№ 772
гр. Смолян, 08.11.2023 г.
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на осми ноември
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Райна Русева
при участието на секретаря Татяна Кишанова
Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело №
20235440100574 по описа за 2023 година.
На именното повикване в 13:30 часа се явиха:
ИЩЕЦЪТ Б. Г. Б., редовно призован, не се явява. От процесуалния му
представител адв. * * е постъпила молба, която моли да бъде даден ход на делото, ако
няма процесуални пречки за това. Моли да се приеме ССчЕ, няма доказателствени
искания и не представя доказателства. По същество поддържа становище за уважаване
на предявения иск и претендира за присъждане на разноски.
ЗА ОТВЕТНИКА „*“ ЕООД, редовно призован, не се явява процесуален
представител в съдебно заседание.
ВЕЩОТО ЛИЦЕ Е. К., редовно призована, налице.
Съдът намира, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото,
поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА се делото.
Предявен е иск от ищеца Б. Г. Б. срещу „*“ ЕООД, с който се иска прогласяване
нищожността на клаузата в раздел 6 касаеща заплащането на „пакет от допълнителни
услуги" и даваща право на ответното дружество да получи заплащането на такса по пакет от
допълнителни услуги по договор № */ 20.01.2023г. в размер на 600,00 лева, на основание
чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД.
В исковата молба се сочи, че ищецът Б. е страна по договор за потребителски
кредит № *, подписан с ответното дружество на 20.01.2023 г.
Ищецът сочи, че Договор № * е нищожен поради противоречие с добрите нрави
1
/чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗГ1К, с произтичащите от това
последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят е дължал връщане само на чистата
стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема.
Съгласно раздел VI от договора за потребителски кредит, именован
„Параметри", доверителят ми е следвало да върне сумата по кредита в размер на 600
лв. при ГПР 48,76%, годишен лихвен процент 40.90 % при срок на кредита от 11
месеца върху главницата от 600 лв. Постигната е договореност за заплащане на пакет
от допълнителни услуги в размер на 600,00 лева, както и възнаградителна лихва в
размер на 126,33 лева или за срока на договора е следвало ищецът да върне сумата от
1326,33 лв.
В исковата молба се твърди, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се
нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на ПМС № * В ОУ са
уредени условията, при които се предоставят допълнителните услуги под формата на
пакет от допълнителни услуги, като правата по пакета от допълнителни услуги не
стават автоматично с изпълнение на изискванията за това, а е предоставено на
дискрецията на заемодателя, като за целта е необходимо да се подпишат допълнителни
споразумения. След като е необходимо да се подпише ново споразумение, то не се
касае за услуга, предоставяна по силата на договора, която трябва да бъде възмездена, а
за нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след постигане отново на съгласие
между страните. Реално няма допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване
на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното
обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената
възнаградителна лихва.
Възразява, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и като
неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК клаузите на раздел VI от договора
за заем, в които е посочено, че Годишният процент на разходите е в размер на 48.17%,
а действителният ГПР е в различен размер от посочения, с което потребителят е бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема. Същевременно по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Не е установен механизмът, по
който е изчислен този процент и по - конкретно какви други разходи, освен
възнаградителната лихва са включени в него.
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което
2
са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка уговорката, която предвижда
потребителят да заплати възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги „*"
и „*", кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в
закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни
законови разпоредби.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски
кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по
размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но
икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична
услуга, предоставена на потребителя. Уговарянето на цената на пакета с
необоснованите предимства, събирана по начин идентичен с лихвата, несъмнено
налага квалифицирането на допълнителните услуги по потребителския договор като
средство за заобикаляне на забрани.
Услугата „*", която се изразявала в приоритетно даване на становище по
искането за отпускане на потребителски кредит преди всички останали
кредитоискатели, обективно не би могла да бъде предоставена, тъй като становището
по искането очевидно вече е налице към момента на сключване на договора за кредит.
