№ 797
гр. София, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000500039 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 56/18.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 116/2021 г.
Окръжен съд – Монтана е осъдил „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД да
плати на С. Б. М. и Б. Б. Х. обезщетение в размер на по 21 000 лв. за всеки
ищец за претърпените неимуществени вреди в резултат от смъртта на Ц. А.
Ж. при ПТП на 02.10.2016 г., причинено от застрахованото лице Б. Х. М.,
както и законна лихва върху обезщетението от 03.07.2020 г. до окончателното
изплащане, като е отхвърлил като неоснователни исковете за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди над уважения размер от по 21 000 лв.
до претендираните от по 30 000 лв., заявени като частични искове от 60000 лв.
С решението, поправено с Определение № 311/18.11.2021 г.,
застрахователното дружество е осъдено да плати на адвокат В.В. М.
адвокатско възнаграждение в размер на 1 630 лв. на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗА, както и да плати по сметка на МОС държавна такса и разноски в размер
на 1 860 лв., а също и 5 лв. при служебно издаване на изпълнителен лист за
принудително събиране на вземането. Ищците са осъдени да заплатят на
ответника разноски по делото в размер на 960,30 лв.
1
Срещу решението в неговата осъдителна част за сумите от по 21 000
лв., ведно със законната лихва от 03.07.2020 г., както и присъдените разноски,
е постъпила въззивна жалба на ответника ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс
Груп“.
Твърди се, че решението в обжалваната част от една страна е
неправилно, необосновано, постановено при нарушение
съдопроизводствените правила и на материалния закон, а от друга страна е в
противоречие с трайната относима практика на ВКС. Твърди се, че ищците не
притежават материално-правна легитимация по така предявените искове с
оглед ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърди се, че от разпитаните по
делото свидетели и анализът на заявените от тях обстоятелства, не може да се
направи извод за установена между пострадалата и ищците дълбока
емоционална връзка. Поддържа се, че към датата на инцидента ищците са
били пълнолетни и са имали свой самостоятелен живот, не са живеели в общо
домакинство с пострадалата. Свидетелските показания навеждат на извода за
нормални отношения между баба и внуци, характери за повечето семейства,
но не и за наличието на особена и изключителна връзка, която да обуслови
присъждането на обезщетение в конкретния случай. При условията на
евентуалност се поддържа, че присъденото обезщетение следва да е в размер
на 5000 лв., както е предвидено в §96, ал.2 от КЗ, като се отчете и наличието
на съпричиняване на вредите от починалата в съотношение 70 за
пострадалата към 30 за извършителя. Поддържа се, че съдът неправилно е
определил за пострадалата принос в размер на 30%.
Моли са да отмени изцяло решението в обжалваната му част, като
отхвърли изцяло исковите претенции, а в случай, че ги уважи да присъди
обезщетение в размер на по 5000 лв., отчитайки и изключителния принос на
пострадалата.
Претендира направените разноски, включително за адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищците и чрез своя процесуален
представител адвокат М. депозират отговор, с който оспорват въззивната
жалба като неоснователна и молят съда да я остави без уважение и да
потвърди решението в обжалваната част. Считат, че са доказали наличието на
дълбока емоционална връзка с тяхната баба. Твърдят, че не е налице
2
причинно-следствена връзка между липсата на поставен предпазен колан от
пострадалата и настъпването на смъртта й, от което следва, че по описания
начин пострадалата не е допринесла за вредоносния резултат, а дори да е
допринесла, то намират, че то не би могло да бъде над посоченото от съда
съпричиняване в размер от 30%, но в никакъв случай не би било в посоченото
във въззивната жалба съотношение.
Претендират разноски за всеки един поотделно, съгласно приложените
списъци. Правят възражение срещу размера на претендираните от
жалбоподателя разноски.
С оглед постъпилата въззивна жалба обжалваното решение в неговата
отхвърлителна част на исковете за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди над уважения размер от по 21 000 лв. до
претендираните от по 30 000 лв., заявени като частични искове от 60000 лв., е
влязло в сила на 19.11.2021 г., поради необжалваното му.
Предмет на настоящото производство е и частна въззивна жалба на
пълномощника на ищците-адвокат В. против Определение № 311/18.11.2021
г., постановено по гр.д.№ 116/2021 г. на ОС-Монтана, в частта с което е
оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за
разноските. Твърди се, че съдът неправилно е изчислил размера на
присъденото адвокатско възнаграждение, като не е съобразил че в случая са
предявени два отделни иска за неимуществени вреди и следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за всеки един от тях поотделно.
Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови акт, с
който да бъдат присъдени разноски за адвокатски хонорар в размер на 1001
лв. за всеки един от ищците.
В срока за отговор ответната по частната жалба страна, не депозира
такъв.
В открито съдебно заседание въззивникът-ответник чрез процесуалния
си представител поддържа въззивната си жалба и моли съда да отмени
решението в обжалваната му част, евентуално да определи обезщетение в
размер на по 5000 лв. Претендира разноски, съобразно представен списък по
чл.80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответната
страна.
В открито съдебно заседание възиваемите страни-ищците в
3
първоинстанционното производство, не се явяват, не изпращат представител.
Становище в хода по същество изразяват чрез писмена молба, с която молят
съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди решението в
обжалваната част и да отмени обжалваното определение, като постанови акт,
с който да увеличи размера на присъденото адвокатско възнаграждение,
съгласно петитума на частната жалба. Претендират разноски, съобразно
представените с отговора на въззивната жалба списъци на разноските по чл.80
от ГПК.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Окръжен съд – Монтана е бил сезиран с активно субективно и
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 432, ал.1 от
КЗ, в сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД
предявени от С. Б. М. и Б. Б. Х. против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс
Груп“ АД с искане за осъждане на ответника да заплати на ищците
застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от
смъртта на тяхната баба Ц. А. Ж., настъпила в пряка причинна връзка с
пътно-транспортно произшествие реализирано на 02.10.2016 г. на път РП ІІ-
81 км 100+400, област Монтана, виновно причинено от водача на л.а.м.
„Сузуки Лиана“ с рег.№ ***, който автомобил имал валидна задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество,
обективирана в застрахователна полица № BG/03/116001693065, валидна от
18.06.2016 г. до 02.01.2017 г., когато е прекратена.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
С влязла в сила на 12.12.2019 г. Присъда от 26.11.2019 г., постановена
по н.о.х.д.№ 172/2019 г. по описа на ОС-Монтана, НК, Б. Х. М. е признат за
виновен в това, че на 02.10.2016 г. на път ІІ-81, км 100+400-пътен възел
„Обход Монтана“-гр.Монтана, при отбивка към индустриална зона и улица
„Диана“, при управление на л.а.м. „Сузуки Лиана“ с рег.№ ***, нарушил
правилата за движение по пътищата-чл.47 ЗДвП и чл.50, ал.1 от ЗДвП,
приближавайки кръстовище, се е движил със скорост, която не му е
4
позволявала да спре и не пропуснал насрещно движещия се автомобил,
отнемайки предимството му, в резултат на което причинил по
непредпазливост смъртта на Ц. А. Ж..
Между страните не е било спорно, че към 02.10.2016 г. за л.а.м. „Сузуки
Лиана“ с рег.№ *** е имал валидна задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ при ответното дружество със застрахователна полица №
BG/03/116001693065, валидна от 18.06.2016 г. до 02.01.2017 г., когато е
прекратена. Съобразно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния
съд е задължителна за съда, разглеждащ гражданско правните последици от
конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено,
дали е противоправно и дали деецът е виновен, с оглед на което съдът,
приема, че деянието, авторството и виновното поведение на водача Б. Х. М. и
причинената в пряка причинна връзка от това поведение смърт на Ц. А. Ж., са
установени в настоящия процес с влязлата в сила на 12.12.2019 г. Присъда от
26.11.2019 г., постановена по н.о.х.д.№ 172/2019 г. по описа на ОС-Монтана,
НК.
Между страните не е било спорно, а и от приетите писмени
доказателства-удостоверение за наследници изх.№ 1218/14.10.2016 г. на СО,
район Изгрев и удостоверение за съпруг/а и родствени връзки изх.№ РОБ18-
УГ01-5047 от 22.08.2018 г. на СО, район Оборище се установява, че ищците
са внуци по бащина линия на починалата Ц. А. Ж..
Пред първоинстанционния съд е прието заключение на САТЕ,
неоспорено от страните, от което се установява, че към момента на
произшествието пострадалата е седяла в средата на задната седалка на
автомобила без поставен предпазен колан. Травмите на пострадалата са в
дясно на торса, лицето и краката, което предполага силен удар в дясно на
пострадалото лице, което доказва че тялото на пострадалата не е било
фиксирано към седалката с предпазен колан, а е имало възможност за
движение при възникналите динамични сили от ПТП в купето на автомобила.
При разпита си в съдебно заседание, вещото лице посочва, че ако
пострадалата е била с поставен предпазен колан, то я щяла да получи травми,
но не животозастрашаващи.
