.  да не получи медицинска помощ, съдът намира, че желаният общественоопА. резултат е този, който е инкриминиран с обвинителния акт.

Съдът счита, че единственото действие, което не е било планирано от подсъдимия предварително и за което той е взел решение  в хода на изпълнение на престъплението - това е причиняването  и на шийната травма. Поради характера на този вид увреждане – водещо до бързо настъпване на  смърт, може да се заключи, че необходимостта от допълнително травмиране чрез асфиксия е производна от факта, че цели часове след ЧМТ очакваната от подсъдимия смърт не е настъпила, производна е от упоритата борба на здравия млад организъм на пострадалата срещу реализирането на желания от подсъдимия общественоопА. резултат. Само в контекста на желанието за бързо настъпваща смърт, може да се обясни нанасянето на втора животозастрашаваща травма, в момент, в който жертвата е била вече в напълно безпомощно състояние, в ситуация, в която смъртта е сигурен резултат, но настъпването й изисква време, както и в момент, в който жертвата не е могла нито да предизвика раздразнение с конкретна дума или действие, нито да осъществи каквато и да е съпротива.  Съдът констатира, че дори и при това отклонение от първоначалния план - травмирането на пострадалата да изглежда като поредното сбИ.е, подсъдимият е положил все пак усилия, отклонението да не бъде установено, доколкото то като цяло компрометира защитната теза, че подсъдимият в никакъв случай цЕ.сочено не е  преследвал съставомерния общественоопА. резултат по чл.116 от НК вр. с чл.115 от НК. Аргумент в тази насока се извлича от опита на подсъдимия още към момента на извършване на престъплението да прикрие точно обусловеното от  механична асфиксия травмиране. Несъмнено в настоящия случай се касае за специфичен вид асфиксия, при която не изпъкват съществено охлузванията на шията и по лицето, още повече на фона на многобройните следи от травми. Констатирано е действително наличието на кръвонаседнати двустранно меки тъкани на шийната мускулатура ( л.3, стр.2, том 2 от ДП). Съдът обаче  не може да отмине без внимание фактът, че щитовидната жлеза на жертвата е открита при оглед на труп със запазен фино зърнист строеж, че рогчетата на подезичната кост и щитовидния хрущял при оглед на труп са  били установени здрави. (л.3, том 2 от ДП). Привидно картината на травматичните увреждания сочи, че пострадалата е бита с удари и този очевиден факт не се отрича от подсъдимия, доколкото субективно въз основа на него се твърди, че умисълът е обхващал поредния побой и причиняването на телесна повреда, като смъртта е настъпила субективно при непредпазливост и  не е била желан от дееца общественоопА. резултат. Привидно, действията на подсъдимия са поредният побой, доколкото не се констатира рефлекторна асфиксия и интензивно запушване на външните дихателни отвори. Не се констатира дори счупване на костни частици от прешлените на гръбначния стълб на шията, не са счупени гълтачните кости, нито хрущялите на дихателната тръба – факт, върху който особено настоятелно акцентира защитата. Морфологичната картина на задушаването обаче категорично е налице и е постигната при специфично увреждане – чрез силно и интензивно притискане на гръдния кош на пострадалата върху твърда подложка, за да се препятства извършването на дихателни движения. Съдът намира, че именно този механизъм е крайно специфичен на фона на най-широко разпространените случаи на  асфиксия ( обсъждани в съдебната практика на ВКС и ВС), при която основният интензитет за увреждане е насочен преди всичко към притискане на шията, а не на гръдния кош.  Съдът счита, че така подсъдимият цЕ.сочено е избягвал очевидното травмиране с асфиксия, особено в областта на шията на пострадалата, като е целял общата картина на случая да изглежда точно такава, както е твърдял, че е  първоначално пред съседите си – като резултат от поредния побой. Самостоятелно този факт разкрива планиране на начина, по който подсъдимият е целял да причини смърт и на начина, по който  е целял да се прикрият неговите субективни намерения, за да се смекчи неговото положение след деянието. Това обстоятелство кореспондира и с факта, че не е използвал помощни средства, хладни оръжия или други засилващи ефекта на уврежданията предмети, което също не е било продиктувано от жалост към жертвата, а от планираната линия на защита.

В заключение съдът счита, че престъплението  е било извършено от подсъдимия хладнокръвно, действията са били обмислени предварително, напълно последователно е била следвана опредЕ. линия на защита, като възможните последици са били преценявани дори в процеса на изпълнение на престъплението. Това обстоятелство самостоятелно  обосновава извод за планиране на престъплението въобще.