В случай, че действително се касаеше за реално предоставена подобна услуга, таксата
би следвало да се събира от всеки кредитоискател, пожелал прироитетно даване на
становище по искането му, а не само от тези, на които се дава положително становище
и се предоставя кредит. В случая е видно, че таксата се включва в размера на
погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено становище за
отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на искане, без оглед на
резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между приоритетното и
обичайното даване на становище по искането за отпускане на кредит и дали въобще
има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора „приоритетно даване
на становище".
По отношение на услугата „*" е видно, че предварително са разгледани
варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да
преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за
плащания. По същество се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2
от ЗГ1К, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит
по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена
за предоставената „в полза на кредитополучателя" услуга е несъизмеримо по-голям от
лихвата за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна
вноска.
По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер
на 100 % от предоставената главница срещу минимални облекчения за
кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и
задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клаузата поради
неравноправност.
Сумата търсена на базата на това споразумение - 1350,00 лв. е недължима,
поради недействителност на клаузите, с които е уговорена, при наличие на
предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
3
С постъпилия отговор на исковата молба в срока по ГПК се оспорват
твърденията на ищеца по отношение действителността на клаузите от договор за
кредит, регламентиращи условията във връзка с предоставените на кредитополучателя
допълнителни услуги, за необосновани, неоснователни и недоказани, като
съображенията за това са следните:
По отношение на твърденията, че договор за потребителски кредит № * е
нищожен поради противоречие с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 от
ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Безспорно между страните по настоящето дело е сключен договор за
потребителски кредит № * на 20.01.2023 г., по силата на който ответното дружество е
представило на ищеца заем в размер на 600.00 лева, а ищецът се е задължил да върне
на кредитора така предоставените парични средства заедно с договорна
възнаградителна лихва и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „*“ и
допълнителна услуга „*“ съгласно условията на договора. От представените по
преписи от процесния договор за кредит, както и приложенията към него, се доказва ,
че всички условия по договора за кредит са предварително уговорени между страните,
като ищеца изрично е изявила воля да сключи договора за кредит при посочените
условия.
Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на
договора - ДВ бр. 61 от 25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г.), когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следва да се изясни, че липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски кредит, тъй
като същите са изискуеми при самото му сключване. В настоящия случай, видно от
съдържанието на сключения между страните договор за кредит всички императивни
изисквания са спазени. В тази връзка, всички възражения и доводи, изложени в
исковата молба относно недействителността на договора за кредит за напълно
неоснователни, тъй като при проверка относно действителността на сключения между
страните договор за кредит може да се установи следното:
Процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на
установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на
хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем
начин - всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор е посочена общата
дължима сума по кредита, а именно сума в размер от 736.33 лева, сборуван от
отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на
договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено общото задължение по кредита и
по закупената допълнителна услуга, а именно сума в размер от 1326.33 лева, в която
сума е включена дължимата обща сума по кредита и стойността на закупените
допълнителни услуги. В чл.3 от Общите условия, неразделна част от договора, са
посочени и условията за усвояване на заемната сума.
В процесния договор Годишният процент на разходите е фиксиран като
абсолютна процентна стойност - 48.76%. Фиксиран е и уговореният лихвен процент -
40.90 %. В такъв случай не е необходимо посочването на взетите предвид допускания
на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане -
възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия. Въпреки това, в
разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени
4
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден
за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по
кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на
договора. В чл. 5.2.2 от Общите условия е посочено, че първоначалното изчисление на
ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на
договора. Наред с това в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат
посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали. В този изричен
смисъл е Решение № 651 от 30.06.2020 г. по в.гр.д. № 611/2020 г. на ПОС, Решение №
580 от 23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на ПОС. Дори и да се приеме, че не е ясно
защо ГПР е 48.76 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по
никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията
му по него. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи
на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, какви
допълнителни услуги, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата
сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Т.е., в договора няма никаква
неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден
от посочения ГПР. Още повече, дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е
относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор. Наред
с това клаузата за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения
на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в
които са предвидени вземания, които се включват в размера на ГПР, които именно
клаузи създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как
разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото
в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в
общ размер и разбити по вид и размер.
В Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени
основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не
могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно,
че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло,
при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19,
ал.4 ЗПК, която разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност
на договора за кредит. Ето защо неоснователно е и твърдението в исковата молба, че
неправилното изчисляване на ГПР (в случай че се приеме, че е следвало да бъдат
включени закупените от ищеца услуги в неговото изчисляване) води до нищожност на
целия договор за кредит.
На първо място е необходимо да се изследва въпросът дали двете закупени
допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР, отговорът на който въпрос е
отрицателен.
Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда легална
дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“, като предвижда,
че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
5
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги,свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Предвид
посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя е разход,
който: i) е пряко свързан с договора за потребителски кредит; и) трябва да бъде
заплатен от потребителя, т.е. този разход е задължителен; iii) Включват се и разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато iv) сключването на договора за
допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите,
когато iv) предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и
условия. Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК
възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл.3, буква „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита за потребителя“.
Допълнително разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от Преамбюла на същата
Директива, съобразно която „Държавите-членки следва да останат свободни да запазят
или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора да изисква от
потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова сметка, да сключи
договор за друга допълнителна услуга или да заплати разходите или таксите за такива
банкови сметки или други допълнителни услуги. В държавите-членки, в които са
позволени такива комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите
следва да бъдат информирани преди сключването на договора за кредит относно
допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или за
получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези допълнителни услуги
следва да бъдат включени в общите разходи по кредита или, ако размерът им не може
да бъде определен предварително, потребителите следва да получат адекватна
информация относно наличието на такива разходи на преддоговорния етап.
Предполага се, че на кредитора са известни разходите за допълнителните услуги, които
той предлага на потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако
цената не зависи от конкретните особености или положението на потребителя“.
В настоящия случай, закупувайки посочените в договора за кредит допълнителни
услуги, кредитополучателят си осигурява допълнителна възможност, във всеки един
момент да поиска извършването на някоя или на всички предоставени услуги, но
закупуването на допълнителни услуги не е условие за сключване на договора за
кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия. Таксата за
предоставената услуги „*“, включваща възможност за „отлагане и намаляване на
вноски“ по волята на клиента, не отговаря на нито една от характеристиките на общ
разход по кредита, поради което не представлява такъв разход и не следва да участва
във формирането на размера на общите разходи по кредита за потребителя, както и
поради това в размера на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не е
задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е поискал да има
възможността да се ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би
представлявала условие за кредита, ако кредиторът изисква от всеки кредитополучател
да я заплати, за да му предостави кредит при определените условия, а това безспорно
не е така в случая.
Доколкото е сигурно, предвид националната правна уредба и посочените правила на
6
Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни услуги, които съставляват
условие за предоставяне на кредита, са част от общия размер на разходите за
потребителя, а оттам и следва да са включени в обхвата на ГПР, то това не е така по
отношение на разходите за допълнителни услуги, които не съставляват такова условие.
В допълнение следва да се посочи също, че уговорената между кредитора и длъжника
възможност за „отлагане и намаляване на вноски“ е правна възможност, която
кредиторът по настоящия кредит е решил да предостави на своите клиенти, с цел да ги
улесни при заплащането/връщането на уговорените суми. По този начин, с
предоставянето на тази допълнителна услуга, клиентите на „*“ ЕООД, които са решили
да ползват тази допълнителна услуга, са сигурни, че в случай на невъзможност да
заплатят задължението си, няма да се пристъпи незабавно към предсрочна изискуемост
и да трябва да платят цялата сума незабавно, губейки преимуществото на срока по
договора за кредит. Видно от обстоятелствата по делото, длъжникът не е бил в
състояние да плаща и ако не е сключено това допълнително споразумение, кредиторът
при неплащане на съответните вноски може да насочи изпълнение за цялото вземане.
