Р Е
Ш Е Н И Е
№………./……...12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Румяна
Дучева
като разгледа докладваното от съдия Т. Кръстев
въззивно търговско дело № 1791 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на С.Н.В. срещу решение № 3059/05.07.2019 г., постановено по
гр.дело № 11080/2018 г. по описа на РС – Варна, с което е признато за
установено в отношенията между страните, че жалбоподателката дължи на „Дайнърс
клуб България” АД сумата 5451.90 лв. – задължение по запис на заповед от
18.05.2010 г., издаден за обезпечаване задължения на ответника по договор за
кредит от 18.05.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване
на заявлението по чл.417 ГПК в съда, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 1329/2012 г. на ВРС, на осн. чл. 422 ГПК, и е осъдена
да заплати сторените в исковото и заповедното производства съдебно-деловодни
разноски.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е недопустимо или, евентуално, неправилно поради нарушение на материалния
закон. Счита, че ВРС неправилно е приел, че със заявлението по за издаване на
заповед за изпълнение на основание запис на заповед е прекъсната и давността по
отношение на вземането произтичащо от каузалното правоотношение, тъй като ищецът
не бил предприел действия, водещи до прекъсване на погасителната давност по
отношение на вземанията му по Договора за предоставяне на кредитен лимит от
18.05.2010 г., които са обезпечени с процесния запис на заповед. Следващото оплакване
е за необосновано отхвърляне на възраженията на ответницата за неусвояване на
кредитния лимит и неполучаване на техническото средство. На трето място
жалбоподателката релевира оплакване за неправилно отхвърляне на възражението
и́ за нищожност на договора поради противоречие със закона – липса на
лиценз на ищеца „Дайнърс Клуб България" АД да предоставя кредити. Сочи, че
по нищожен договор не може да се начислява договорна лихва и се дължи само
връщане на полученото. Искането е за отмяна на съдебния
акт и присъждане на съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 263 ГПК,
въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата по
изложени съображения. Иска потвърждаване на съдебния акт.
В открито съдебно
заседание процесуалният представител на въззивника поддържа жалбата по изложените
в същата съображения. Не оспорва приетата от ВРС фактическа установеност.
Акцентира върху наличието на две правоотношения – каузалното по договора за
кредит и това по записа на заповед, за всяко от които тече отделен давностен
срок, като този по каузалното правоотношение не е прекъсван и е изтекъл.
Въззивната жалба е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по
същество.
Производството пред РС
Варна е образувано по искова молба, подадена от „Дайнърс клуб България” АД,с
която е предявен иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване в отношенията
между страните, че отв. С.Н.В. дължи на ищеца сумата 5451.90лв. – част от
задължение по запис на заповед от 18.05.2010г., издаден за обезпечаване
задължения на ответника по договор за кредит (кредитен лимит) от 18.05.2010г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – 02.02.2012г. до окончателното й изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №1329/2012г. на ВРС.
Ищецът сочи като основание
на иска издадения от ответницата на 18.05.2010 г. запис на заповед за сумата
8331.00 лв. Записът на заповед бил издаден за обезпечение на задълженията на
ответницата към ищеца по договор за кредит от същата дата, с който на
ответницата е предоставен кредитен лимит в размер общо 8070.00лв., предназначен
за погасяване на просрочени задължения.
В подаден писмен отговор ответницата
прави възражение, че не й е бил предоставен договорения кредитен лимит и пластиката
на самата кредитна карта; че ищецът не е имал правото да предоставя кредит, тъй
като не е имал лиценз за това; че е изтекла погасителната давност за
задълженията по записа на заповед и по договора за кредит, тъй като срокът на
кредита е шест месеца от сключване, т.е. изтекъл е на 18.11.2010 г., от който
момент е започнала давността.
Съдът, след като се
запозна с възраженията и доводите на страните и след преценка на събраните по
делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от
фактическа и от правна страна:
Обжалваното решение е
валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. Спазени са процесуалните срокове за подаване
на възражение по чл. 414 от ГПК и предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК.
По отношение правилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал.1,
изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за
неправилно формираните от съда изводи, с изключение на случаите, в които
служебно е длъжен да приложи императивни правни норми.
Оплакванията във
въззивната жалба отнасящи се до незаконосъобразност на първоинстанционното
решение са неоснователни.
Не се спори, че с
подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е
прекъсната давността по отношение на вземането, основано на менителничния
ефект, както и че докато трае съдебният процес относно установяване на това
вземане давност не тече.
С въззивната жалба е поставен
въпроса относно възможността ответникът по иск, основан на запис на заповед,
издаден за обезпечаване вземане по договор за кредит, да се позове на изтекла
погасителна давност за вземането по каузалното правоотношение.
Съгласно
разясненията,дадени в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, предметът на делото по иска, предявен по реда
на чл.
422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за
съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.
9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна
страна менителничен ефект. При въведено твърдение на
ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за
изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по
което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът
на делото.