Съдът намира, че от субективна страна престъплението е извършено от подсъдимия при пряк умисъл. Обективният израз на субективното отношение на дееца към естеството на общественоопасния резултат, който се цели, е в продължителността на травмирането, в степента на посегателство, в броя на ударите, тяхната насоченост и интензитет, в отказа да се сигнализира екип на спешна медицинска помощ, във факта на възобновяване на нападението, когато ЧМТ е била факт и в момент, в който жертвата е в безпомощно състояние. Целеният от подсъдимия общественоопА. резултат е бил свързан именно с настъпването на смъртта на пострадалата, а не с причиняването на телесна повреда. Отделно от всичко изложено съдът счита, че особен външен израз на субективното отношение на дееца към общественоопасния резултат, който е преследвал, е решението му  да напусне жилището си в ранните часове на 13.10.2013г. ( около 05.00 – 06.00 часа), потвърдено убедително от показанията на св. Вл. С.. Дори и да се приеме най-благоприятното за подсъдимия фактическо обстоятелство, а именно, че към този момент пострадалата все още е била жива и че той не е нанесъл шийната травма точно в периода от около 02.00 часа до около 05.00 – 06.00 часа в присъствието на своето дете, пак остава без отговор въпросът как е очаквал да се подобри състоянието, в което се е намирала в резултат на ЧМТ. Допълнителен щрих, относим към изясняването на субективното отношение на дееца, е фактът, че комплектът ключове, предназначени за входните врати от жилището на подсъдимия, установени като ВД по делото и иззети при оглед на местопроизшествие, е само един. От показанията на св. В.К. е изяснено, че подсъдимият е заключвал винаги входната врата дори когато е в жилището си. На базата на тези фактически обстоятелства съдът счита, че е напълно изключено  да се приеме, че около 05.00– 06.00 часа на 13.10.2013г. подсъдимият, тръгвайки за ж.к. „Н.“, е оставил пострадалата в жилището си сама при отключена входна врата с очакването, че тя може да се пооправи след побоя, сама да излезе от апартамента и да потърси помощ.  От свидетелските показания е установено, че субективно подсъдимият е бил наясно още към 02.00 часа с безпомощното й състояние, свързано с почти незабележима двигателна активност и действието на  видими кръвоизливи. Той е бил наясно, че за около 3-4 часа по-късно това състояние, без намесата на квалифицирана медицинска помощ, няма как да се подобри. Може да се обобщи, че  субективните очаквания на подсъдимия състоянието на пострадалата да се влоши, са намерили израз и във факта, че сутринта на 13.10.2013г.  е оставил агонизиращата жертва в заключен апартамент с изключен телефон, като единственият комплект ключове е бил у него. По същото време Д. Т. е била изначално лишена и от  възможност за комуникация  чрез интернет връзка. Единственото устройство, което е предоставяло такава техническа възможност към момента на деянието, е бил преносимият компютър на подсъдимия, доколкото именно чрез него той на 12.10.2013г. е успял да осъществи достъп до „скайп“ профила на Д. Т.. Извод в тази насока се обосновава и при съпоставка на тези данни с КТЕ на стационарния компютър, иззет от жилището на подсъдимия, от заключението на която е видно, че последната хронология на изпратени чрез интернет връзка съобщения от този компютър датира от края на 2011г. дори от профила на самия подсъдим, а за Д. Т. – от началото на 2011г.  Както се установи обаче, и преносимият компютър не е бил  оставен в жилището на подсъдимия в ж.к. „Д.“ на разположение на пострадалата в ранните часове на 13.10.2013г., тъй като подсъдимият го е  взел у себе си, пренасяйки се в ж.к. „Н.“. Този факт е установен убедително от приложения по делото протокол за доброволно предаване на преносим компютър „IBM Lenovo“, съставен с участието на Вл. С., в съчетан анализ с показанията на същия свидетел относно факта кога и как е открил тази вещ в къщата си в „Н.“, както и от  заключението на ТЕ, която е изследвала същия компютър. С оглед изложеното съдът приема за установено, че дори и хипотетично, пострадалата самостоятелно в отсъствието на подсъдимия не е имала никакви възможности да сигнализира за оказване на спешна медицинска помощ, тъй като е била заключена в неговия апартамент и на практика е била лишена от каквато и да е техническа възможност за комуникация. При това положение и в такава ситуация тезата на защитата не може да даде отговор на въпроса по какъв начин би могло да се реализира „очакваното“ от подсъдимия подобрение в нейния здравословен статус. В съпоставка с факта, че преносимият компютър, който подсъдимият е взел със себе си в ж.к. „Н.“, е вещ, която няма отношение към отглеждането на малката А., на фона на забравени по същото време дрехи  и липсваща храна, наложило по-късно връщането му в апартамента в обедните часове на 13.10.2013г., съдът приема за установено, че абсолютната изолация от външния свят, в която се е оказала пострадалата в процеса на изпълнение на престъплението, е била съзнателно преследван от К.К. резултат, водещ само и единствено до отстраняването на евентуални спънки при постигането на желаните от него съставомерни последици от извършеното деяние. По изложените съображения настоящият съдебен състав счете, че освен липсващи данни за силно раздразнение по смисъла на чл.118, ал.1 от НК, липсват и основания признатите от подсъдимия факти да бъдат преквалифицирани по чл.124, ал.1 от НК.

 

ПО НАКАЗАНИЕТО

 

             За  престъпление по чл.116 ал.1 от НК при съответните квалифициращи признаци на състава са налице алтернативно предвидени наказания, както следва: „лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години”, „ доживотен затвор” или „доживотен затвор без замяна”. Съгласно действащата към момента на извършване на деянието редакция на закона в случаите на диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК наказанието се определя при условията на чл.58а от НК ( в ред., обн. в ДВ бр. 26/2010г.), която възпроизвежда  императивното изискване от предходни редакции съдът да не налага най-тежкото по вид наказание при алтернативно предвидени наказания, но отменя възможността в останалите случаи съдът да определи наказание при  условията на чл.55 от НК дори и да не са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Ето защо е безпредметно съдът да обсъжда най-тежкото от алтернативно предвидените наказания – „доживотен затвор без замяна”.

            Съдът е длъжен на първо   място да прецени дали са налице основанията на чл.55 от НПК и за подсъдимия с оглед  приложението на чл.58а, ал.4 от НК.  Съдът отчита факта, че подсъдимият не е одобрявал начина, по който пострадалата поддържа домакинството им, съдържанието на нейната кореспонденция с Пл. Т., че не е одобрявал срещи между нея и същото лице в квартирата, взета под наем от нея, докато неговото собствено дете е там по време на такава среща. Съдът отчита данните за преживяна от подсъдимия травма в неговото минало, свързана със смъртта на неговия баща, когато той самият е бил дете. Посочените обстоятелства обаче не са смекчаващи до степента, която се изисква по чл.55, ал.1 от НК, защото нито са многобройни, нито са изключителни. В подкрепа на този извод може да се изтъкне, че подсъдимият има брат – В., който е  успял да реагира различно на същия негативен фактор в семейната среда –смъртта на техния баща.