Волята на потребителя да ползва процесната допълнителна услуга е тъкмо с оглед
осигуряване на възможност, а и сигурност за потребителя, при невъзможност да плати
дължимата по кредита сума/вноска, да отложи/разсрочи плащането й.
Няма пречка потребителят да поиска отлагане и/или разсрочване и без да
закупена процесната допълнителна услуга, но кредиторът не би бил длъжен да се
съгласи с такова отсрочване/разсрочване и за потребителят не би била налице
сигурност. Съобразно правилото на чл.20а, ал.1 ЗЗД, Договорите имат сила на закон за
тези, които са ги сключили. Това правило е проявление на принципа „Pacta sunt
servanda“ (Договорите трябва да се изпълняват). Това е израз и на основния принцип за
защита на легитимните очаквания. Сключвайки договор за кредит, потребителят се
съгласява с уговореното периодично погасяване, информация за което му се
предоставя отнапред, на разбираем за него език, с цел да може да разбере в какви
срокове трябва да изпълнява задължението си. Кредиторът от своя страна се съгласява
да получи изпълнение на конкретни вноски, на части, в уговорените срокове.
Съответно, промяна в тези срокове и размер на вноските, засяга правното очакване на
кредитора относно това, че ще получи изпълнение съобразно договора. Със
закупуването от страна на кредитополучателя на допълнителна услуга обаче
кредиторът е задължен, обвързан от искането на длъжника и не може да преценя дали
да отложи, респ. разсрочи, а е длъжен да го направи.
В своята практика СЕС извежда разбирането, че информацията преди
сключването на договор за договорните условия и последиците от това сключване е от
съществено значение за потребителя. По-специално въз основа на тази информация
последният решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително
изготвени от търговеца (така: решение от 21 декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и
други, С - 154/15, С-307/15 и В-308/15, ЕС: В: 2016: 980, т. 5, така също: решение от 20
септември 2017 г., Andriciuc и други, С -186/16, EU: С: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа
на тази информация длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от условията,
предварително изготвени от кредитора. С оглед безспорното предварително
предоставяне на тази информация по ясен и недвусмислен начин в настоящия случай,
сключвайки договора длъжникът знае, че в случай на неизпълнение, по силата на
самия договор за кредит кредиторът не е длъжен да отсрочи, респ. разсрочи
задължението му, а може да обяви договора за предсрочно изискуем и да пристъпи към
изпълнение, при което да събере цялото си вземане от секвестируемото имущество на
7
длъжника. Доколкото е наясно също, че липсата на парични средства не е основателна
причина за освобождаване на длъжника от задължението му по договора, както и
предвид съществуващата икономическа и правна несигурност в страната, закупувайки
допълнителни услуги, кредитополучателят още към момента на подписването му
изключва настъпването на подобен риск и си осигурява, че задължението му ще бъде
отсрочено/разсрочено, така че да се намали икономическата тежест върху
кредитополучателя.
Важно значение с оглед отговора на въпроса дали допълнителните услуги следва
да бъдат включени в ГПР има и правилото на чл. 19, пар. 3 от Директива 2008/48/ЕО.
Съобразно посоченото правило: „Изчисляването на годишния процент на разходите се
основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения
срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на
условията и сроковете, предвидени в договора за кредит.“ По смисъла на това правило,
по кредита не следва да се определя по допускане за неспазване условията и сроковете
по договора за кредит от страна на кредитополучателя, поради което в общия размер на
разходите по кредита за потребителя, респективно в стойността на ГПР не следва да се
включва стойността на всички разходи, породени от или свързани със случаи на
неизпълнение на задължения на кредитополучателя по договора за потребителски
кредит.