За претърпените от ищците неимуществени вреди пред
първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на С. Б. Х. и М.
5
Б. Б..
Свидетелката Х. е майка на ищцата Б.Х., която през 1994 г. се развела
със съпруга си. Преди да се роди Б., баба й Ц. и дядо й живеели в Мароко.
Когато Б. навършила две години, майка й се върнала на работа и тя отишла
при баба си Ц., която поела грижите за нея, между тях възникнала силна
връзка. Пострадалата се грижела изцяло за внучка си, водела я на детска
градина, изпращала я на лагери. След раздялата на родителите и въпреки, че
родителските права били предоставени на майката-свидетелката Х., Б., тогава
на 12-13 години пожелала да остане при своята баба. В един момент Б.
решила, че не може да живее повече в *** и заедно с мъжа, с който живее се
преместила в с.***. Б. много тежко преживяла случилото се, сринала се
психически, чувствала се виновна. Докато баба й била в болница, се грижела
за нея. С. също е внук на Ц., тя поела грижата и за него. В деня на
катастрофата С. също бил в колата и много тежко преживял случилото се.
Свидетелката установява, че Б. е живяла при баба си от две годишната си
възраст до 2014 г. Б. и майка й поддържали връзка, но макар и двете да
живеели в гр.***, били в две отделни домакинства, защото пред това време
свидетелката вече имала ново семейство.
Свидетелката М. Б. установява, че познава ищеца С. и неговата сестра Б.
от 40 години, тъй като живеели в една махала и са приятелски семейства още
от първия брак на Б.-бащата на С.. Установява, че С. отишъл да живее при
баба си в ***, защото имало проблем в семейството. С. бил на една годинка,
когато отишъл да живее при баба си, защото майка му се върнала на работа и
баба Ц. го поела изцяло. По това време при баба Ц. вече била и дъщерята на
С. от първия му брак-Б.. С. живял при баба си до 2-3 години преди тя да се
разболее, а това станало около две години преди тя да почине, след което се
върнал при баща си, защото неговата майка починала. Свидетелката
установява, че С. приемал баба си повече като майка, особено след загубата
на неговата майка. Нищо не правел преди да се консултира с баба си, тя му
била и майка, и душеприказчик. С. приел много тежко смъртта на баба си, не
спял, получил сенки под очите. Бил споделил, че е загубил не само баба си, но
и майка, разчитал на нея 100%. Свидетелката установява, че бащата на
ищците е с много избухлив характер, непрекъснато правел забележки и на
едната, и на другата си съпруга, бил ревнив, правел скандал след скандал,
особен след като пиел, поради тази причина баба Ц. искала да изкара децата
6
му от тази среда, а те и двете деца страдали. На Б. не й се прибирало в къщи, а
М. казвал че при кака му и баба му е по-добре и така и двамата трайно се
преместили да живеят при баба им в ***. Баба Ц. ги гледала, грижела се за
всичко, включително и за училище.
На 03.07.2020 г. ищците са предявили извънсъдебно претенцията си
пред ответното застрахователно дружество, което обаче е отказало
изплащането на застрахователни обезщетения.
При така установената фактическа обстановка и с обжалваното
решение, първоинстанционният съд е приел, че двамата ищци притежават
материално-правна легитимация по предявените от тях искове, съобразно т.1
на ТР № 1/21.06.2016 г. по т.д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и че
справедливото обезщетение за всеки един от ищците възлиза на сумата от по
30 000 лв. Приел е, че така определените обезщетения ще следва да бъдат
намалени, съобразно приноса на пострадалата определен от съда в размер на
30%, поради което уважил исковете за сумите от по 21 000 лв. за всеки един
от двамата ищци.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1от ГПК от
легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.
По същество на подадената жалба:
От правна страна предявените искове за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, съдът квалифицира по чл.432, ал.1 от КЗ,
в сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД.
На първо място така предявените искове са процесуално допустими.
На 03.07.2020 г. ищците са предявили извънсъдебно претенциите си
пред ответното дружество, като в законоустановения тримесечен срок по
чл.496, ал.1 от КЗ, изтекъл на 05.10.2020 г. /първият работен ден след
изтичане на срока в неприсъствен ден/, ответникът е отказал да определи и
изплати на ищците застрахователни обезщетения за претърпените
неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба. Исковете са предявени
7
пред първоинстанционния съд на 10.05.2021 г., т.е. след изтичане на
законоустановения тримесечен срок, поради което исковете се явяват
процесуално допустими.