Степента, в която пострадалата е засегнала личността на подсъдимия, като едностранно  е направила своя избор да прекрати връзката си с него и  като е решила да потърси друг партньор в живота си,  драстично не съответства на тежестта на причинения от самия него общественоопА. резултат. И това е така, поради факта, че решенията на пострадалата, отключили  предварителния замисъл на престъплението, по никакъв начин не са засегнали  и не са могли да засегнат нито здравето, нито живота на подсъдимия. Подсъдимият обективно се  е почувствал засегнат от действия на пострадалата, които нито са общественоопасни, нито са противоправни за разлика от извършеното от самия него, тъй като тя не е имала безусловни задължения да продължи фактическото си съжителство с него, само защото той изисква това от нея. Тя е имала правото да го напусне по своя воля и да организира личния си живот самостоятелно от него. Подсъдимият е игнорирал изцяло нейната гледна точка, както и общия принцип, че съпружеското съжителство, независимо дали е фактическо или е скрепено с брак, не може да се поддържа против волята на другия партньор.

Проблемите, пред които е бил изправен подсъдимият, принципно са имали своето разрешение по предвиден в закона ред, свързан с възлагането на родителските права над малката А.К.. След като е считал,  че е недопустимо пострадалата  да се среща в присъствието на детето с Пл. Т. и че евентуална нейна интимна връзка с това лице представлява опасност за личността, здравето или възпитанието на неговото дете,  той  е  разполагал с възможността, която му дава чл. 133 (1) СК  да поиска образуването на производство за ограничаване или  за лишаване на Д. Т.  от родителски права, тъй като той самият също е родител на роденото от съжителството им дете и е имал право да го инициира.

Колкото до претендираното от подсъдимия засягане от проявена  от пострадалата неискреност, премълчаване, обида  или лъжа във връзка с  фактите от интимния   й живот, то в не по-малка степен това засягане, ако изобщо такова е налице, е било съпричинено и от близък приятел на подсъдимия - Пл. Т.. На фона на изложеното, „ двойният аршин”  на подсъдимия – отминаването на Т. с мълчание и жестоката саморазправа с пострадалата, разкрива истинския мотив за извършване на престъплението – липсата на перспектива пред подсъдимия към инкриминирания период от тук нататък да контролира успешно нейния живот, още повече на фона на непосредствено предстоящата му изолация в МЛС към момента на извършване на деянието.  Ето защо съдът не се съгласява със становището на защитата, че поведението на пострадалата, предхождащо деянието, представлява съпричиняващ фактор при настъпването на съставомерния общественоопА. резултат. Неудачите, с които се е сблъскал подсъдимият, свързани с несъвместимост на неговия характер и характера на пострадалата, с неудовлетворение от  начина, по който тя е изпълнявала  домакинската работа, а също и  с оглед евентуална изневяра, принципно не е нито невъзможен, нито изключителен случай на негативен развой в отношенията между мъж и жена. Нито една връзка между мъж и жена не е застрахована от подобни проблеми. Те могат  да се появят или да съпътстват не само живота на подсъдимия, но и на други лица, като съдът не  е длъжен в случая да се съобразява с някаква статистика. Следва само да се подчертае, че подсъдимият е бил длъжен да възприеме житейски приемливо поведение, като разреши конфликта си с пострадалата по законоустановения ред относно присъждането на родителските права по отношение на тяхното общо дете и  като докаже  в съдебен процес евентуалната липса на нейни морални качества да изпълнява родителските си задължения. В никакъв случай обаче една обичайна житейска ситуация на противоречия в характерите между мъж и жена или на изневяра не може да бъде оправдание за отнемането на човешки живот.

По въпроса дали същата ситуация следва да се  третира като смекчаващо отговорността обстоятелство съдът намира за установено следното. Основните критерии, които законът е въздигнал, за да определи  възможностите за смекчаване на наказателната отговорност, са насилие, тежка обида, клевета и друго противозаконно действие, извършени по отношение на виновния и то само в случай, че са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за него  или неговите ближни. Въпросът за изневярата и връзката на този факт с приложението на чл.118 от НК е засегнат в Решение № 853 от 11.12.1968 г. по Н. Д. № 751/68 Г., I Н. О. на ВС, в което се посочва, че въпросът дали изневярата на съпругата представлява тежка обида за съпруга и /или/ други лица от семейството на пострадалата по смисъла на чл. 118 НК, следва да се решава конкретно във всеки случай. Категорично е отречена възможността изневярата на съпругата поначало да не може да  съставлява тежка обида по смисъла на чл. 118 НК. Факт е обаче, че в това решение се говори за изневяра на съпруга, каквато пострадалата не е. Отделно от това към инкриминирания период фактическото съпружеско съжителство между подсъдимия и пострадалата също е било разтрогнато, според св. Г. – месеци преди деянието. ВС в редица свои актове е приел, че фактическото съжителство се приравнява на съжителството в брак, когато от този факт се извличат определени права ( т. напр. правото на обезщетение за неимуществени вреди при смърт – Постановление № 5 от 24.11.1989г. на Пленума на ВС, с което е била допълнена т.2 на раздел ІІІ от Постановление на Пленума на ВС № 4/1961г.). Доколкото от съжителството се извличат задължения обаче, те са свързани преди всичко с отговорността към родените от съжителството деца или с декларация на това съжителство в различни предвидени в закона случаи на конфликт на интереси.

