№ 2519
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20231100509992 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца ЗК „Л.И.“ АД срещу решение от
27.06.2023 г. по гр.д. №1377/2023 г. на Софийския районен съд, 65 състав, с което е
отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Ю. Р. Р. установителни искове с правно
основание чл.422 ГПК за сумата от сума от общо 1104,37 лв., представляваща регресно
вземане по изплатено застрахователно обезщетение по щета №0000-5101-19-5-06308, и
сумата от 208,93 лв., представляваща обезщетение за забава, за периода 01.07.2020 г.-
12.05.2022 г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№27324/2022г. по описа на СРС, 165 състав, като жалбоподателят е осъден да заплати на
ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, противоречащо
на материалния закон и необосновано. Сочи, тъй първоинстанционният съд неправилно е
приел, че не е доказано, че ответникът е напуснал местопроизшествието, както и вземането е
погасено по давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Ю. Р. Р. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
1
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно като
краен резултат, но по следните съображения:
СРС, 165 състав, е сезиран с установителни искове за регресно вземане за изплатено
застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за ПТП,
осъществено на 27.08.2014 г. по вина на ответника, който е напуснал мястото на настъпване
на ПТП преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, квалифицирано
от ищеца по чл.500 ал.1 т.3 КЗ, и съответната лихва за забава върху претендираното
обезщетение.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва допустимостта и
основателността на предявените искове. Релевира възражение за изтекла погасителна
давност.
По делото не е спорно, като това обстоятелство се установява и от представената
справка от ГФ, че към датата на процесното ПТП ищецът е бил застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност” за л.а. „Форд Мондео” с рег. № В **** КН.
Съгласно разпоредбата на пар.22 ПЗР на действащия КЗ, който е в сила от 01.01.2016
г., материалните правоотношения, предмет на предявения пред СРС, 165 състав, иск, се
регулират от разпоредбите на отменения КЗ. Разпоредбата на последния предвижваше
регресна отговорност на застрахованото лице в изрично предвидените в чл.274 КЗ отм., сред
които не попада хипотезата на напускане на местопроизшествието. Регресната отговорност
на застрахованото лице в този случай е уредена едва със сега действащия КЗ – чл.500 ал.1
т.3 КЗ, който не е приложим към процесното ПТП.
Поради изложеното, съдът намира, че предявеният иск се явява неоснователен и като
такъв следва да бъда отхвърлен изцяло без да се разглежда наличието на останалите
елементи от фактическия състав на съдебнопредявените права.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 431,33 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен
между въззиваемия и адв. Б., според който въззиваемият е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 830,00 лв. Съгласно ТР №6/2012
от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Според
решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при
намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да пада
под минимума в нея, не се прилага. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение в случая е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и договореният
2
размер не съответства на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената
правна защита, поради което и следва да бъде намалено до размера на сумата от 431,33 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №11079/27.06.2023 г., постановено по гр.д.
№1377/2023 г. по описа на СРС, ГО, 165 състав.
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.” АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „****, да заплати на Ю. Р. Р. , ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „Красно село“,
бл.****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 431,33 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3