Така закупуването на предоставената от кредитора допълнителна услуги,
съобразно която длъжникът има право да се възползва от услуга, при която да бъде
постигнато отлагане/разсрочване на дължимите вноски срещу заплащане на такса за
тази допълнителна услуга, е базирано на допускане от страна на кредитополучателя, че
има риск кредитополучателят да се окаже затруднен да изпълни навреме и в срок
задължението си за плащане на някои вноски, при което да бъде обявена предсрочна
изискуемост на цялата сума по кредита. Тъй като тази допълнителна услуга се базира
на допускане от страна на кредитополучателя, че има риск той да се окаже затруднен
да изпълни навреме и в срок задължението си за плащане на някои вноски, разходите,
базирани на това допускане, не следва да се включват в обхвата на общия размер на
разходите за потребителя и в годишния процент на разходите, тъй като не отговарят на
условията по чл. 19, пар.3 от Директива 2008/48/ЕО.
По изложените аргументи разходите за допълнителни услуги, уговорени към
договор за потребителски кредит, и по съществото си представляващи възможност за
„отлагане и намаляване на вноски“, когато ползването на такива допълнителни услуги
е условие за отпускане на кредита, са част от годишния процент на разходите по
кредита, но когато закупуването и ползването на такива допълнителни услуги не е
условие за отпускане на кредита, тези разходи не следва да се приемат като част от
общите разходи по кредита за потребителя, респективно не са част от годишния
процент на разходите.
На второ място, след преценката дали възнагражденията за допълнителните услуги
следва да се включат или не в ГПР, следва да се направи преценка дали неправилното
посочване на годишен лихвен процент на разходите в договор за кредит, сключен
между търговец и потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на
посочване на Годишен процент на разходите в договора за кредит и да се приложи
последиците, предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор
за потребителски кредит.
От изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва, че
възнаграждението за посочените в договора за кредит допълнителни услуги, не е част
8
от годишния процент на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за
кредит няма неточно посочване на годишния процент на разходите. Съобразно чл. 10,
пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания,
използвани за изчисляването на този процент. Неправилното посочване на годишния
процент на разходите, дори такова да е налице, а не е в конкретния случай, не може да
с приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно
нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си съдът е имал
възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на потребителите от
несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат потребителите напълно
запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при
сключването му, европейското законодателство изисква кредитополучателят да
разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на
задължението му (така, решение от 9 юли 2015 г., Bucura, С-348/14, непубликувано,
EU;C:2015:447, т. 57 и цитираната съдебна практика). Несъмнено надлежното
изброяване и включване в договора за кредит както на годишния процент на разходите,
така и на всички други плащания, каквито са разходите за незадължителни
допълнителни услуги, като сумите на вноските са записани както месечно, така и общо
за целия кредит, не би могло да бъде подвеждащо или неясно за потребителя.
Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена. Той е наясно относно
задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по силата на
договора за кредит, които формират общия размер на разходите за потребителя по
смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния
процент на разходите. Отделно, потребителят е наясно и с конкретните разходи, които
ще възникнат за него за закупените допълнителни услуги. Щом има яснота за
задълженията на потребителя отделно по кредита и отделно за допълнителните услуги,
а също така е посочена и общо дължимата сума по кредита и по закупените
допълнителни услуги, няма как да се приеме, че годишният процент на разходите е
неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че липсва.
Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент на
разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява решаващ
фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали
клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем
език по смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от
16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, т. 71 и 72, както и посоченото
на българския съд решение подело С-448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Следва изрично
да се посочи също, че Съдът на ЕС се е произнасял относно неточно посочване на
годишния процент на разходите във връзка с поставяни пред него от националния съд
спорове за договори за потребителски кредит, в които е нямало конкретно посочен
лихвен процент или годишния процент на разходите е бил отразен единствено чрез
математическа формула без необходимите за изчислението данни. Тези фактически
констатации са напълно различни от процесния казус, в който всички данни са изрично
записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени на отделни редове.
С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има неточно
посочване на годишния процент на разходите (а няма), правото на потребителя на
информираност по никакъв начин не е нарушено, считам, че не може да се приложат
последиците, предвидени за липса на посочване на ГПР.