От кореспонденцията на пострадалата и подсъдимия в „скайп”, извлечена върху оптичен носител с ТЕ, е видно, че подсъдимият изрично е настоявал за по-голяма свобода в отношенията му с пострадалата, като категорично се е възпротивил на нейното искане да сключат брак. Следователно, изначално подсъдимият се е съгласил  и дори е настоявал за  произтичащата от така създалите се отношения между него и пострадалата  възможност за по-бързо и неформално прекратяване на тяхната връзка при евентуална несъвместимост на характерите, без това да е съпроводено с предвидените в закона съдебни процедури, както в случаите на сключен граждански брак. Съдът констатира, че пострадалата се е възползвала именно от тази възможност, като първо е оставила прощално писмо на подсъдимия, а след това се е изнесла  от неговото жилище и трайно с поведението си му е показала и то в продължение на месеци преди деянието, че желае фактическото им съжителство да се прекрати. Връзката й с Пл. Т. се установява да е възникнала значително след взетото от пострадалата решение да напусне подсъдимия, т.е. в момент на прекратено фактическо съжителство с него. Отделно от това,  не се установява тази връзка да е била демонстрирана по обиден за него начин – напротив,  Д. Т. се е опитала да бъде дискретна, да укрива кореспонденцията си с П.Т., да се среща тайно с последния в нает от нея апартамент, а не в жилището на подсъдимия. Съдът констатира, че по всякакъв начин пострадалата е положила усилия недоразуменията и противоречията й с К.К. да останат само между тях и да не се търси съдействие нито от  полиция, нито от съд. Спрямо нея почти във всички предвидени в закона хипотези (чл.2, ал.1 от ЗЗДН) подсъдимият е упражнявал системно домашно насилие – с  акт на физическо, психическо, емоционално насилие, с принудителното ограничаване на личния й живот и личната й свобода. Това насилие е продължило спрямо нея и в момент, в който е било прекратено фактическото му  съпружеско съжителство с нея. Въпреки всичко по делото липсва регистрация дори на една жалба от ЗЗДН или по ЗМВР. Липсващата регистрация се дължи на проявена дискретност и търпимост от страна на пострадалата, а  не на факта, че насилие не е било осъществявано, защото оставеното от Д. Т. писмо, открито в жилището на подсъдимия ( ВД № 6 при оглед на местопроизшествие) достатъчно само по себе си говори за дълбоките и непримирими противоречия, които са я мотивирали да напусне дома на подсъдимия. В светлината на всичко изложено съдът намира, че макар и съдебната практика да допуска изневярата да се разглежда като тежка обида, в конкретния случай липсват доказателства за такова поведение на пострадалата в периода на нейното фактическо съжителство с подсъдимия, липсват доказателства отношенията  й с Пл. Т. да са били афиширани демонстративно и по обиден за подсъдимия начин в периода на вече прекратеното фактическо съжителство. Напротив, част от общите познати на подсъдимия и пострадалата са посочили, че действително са забелязвали Пл. Т. сред обкръжението на пострадалата, но без да са наясно точно за какъв тип отношения става дума ( т. напр. от показанията на св. Н.Р. и И. Д.). Категорично  е установено, че дори и пострадалата да е поддържала интимни отношения с Пл. Т., то не е било сторено по обиден за подсъдимия начин – в собственото му жилище, още по-малко в негово присъствие, какъвто елемент на тежка обида се коментира в цитираното по-горе Решение № 853 от 11.12.1968 г. по Н. Д. № 751/68 г., I Н. О. на ВС.

            В т. 7 от ТР № 1 /2009г. по Т. № 1/2008г. на ОСНК на ВКС се указва самопризнанието на подсъдимия да се третира от съдилищата като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство само ако е елемент от цялостно, обективно проявено при досъдебното производство процесуално поведение, спомогнало своевременно за разкрИ.е на престъплението. В конкретния случай престъплението не е било разкрито своевременно, нещо повече – протакането, извършено от подсъдимия в продължение на часове, дори в продължение на денонощие, на фона на тежестта на нанесените травми, преди окончателно подсъдимият да предприеме дължимата активност и да се обади на тел. ”112”, е било обусловено именно от намерението му да се увери предварително във факта на настъпилата смърт. Изпълнението на престъплението е започнало на 12.10.2013г. в неустановен следобеден час след 16.00 часа, а сигнализирането на институциите за случая е след 20.30 часа на следващия ден,  поради което съдът приема, че своевременното  му разкрИ.е във всички случаи се отнася до момента, в който подсъдимият е имал все още възможност да сигнализира спешно медицински екип, за да се извърши  успешна  животоспасяваща интервенция в спешен порядък. Сигнализирането на оператор от „112” едва когато смъртта е сигурен факт, може да се разглежда преди всичко като резултат от решение, обусловено от неизбежното неудобство да се предприемат съответни действия, с които да се освободи жилището на подсъдимия от намиращия се в него труп. Несъмнено е също така, че точно в този момент, когато смъртта на Д. Т. е била факт, подсъдимият е имал интерес обстоятелствата, при които ще освободи жилището си от нейния труп, да не отегчават допълнително неговото положение. Ето защо и на плоскостта на оказаното от подсъдимия съдействие в досъдебното производство също не може да се извлече наличието на  смекчаващо отговорността обстоятелство.  