По същество на предявените искове за неимуществени вреди.
Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по
правило тъждествена по обем с отговорността на делинквента. За да се
ангажира отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ е
необходимо към момента на увреждането да съществува валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
"Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и
застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за
обезщетяване на причинените вреди.
Спорът между страните е на първо място досежно наличието на
материално-правна легитимация на ищците да предявят исковете, с оглед
приетото в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21 юни 2018 г., постановено
по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, че материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. Обезщетение следва да се
присъди само тогава, когато от доказателствата по делото може да се направи
несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и
главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като
интензитет и продължителност) морални болки и страдания.
Въззивният съд и с оглед събраните по делото свидетелските показания,
намира, че ищците доказват конкретни житейски обстоятелства, при които
тяхната баба, починала при процесното ПТП, е поела преимуществено
8
грижите по отглеждането им, типични за грижите полагани от родител, в
резултат на което между внуците и тяхната баба са били установени връзки
типични за връзките между деца и родител, в конкретния случай майка.
Установява се, че двамата ищци имат общ баща, син на починалата Ц.
Ж.. Децата са родени от два различни брака на техния баща, който имал
изключително избухлив характер, често правел скандали, особено след
употребата на алкохол. Тези обстоятелства довели и до развода на майката на
Б. с нейния баща. След развода майката на Б. изградила второ семейство и
живеела в отделно домакинство от това на дъщеря й. Проблемите в
семейството и желанието на бабата да изведе децата на сина си от тази
обстановка, довели до това, че от ранна детска възраст на двете деца /Б. от
около двегодишна, С. от времето, когато бил на около една годинка/ и до 2014
г. се преместили да живеят в дома на баба им в гр.***, кв.“***“. Установява
се, че Б. посещавала детска градина в същия квартал, където била водена и
вземана от своята баба. През този период децата осъществявали контакти със
своите родители, но споделяли общо домакинство със своята баба. С. се
чувствал по-спокоен в дома със своята сестра и баба. Касае се за много дълъг
период от време за ищцата Б.-около 32 години, а за ищеца С.-около 17 г. През
2014 г. Б. се установила да живее в отделно домакинство със своето
семейство-мъж и дете, а С. се върнал при баща си, който живеел в центъра на
***, тъй като междувременно починала втората му съпруга-майката на С..
Ето защо съдът намира, че горното сочи на търпени болки и страдания
от ищците по-големи по интензитет от нормално присъщите за тази родствена
връзка, поради което ответникът в качеството си на застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, по която
застраховано лице е делинквентът, следва да обезщети ищците за
действително претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на баба им.
Настоящият съдебен състав намира, че паричният еквивалент на
понесените неимуществени вреди, причинени от смъртта на бабата на
ищците, с която те са имали трайна емоционална връзка, при съобразяване на
възрастта на починалата (87 г.), обстоятелството, че същите са живели в едно
домакинство с нея до близо две години преди смъртта й, през който период тя
преимуществено е полагала грижи за отглеждането на своите внуци, както и
предвид обществените отношения, възлиза на сумата от по 30 000 лева, както
9
е приел и първоинстанционния съд.
Неоснователно е възражението на въззивника, че застрахователното
обезщетение следва да бъде съобразено със застрахователните лимити,
въведени с разпоредбата на параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ бр.
101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г., с която е въведен лимит до 5 000 лева за
обезщетяване на братя и сестри за неимуществени вреди от смъртта на техен
роднина.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се прилага
разпоредбата на параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ бр. 101/2018 г., в
сила от 07.12.2018 г., с която е въведен лимит до 5 000 лева за обезщетяване
на братя и сестри за неимуществени вреди от смъртта на техен роднина. Към
релевантния момент, датата на настъпване на застрахователното събитие-
02.10.2016 г. нормата не е била приета, а законодателят не й е придал обратно
действие, поради което същата не следва да бъде прилагана.
Този извод е съобразен и с практиката на ВКС, обективирана в Решение
№ 70 от 03.06.2019 г., т.д. № 755/2018 г. на ВКС, Второ търговско отделение,
Решение от 06.02.2019 г., т.д. № 2429/2017 г., ВКС, Второ търговско
отделение.
По отношение на възражението, че първоинстанционният съд е приел
много нисък процент на принос от страна на пострадалата. Възражението е
неоснователно.
Безспорно е установено, че пострадалата е пътувала в лекия автомобил
без поставен предпазен колан и това нейно поведение е в пряка причинна
връзка с настъпилия летален изход, доколкото при поставен колан същата е
щяла да получи травми, но същите е нямало да доведат до летален изход, тъй
като не биха били животозастрашаващи.