9
По изложените аргументи разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива
2008/48/ЕО не може да се тълкува в смисъл, че има неточно посочване на ГПР, в
случаите, в които той е ясно отразен като конкретен процент в договора за
потребителски кредит, записан е и като процент на ден, конкретизирани са
конкретните вноски, а на следващите редове в договора е посочена ясно и такса за
незадължителни допълнителни услуги, които не са част от годишния процент на
разходите. Такава неточност, дори да съществува, не може да се приеме за липса на
годишен процент на разходите, при която съдът да може да приложи последиците за
непосочване на годишния процент на разходите, при положение, ако тази последица е
най-тежката гражданскоправна санкция - пълна недействителност на целия договор за
потребителски кредит.
Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя, които
следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни
услуги, но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива
допълнителни услуги е задължително условие за получаване на кредита /по аргумент
от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който транспонира в националния
закон чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са
заявени като възможност, на базата на която кредитополучателят да се ползва с
преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит.
Тъй като годишният процент на разходите по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се
формира от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи
по кредита за потребителя не се включват такива за допълнителни услуги, ако
сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на кредита, то
дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение не следва да се
включва при изчисляването на годишния процент на разходите. По тази причина
нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите,
няма.
Но дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на годишния
процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до недействителност на
целия договор. Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавите-членки
установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети
съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано
прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това е потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година,
т. 62 по дело С 42/15, цитирано и от националния съд. В него е прието, че докато
изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, то предвидените санкции
следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“ (в този смисъл също и
решение от 27 март 2014 г., LCL Le Credit Lyonnais, С-565/12, EU:C:2014:190, т. 43).
Изискването на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите от държавите-членки санкции да
бъдат пропорционални за съответното нарушение следва да се тълкува във връзка с чл.
5, пар. 4 от Договора за Европейския съюз, съобразно който принципът на
пропорционалността изисква приетите мерки да не надхвърлят необходимото за
постигане на целите. Те следва да са наложителни с оглед предпазване на обществения
интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да постигне сочените цели. В
практиката си СЕС е имал възможност да се произнесе във връзка с възможността за
ангажиране на отговорността на Общността за вреди, че законодателни ограничения на
правото на собственост и на свободно упражняване на икономическа дейност са
непропорционални, когато нанасят нетърпима вреда на самото съдържание на
10
посочените права (така решение по Съединени дела С-120/06 и С-121/, FIAMM и др., т.
181). Същият критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от
държавите-членки законодателни актове. Употребата на термина „система от
санкции“ задължава всеки национален законодател да въведе не една унифицирана
санкция, а прилагане на различни видове степенувани санкции в зависимост от
тежестта на нарушението, при което очевидно непропорционално би било
предвиждането на най-тежката санкция пълна недействителност на договора за кредит,
при която потребителят връща само главницата по договора, дори за по-леки
нарушения.
В българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в които
една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде
обявена само тя за недействителна, като се запази останалата част от договора, който
да е действителен сам по себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД: „Нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части“. Това напълно кореспондира с практиката
на Съда - напр. дело В - 126/17, решение С-126/17, пар. 37: „Следва да се припомни, че
по отношение на въздействието на констатацията, че договорните условия са
неравноправни по отношение на валидността на съответния договор, член 6, параграф
1 от Директива 93/13 предвижда, че посоченият „договор остава обвързващ за страните
при същите условия, ако може да оцелее без несправедливите условия“.
Взимайки предвид посочените по-горе правила на Директива 2008/48/ЕО и
националното законодателство, както и предвид цитираната практика на Съда че
клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителна услуга, чието закупуване не
е условие за предоставяне на кредита, не следва да могат да засягат действителността
на клаузите на основния договор за кредит. Щом националното законодателство, а и
правото на Съюза, съобразно практиката на Съда, допуска недействителността да се
преценява отделно спрямо конкретни клаузи от основния предмет на договора, при
което действието на договора се запазва без тези недействителни клаузи, на по-силно
основание това следва да важи за допълнителни услуги, които не са част от основния
предмет на договора. Това означава че клаузата за допълнителна услуга в случая не
съставлява част от основния предмет на договора за кредит. Поради това, договорът за
кредит може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от клаузата за
допълнителна услуга, дори в случай, че има основание за недействителност на тази
клауза.