След като намери че липсват предпоставките на чл.58а, ал.4 от НК, съдът счете, че следва да реши  въпросът кое от  останалите две алтернативно предвидени наказания – „доживотен затвор” и „ лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години”  е най-подходящо за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК. С оглед спазването на изискването по чл.373, ал.2 от НПК е от значение съдът да  индивидуализира на първо място наказание при условията на чл.58а от НК, съобразявайки всички определящи отговорността обстоятелства – смекчаващи и отегчаващи. Едва след изпълнението на това свое задължение съдът може да извърши предвидената в закона редукция или замяна с друго по вид наказание. За да вземе решение, съдът обсъди броя и тежестта на отегчаващите отговорността обстоятелства.  Те са многобройни  и са свързани с предходните осъждания на подсъдимия, с наличието на повече от един инкриминиран квалифициращ признак на деянието по чл.116, ал.1 от НК, с наличието на още два квалифициращи признака, за които прокуратурата не е повдигнала обвинение (наличието на предумисъл и наличието на данни за опА. рецидив), наличието на осъждания, извън тези, които обуславят опА. рецидив, с факта, че на жертвата е била причинена повече от една травма, самостоятелно водеща до смърт, че втората травма е причинена в момент, в който пострадалата е била в напълно безпомощно състояние – дори и такова по критериите на чл.116, ал.1, т. 5 от НК.  Отегчаващо отговорността обстоятелство  е особената характеристика на мъчителната смърт, която в конкретния случай се отличава с това, че предсмъртните мъки на жертвата са продължили не десетки минути, а часове, а също така и особената отличителна характеристика на проявената от подсъдимия жестокост. Проявената от него ярост и коравосърдечие е съпътствала изпълнение на престъплението от самото му начало до самия му край. Подсъдимият не е бил трогнат от критичната  безпомощност на пострадалата след причинената ЧМТ, когато това състояние се явява вече ново обстоятелство в сравнение с актуалния й здравословен статус преди да пристъпи към инкриминираното физическо насилие. Подсъдимият не е проявил жалост към Д. Т. и от гледна точка на това, че тя не е случайна, непозната за него жена, а майка на детето му, от факта, че това дете е било наблизо и че обективно е имало нужда от нея. Съдът отчита и факта, че малката А.К. е била доведена на местопрестъплението именно от пострадалата точно поради настояването на подсъдимия, т.е. всички предхождащи деянието действия, извършени от самата пострадала, сочат, че тя все пак е подходила едновременно с доверие и страх към подсъдимия. Оказаното от пострадалата отношение към подсъдимия преди деянието  е било обусловено и от чувство за отговорност към родителските права, които има бащата на нейното дете. В конкретния случай обаче подсъдимият е изисквал от нея тя да зачита родителските му права не за да ги упражни, а за да злоупотреби с оказаното му доверие, което прави  деянието изключително укоримо.

Предварителното планиране на престъплението също във висока степен е допринесло за постигането на целения от подсъдимия общественоопА. резултат, тъй като е осигурило поставянето на пострадалата в изолирана среда, която се контролира изцяло от подсъдимия. Планирането на престъплението е от било съществено значение и от гледна точка на фактора време, тъй като именно съгласуването на този фактор е дало възможност на подсъдимия от местопрестъплението да бъде отстранено неговото  малко дете чрез случайно пребиваващия по същото време В.К.. В момент, в който подсъдимият е причинявал на пострадалата ЧМТ, присъствието на детето е съставлявало пречка. Травматичното увреждане  при ЧМТ е изисквало детето да бъде отделено от своята майка за по-продължителен период от време. Такава необходимост е произтичала от естеството на уврежданията, с които е била причинена тази травма – те са многобройни и са били нанесени със значителна сила. Следователно подсъдимият е следвало да отдели повече време и да въздейства по – продължително и по - интензивно върху тялото на пострадалата, още повече в момент,  в който нейните възможности за двигателна съпротива или възможности за словесна реакция с викове за помощ, стенания и прочие все още са били налице и не са били  така омаломощени, както в по-късния период от време,  в който подсъдимият е пристъпил към причиняване на шийната травма. Ето защо съдът приема за установено, че планирането на престъплението, изразено  в положените от подсъдимия усилия пострадалата  да бъде  заставена да дойде в неговото жилище не в понеделник (14.10.2013г.) – информация за такава първоначална уговорка между двамата се извлича от тяхната  кореспонденция в „скайп“ от 11.10.2013г., а в събота (12.10.2013г.), значително е улеснило настъпването на инкриминирания общественоопА. резултат.

На плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства съдът отчита и факта, че жертвата е майка на единственото дете на подсъдимия, че към момента на изпълнение на престъплението то е в невръстна възраст, в която има нужда дори чисто физически от присъствието на своята майка, още повече, че това дете е било желано от самия подсъдим и същият по една или друга причина не е успял да създаде деца от свои предходни връзки с други жени. Отчитат се лошите характеристични данни за подсъдимия, установени от свидетелските показания, в които той е представен като побойник и конфликтен човек.