При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка
тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде
установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за
настъпването на пътното произшествие. Паралела и сравнението на
поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е
длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за
реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на
деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с
10
останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното
произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.
Настоящият съдебен състав намира, че съотношението в приноса на
пострадалата баба на ищците за съпричиняване на вредоносния резултат не
може да е равно, че и по-високо с това на правоспособния водач на лекия
автомобил, с който е настъпило произшествието, поради което и правилно
първоинстанционния съд е определил принос в размер на 30%.
Така определения принос е и в съответствие със съдебната практика на
ВКС в случаите на принос от пострадал пътувал без поставен предпазен
колан, даже е определян и в по-нисък размер. Така напр. с Решение № 224 от
22.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 94/2018 г., ТК, Първо отделение-при липса на
поставен предпазен колан определеният принос е 20%.
С оглед на горното въззивната жалба на ответното застрахователно
дружество се явява неоснователна, поради което решението на
първоинстанционния съд в обжалваната му част следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
По отговорността за разноските в процеса:
При този изход на делото по въззивната жалба на ответника, разноски
се дължат само на въззиваемите страни на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
които видно от представените договори за правна защита и съдействие са
представлявани безплатно в настоящото производство от адвокат В.В. М.,
като договорите са сключени с всяка една от страните поотделно.
В случай на процесуално представителство на повече от едно лице на
страната на ищеца или на ответника, то съответно са налице и повече от една
упълномощителни сделки и договори за правна защита и съдействие.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие по чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и при съобразяване на правилата на чл. 2, ал.
5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
При обжалваем материален интерес от по 21 000 лв. за всеки един ищец,
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено на основание чл.7, ал.2,
т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
11
възнаграждения, възлиза на сумата от по 1160 лв. за всеки един от двата
предявени иска, или общо дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на
сумата от 2320 лв.
По предявената частна въззивна жалба. Същата е основателна.
Неправилно при определяне на дължимия размер на възнаграждението
на процесуалния представител на ищците първоинстанционният съд е приел,
че минималното адвокатско възнаграждение се изчислява на база на интереса
по конкретното дело, а не на база на цената на всеки от субективно
съединените искове. При преценката за минималното адвокатско
възнаграждение следва да се съобразят правилата на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1/2004 г., като това възнаграждение следва да бъде
определено в размер на по 1430 лв. за всяка една от претендираните главници,
съответно в размер на по 1001 лв., съобразно уважената част от исковете.
С оглед на горното дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на
сумата общо от 2002 лв., поради което обжалваното определение ще следва
да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което в полза на адвокат
М. бъде присъдено допълнително сумата от 371 лв., представляваща
разликата над присъдена от 1631 лв. до пълния дължим размер от 2002 лв.
Изцяло в горния смисъл е и практиката на ВКС, така напр. Определение
№ 118 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1469/2020 г., I т. о., ТК,
Определение № 77 от 24.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о.,
ТК и др.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 56/18.10.2021 г., постановено по гр.д.№
116/2021 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, в частта, с която е осъдил
ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД да плати на С. Б. М. и Б. Б. Х.
обезщетение в размер на по 21 000 лв. за всеки ищец за претърпените
неимуществени вреди в резултат от смъртта на Ц. А. Ж. при ПТП на
02.10.2016 г., причинено от застрахованото лице Б. Х. М., както и законна
лихва върху обезщетението от 03.07.2020 г. до окончателното изплащане.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
12
ОСЪЖДА ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП”, дружество
учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по
вписванията-София с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, пл. „Позитано” № 5 да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата на адвокат В.В. М., ЕГН **********, гр.***, ул. „***“ № 82,
ет.1, ап.2 адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
въззиваемите пред настоящата инстанция в размер общо на сумата от 2 320
лв. /две хиляди триста и двадесет лв./
ОТМЕНЯ Определение № 311/18.11.2021 г., постановено по гр.д.№
116/2021 г. на ОС-Монтана, в частта с което е оставено без уважение
искането на адвокат М. за изменение на решението в частта за разноските и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП”, дружество
учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по
вписванията-София с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, пл. „Позитано” № 5 да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата на адвокат В.В. М., ЕГН **********, гр.***, ул. „***“ № 82,
ет.1, ап.2 адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
двамата ищци в първоинстанционното производство допълнително сумата от
371 лв. /триста седемдесет и един лв./, представляваща разликата над
присъдена от 1631 лв. до пълния дължим размер от 2002 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280,
ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13