В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти
законната лихва и тази разпоредба следва да се тълкува заедно с разпоредбата на чл. 22
и на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане
на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които
следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на
процесния договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г.,
постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен).
Въз основа на горното, неоснователни са и твърденията на ищеца, че
възнаграждението за предоставената допълнителна услуга представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, поради което е следвало да се включи в ГПР, като
по този начин се достига до резултата липсващ ГПР . Освен това, с оглед разпоредбата
на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от
законово-допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на
11
сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и
недействителност на целия договор за кредит в съответствие със законодателната воля
По отношение на твърдението за недействителност на клаузите относно
допълнителни услуги * и * на основание чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал.2 от ЗПК. В
процесния случай страните са постигнали съгласие за сключване на договор с
включени допълнителни услуги „*“ и „*“, с което, по искане на ищеца, кредиторът се
задължава да му предостави определен набор от услуги, с които се предоставя
приоритетно разглеждане и становище на искането за кредита на кредитополучателя и
последният има възможност да променя първоначално договорените падеж, размер на
вноска и ежемесечно плащане на вноски, срещу възнаграждение за кредитора. Редът за
използването на допълнителните услуги е подробно описан в общите условия към
ДПК, представляващи неразделна част от договора.
Отделно от това, по своята същност първата услуга представлява право на
приоритетно разглеждане и становище по искането за потребителския кредит, което
означава, че както е посочено и в самия ДПК в раздел VI Параметри, допълнителната
незадължителна услуга „*“ към момента на подписване на договора вече е била
предоставена на кредитополучателя и използвана от последния. След като ищецът е
решил да се възползва от услугата приоритетно разглеждане на искането за отпускане
на кредит, представителите на ответното дружество са извършили всички необходими
действия за проучването на кредитната способност на ищеца, подготвили са нужните
документи и са сключили договора в максимално кратки срокове. Тази услуга е
безспорно е предоставена на ищеца и последната се е възползвала от нея. Искането за
кредит е подадено от ищеца на 20.01.2023 г. в 10:47 часа, одобрено е в рамките на деня
и договорът за кредит е сключен на същата дата.
На следващо място твърдението в исковата молба, че клаузата за допълнителни
услуги противоречи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК също не може да бъде споделено.
Съгласно клаузата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В
конкретния случай възнаграждението за избран и закупен незадължителен пакет от
допълнителни услуги, определено в клауза VI от договор за потребителски кредит, не
би могло да бъде отнесено към тази хипотеза. Съгласно т. 14 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална
или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за
друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ.“ От това правило се
налага изводът, че описаните по-горе възможности за потребителя представляват
услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на сключения договор за
кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с
договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема задължение да извърши
конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези
действия обикновено са фактически, а не правни. Доколкото втората част от
определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя
известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени
от договора за потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на
такива. В процесния случай ищецът дължи възнаграждение на кредитора по
сключеното споразумение за предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е
възползвал от първата услуга от пакета - приоритетно разглеждане и становище по
искането за потребителски кредит. Всички предпоставки за упражняването на
закупените допълнителни услуги са ясно и точно описани. Кредиторът не би могъл да
12
откаже заявената от потребител допълнителна услуга, ако са спазени предварително
договорените условия.
В мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК в частта,
касаеща тези такси, е посочено, че „се забранява на банките да събират някои видове
такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по
предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия усвояване на
кредит, както и за неговото управление“. Таксата за усвояване на кредит представлява
сума, която се заплаща от потребителя за това, че му е отпусната заемна сума и същата
е налична по сметката му. Същата е дължима към момента на отпускането на кредита
и обикновено се прихваща от размера на отпусната главница. Очевидно
възнаграждението за нито една от посочените по-горе допълнителни услуги не се
дължи за предоставената наличност по посочената от ищеца в договора за
потребителски кредит банкова сметка. Таксата за управление е свързана с
административните разходи на банката по управлението на кредита и обикновено е
процент от главницата. Т.е. таксите по усвояване и управление на кредита
представляват разходите на кредитора заради това, че отпуска един потребителски
кредит, те са част от самата дейност по кредитиране и които разходи следва да са
включени в цената на самия кредитен продукт. Възнаграждението, което се дължи за
поисканите и закупените от ищеца от допълнителни услуги, по никакъв начин не може
да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението на
кредита. Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца, й дават
възможности да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а
не представляват възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни
административни действия по кредита.
С оглед на гореизложеното, разглеждането на искането за кредит не е дейност,
за която е забранено събирането на такса по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. * ЕООД
предоставя на потребителите си възможност да закупят такава допълнителни услуги.
Така закупувайки допълнителни услуги, ищецът си е гарантирал и допълнително, че
при настъпване на неблагоприятни за него събития, няма да изпадне в забава и да
дължи лихви за забава, а ще може да отложи плащането или да намали размерът на
определен брой погасителни вноски, така че да може да се фокусира върху
стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото
си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него.
Гарантирал си е, че ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на няколко
вноски. Гарантирал си е, че, например, ако сменят датата на изплащане на месечното
му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е
удобна за него. Гореизложените представляват своеобразни възможности за
едностранна - по желание на ищеца - промяна на погасителния план по договора й за
кредит.
С оглед на горното следва изводът, че видът на действието, за което се дължи
възнаграждение, е уговорен в ДПК и общите условия, неразделна част от договора.
Видът и действието са приоритетно разглеждане и становище по искането за кредит,
отлагане на определен брой вноски, намаляване на определен брой вноски, смяна на
дата на падеж. Размерът също е уговорен в договора - дължимото възнаграждение за
предоставените допълнителни услуги.
Поради това според ответната страна не е налице твърдяното основание по чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Относно за основание на нищожност на клаузата на основание чл.
19, ал. 4 от ЗПК, то по-горе е изложила становище, което иска да бъде взето предвид
13
при преценката на съда.
Предвид изложеното, процесното кредитно правоотношение, възникнало между
страните, отговаря на формалните изисквания за действителност, установени в ЗПК,
поради което твърденията на ищеца, че целия договор за потребителски кредит е
недействителен, както и отделни негови клаузи са неоснователни.
Тежестта на доказване на предявените искове пада върху ищеца, който следва да
установи основанията за нищожност на процесната клауза съобразно изложените
твърдения в исковата молба.
Съдът пристъпи към изслушване на заключението по назначената съдебно-
счетоводна експертиза.
Сне се самоличността на вещото лице както следва:
* – 53 г., българка, б.гр., неосъждана, неомъжена, без родство и дела.
Съдът предупреди вещото лице за наказателната отговорност по чл. 291 от НК.
ВЕЩОТО ЛИЦЕ К. – Поддържам заключението си. Изчислила съм ГПР, като
ако не се включат допълнителните такси, е в размера, в който е посочен в договора
48.46 %. Ако бъдат включени таксите за услуга „*“ и „*“, то ГПР би бил 250.76 %,
което означава, че би се надвишил петкратния размер установен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
т.е. пет пъти над законната лихва. В случая в ГПР не са включени тези допълнителни
услуги „*“ и „*“.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА заключението по назначената ССчЕ, изготвена от вещото лице К., на
която да се изплатят 160,00 лева от внесения депозит.
Съдът намира делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ.
ДАВА ХОД ПО СЪЩЕСТВО.
Съдът обяви, че ще се произнесе с Решение на 08.12.2023 г.
Протоколът изготвен в съдебно заседание, закрито в 13,50 часа.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
Секретар: _______________________
14