Отделно от всичко изложено, с факта на извършеното престъпление подсъдимият е пренебрегнал тежките последици за своето дете и като го е изложил на опасност  да възприеме неговите собствени действия.  Вярно е, че не е установено по несъмнен и категоричен начин дали детето е било в жилището на подсъдимия към момента на извършване на  механичната асфиксия, но дори и да се приеме, че точно това обстоятелство е недоказано, то пак неговото психо-физическо състояние е било в огромна степен застрашено от факта на пребиваване в едно жилище с трупа на майка му, особено с оглед състоянието на трупа, обусловено от шокиращите травми по лицето. Съобразно законоустановените критерии за домашно насилие по арг. от чл.2, ал.2 от Закона за защита от домашното насилие „за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие”. Домашното насилие от друга страна включва всеки акт на физическо насилие. Дори и да се приеме, че подсъдимият все пак се е прикривал пред детето действията на насилие, рискът то да възприеме резултата от тях – състоянието на своята майка,  е бил огромен. Подсъдимият е пренебрегнал последиците за своето собствено дете и в дългосрочен план, тъй като с факта на извършеното престъпление  го е обрекъл  да израсне, както без майка, така и без баща, доколкото той  се е съгласил предварително с предвидената в закона наказателна отговорност, свързана с лишаване от свобода дори за по-леко наказуемите престъпни състави, предвидени в НК в случаи на причинена смърт. Подсъдимият се е съгласил предварително с неизбежните последици да бъде изолиран в местата за лишаване от свобода, без предвидената наказателна отговорност да му въздейства възпиращо и предупредително.  В тази връзка съдът констатира, че нито тежката семейна ситуация, в която подсъдимият е поставил своето малко момиченце, нито фактът на постановени срещу него влезли в сила съдебни актове, по част от които към момента на деянието е изтърпял и наказания, не са оказали превантивен възпиращ ефект, за да не  пристъпи към изпълнение на престъплението. Не се установява по какъвто и да е начин подсъдимият да е бил способен да регулира своето поведение и въз основа на оказан съвет от близък човек в неговото семейство – от неговия брат, като категорично се  е възпротивил на възможността да бъде извикан екип за оказване на спешна медицинска помощ.

При наличието на изброените  многобройни и изключителни отегчаващи отговорността обстоятелства и с оглед постигане на целите на наказанието по чл.36 от НК – на специалната, и най - вече на генералната превенция, свързана с предупреждение към останалите членове на обществото, е необходимо на подсъдимия да се наложи наказание „ ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР”.

С оглед законоустановената привилегия по чл.58а от НК и след индивидуализиране на вида на наказанието, съдът на основание чл.58а, ал.2 от НК  го ЗАМЕНИ с наказание „лишаване от свобода”, като съобрази, че при замяната долната граница е в размер на двадесет години лишаване от свобода, а горната граница – тридесет години лишаване от свобода.

Наказанието на подс. К. съдът замени с наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА” за срок от 30 ( ТРИДЕСЕТ ) ГОДИНИ. Съображенията на съда да наложи наказание лишаване от свобода в най-високата горна граница, предвидена при замяна по чл.58а, ал.2  от НК, са свързани с две основни обстоятелства: възможностите за поправяне на подсъдимия и възможностите да се постигне генералната превенция на наказанието.

Съдът намира, че са изключително компрометирани възможностите за поправяне на подсъдимия доколкото спецификата на настоящия случай показва, че деянието е извършено точно два дни след влизане в сила на поредната присъда, при това не на каква да е – а на такава, с която се постановява ефективно изпълнение на наказание „лишаване от свобода”. Това обстоятелство не само не е въздействало предупредително спрямо подсъдимия, а напротив, то е станало фактор за ускоряване на изпълнението на взетото решение подсъдимият да умъртви пострадалата. От кореспонденцията в „скайп” на подсъдимия и пострадалата от 11.10.2013г. е видно, че тя му е споделила, че ще му осигури възможност да види детето си в понеделник ( 14.10.2013г.) или най – късно във вторник – 15.10.2013г. Очевиден е фактът, че подсъдимият не е искал да изчаква дори и броени дни. Липсата на какъвто и да възпиращ ефект на предходните осъждания, а напротив –наличието на стимулиращ ефект от тях за извършването на друго престъпление, даде основание на настоящия съдебен състав да приеме за установено, че възможностите за постигане на специалната превенция на наказанието са почти напълно изключени.

Изискванията на чл.36 от НК наказанието да въздейства предупредително и възпиращо и на останалите членове на обществото фокусират вниманието на съда върху следната специфика на настоящия случай. Може да се заключи, че подсъдимият е извършил престъплението на фона на цялостно проявено в миналото му незачитане на правовия ред с оглед многобройните съдебни актове, както за хулиганство, така  с оглед последното му осъждане за причинени телесни повреди по хулигански подбуди, като  е действал на принципа, че сам лично може да налага наказания за оповестени от него предварително провинения или да показва пълно пренебрежение към законоустановените правила, регулиращи отношенията му с останалите граждани, само защото така му харесва. Така с поведението на подсъдимия е отправен сигнал и към останалите членове на обществото, че противоречието между  личните правила и законоустановените правила при   разрешаването на опредЕ. конфликтна ситуация, следва да се разрешава в полза на  личните правила, на личното разбиране за справедливост, а общественият морал и законоустановените възможности са без всякакво значение и представляват само едно добро пожелание. Подсъдимият напълно е пренебрегнал значението на факта, че пострадалата е имала субективното право едностранно и без неговото съгласие и  одобрение да прекрати фактическото им съжителство. Тя не е била негова съпруга, разтрогването на тяхната връзка не е било обвързано със съдебни процедури, към момента на деянието той не е бил във фактическо съжителство с нея и нито една норма от действащото право не му е предоставяла изключителното право да одобрява нейното решение да го напусне.  Преди деянието пострадалата е дала ясен знак към подсъдимия, че не желае да продължи фактическото й съпружеско съжителство с него. Подсъдимият обаче вместо да приеме това нейно решение, е реализирал съобразно своите разбирания „наказателна акция” за извършено от нея „провинение”. Той сам е избрал какви да бъдат нейните задължения, как да бъде обезпечено тяхното изпълнение – с многократни актове на побой и закани за убийство. Той сам е избрал как да бъде „изплатено” от Д. Т. предварително определеното от него критично ниво на отклонение, а именно, като бъде лишена от  живот. Всичко изложено отправя опА. сигнал към останалите членове на обществото, че зачитането на личните права и личното пространство на един човешки индивид при сблъсък с насрещно задължение, може да се случва само ако едновременно с това се ползва с благоволение и с благоприятна  конкретна преценка на физически по-силния индивид, а не защото правовият ред налага такова поведение.