Следователно, предмет на
делото е вземането по издадения запис на заповед, т.е. предмет на разглеждане е
т. нар. менителничен иск.
Възражението за изтекла
погасителна давност е защитно средство на ответника по предявения иск, което
съдържа твърдение, че в съответния срок от изискуемостта на вземането
кредиторът е бездействал.
При едновременното наличие
на вземания по каузално и абстрактно правоотношение с едни и същи страни,
последното няма акцесорен характер, дори когато ценната книга е издадена за
обезпечаване на дълга по каузалното правоотношение. Кредиторът има право да
избере на кое от двете основания да претендира вземането си.
Въпреки че при направени
релативно възражение /твърдения, основани на каузално правоотношение, по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед, това правоотношение
подлежи на изследване от съда, доколкото относителното възражение би имало за
последица погасяване на вземането по записа на заповед, с навеждането им по
установителния иск за вземането по менителничния ефект не се упражнява право на
иск за вземането по каузалното правоотношение, което е отделно от правото по
абстрактната сделка.
В случаите, когато
издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на вземането по
абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпеченото с нея каузално
притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за
погасяване по давност на самия менителничен иск (Решение № 102 от 23.07.2014 г.
на ВКС по т. д. № 2680/2013 г., I т. о., ТК).
Възражението за погасяване
по давност на каузалното вземане би имало значение единствено, ако бъде
предявено в хода на исков процес относно това вземане.
Ето защо, възражението за
погасяване по давност на вземане, възникнало на правно основание, което не е
въведено като предмет на делото, не може да бъде разгледано и уважено при
разглеждане на иск с друго правно основание, в случая абстрактната менителнична
сделка.
Оплакването на
въззивницата, че не е извършено усвояване на кредитния лимит и не е получила
техническото средство – самата кредитна карта, не държи сметка за основния
предмет и целта на сключения между страните договор за кредит от 18.05.2010 г.
Видно от т. 2 от договора, кредитът е предоставен за погасяване на задължения
на ответницата по други договори, сключени между страните. По делото са приети
двустранно подписани и неоспорени договори за издаване на кредитна карта от
2007 г. и 2008 г. и протоколи за предоставяне от ищцовото дружество в полза на
ответницата на кредитна карта с посочен номер на пластиката и ПИН код. Първият
договор е бил със срок на валидност една година. При изтичането му е подписан
втория договор от 2008 г. със срок на валидност до 28.02.2010 г. като в
протокола за предоставяне на втората кредитна карта е отбелязано и връщане на
първата. Доказателства за връщане на втората кредитна карта не са ангажирани.
От заключението на вещото лице по ССчЕ се установява, че след датата на
сключване на договора от 18.05.2010 г. са извършени две погасителни вноски от
ответницата за погасяване на натрупания до тази дата чрез тегления в брой и
плащания с кредитните карти дълг. Трансакции с кредитната карта след 18.05.2010
г. не са извършвани, а са начислявани единствено лихви върху натрупаните до сключване
на договора за кредит задължения. Непогасеният остатък от дълга е в общ размер
5451,90 лева, колкото е и претендираното на основание издадения запис на
заповед вземане. Изводът е, че релативното възражение за непредоставяне на
кредитния лимит е неоснователно.
По оплакването за
нищожност на договора за кредит поради противоречие със закона – липса на
лиценз на ищеца „Дайнърс Клуб България" АД да предоставя кредити,
въззивният съд намира следното:
От извършена от съда
служебна справка в търговския регистър по партидата на „Дайнърс клуб България”
АД, ЕИК121230735, се установява, че част от предмета на дейност на дружеството
е „изпълнение на платежни операции чрез платежни карти или други подобни
инструменти, когато средствата са част от отпуснат на ползвателя на платежни
услуги кредит“. От представеното в регистъра удостоверение, издадено от БНБ е
видно, че ищецът е получил лиценз за извършване на дейност като платежна
институция за предоставяне на услугите по чл. 4, т. 4, б. „б“ и чл. 4, т. 5 от
ЗПУПС, а именно изпълнение на платежни операции чрез платежни карти или други
подобни инструменти, когато средствата са част от отпуснат на ползвателя на
платежни услуги кредит, и издаване на платежни инструменти и/или приемане на
плащания с платежни инструменти. По делото е установено по безспорен начин, че
кредитът е усвоен именно посредством изпълнение на платежни операции чрез издадените
през 2007 и 2008 г. платежни карти, а договорът за предоставяне на кредитен
лимит по партида от 18.05.2010 г. има за цел единствено да разсрочи
погасяването на вече усвоения от картодържателката, сега въззивница, кредит.
Следователно със сключването на договора от 18.05.2010 г. ищецът не е излязъл
извън рамките на предоставения му лиценз.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение следва да
бъде потвърдено. Въззивният съд препраща и към мотивите на ВРС на основание чл.
272 от ГПК.
Въззиваемата страна не е направила искане за
присъждане на разноски в производството пред ВОС.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3059/05.07.2019 г.,
постановено по гр.дело № 11080/2018 г. по описа на РС – Варна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.