На основание чл. 61, т.2 вр. с чл.60, ал.1 от ЗИНЗС съдът определи и СТРОГ РЕЖИМ за изтърпяване на наказанието в ЗАТВОР.   На основание чл.59, ал.1 от НК съдът зачете и приспадна  предварителното задържане на подсъдимия, считано от 14.10.2013г.,  както и периода на изпълнение на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 16.10.2013г.  до 14.02.2014г., когато подсъдимият е бил преведен в затвора на гр. ***** за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода” по НОХД 2711/2010г. на СРС, НО, 107 състав.

 ПО ГРАЖДАНСКИТЕ ИСКОВЕ

 На основание чл. 45 от ЗЗД съдът осъди подсъдимия К.Р.К. (със снета по делото самоличност) да заплати обезщетение на гражданския ищец  И.Т.Т.  ( с ЕГ№ **********) в размер на по 100 000 (СТО ХИЛЯДИ) лева за причинени от престъплението неимуществени вреди. По този граждански иск не е поискано присъждане на законна лихва, поради което съдът не се е произнесъл  в този смисъл. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът осъди  подсъдимия да заплати на  гражданския ищец – малолетната А.К.К. ( с ЕГ№ **********), предявен чрез особения представител адв. Ц.В., сумата в размер на 400 000 (ЧЕТИРИСТОТИН ХИЛЯДИ) лева, представляваща обезщетение  за причинени от престъплението неимуществени вреди. Предвид изрично направеното искане на особения представител за присъждането на  законната лихва, съдът постанови такава, считано от 13.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът отхвърли като неоснователен гражданският иск, предявен от малолетната А.К.К. чрез особения представител адв. Ц.В. в частта му за присъждане на законна лихва върху уважения размер на гражданския иск, считано от 12.10.2013г. до 13.10.2013г., тъй като същата се дължи от момента на настъпването на съставомерния общественоопА. резултат – смъртта на Д. Т., независимо от факта, че тя е съпреживявала предсмъртни мъки още от 12.10.2013г.

Освен наказателната, следва да се ангажира и гражданската отговорност на подсъдимия, тъй като предметът на гражданския иск в конкретния случай е отговорността за непозволено увреждане, а не друг вид гражданска отговорност. Гражданският иск е предявен от лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на пострадалия. Съдебната практика е константна, че в този кръг лица се включват и родителите на пострадалото лице. (Постановление № 4/1961г. на Пленума на ВС, допълнено с Постановление № 5  от 24.11.1969г. на Пленума на ВС, Р № 430 /19.10.2001г. по Н.Д. № 381/2001г. на ІІІ Н.О. на ВКС).

Съдът намира, че гражданските искове са доказани по основание и размер. Деликтът е настъпил от обективна страна и се явява пряка и непосредствена последица от деянието на подсъдимия. Не винаги отношенията между родители и деца са добри, ако те са били лоши – не може да се коментира факта на причинени от загубата болки  и страдания. Съдът се съгласява с това разбиране, както и с необходимостта естеството на взаимоотношенията между частните обвинители и пострадалата да  бъде доказано.

 

По гражданския иск, предявен от И.Т.

 

Въз основа на събраните доказателства е установено по несъмнен и безспорен начин, че отношенията между И.Т. и пострадалата са били изключително близки. Към момента на деянието ЧО и живеела дори в едно общо домакинство с пострадалата и заедно са отглеждали нейното дете – А.К.. Близката лична емоционална връзка между жертвата и гражданския ищец е намерила външен израз и  в постоянните контакти между тях, както в телефонни разговори, така и в лични, непосредствени контакти, като майката на пострадалата е съпреживявала дълбоко и лично всяка една трудност или радост, съпътстваща живота на нейната дъщеря. От доказателствата по делото се установява, че  И.Т. е била най-близкият човек на пострадалата и дори е изпълнявала медиаторски функции между нея и останалите членове на семейството. Така следва да се преценяват твърденията на В.Т. (баща на пострадалата), че почти всичко, което е знаел за пострадалата, го е научавал не лично от нея, а именно от И.Т.. Към момента на деянието ГИ Т. е изпитвала силни притеснения, свързани с отсъствието на Д. Т., установено както от нейните показания, така и косвено от показанията на К. Г.. Установено е по делото, че И.Т. е издирвала дъщеря си по изключения мобилен телефон и поради това е търсила начин да я открие чрез подсъдимия. Въз основа на изложеното съдът намира, че болките и страданията на И.Т., свързани със загубата на единствената й дъщеря са били изключително тежки към момента на деянието. Съдът отчита факта, че ГИ И.Т. ще преживява тежко загубата на своята дъщеря и в бъдещ период от време, от една страна с оглед завинаги отнетата възможност да споделя  с Д. Т. всички радости и грижи, които са ги свързвали ( грижите за малката А.К., радостите от контакта с детето, грижите, свързани с други членове на семейството – т.напр. с оглед данните за смъртта на В.Т., настъпила след инкриминирания период), а от друга страна  с оглед отнетата възможност да споделя с нея и имуществени тежести в живота си.   Видно е, че в такива тежки моменти и други подобни на тях ГИ И.Т. няма да може да разчита нито на емоционална, нито на материална  подкрепа, която иначе би могла да получи от своята дъщеря. Нуждата от такава подкрепа ще бъде още по-осезаема с оглед неизбежното напредване във възрастта на ГИ И.Т.. Ето защо съдът намира, че по своята продължителност неимуществените вреди, причинени на И.Т.,  са съизмерими с нейния живот. С оглед изложеното съдът уважи в гражданския иск, предявен от И.Т. чрез упълномощен повереник в пълния му предявен размер.

 

По гражданския иск, предявен от А.К. чрез нейния особен представител

 

Съдът намира, че същият е изцяло основателен, както по основание, така и по размер. Съдът е изложил подробни доводи за опасността, на която е било подложено психо-физическото развитие на малолетното дете на пострадалата (л.49, 64-68 от мотивите). Тази опасност е била огромна към момента на извършване на деянието. Детето е лишено от физическото обгрижване, което може да му даде само  майката и от което то особено много се нуждае с оглед невръстната си възраст. В процеса на своето израстване, то ще бъде лишено и от нейната материална и емоционална подкрепа при всички трудности, с които може да се срещне в живота си. Неизбежната необходимост малката А.К. да бъде отглеждана от други лица в семейството не би могла компенсира пълноценно отсъствието на майката, тъй като се касае за възрастова разлика между две различни поколения. Тази разлика неизбежно ще даде негативен отпечатък, както  при изграждането на личността на малката А.К., така и при нейното възпитание. В резултат на извършеното престъпление и загубата на своята майка малолетното дете на пострадалата трайно ще бъде възприемано от своята среда като дете в риск  и като дете, което изначално е лишено от пълноценна родителска подкрепа, което също следва да се преценява като трайно съществуващ негативен фактор при формирането на неговата личност. Д. Т. е станала майка в млада възраст. Доколкото отношенията между майка и дете не се изчерпват с навършване пълнолетие на детето, а обикновено се явяват източник на подкрепа и след това, съдът намира, че по своята продължителност негативните последици за малолетната А.К. надхвърлят значително периода от момента на престъплението до навършването на нейната осемнадесетгодишна възраст, като са съизмерими с вероятната продължителност на живота, който би изживяла Д. Т.. С оглед изложеното, съдът уважи предявения граждански иск от А.К. срещу подсъдимия в пълния му предявен размер.

 

 

 

ПО ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА И ПО РАЗНОСКИТЕ

 

На основание чл.301, ал.1 т.9 от НПК, чл.53, ал.2, б.”б” от НК съдът отне в полза на държавата веществени доказателства, неподлежащи на връщане или възстановяване, както следва: веществени доказателства – биологични следи и косми от главата на трупа, описани в т. І  от протокол за оглед на местопроизшествие от 14.10.2013г. (л.62, 63, том 1 от ДП); веществени доказателства – биологични следи, иззети под № 1 ,2, 3, 5, 12, 13 ( угарка с бял филтър) , иззети  с протокол за оглед на местопроизшествие от 14.10.2013г. (л.47-л.50, том 1 от ДП).

На основание чл.301, ал.1, т. 11 от НПК съдът върна   на гражданския ищец И.Т.Т. след влизане в сила на присъдата веществени доказателства,   както следва: веществено доказателство – лист хартия с ръкописен текст,    описано в протокол за оглед на веществено доказателство (л.75, том 1 от ДП). По делото са събрани категорични доказателства, че този текст е изписан от пострадалата. Макар и да е бил предназначен за подсъдимия, съдът намира, че е удачно да бъде върнат на гражданския ищец И.Т., доколкото касае миналото на нейната дъщеря, към която тя е имала изградена близка емоционална връзка. Съдът върна на И.Т. и иззетите от трупа на пострадалата  веществени доказателства –дрехи и синджирче,   така, както са описани в т. ІІ    от   протокол   за   оглед     на  местопроизшествие от 14.10.2013г. (л.62, 63, том 1 от ДП).

На основание чл.301, ал.1, т.11 от НПК съдът върна на подсъдимия К.Р.К. ( със снета по делото самоличност) след влизане в сила на присъдата веществени доказателства, описани в протокол за освидетелстване на лицето с писмено съгласие от 13.10.2013г. ( (л.64-л.65, том 1 от ДП), обект № 4 (олекотена завивка), обект № 9 ( компютър с надпис  “bevod”), обект № 10 (пепелник с бял филтър), иззети  с протокол за оглед на местопроизшествие от 14.10.2013г. (л.47-л.50, том 1 от ДП), описаните в протокол за доброволно предаване от 17.09.2014г. ( л.133, том 2 от ДП), а именно: преносим компютър  с надпис “IBM LENOVO” и един брой спорен сак. По делото е установено по несъмнен начин, че описаните вещи са иззети от дома, обитаван от подсъдимия, поради което следва да му бъдат върнати след влизане в сила на присъдата.

На основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъди  подсъдимия К.Р.К. (със снета по делото самоличност)  да заплати разноските по делото, направени в досъдебното производство в размер на 4508, 03 (четири хиляди петстотин и осем лева) и 3 стотинки, разноските в съдебното производство в размер на 350 ( триста и петдесет) лева – всичко общо в размер на 4858, 03 ( четири хиляди осемстотин петдесет и осем) лева и 3 стотинки както и държавна такса върху уважения размер на гражданските искове, както следва: въз основа на гражданския иск, предявен А.К.К. срещу подсъдимия – ДТ в размер на 16 000 лева, въз основа на уважения размер на ГИ, предявен от И.Т.Т. – ДТ в размер на 4000 лева.

 

На основание чл.190,  ал.1 от НПК  съдът осъди   подсъдимия К.Р.К. (със снета по делото самоличност) да заплати сумата от по пет лева за служебното издаване на всеки един брой изпълнителен лист.

           

Воден от изложеното, съдът постанови присъдата си.

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                    ЧЛЕН СЪДИЯ: